Мусагит Хабибулин
Хан Кубрат. Войната с хазарите (8)

7

Ден след ден Джаик-бек, изпратен от хаган Юлуш към Горен Кирмен, напредваше нагоре по течението по левия бряг на Итил, а по десния бряг като неотлъчна сянка го следваше Илбарис със своя ермак алай, съставен само от отбрани воини — утригури. И двамата бързаха, и двамата правеха стремително дълги преходи. Но ако Джаик-бек се движеше явно, без да се крие, то Илбарис правеше точно обратното и се стараеше всячески да прикрие движението си, за да не разбере Джаик, че всъщност има превес в съотношението на силите. Разбира се, един ермак алай не може да се придвижва така, че въобще да не бъде забелязан от зорките очи на хазарските съгледвачи, но те само мярваха отряда и не можеха да кажат кой се движи и къде. Джаик не премина на десния бряг, за да изясни в битка с кого си има работа и Илбарис разбра, че на хазарина му е скъп всеки ден. А че имаше съгледвачи имаше. Виждаха българите как малки отряди от по една-две десетки от време на време се хвърляха във водите на Итил и плуваха, хванати за опашките на конете, докато течението бавно ги отнасяше към дълбокото. Бърза Джаик-бек към Горен Кирмен, времето го притиска, но защо? Може би иска да нападне неочаквано? Или отива някому на помощ? Така или иначе, той няма да се откаже от опитите да разбере що за войска и в какъв състав е тръгнала натам, накъдето и той самият върви.

Илбарис заповяда да се удвоят часовите. Целият свой ермак алай раздели на четири отряда и заповяда на всеки отряд да се разположи на отделен лагер и на всяка десетка воини да се пали не по един огън, както е обичайно, а по три. През нощта хората не се виждат, но огньовете лесно се броят — нека ги брои зоркото око на бека, още повече, че българите бяха заловили хазарите, които се бяха прехвърлили на десния бряг и те вече лежаха в земята край Итил. Дали е успял докрай да измами бека Илбарис не знаеше.

Спряха да нощуват, накладоха огньове и се спуснаха към реката. Хазарите също тръгнаха към водата — техните огньове блещукаха из цялото пространство на низината по левия бряг. Тъмнината се спускаше и бе трудно да се определи броя на хазарите и да се види какво правят в лагера. Трудно, но не и невъзможно. Трябваше да притежаваш свръхчовешко зрение, но в рода на утригурите от незапомнени времена се раждаха жени, чийто поглед не знаеше преграда. Никой не знаеше как се получава това; никой не можеше да каже защо редкия дар на небесните сили се падаше именно на жените, но така или иначе, бе отреден на тях. И ето че сега утригурите бяха взели със себе си няколко такива далекогледи свои съплеменнички.

— Камай при мен! — заповяда Илбарис. Изпратеният алип скочи от мястото си и се заклатушка на кривите си къси крака. Знаеше, че заповедите на буйтура трябва да се изпълняват на мига. Надарените със странната дарба жени се намираха при Камай и когато той се яви пред Илбарис бе довел със себе си две от тях. И двете бяха високи, русокоси, а погледът на светлите им очи изглеждаше напрегнат.

— Какво виждате? — попита буйтурът.

Жените се вгледаха, лицата им се изопнаха. След това засенчиха очи с длан. Накрая едната каза, запъвайки се:

— Виждам воини… много… край реката и навътре в степта. По-нататък има шатра, до нея двама мъже. Всички им се кланят, а те на никого не се кланят. По-нататък са все огньове и огньове. После е гората. А по-нататък не виждам.

Илбарис виждаше само пламъците. Не виждаше нито гората, нито шатрата, нито хората. Освободи жените.

На сутринта, още на изгрев-слънце Илбарис слезе до реката и седна на самия край на стръмния бряг. Миришеше на влага и билки. Сякаш под краката му няколко алипа къпеха конете; на отсрещния бряг същото правеха и хазарите. Гласовете им се чуваха добре в утринната тишина. Внезапно един от тях се наведе, взе лъка си от земята, постави стрела, рязко, отривисто натегна тетивата от оплетени волски жили и пусна стрелата към българите. Тя падна във водата на десетина метра от брега. И в същия миг от българска страна във въздуха полетяха десетки стрели, които също не достигнаха отсрещния бряг.

Повече не стреляха. Затова пък хазарите, долепили длани като фунии до устите си, взеха да крещят през реката, като се опитваха да се присмеят на противниците си. Българите заблеяха като кози, имайки предвид козите бради на хазарите, на което пък те им отвърнаха с вълчи вой.

Но и с това не се приключи: измислиха друго нещо. Отначало един хазарски воин изправи коня си на задни крака и го накара да се върти така на едно място. Българите не се впечатлиха — съвсем лесно повториха простичкия номер. Тогава хазаринът скочи от коня, взе домрата^[1] си и удари по струните: конят веднага започна да хвърля къчове и да подскача, мятайки глава, сякаш го хапеха конски мухи. Българите бяха удивени и не го скриха. Добре. И те имаха какво да покажат: един от алипите, млад и пъргав, се метна на седлото, шибна бързия си жребец с камшика и докато животното препускаше, се промуши под корема му. След това се изправи отгоре на седлото с двата си крака, скочи на земята и спря коня. При това изпълнение хазарите се замислиха. Посъветваха се, отново накараха коня да се изправи на задни крака и да пристъпва на едно място — вече под звуците на домрата. Но този номер бе очевидно слаб.

Илбарис отгоре извика на воините си да прекратят играта.

Той гледаше своите алипи и хазарите, а си спомняше за мергена Ташбулат. Да, ако той бе тук, щеше да удиви всички — неговият лък, свистящите му стрели нямаше да паднат във водата, щяха да прелетят до брега и биха намерили целта си. Къде ли е той сега? Бе славен воин, а стана зет на княза на угрите и прие законите им. Суров народ са угрите. Живеят в съседство с българите, граничат с хазарите, антите и други племена, но на никого не плащат данък и не дават никой да властва над тях. Какво пък, провървя му на Ташбулат. В интерес на истината и на угрите също.

Илбарис погледна небето — там кръжеше сокол лешояд. Това е хищна, смела птица, с остър клюн и железни нокти. Ето кой вижда и знае колко хазарски воина са се събрали на брега. И шатрата също вижда, и хората в нея. Може би дори може да каже дали сред тях не е и самият Джаик-бек. А може би той отдавна е пристигнал в Горни Кирмен, взел със себе си един ермак алай, а измаменият Илбарис съпровожда хазарските стотни, докато в това време в града вече се води битка? Или, още по-лошо, отдавна е превзел града и Чечке е в ръцете му? Може би Джаик като сокола, всичко е разгледал, пресметнал и планирал и сега презрително се смее над излъгания буйтур?

От тези мисли му се прииска да скочи, да вдигна на крак десетките и стотните, да се хвърли в битка и да сече, да сече…

Сдържа се с голямо усилие. Не бива така. Трябва да вярва в себе си. Не може Джаик-бек толкова бързо и лесно да превземе кирмена, който се отбранява от илхан Котраг. Това първо. И после: ако Джаик бе превзел вече града, обезателно щеше да се върне тук, и да изложи на показ пленените българи, а може би и тук да ги екзекутира.

Но не се виждаха никакви пленници. И сред хазарите не се забелязваше никакво вълнение, никакво движение, освен обичайното суетене на войската, разполагаща се за нощувка.

Всичко е наред, уверява сам себе си Илбарис, всичко е наред.

Всичко е наред.

