Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Зарядка для хвоста, 1982 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Жела Георгиева, ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Приказка
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,5 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Rinaldo (2016)
Издание:
Автор: Григорий Остер
Заглавие: Гимнастика за опашката
Преводач: Жела Георгиева
Година на превод: 1987
Език, от който е преведено: руски
Издание: първо издание
Издател: Държавно издателство „Отечество“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1987
Тип: приказки
Националност: руска
Печатница: ДП „Георги Димитров“ — София
Излязла от печат: 28. III. 1987 г.
Отговорен редактор: Лилия Рачева
Редактор: Огняна Иванова
Художествен редактор: Васил Миовски
Технически редактор: Спас Спасов
Рецензент: Лина Андреева
Художник: Генчо Симеонов
Художник на илюстрациите: Генчо Симеонов
Коректор: Цветана Нецова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1208
История
- — Добавяне
Четвърта глава
Поздрави за маймунката
Маймунката била в лошо настроение. Затова тя седяла на една финикова палма и ядяла фурми. Колкото повече ядяла, толкова по-голям апетит й се отварял. Ала настроението й, кой знае защо, не се подобрявало. Било й вкусно, но тъжно.
В този момент маймунката видяла слончето. Слончето също я видяло и извикало:
— Маймунке! Боата ти праща поздрави!
— Благодаря! — рекла маймунката. Тя слязла от палмата, избърсала ръцете си в тревата и протегнала ръка. — Давай ги!
— Какво! — не разбрало слончето.
— Как какво? — учудила се маймунката. — Поздравите. От боата. Давай ги тук.
— Не са у мен — казало слончето.
— А къде са? — разтревожила се маймунката. — Къде си ги дянало?
За всеки случай маймунката надникнала зад ушите на слончето, но там наистина нямало никакви поздрави.
— Ти си ги загубило! — закрещяла маймунката. — Признай си, че си ги загубило.
Слончето искало да каже нещо, но не казало нищо, защото не знаело какво да каже.
— Хубава работа! — плеснала с ръце маймунката. — Седя си аз и чакам тези поздрави, дето толкова ми трябват, а то ги загубило. Къде си ги загубило?
— Не зная.
— „Не зна-ая!“ — подиграла го маймунката. — Я покажи откъде си минало.
Маймунката и слончето тръгнали да търсят поздравите. Те надничали по листата и тършували из храстите.
— Какви бяха моите поздрави? — извикала маймунката на слончето, докато размърдвала тревата и разглеждала земята, на която за съжаление нямало нищо. По-точно имало разни мравки и камъчета, но нямало поздрави.
— Сега, сега ще си спомня — намръщило чело слончето, — ами… боата каза: „Предай на маймунката много поздрави от мен!“
— Много ли? — ахнала маймунката и й станало още по-обидно. Защото дори когато загубиш нещо малко, ти е криво, а какво остава, когато е много…
В този миг пред маймунката и слончето се появил папагалът. Той веднага разбрал, че те търсят нещо.
— Загубихте ли нещо? — попитал папагалът. — А тук търсихте ли? — папагалът делово надникнал зад близкия храст.
— Търсихме! — въздъхнало слончето.
— А там? — папагалът надникнал зад съседното дърво.
— Там не сме търсили! — с надежда се втурнала маймунката подир папагала.
Папагалът обикалял тичешком из гората и бързо проверявал зад всички дървета поред. Маймунката тичала след него и за всеки случай проверявала още веднъж зад същите дървета. А слончето се влачело на опашката и никъде не проверявало, защото вървяло с виновно наведена глава. Затова то гледало в краката си.
— Тук няма! И тук няма! И тук! — говорел папагалът, без да пропуска нито едно дърво. После се спрял и попитал: — А какво търсим?
— Поздрави. Поздрави търсим! — обяснила маймунката.
— Така! — казал папагалът, на когото веднага му станало съвсем ясно, че нищичко не му е ясно. — Хайде, разправяйте всичко отначало.
— Боата предаде поздрави за маймунката — започнало слончето.
— Защо разправяш без подробности? — прекъснал го папагалът. — Разправяй и подробностите. — От кого боата предаде поздрави за маймунката?