Утре всичко ще се изясни. По неговите сметки, до Горен Кирмен остава само още един дълъг преход. Един дълъг или два кратки. Утре трябва нещо да се случи, той го чувстваше. Ако на отсрещния бряг има само ермак алай от хазари, остатък от тюмена, който водеше със себе си Джаик-бек, то хазарите няма да пресекат реката, ще останат на своя бряг. Ако тук се намира целият тюмен, то несъмнено ще организират преплуването на Итил и ще се постараят да обкръжат и унищожат цялата българска войска.

Всичко ще се реши утре…

Той едва се успокои, когато отсреща започна някакво суетене. Десетина хазари се метнаха на конете и се понесоха нанякъде, но скоро се завърнаха. Илбарис попита Камай:

— Какво мислиш, батире?

— Трябва пак да извикаме жените. Нека погледнат. Според мен тези хазари посрещнаха някого.

Жените виждаха еднакво добре през деня и в сумрака, имаше и една, която виждаше в тъмното. Точно тя каза на Илбарис:

— Препускат, буйтуре много конници. А сред тях има пешаци, облечени по нашенски. И ръцете им са вързани зад гърба. Седмина са…

— Какво още? — нетърпеливо запита Илбарис.

— Още — има една каруца. В нея — жена. Богато облечена.

— Може би е жената на Джаик-бек? — произнесе Камай.

— Не мога да разгледам, седи с обърната настрани глава. Когато минава край огньовете, на шията й проблясва огърлица. Тя прилича… буйтуре… тя прилича… но това не може да бъде, буйтуре…

— Какво мърмориш там? На кого може да прилича жената на Джаик-бек?

— Буйтуре… тя прилича на Чечке…

— На Чечке?!

— Да, буйтуре. Сега колата спря и я виждам. Може и да не е Чечке, буйтуре… но толкова прилича…

Илбарис и Камай се спогледаха. Не, това е някаква измама. В никакъв случай не може да бъде вярно. Откъде ще се вземе тук Чечке, тя би се появила само в един случай — ако кирменът е паднал и не е останал нито един жив български воин. А ако се е случило точно това и тези седмината са последните оцелели?

И това не му се вярваше. Когато има сражение и убити, мъртвите се предават на земята, но ранените не се изоставят. А тогава къде са те?

Не е ясно.

— Погледни, кой е сега край колата?

Жената се вгледа в тъмнината.

— Сега към колата се приближиха знатните воини, буйтуре. Облечени са в доспехи. А жената, която се намира в колата, е наметната с византийски шал с пискюли.

Главата на Илбарис се замая. Изведнъж, незнайно откъде, се появи жена в кола, приличаща на Чечке, и някакви пленени българи, нито ранени, нито убити. А къде е илхан Котраг? Ако беше жив, не би дал сестра си на хазарите, ако е мъртъв, хазарите нямаше да оставят тялото му, щяха да го донесат със себе си, все пак е син на ювиги-хана и могат да получат откуп. О, Тангра, помогни ми да разгадая тази загадка, помогни да разбера какво означава всичко това.

Камай прошепна зад гърба му:

— Буйтуре, тук има някаква измама, някаква хитрост. Хазарите не може да са превзели кирмена. Ако го бяха сторили, не седмина, а седемстотин българи биха довели със себе си. Хазарите не убиват българските алипи, знаят цената им, просто ги карат да се бият на тяхна страна и толкова. Джаик-бек може да е подъл, но не е глупав.

Камай сякаш бе прочел мислите му. Има някаква уловка, нещо такова…

— А, ето го и Джаик-бек — каза жената виждаща в тъмното. — Виждам го. Язди на дорест жребец…

В този момент изглежда хазарите хвърлиха още дърва в огъня и сега вече и Камай и Илбарис и всички, които стояха до тях го видяха — знаменития Джаик-бек, дясната ръка на хаган Юлуш. Той наистина яздеше прекрасен дорест жребец, обкръжен от телохранителите си. Когато конят спря, телохранителите се спуснаха към него и внимателно му помогнаха да слезе на земята. Един от тях каза нещо на ухото на бека, той хвърли поглед към българския бряг и се обърна. След това без да бърза се отправи към шатрата през гъстия върбалак, като се открояваше на светлината на огньовете. Скоро до ръба на водата се приближи човек, също осветяван откъм гърба си от пламъците, който явно служеше като глашатай, ако се съди по силата на гласа му, и извика, ясно изговаряйки думите, които прелетяха през реката:

— Джаик-бек, могъщият повелител на хазарската войска, се обръща към буйтур Илбарис. Дясната ръка на великия хаган Юлуш те кани с цялата си войска да преминеш на служба при него. За това ще те направи кавхан и ще ти даде дъщеря си, прекрасната Айгюл, за жена. Той чака твоя отгово-о-о-о-р…

Глашатаят стоеше, леко наклонил глава, за да чуе по-добре отговора на Илбарис, след това се вгледа в мълчащия български бряг и отново се вслуша. Към Илбарис се приближи глашатаят му и го погледна въпросително.

— Какво да отвърна, буйтуре?

Скулите по лицето на Илбарис изпъкнаха, когато стисна челюсти. Помълча малко, след това отсече:

— Няма да има отговор.

Очевидно и хазарския глашатай го разбра. Изпълнявайки обаче нарежданията, които му бяха дадени той започна да повтаря дума по дума словото си, само че по-бавно.

— Буйтуре, нареди да отвърна — каза българският глашатай.

— Добре — отговори Илбарис. — Отвърни му с една дума: „Не“.

Когато чу отговора, човекът на отсрещния бряг нерешително запристъпя и бавно се отправи към шатрата на Джаик-бек. Остана там известно време, после отново се върна на брега, сякаш се надяваше на нещо. Приближиха се няколко хазари, попитаха го нещо, след това опънаха лъковете. Стрелите отново попаднаха във водата, но този път до брега им оставаше съвсем малко.

Българите не им останаха длъжни, нечия стрела прелетя реката, закачи един хазарин и воините бързо отстъпиха към сушата. Глашатаят стоя още дълго време, изглежда бе получил заповед от Джаик-бек да не се връща без отговор. Но накрая и той си отиде.

Огньовете на хазарския бряг не угасваха. Значи, мислеше Илбарис хазарите няма да напускат това място. А докато са тук и ние не можем да си тръгнем. „Аз, аз не мога да си тръгна, докато не разбера коя е тази девойка, която толкова прилича на Чечке — тя самата или някоя друга. Неслучайно Джаик-бек ми я показа, някой навярно му е разказал, какво означава тя за мен. Но дори и да не бях влюбен, пак не бих оставил дъщерята на ювиги-хана в ръцете на врага. Значи Джаик-бек правилно си е направил сметката“.

Но за какво им е на хазарите тази девойка? Разбираемо би било, ако се опитваха да превземат града и крепостта. Ако искаха да пленят българи, за да ги включат после във войската си или да ги продадат в робство, също може да се разбере. Но за какво им е Чечке? Хаган Юлуш вече има жена и то не само една, а цял харем. Нима иска дъщерята на хан Кубрат да стане една от безчислените робини, предназначени да услаждат похотта му? Ако си мисли така, не познава Чечке, тя по-скоро би умряла, отколкото да се съгласи.

Но Юлуш може да не знае за това…

Да, навярно е така. Хаган Юлуш си мисли, че ако дъщерята на хан Кубрат попадне в мрежите му, и самият хан няма да му се изплъзне от ръчичките. Ще даде първо дъщеря си, после земите си, а накрая властта си. Да, така си мисли хаганът. Но Илбарис е сигурен, че ювиги-ханът въобще не разсъждава по този начин. За мрежите на хазарина той е прекалено голяма и силна риба, която ще ги разкъса и Юлуш ще остане без никакъв улов. И самият той, Илбарис, приемният син на хан Кубрат, също няма да стои и да гледа отстрани. Трябва да направи всичко възможно в мрежите на Юлуш да не остане нищо и когато хазаринът ги изтегли, да се окажат празни. Сега в тях се мята Чечке — освен ако не е някаква уловка. Значи трябва да ги освободи. Тях и Чечке, ако наистина е тя. А ако не е тя и Джаик-бек го води за носа… Трябва всичко да разбере и щом се убеди в измамата, същата тази нощ, без да гаси огньовете, тайно да поеме към Горен Кирмен.

Но като начало трябва сам във всичко да се убеди…

— Буйтуре…, буйтуре…

Илбарис така бе потънал в мислите си, че дори не бе чул приближаването на Камай.

— Да вървим, буйтуре, трябва да хапнем…

Край огъня на тревата вече бяха приготвени късове варено месо. Илбарис можеше да вземе който си пожелае, но взе най-малкото парче. Друг път би взел и по-голямо, но сега не му беше до ядене. Трябваше да обмисли как да действа, как е най-правилно да постъпи. Безчислените огньове на другата страна му напомняха, че силите на двата бряга не са равни; дори като се има предвид заповедта му на всяка десетка да се пали не по един, а по три, българските огньове пак са по-малко.

Той, Илбарис, тук е най-главен. Ако каже, всички тези хора, сега седнали около пламъците, без да промълвят и дума и без колебание ще се метната на конете и ще отидат на смърт, като му поверяват единствения си живот. Ето защо той е длъжен да вземе единствено правилно решение.

А за да го вземе, трябва да знае всичко възможно най-точно. Да знае какво става в лагера на хазарите.

Можеше да изпрати там няколко алипа — най-храбрите и ловките, но чуждите очи не са като своите. Ненапразно казват, че по-добре веднъж да видиш, отколкото сто пъти да чуеш. Не, няма да стане така. Трябва да види всичко със собствените си очи.

И ще го види.

Ще види девойката, която толкова прилича на Чечке, че дори жената с най-силно зрение я взе за дъщерята на хан Кубрат. Ще види пленените българи. Ще види хазарския лагер — наистина ли там всичко е толкова тихо и безметежно, колкото изглежда, или под прикритието на спокойствието стотните на Джаик-бек се готвят да нападнат спящите българи и да ги изтребят до крак.

Той трябва да види всичко сам.

От другата страна се дочуха звуците на песен. Пееха хазарите, но думите не се разбираха, само звукът достигаше до тук, протяжен и тъжен. И българите запяха песен — за дома, който алипът е напуснал, за децата, които са останали далеч, за неведомата съдба, която очаква воина в степта.

Той трябва всичко да премисли.

Камай се върна край огъня, след като провери часовите и хвърли седлото си на земята. Легна и се изтегна. Лежеше до Илбарис, дишаше равно — може би спеше, а може би, както и буйтурът, гледаше небето и звездите. И край Камай — кой по-близо, кой по-далеч, спяха воините, дълбоко, но с тревожен и в същото време лек сън, а юздите бяха привързани към краката им. Ако прозвучи команда или протръби бойният рог, спящите ще се събудят и след миг вече ще са на седлата, готови да се хвърлят в битката по първата дума на своя десетник. О, тогава е много трудно да удържиш конника, който сякаш се срастваше с коня! Неслучайно го сравняваха с волната птица в небесата. Но всичко това е после, а сега има само тишина, догарящи огньове и протяжна песен, долитаща от отсрещния бряг.

И конят на Илбарис е привързан с юздата си към крака му. Внимателно пристъпва в кръг, пощипва трева, спира и се ослушва. Приближава се до стопанина си, стои и чака човешката ръка да докосне гривата, да го потупа по челото, да го почеше зад ушите. Като верен приятел той чувства, че господарят му е неспокоен и също се тревожи. Какво знае и какво чувства? А може би предусеща бедата?

Но никой не знае дали го очаква успех или беда. Никой, освен Тангра. А Тангра мълчи. И така е по-добре. Защото дори и на другия бряг Илбарис да го очаква неминуема гибел, той все пак ще отиде там през нощта. Ако Чечке е там, или ще я освободи, или ще загине. Ако я няма, ще вземе друго решение, още не знае какво. Ще го вземе там, на хазарския бряг.

— Камае, спиш ли?

— Не, буйтуре.

— Батире, намислих нещо…

— Знам, буйтуре. Искаш да стигнеш до хазарите.

— Защо реши така, Камае?

— И аз самият бих постъпил тъй, не мога да разбера защо са се разположили на лагер, защо спят, защо не ни устройват тулган?

Обкръжаване и изтребване — ето това е тулганът, древен военен прийом. И българите го използваха, и хазарите, особено, когато имаха числено превъзходство. Опитният Камай бе разбрал всичко. А за дъщерята на ювиги-хана не споменаваше. И това също е правилно — не е работа на батира да разсъждава за децата на ювиги-хана, той не им се подчинява, подчинява се само на своя командир.

— Ще тръгна сам, Камае. Ще останеш да ме заместваш. Ако не се върна до зори, вдигай ермак алая и скришом тръгни към Горен Кирмен.

— Но… а какво ще стане, ако там има хазари? Ако Джаик-бек е превзел крепостта?

— Не, Камае, не ми изглежда вероятно. Ти си опитен воин. Помисли — има само няколко пленени, ранени няма, мъртъвци не оплакват. Всичко е тихо. Не е превзет кирмена.

— А тази девойка в каруцата? Чечке ли е?

— Нищо не разбирам, Камае. Трябва да е някаква измама. А може би Джаик-бек с измама е пленил ханската дъщеря? Може би е подкупил някого и я е откраднал. Не знам.

— Вземи със себе си поне три алипа.

— Не, ще отида сам. Така е по-сигурно. Още веднъж ти казвам — ако не се върна, тръгвайте. Не приемайте битка, хазарите ще ни смажат. Когато видиш илхан Котраг, всичко му разкажи и му дай моя кон и моята сабя. Това е.

— Ще те чакаме до утрото, буйтуре.

— Да, чакайте до сутринта. Нека стражата е по-близо до брега. Всеки, който преплува реката, го хванете и ти сам го разпитай. Това е.

— Тангра да ти помага, буйтуре.

Илбарис свали от себе си колчана със стрелите, остави настрани щита и горната си дреха. Дамаската си сабя даде на Камай. След това и двамата се спуснаха към брега. Тук Илбарис вече свали всичко от себе си. Остави си само широкия пояс, в който бе затъкнал три кинжала. Внимателно сгъна дрехите си и ги скри в насмолена торба от бича кожа, която завърза с ремък. Сряза две тръстики, продуха ги, вгледа се в тъмнината, в мястото, което си бе набелязал — където върбалакът бе особено гъст. Безшумно се потопи във водата и изчезна.

Камай остана на брега, но повече нищо не видя и не чу; постоя малко и се върна обратно при алипите: сега за тях той е най-главният и отговаря за всички.

Илбарис, без и най-малкия шум, преплува реката.

Едва нозете му докоснаха дъното отсреща и той лапна тръстиковото стъбло и започна да се движи под вода, като се ослушваше и за най-малкото движение наоколо и се опитваше да не вдига никакъв шум. Легнал сред върбалака, чу как постовите вървят покрай самата вода; те минаха толкова близо, че можеше да се долови миризмата на немито тяло. „Явно отдавна са в поход“ — помисли си Илбарис, докато чакаше воините да се отдалечат. Тогава се промъкна на пясъка и се облече.

Сега право към него крачеше друг постови. В реката плесна риба и хазаринът, без да се замисли, пусна натам една стрела. Трябва да е много внимателен, помисли си Илбарис и се притисна към пясъка до самата вода, като се сля със ствола на повалено дърво. И този постови мина на три стъпки от него и го облъхна с кисела миризма. Нещо си говореше сам на себе си. От време на време внезапно спираше и се вглеждаше към противоположния бряг, сякаш очакваше от там да се зададе беда.