— От себе си — казало слончето.
— То ги носило, носило… — взела да разказва маймунката, — носило, носило, носило, носило, носило, носило… Но не ги донесе. А поздравите били много. А то ги загубило! И не знае къде…
— Знаеш ли какво, маймунке — замислено казал папагалът, — поздравите, особено многото поздрави, са нещо, което, ако го загубиш, по-добре не го търси. Ще направим така. — Папагалът се обърнал към слончето: — Тичай при боата и я помоли за още едни поздрави. За маймунката. Разбра ли?
Слончето, то се знае, веднага разбрало всичко и хукнало при боата.
Боата лежала на една полянка сред красиви бели маргаритки и се приличала на слънце.
— Слонче! — зарадвала се боата. — Погледни, не, по-добре само помириши тези прекрасни маргаритки. Помириши ги и веднага ще разбереш колко са прекрасни!
— Много са прекрасни казало слончето, което искало час по-скоро да пристъпят към въпроса. — Боа — започнало слончето, — можеш ли…
— Мога! — възкликнала боата.
— Имаш ли… — пак почнало слончето.
— Имам! — закрещяла боата. — Имам! Всичко имам и всичко мога, защото днес съм в чудесно настроение.
— А ще предадеш ли…
— Ще предам! — възкликнала боата.
— … още едни поздрави за маймунката? — най-сетне довършило слончето.
— Моля ти се! — съгласила се боата. — С удоволствие!
И боата замахнала с опашката си така, като че ли имала шапка и я свалила, а после лекичко я размахала.
— Слонче — казала боата, — предай на маймунката още едни поздрави от мен.
— Много ли?
— Много! Сърдечни! — Боата още веднъж махнала с несъществуващата си шапка.
— Благодаря! — зарадвало се слончето и хукнало обратно.
Маймунката и папагалът го очаквали с голямо нетърпение.
Най-сетне те чули как то тича. Чули го още отдалеч, защото слончето бързало и вдигало голям шум.
— Е? — втурнала се маймунката към него. — Какво стана? Предаде ли?
— Пре-пре-пре-предаде! — без дъх изрекло слончето. — Боата ти предаде още едни поздрави!
— Ура-а!!! — закрещяла маймунката.
— А какви поздрави предаде? — попитал папагалът. — Много ли?
— Много! — казало слончето. — Страшно много! И сърдечни!
— Ох! — зарадвала се маймунката. — Сърдечни? Най-много обичам сърдечните поздрави. Хайде по-бързо, по-бързо — заподскачала тя около слончето, триейки ръце. — Давай ги по-скоро, докато са още пресни.
— А… — запънало се слончето и погледнало папагала. После погледнало маймунката и рекло: — О-о-о! Е-е-е!
— Леле, слонче! — уплашила се внезапно притихналата маймунка. — Защо пак не ми ги даваш?
— Ами аз… — също много тихо казало слончето, — ами аз… вече ти ги предадох.
— Кога? — смаяла се маймунката.
— Ей сега.
— Нищо не си ми давало! — закрещяла възмутената маймунка и показала на папагала, че няма нищо в ръцете си.
— Не си давало! — решително потвърдил папагалът. — Аз видях!
— А-а-а-о! — поела въздух маймунката, — а-а-а-а — поела си още повече въздух тя. — А-а-а — поела си още малко въздух, съвсем мъничко, защото повече не можела да побере… Ти! — закрещяла тя така, че не само слончето, но дори и папагалът се изплашил. — Ти! Ти! Ти пак си ги загубило?!
— Загубило си ги! — потвърдил папагалът и си помислил колко ужасно би се чувствал, ако не слончето, а той бе загубил поздравите за маймунката.
— Не, не — оправдавало се слончето, — не съм ги изгубило. Аз, аз… май че… май че…
— Какво май че… — изхълцала маймунката, — май че! Стига с това май че…
— Аз… аз ей сега ще изтичам и ще помоля боата да прати още едни поздрави!
— Как не! — прекъснала го маймунката. — Сега аз сама ще отида! Сама!
— Правилно! — рекъл папагалът.