След това тъмата го погълна.

Илбарис притичваше от храст към храст като безплътна сянка и напредваше към шатрата. После се просна на земята и замря. Остана да лежи така, вслушвайки се в звуците: кучешки лай, чужд говор, биенето на собственото му сърце. Воините вече заспиваха край огньовете, само край шатрата бодърстваха стражи. Българинът се скри зад хълмче, гъсто обрасло с диви череши. Оттук се виждаше голямата шатра и две други, по-малки. И там имаше стражи, и там пламтеше огън, дочуваха се гласове и смях, ухаеше на печено месо. Нощта бе топла, мирна, хората изглеждаха не на мястото си сред това спокойствие. Откъм реката повяваше вятър. Огньовете постепенно гаснеха, но в тях хвърляха съчки и тогава огненият език се издигаше нависоко, осветяваше всичко наоколо и позволяваше на Илбарис да разгледа това, което го интересуваше; очите му постепенно свикнаха със светлината и сега можеше да действа с по-малък риск. До слуха му достигаха отделни думи от разговора на дозорните, които бяха решили да си похапнат.

— Да хапнем малко казълък^[2] — каза единият.

Вторият отвърна нещо.

— Виж го ти, какво му се приискало — засмя се първият. — Хич не си глупав. И аз не бих се отказал от кумис. Само че от къде да го вземем? Вторият каза отчетливо:

— Има ето там, в каруцата, дето спят българите… Видях десетина гърнета. Ти иди, аз ще пазя тук.

— Виж го ти. Това, глупако, е кумисът на Джаик-бек. Ако те хванат телохранителите, ще ти откъснат…

— Казълъкът е мой, кумисът — твой. А като не искаш, няма — той отхапа парче от изсушеното на слънце месо и замляска.

Докато те се препираха, Илбарис се прокрадна зад гърбовете им до самата стена на шатрата. Стражите продължаваха да се пазарят.

— Тангра ще те накаже за алчността ти. Като те гледам, ще излапаш цялото парче, а нали и двамата пазим тук.

— Отиди до каруцата и не се бой. Вземи едно гърненце, а аз ще пазя. Проклетата шатра никъде няма да се дене. Там са девойката и евнухът. Ще ли ти се да си на негово място сега?

— На евнуха — не. Но иначе…

Двамата се разхилиха. После единият каза:

— Слушай! Да отидем заедно. Ти ще гледаш никой да не ме види, а ако има нещо — свирни. Затова пък аз ще взема две гърненца. Хайде бързичко!

— Да вървим…

Илбарис си отдъхна. Тангра чу молитвите му и отведе стражниците. Сега има няколко минути на разположение.

И като извади кинжала си, направи дълъг разрез в плата на шатрата, при което веднага чу отвътре тънък мъжки глас:

— Лягай да спиш, дъще, късно е вече.

И изведнъж се разнесе гласът на девойката, от който сърцето на Илбарис спря да бие:

— Да поседим още малко, аба^[3]… Не ми се спи…

Гласът беше на Чечке. Младият мъж още веднъж прокара кинжала си по копринената стена на шатрата и надникна вътре. Целият под бе застлан с килими, а по тях небрежно бяха разхвърляни възглавници. В центъра седеше евнухът, жълт и жилест; от време на време клюмваше нос, но веднага се събуждаше и с рязко движение изправяше глава, съвсем като кокошка. А до него… до него седеше Чечке.

От свещите, поставени близо до входа, по стената играеха дълги криви сенки. Евнухът мъжествено се бореше със съня, но главата му все повече клюмаше на гърдите. Той седеше с гръб към Илбарис и през цялото време потрепваше с рамене, все едно усещаше устремения към него поглед. Илбарис стисна дръжката на кинжала. Трябва да реши: един удар — и Чечке е свободна. А после да става каквото ще става.

И българинът отметна коприненото парче. В този миг Чечке вдигна очи и срещна впития в нея поглед.

И не сдържа вика си.

Евнухът се събуди на мига.

— Какво има? Защо викаш?

Той подозрително се огледа: подпухналото му лице издаваше тревога. Чечке притича към изхода:

— Там… току-що, аба, някой погледна…

Евнухът недоволно промърмори:

— Казвам ти, че трябва да си лягаш. Навярно е надникнал някой стражник. Хайде да ти оправя постелята и да те съблека. Знам, че при вас, българите, не е прието. Но ти свиквай, дъще. Ще живееш в харема на хаган Юлуш — зло няма да видиш. В розова вода ще се къпеш, с благовония ще се мажеш. Ох, колко ще е хубаво…

Като приказваше така, той бръчкаше нос, душеше и недоверчиво се оглеждаше наоколо. Чечке пристъпи към него:

— Аба, страх ме е. Не заспивай, аба. По-добре… по-добре ми разкажи за хаган Юлуш.

Евнухът престана да се озърта и доволно заразказва:

— Е-е, нямаш търпение, нали? Хаган Юлуш, о, хаган Юлуш! Велик е нашият хаган Юлуш. Има голям харем, дъще, но такава красавица като тебе, да ти кажа честно, там няма. Ще бъдеш на първо място при него.

— Аба… а защо не ме пуснеш? Хайде да избягаме заедно. Баща ми, хан Кубрат, ще ти даде много злато, коне ще ти даде, каквото поискаш. А?

— А, не. За какво ми е злато, дъще? И дом не ми трябва. И кон. Нищо не ми трябва.

— А свобода? А свобода, аба? Ще станеш свободен, ще се върнеш у дома.

— У дома? А къде е домът ми, дъще? Нямам дом аз. Откакто се помня, живея в харема. А свободата… какво е свободата? Един ти я дава, друг я взима. На такъв като мен свобода не му трябва. Така, навярно, е решил Тангра. Е, хайде да спим. Вече съвсем бях заспал, а ти ме събуди и разтревожи. Свобода… Няма за мен в този свят свобода. Ще ти помогна да се съблечеш…

— Още мъничко, аба. Нека ти изпея песен.

— Е, добре, пей. От песента вреда няма. Не ми се сърди и не плачи повече, по-добре пей. Песента, казват при нас в харема, лекува душата, както виното лекува тялото. Само че една уговорка: изпееш ли песента, лягаме да спим.

— Добре, аба…

И тя запя:

Итил — река, Итил — река,

Широка си, дълбока си,

И, както лебедите, плуват

В небето нейде облаци…

Отворът на шатрата се отметна и стражникът промуши вътре глава:

— Пееш ли? — попита. — Пей, пей, докато още си тук. Скоро ще те заведем в Билямджир и там хаган Юлуш ще те превърне от лебед в гъска…

Евнухът задуши въздуха.

— Ха, от теб лъха на кумис — каза той. — Откъде си взел кумис? Ей сега ще кажа на Джаик-бек.

— Кумисът падна от небето — каза постовият. — Тангра ни го изпрати за вярната служба. Искаш ли да си го поделим?

— Върви, върви…

— Нищо няма да кажеш на Джаик-бек за кумиса. А ние нищо няма да кажем за това, как се занимаваш тук с този лебед…

Евнухът го замери с възглавница:

— Ах, ти…

Но стражникът силно хлъцна и се скри. Та нали го очакваше още едно гърненце с кумис. Евнухът се почеса по гърба и се изправи:

— Хайде. Да вървим да спи…

Не можа да каже нищо повече. Тънка като косъм примка стегна гърлото му. Той размаха ръце във въздуха, падна, захриптя. Чечке не успя да вдигне глава, а всичко бе свършило. Илбарис хвърли върху евнуха няколко кожи и парцали. След миг двамата с Чечке бяха се измъкнали от шатрата. По-късно момичето не можеше да си спомни как се озоваха до водата. Илбарис я прегърна и й прошепна:

— Плувай през реката. Там са нашите.

— А ти…

— По-бързо. Ще задържа хазарите.

— Илбарисе…

Илбарис побутна девойката към реката и направи няколко крачки към дозорния, за да му отвлече вниманието. Дори запя мотив от песента, която пееха хазарите. Стражникът положи ръка на тетивата, спря и се вгледа.

— Хей! Ти кой си?

Илбарис измърмори нещо, без да се помръдне от мястото си, след това седна. Стражникът се обърка и направи крачка напред:

— Ела тук…

Илбарис каза:

— Чакай, какво си се развикал? Не виждаш ли, че ме преряза корема… Сега ще стана.

Нещо в гласа му не се хареса на алипа.

— Кой си ти — запита той, докато се приближаваше, — от коя десетка? Какво мълчиш? Как те викат?

Илбарис се занимаваше с панталона си и си криеше лицето.

— Името ми ли?… Какво ти трябва?… Ей сега ще ти кажа как се казвам… сега…

Постовият го чакаше на около десетина крачки и не оставаше нищо друго, освен да рискува. Изправяйки се Илбарис метна кинжала си и часовият падна, а от гърдите му, точно до шията, стърчеше дръжката на кинжала. Илбарис подхвана още топлото тяло под мишниците и го завлече във върбалака. И вече нагазил във водата се огледа — Чечке я нямаше. Не се притесняваше вече за нея — девойката плуваше като риба. Камай ще я посрещне на брега и всичко ще разбере: още в зори ермак алаят ще се отправи към Горен Кирмен.

Той се измъкна от върбалака съвсем навреме: още един стражник вървеше покрай брега. Без да каже и дума, Илбарис му обърна гръб, готов във всеки един момент да метне ножа си. Но алипът се поспря само за миг, а след това продължи нататък.

Илбарис си пое въздух. Всичко, което се случваше с него, виждаше сякаш отстрани, все едно се случваше с някой друг. Той разбираше, че рано или късно, по-скоро рано, бягството на Чечке ще бъде разкрито и за него е най-добре точно сега да напусне хазарския лагер. Но оставаха още българи — тези, които според стражниците, охраняващи шатрата, спяха в каруцата.

И той тръгна натам.

Край каруцата нямаше никаква стража. Това можеше да означава само, че българите не са взети в плен, те просто бяха длъжни да съпровождат дъщерята на ювиги-хана като нейна лична охрана. А това потвърждаваше, че хазарите не са превзели кирмена. Получили са Чечке по някакъв мирен начин. Може би я бяха откраднали, отвели с измама, но може и да се е съгласила да тръгне доброволно с Джаик-бек, без да има представа каква опасност я грози. Така или иначе кирменът е цял и Котраг е жив, а битка с хазарите още е нямало, тя тепърва предстои.

Че ще има битка, в това никой не се съмняваше.

Българите седяха край огъня до каруцата, подремваха, само двама спяха, положили седла под главите си. Дано да не вдигнат тревога от изненада. А може би е по-добре да ги остави, да не ги закача? Не, веднага, щом се разбере за бягството на Чечке, ще обвинят тях, а тогава лошо им се пише.

И като седна до най-крайния от българите, Илбарис каза тихо, но отчетливо:

— Тихо, сроднико. Аз съм буйтур Илбарис, приемния син на хан Кубрат. Чечке избяга, Тангра й помогна. А аз дойдох за вас. Двама по двама се спускайте към реката и плувайте към отсрещния бряг, там ще ви посрещнат.

Българите, без да могат да повярват, замряха и се опитаха да разгледат говорещия. Губеше се ценно време, а те така и не проронваха дума. Накрая един от тях, привеждайки се, се взря в момъка.

— Наистина е Илбарис — с удивление произнесе той, още не вярвайки на очите си. — Откъде?

— По-бързо, сродници. През реката. Ако не намерите нашите, тръгвайте през горите към Горен Кирмен, оттук не е далеч. Хайде по-бързо…

Събудиха заспалите и ето вече двама се разтвориха в тъмнината, последваха ги още двама. Илбарис с останалите трима седеше до огъня. Караулните край шатрите от време на време поглеждаха към тях. После няколко хазарски воина, търкайки очи, тръгнаха към реката — смяната на стражата. Повече не биваше да се бавят.

— Бягайте — прошепна Илбарис. — Към реката, бързо…

И в този миг се разнесе кратък възглас. Илбарис се обърна. До каруцата стоеше един от воините, размахваше ръце, показвайки към върбалака. Мигом десетина воини, вдигнати на крака от рязка команда, се хвърлиха натам.

Българите също се носеха към водата, събличайки се, докато тичаха. Някой от хазарите пусна стрела и тя прониза един от тичащите; той падна на колене, притисна ръце към гърдите си и се свлече на пясъка. Още един от бегълците се строполи. Останалите се гмурнаха и дълго плуваха под водата, докато хазарите пращаха след тях стрела след стрела. Няколко хазарски воина настигнаха Илбарис, отрязаха му пътя към реката, един се обърна и поиска нещо да каже, но като вида отблизо лицето на Илбарис, се спря; веждите му се вдигнаха нагоре от учудване. След това отвори уста, за да извика, но Илбарис го удари ниско с кинжала си и воинът падна, хванал се за корема.

Някой скочи на гърба на Илбарис, той изгуби равновесие и падна. Една ръка го хвана за гърлото, той слепешката замахна с кинжала и улучи. Скочи, хвърли се напред, до водата оставаха не повече от пет крачки, когато се спъна в издаден корен и се строполи.

И повече не можа да стане. Огромна тежест се стовари върху му, притисна го към земята, смачка го, нечии ръце го държаха, някой връзваше краката му със сурови ремъци, някой затъкна устата му с миризлив парцал. След това тежестта изчезна. Вдигнаха го, ръцете и краката му бяха овързани. Горяха факли. По лицето му течеше кръв, той едва разлепи очи. Пред него стоеше Джаик-бек.

— Кой си ти? — попита бека.

Илбарис не отвърна.

— Куче българско — отвърна един от воините. — Уби караулния, също и десетника Бектаз. Рани неколцина…

— Отведете го в шатрата ми.

Воините наоколо недоволно зашумяха.

— Двамина уби… дай ни го, господарю, ние ще го накараме да си плати.

Джаик-бек не каза повече ни дума, обърна се и тръгна към шатрата си. Метнаха едно въже на врата на Илбарис и го повлякоха след него…

* * *

— Къде е ханската дъщеря? Къде е Чечке?

Гласовете долитаха до него като в сън. Всичко се въртеше, краката му се подкосяваха и ако нечии ръце не го държаха, Илбарис би се свлякъл направо в краката на Джаик-бек.

— Къде си дянал дъщерята на хан Кубрат?

Той опита да размърда езика си. Устните му бяха разбити и целите в кръв, главата му се струваше огромна и в нея нещо непрестанно избухваше. Какво бе това? Той се хвърли към Джаик-бек в желанието си всичко да се свърши по-бързо, но някой го удари по тила и светът около него изчезна. А после отново се появи. И от него се долиташе все същият въпрос:

— Къде е ханската дъщеря? Къде я дяна?