Боата си лежала на същата полянка, сред същите маргаритки и в същото чудесно настроение.
Маймунката, папагалът и слончето излезли на полянката и се запътили право към боата.
Маймунката крачела най-напред, защото се чувствала обидена и била възмутена.
Слончето вървяло най-отзад, защото било смутено и се чувствало ужасно неудобно. А папагалът вървял по средата.
Приятелите се приближили до боата, маймунката вече отворила уста, но папагалът я спрял.
— Маймунке — казал той, — много по-добре ще бъде аз да поговоря с боата.
— Защо ти?
— Защото слончето е виновно и е по-добре да си трае. А за теб е също по-добре скромно да си мълчиш, защото си потърпевша.
— Нищо подобно! — казала маймунката. — Нямам никакво намерение да търпя. Напротив!
— Още по-добре! — рекъл папагалът и се обърнал към боата. — Боа! Ти предавала ли си два пъти поздрави за маймунката! Признай си.
— Как няма! Помня! Предавах — съгласила се боата, която с голям интерес изслушала разговора между папагала и маймунката.
— Боа — казал папагалът с много красив тъжен глас, — маймунката не ги е получила.
— Не съм ги получила! — изхълцала маймунката.
— … защото някой ги е загубил! — продължил папагалът също с красив, ала вече не тъжен, а възмутен глас.
— Някой? — учудила се боата.
— Да! Някой! — рекъл папагалът с много благороден глас. — Няма да казваме кой, макар че беше слончето!
Слончето въздъхнало дълбоко и пристъпило от крак на крак.
— Боа! — попитал папагалът с обикновен глас. — Нямаш ли още едни поздрави за маймунката.
— За мен! — помолила маймунката.
— Разбира се! — зарадвала се боата. — Моля ти се, маймунке, предавам ти моите поздрави.
И боата замахнала с опашка и размахвайки несъществуващата шапка, възкликнала:
— Поздравявам те, маймунке! Поздравявам те! Поздравявам те!
Известно време всички мълчали. Маймунката и папагалът гледали с широко отворени очи, а слончето за всеки случай дори почнало да души. Но въпреки това никой нищо не забелязал.
— Ето маймунке — рекла доволна боата, — сега вече имаш моите поздрави.
— Сега вече имам твоите поздрави, така ли? — недоверчиво повторила маймунката.
— Ами да! — кимнала боата.
— Но аз… — закрещяла маймунката. — Аз не ги чувствам!
От отчаяние тя взела да се пипа на различни места. Надничала отзад и отпред, и отляво, и дори се навела да провери дали няма нещо под петите й.
— Не чувствам! — извикала тя още веднъж. — Когато ми дават банан или кокосов орех, аз ги чувствам.
А твоите поздрави не. Никъде!
— Маймунке — учудила се боата, — поздравите нямат нищо общо с банана или с кокосовия орех. Те са нещо много по-хубаво. Не е възможно да не си ги почувствала.
— Честна дума, дори ей толкова не чувствам! — казала ужасно огорчената маймунка.
— Неприятна работа! — рекла боата. — Разбираш ли, маймунке, днес съм в чудесно настроение! Когато те поздравявам, аз споделям с теб доброто си настроение! Хайде да опитаме още веднъж! — И боата пак махнала с липсващата й шапка: — Поздравявам те, маймунке.
Маймунката притихнала. Тя не се помръдвала. Слушала какво става вътре в нея.
— Нима не ти се подобри настроението? — попитала боата.
Маймунката се вслушвала, вслушвала, вслушвала… И изведнъж чула!
— Подобри ми се — прошепнала тя. — Подобри ми се! — закрещяла с всички сили. — Подобри ми се! Аз чувствам твоите поздрави! Ей тук! — и маймунката притиснала ръце към корема си, където предполагала, че бие сърцето й.
— Поздравявам те! — казал папагалът.
— Ура! — зарадвала се маймунката. — Ура! Сега съм в добро настроение! Но ако… — маймунката се замислила за миг, — но ако не се бяха изгубили и онези поздрави, сега щях да съм в такова настроение… в такова… Ех!
И маймунката подскочила във въздуха и се превъртяла. Два пъти.