Илбарис с усилие разлепи клепачи и видя все същия Джаик-бек. Той седеше на сгъваемо походно кресло, изрядно облечен, измит и спокоен. Държеше се високомерно. Дрехата му бе от скъпи кожи, на нозете си носеше меки червени сахтиянови ботуши. До него седеше още някой. Илбарис премести погледа си върху него — и не можа да повярва. Ямат-бек, онзи от кораба! Не можеше да повярва, но се наложи — да, този Ямат-бек, най-богатият търговец в Билямджир, той и никой друг. По невъзмутимото му лице нищо не можеше да се прочете. Като улови погледа на Илбарис, той каза:

— Какво, позна ли ме? — и тъй като воинът мълчеше, добави с лека насмешка: — Светът е малък, буйтуре Илбарисе, а степта още повече. Ето, че се срещнахме.

Джаик-бек попита, вдигайки вежди:

— Стар познайник ли ти е, Ямат-бек? Разкажи, разкажи…

— Приемният син на хан Кубрат — каза търговецът. — А след връщането си от Константинопол е назначен за дясна ръка на илхан Котраг, ако правилно са ме осведомили. Или са ме излъгали? Говори, буйтуре, не мълчи.

Илбарис само скръцна със зъби. „Прощавай, Чечке. Теб от плен освободих, а сам се погубих. Не ме забравяй и не плачи, така е решил Тангра.“

— Значи се нарича Илбарис… — лявата вежда на Джаик-бек скочи високо нагоре, дясната не помръдна. — И какво, вече се е прославил във Фанагория? От какво семейство е, Ямат-бек? Знаеш ли?

— Син е на кавхан Саклаб. Мисля, че ако не бе попаднал в ръцете ни, в края на краищата и сам би станал кавхан. Той надви хан Чалбай. Славен воин, истински орел, не е някоя страхлива сврака. Тези, които са го уловили, ще наградя с по пет златни дирхеми. А виж, тези, които изпуснаха другата птичка, трябва да им се прекършат гръбнаците.

Илбарис мълчеше. Чечке е спасена, това е най-важното. Нека да правят с него каквото поискат. Камай навярно всичко е разбрал и е повел ермак алая към илхана, сега силите на Котраг ще се удвоят. А той ще успее достойно да посрещне смъртта.

Джаик-бек се прозя и се протегна.

— Птичката няма да ни избяга — уверено каза той. — Къде ще се дене. В краен случай отново ще долети там, откъдето я получихме. Отново ще се върнем при кирмена. Така реших. Чу ли, буйтуре? Напразно рискува живота си. И за какво? За една девойка. Защо мълчиш, а?

Ямат-бек се приближи към бека, приведе се над ухото му и зашепна. Джаик слушаше, кимаше, отново една от веждите му подскочи нагоре, докато другата оставаше неподвижно. След това отново погледна Илбарис.

— За една девойка — още веднъж повтори. — Виждаш ли, буйтуре, какво излезе? И нея не освободи, защото тя след ден-два сама ще дойде при нас, и сам се лиши от свобода. Струваше ли тя толкова, сам реши. Сега не си нищо повече от най-последен роб. Ето какво сам си докара на главата.

— Ти, Джаик-бек, плени тялото ми. С него можеш да правиш каквото искаш. А душата ми си остана свободна и с нея нищо не можеш да сториш.

— Когато тялото ти стане тяло на роб — поучително каза Ямат-бек, — то и душата ти ще му се подчинява. А ти, буйтуре, изобщо си много дързък и не разбираш, че тук има хора, които само една дума да кажат и душата ти ще се раздели с тялото. Помни това.

— Все ми е едно какво ще правите с мен — каза Илбарис. — Аз сторих всичко, което можах — трима ваши воини изпратих при Тангра, отведох дъщерята на ювиги-хана и освободих братята си. Доволен съм.

Джаик-бек презрително го изгледа.

— Нещо много си се разпял, буйтуре — каза той. — Да видим няма ли да ти се промени сега гласчето.

Той полугласно даде някакво нареждане. Веднага в шатрата влезе човек, който почти опираше с главата си върха й. Целият бе обрасъл с косми и така приличаше на мечка. Пристъпи прага, поклони се на Джаик-бек и се изправи, скръстил яките ръце на косматите си гърди. Бекът кимна към българина.

— Научи този хлапак на обноски — каза.

Човекът лениво вдигна ръка и я стовари със стремително движение върху врата на пленника.

Илбарис падна и повече нищо не си спомняше.

Свести се от плиснатата в лицето му вода. Тръсна глава, опитвайки се да разбере какво се бе случило. От тъмнината наоколо изплуваха изкривени лица. Палачът с лекота го вдигна от пода и го изправи. Гласът на Ямат-бек произнесе толкова поучително, колкото и първия път:

— Това е първият урок, буйтуре. Нека ти е известно, че Тангра още никому не е давал два живота. И ти също имаш само един. Не ти ли е скъп животът? Помни, че какъвто и да е, друг няма да имаш. Затова слушай, какво ти се говори и си помисли, преди да отвърнеш.

Пред очите на Илбарис всичко плуваше, а в ушите му звънеше. Той тръскаше глава и едва след известно време дойде на себе си. Сега говореше Джаик-бек.

— Слушай, буйтуре! Ти уби трима мои воина, евнуха няма да го смятам. Остави го него. Караш тюменът ми да воюва. Добре. Прощавам ти. Ти си млад, кръвта и вярата ни е обща. Справедливостта изисква да ме овъзмездиш за причинените вреди. Аз ти дарявам не просто живота. Предлагам ти и слава и големи възможности. Хан Кубрат, за всичко, което стори за него, ти даде само един ермак алай. Ако приемеш моето предложение и постъпиш на служба при хаган Юлуш, обещавам ти, че ще получиш под свое командване отбран тюмен.

Илбарис чуваше всичко сякаш от много далече. Пак тръсна глава, след което каза:

— Спънатият кон не може да бяга.

Джаик-бек кимна:

— Развържете го.

Палачът се наведе и с лекота скъса кожените ремъци, които стягаха Илбарис, сякаш бяха конци. След това по знак на бека го изправи на крака.

— Говори, буйтуре. Но не забравяй за обноските.

Илбарис с цялото си тяло усещаше застаналия зад гърба му великан с космата гръд и дебели ръце. Направи крачка напред, но веднага бе върнат на предишното си място.

— Какво искаш от мен, Джаик-бек?

— Преди всичко искам да осъзнаеш какво се случва наоколо. Не обяснявам това нито на воините, нито на десетниците, нито на стотниците. И дори на хилядниците не обяснявам, те са длъжни да изпълняват заповедите ми и това е всичко. Ти трябва да разбереш, че скоро, по-скоро, отколкото си мислиш, всичко, което вчера или дори днес принадлежи на българите, ще принадлежи на хазарите. И независимо дали го искаш или не, на мястото на хан Кубрат ще седне хаган Юлуш.

— Тангра ли ти каза това?

— Това ми го каза собственият ми разум, буйтуре. Хан Кубрат е изживял своето, скоро ще си замине от този свят. Кой ще го замести по право? Илханите ли? Но кой от тях? Те са прекалено много, всеки ще се обиди, ако изберат не него, а друг. Има само един изход — да се преклонят под ръката на хаган Юлуш. Той ще приеме в постелята си ханската дъщеря и властта над българите ще премине в него по женска линия. А илханите ще получат от него предишните си владения и ще му служат вярно, ако са достатъчно благоразумни.

— А ако не са?

— Тогава… — и Джаик-бек с лека усмивка се огледа, — тогава, буйтуре, те ще се лишат от земите си, които хаган Юлуш ще предаде на по-достойни да ги управляват. Ти спокойно можеш да се окажеш в това число.

— И за това трябва да премина на служба при хагана?

— Трябва да правиш всичко, което правят и другите, буйтуре.

— А какво именно?

— Преди всичко да заповядаш на ермак алая да премине на наша страна. С това ще покажеш, че си разбрал правилно нашия разговор.

— А после?

— После ще се разделим. Аз скоро ще тръгна към Горен Кирмен, за да получа от там българската красавица, а ти, съпроводен от хората ми, ще тръгнеш към хагана. Аз ще му изпратя писмо и той не само ще ти прости, но и ще ти даде тюмен, ако му се понравиш. Хаган Юлуш може всичко. Може да ти даде не само тюмен, а и джайляу може да ти даде, и стан да ти разреши да направиш.

— А ако не му се понравя?

Джаик-бек се намръщи.

— Не се опитвай да бъдеш остроумен, буйтуре. Че ще се разочаровам от теб. Е, договорихме ли се?

— Договорихме се — каза Илбарис. — Само с ермак алаят нищо няма да стане. Не е мой. Принадлежи на хан Кубир, той ми го даде за известно време.

— Така ли? Още по-добре. Хан Кубир е наш приятел, има споразумение с хаган Юлуш. Тогава всичко е още по-просто.

— Не, Джаик-бек, не е по-просто. Ермак алаят тази сутрин тръгна към Горни Кирмен.

— Не вярвам. Тръгнал е и те е оставил?

— Да. Такава бе заповедта ми.

— Нима искаш да кажеш, че си дошъл сам на този бряг?

Илбарис сви рамене.

— Можеш да ми вярваш, можеш и да не ми вярваш, но това няма да промени истината.

Джаик-бек поклати глава.

— Неразумна постъпка, буйтуре. Дори безумна. Така не постъпва дори хилядник, да не говорим за илтабар. Ти, виждам, няма да се изплашиш и от цял тюмен. Смело е, но не разумно, не, не е.

— Каквото е сторено, сторено е. А ермак алаят на Кубир вече е близо до Горен Кирмен.

— Е, какво пък, толкова по-добре. Ако се възпротивят на волята ми, ще загинат всички. Заедно с илхан Котраг. Но той, предполагам, няма да поиска да изложи града си на такава опасност и ще уговори сестра си да дойде доброволно при нас.

— Няма да го направи — изплъзна се от Илбарис. — Никога.

— Така ли мислиш? Направи го преди два дни. Защо да не го направи още веднъж?

— Не ти вярвам, Джаик-бек.

Бекът внезапно се прозина и се протегна.

— Ти прекъсна съня ми, буйтуре. А сега искаш да развалиш и утрото ми. Затворете го — разпореди се той. — И поставете двойна стража. На сутринта ще завършим разговора си.

Илбарис отново бе вързан и отведен. Джаик-бек остана сам в шатрата с Ямат-бек, след като отпрати всички останали. Замисли се. Положението му не беше от най-приятните — тази нощ бе изпратил вестител в Билямджир при Юлуш хаган със суюнчи, радостна вест: „дъщерята на хан Кубрат, прекрасна като луна в пълнолуние, скоро ще пристигне в столицата“. И ето ти изведнъж — заради някакъв безумец, сам промъкнал се сред гъмжащия от хазари бряг, всичко трябва да започне от начало. Това нямаше да е беда… ако го нямаше Ямат-бек. Хитър и завистлив е той, а и е несметно богат. Трудно може да се договори с него, да си държи езика зад зъбите, с радост би разказал Ямат на хагана и на всеки срещнат как той, Джаик-бек, не е опазил девойката, как я е пленил, държал я в ръцете си и я изпуснал… Да, лошо.

Ако не беше този… как беше… проклетият българин, ханската дъщеря още в ранни зори щеше да се отправи към Билямджир. Хаганът изпрати за нея своя стотна. И евнуха изпрати, и Ямат-бек… Той пък за какво? Независим е Ямат-бек, приближен е на хагана. Прекалено му е близък. Застъпи се за българина, даде по пет жълтици на воините. Сякаш не те изпуснаха плячката на Джаик-бек. Евнухът заплати с живота си, а воините получиха по пет златни монети. За какво му е на Ямат-бек този буйтур? Може би му трябва за нещо? За какво?

Зад всичко това се криеше нещо, Ямат-бек никога не правеше безсмислени ходове. „Той ми пречи тук. Трябва да го отпратя… да го отпратя обратно в Билямджир. Но по някакъв повод. Буйтурът. Да, този буйтур… дори и да не е роден, а осиновен, все пак е син на хан Кубрат. Да. Ето, нека го достави Ямат-бек на хаган Юлуш. Нека самият хаган реши какво да прави с него. А ако господарят не знае, да му подскаже Ямат-бек.“ Джаик каза:

— Ето как мисля, че трябва да постъпим, Ямат-бек: ти взимаш този пленник и го предаваш в ръцете на хагана. А аз… аз ще поема към Горен Кирмен. В някакво отношение даже е по-добре, че ми се налага да се върна там: ако Котраг откаже да ни предаде момичето, ще изтрия града от лицето на земята. Така че тръгвай.

— Благодаря ти, Джаик-бек — каза Ямат. — Като я няма ханската дъщеря, ще заведа поне приемния син на хана. Но какво да отвърна на хагана, ако попита за девойката?

Джаик-бек почервеня. Той никога и никого за нищо не молеше. Нима Тангра го проверява, като му изпраща такова изпитание?

— Не е моя работа да те уча, Ямат-бек — каза той, като с усилие превъзмогна гнева си. — Ти сам знаеш какво и кога трябва да говориш на хагана. Ако искаш да ми помогнеш, предай на повелителя само тези мои думи: Джаик-бек каза, че в най-скоро време дъщерята на хан Кубрат ще се озове в неговия харем.

— Вярвам ти, мой бек — каза търговецът. — Но аз съм изпратен тук точно, за да я отведа.

— Твоя воля, Ямат-бек. Ако искаш да съпровождаш тюмена ми до стените на Горен Кирмен, не възразявам. Но мисля, че за теб е по-безопасно да се отправиш към Билямджир. Хем ще заведеш там пленника, хем ще си далеч от заблудените стрели.

Ямат-бек високомерно вдигна глава:

— Да не би да ме заплашваш?

— Ама как… как, почтени… Сторило ти се е. Но аз съм воин и зная — българската стрела не подбира и поразява всичко по пътя си. Всичко може да се случи. С теб… с мен…

— Не ми харесват думите ти, Джаик-бек. Ще разкажа на хагана как ти изпусна ханската дъщеря. Няма да лъжа.

— Ако си такъв застъпник за правдата, разкажи тогава как стана всичко, Ямат-бек. Как предадох девойката в ръцете на твоя евнух. Как исках моите воини да я охраняват, а ти настоя часови да са алипи от твоята стотна. Разкажи това на хаган Юлуш и аз не зная дали няма да приключиш живота си привързан към конска опашка.

Ямат-бек пребледня.

— Успокой се, доблестни Джаик-бек. Ние с теб няма какво да делим. Всеки може да сгреши. Тангра вижда, че аз не исках да те обиждам.

— Ако искаш всичко да е наред, Ямат-бек, вземи пленника и още днес тръгвай към Билямджир. Вземи с каруцата и две десетки воини от стотната, която доведе. Останалите ще останат при мен, когато работата опре до битка, няма да са излишни. Разбрахме ли се?

— Да, мой бек. Нека Тангра ти помага.

— Нека. Но и аз ще се постарая да си помогна. За старши на десетките ти ще назнача десетника Бурке, познавам го отдавна. Моят съвет към теб е да си по-внимателен с пленника. Храбреца няма да изплашиш, но ако си по-мек с него, току-виж и е поддал. Алипи имаме колкото искаш, но малцина могат да управляват тюмен. А този буйтур ми хареса. Е, хайде, на добър час!

И те се разделиха.

* * *

Десетима воина яздеха отпред, десетима отзад. А в средата возеха Илбарис в каруцата: ръцете и краката му бяха овързани. Колата така се тресеше, че той предпочиташе да върви пеша: от неистовото друсане скоро му причерня пред очите и му се стори, че още малко и вътрешностите му ще се разсипят навън. Завързаните зад гърба му ръце отекоха и изтръпнаха, същото стана и с краката му. Но той не каза нито дума.

Ямат-бек яздеше редом с колата на прекрасна дореста кобила. От време на време поглеждаше отвисоко сгърчилия се Илбарис и устните му се разтягаха в усмивка. Какво нещо е съдбата. Като морските вълни — в един миг те възнася, в другия те запокитва в бездната. В бездната на грубото дървено дъно на каруцата, например. Той виждаше как подскача колата и как с нея подскача и тялото на пленника. Но също така виждаше и стиснатите зъби, които не позволяваха да се откъсне ни вик, ни стон.

— Може би имаш някаква молба, буйтуре? — от време на време питаше той Илбарис. Ямат-бек, търговец и воин, посланик и богаташ, бе посвоему великодушен. Ако Илбарис го помолеше за нещо, нямаше да му откаже. Но Илбарис мълчеше.

Накрая Ямат-бек не издържа. Какъв смисъл има, ако тази ината глава загуби съзнание или като нищо вземе, че умре. Не стигаше другото ами и вместо приемния син на хан Кубрат да докара в Билямджир само един труп. Спря воините със знак и каза на десетника Бурке:

— Развържи го. Никъде няма да се дене.

— Правилно, мой бек — одобри десетникът.

Илбарис едва сдържайки вика си, внимателно раздвижваше ръцете и краката си, нямаше здраво място по тялото му. Хвърли изпод вежди поглед на търговеца и каза:

— Израснал съм в степта, Ямат-бек. А ти ме возиш в каруца като баба. Дай ми кон, няма да избягам.

Ямат-бек се разсмя:

— Кон ли искаш? Ще бъда най-последния от глупаците, ако ти дам кон. Всеки знае, буйтуре: тюрк на кон е като птица в небето. Опитай да го хванеш…

— Когато беше във Фанагория, бек — напомни му Илбарис, — баща ми ти даде най-добрия кон.

Ямат-бек съкрушено поклати глава:

— Виж го, Бурке, този неблагодарник. Вместо да се радва, че е жив, той и кон още иска. Помисли си, буйтуре, какви ги надроби. Ханската дъщеря отиде при Джаик-бек по своя воля, седеше с евнуха в шатрата. А ти? Преплува реката, удуши стареца, пусна девойката. Воините — едни уби, други осакати. За това знаеш ли какво се полага? Да ти се отрежат ръцете и краката, да ти избодат очите, да ти отрежат езика и да те оставят като никому ненужен пън. А на теб всичко ти е на място, даже отделна каруца ти дадоха. И дори заповядах да те развържат. А ти още роптаеш. За коня, който ми даде хан Кубрат, ме упрекваш. А забрави ли, че се лиших от кораба си заради твоята глупост?

— Не искам да споря с тебе, бек. Но ще ти кажа: ако искаш да ме заведеш жив в Билямджир, качи ме на кон. Давам ти думата си, че няма да избягам. А ако се страхуваш, че ще те излъжа — нека десетникът ме завърже за себе си.

— Ти си способен, буйтуре, да избягаш заедно с десетника.

Бурке каза:

— Вярно говори той, Ямат-бек. Качи го на кон. Аз ще му дам моя резервен.

— Нищо няма да му стане. Нека седи в каруцата.

— На хагана му е нужен жив, а не издъхнал, мой бек.

— Това не е твоя работа, десетнико. Не ти се разпореждаш тук.

— Грешиш, Ямат-бек. Тук се разпореждам именно аз. Джаик-бек ми заповяда да доставя този човек при хагана жив и невредим. И аз ще го доставя.

Ямат-бек хвана сабята си:

— Ти… как смееш да ми говориш така!

— Прибери сабята си, Ямат-бек. Ако не си доволен, върви си по пътя, ние ще стигнем и без теб. Аз казах.

— Ти… ще съжаляваш за думите си, десетнико. В Билямджир…

Но десетника Бурке не бе десетник от един ден. И обърна гръб на Ямат-бек.

— Първо трябва да пристигнем в Билямджир — силно каза той. — Хей, вие там! Доведете кон на пленника.

Ямат-бек уплашено гледаше как Илбарис се качва на седлото.

— Хей, Бурке! Завържи го…

— Добре, бек, ще го завържа. Да вървим…

Каква наслада — отново да бъде на седлото! Илбарис почувства как животът му се завръща. Наведе се към предводителя на отряда и каза:

— Бурке, ти си истински воин… Длъжник съм ти.

Хазаринът отвърна, без да обръща глава:

— Не говори празни приказки, буйтуре. Жена ми е българка, братя сме.

Ямат-бек ги настигна. Мина вляво от Бурке и заговори:

— Хей, десетнико… Забрави за обидата. На почивката от мое име ще раздадеш на алипите по една златна монета.

— Благодаря ти, бек — сдържано отвърна воинът.

— Случайно чух последните ти думи, Бурке. Съгласен съм с тях, хазарите и българите са братя и не трябва да воюваме едни с други, а с общите си врагове.

Бурке кимна.

— Казват, че сарацински отряди вече са се появили край Железни врата — каза той.

— Вярно е, не са те излъгали. Сега навсякъде има сарацини. Сарацини и юдеи. И във Фанагория е така, и в Билямджир. Само че във Фанагория на трима българи се пада един сарацин, един евреин и един грък, а в Билямджир на двама хазарина има трима юдеи. С хагана седят на една маса и той се съветва с тях. А в търговията се стигна до там, че направо да я зарежеш. Не си мисли, Бурке, нито ти, буйтуре, че аз съм за война с българите. Точно обратното, с тях заедно трябва да отбраняваме степите си. Аз не съм против хан Кубрат. Само мисля, че в степта трябва да има един господар. Ако мълвата не лъже, и илхан Бат-Баян се съгласи да признае хаган Юлуш за глава на всички тюрки, хаганът ще му остави властта над всички българи и няма да има война.

— Аз чух — каза Бурке, — че към Билямджир пътува изпратения от хан Кубрат тептангра Ирсан.

— Пътува, ако вече не е и пристигнал. Нашият тептангра Утягай съвсем остаря: немощен е в тялото, слаб е в ума. Ето какво би било добре: хаган Юлуш да владее телата ни, а тептангра Ирсан — душите ни.

На десетника Бурке му омръзна от разговорливия търговец.

— Помисли си, Ямат-бек, какво ще кажеш на хагана, когато пристигнеш без ханската дъщеря. Да не ни лиши всички нас и от душите, и от телата…

И шибна коня си с камшика.

Ямат-бек изостана. Десетникът го улучи в най-болното място. Не, Ямат-бек не мислеше, че ще го накажат със смърт, хаганът нямаше основание за това. Но от друга страна и за миг не забравяше, че в последно време хаган Юлуш охладня към него; знаеше също, че при владетеля постъпват многочислени доноси срещу бека от недоброжелатели — че укрива доходите си от хазната и едва ли не е станал по-богат от самия хаган. Веднъж Юлуш го попита, така между другото го попита, като на шега: вярно ли е, че Ямат-бек е по-богат от всички, в това число и от него, хагана на хазарите? Тогава търговецът се закле в силата и блясъка на Тангра, че няма дори една десета част от това богатство, но и всичко, което има, принадлежи на хаган Юлуш. С това и се приключи. Но, като познаваше хагана, трябваше да се има предвид, че повелителят никога не забравяше нито една своя дума и никога не говореше напразно, просто ей така.

И ето сега ханската дъщеря…

Наистина, Ямат-бек постави своя охрана. И евнухът бе най-надеждният, а и край шатрата имаше много народ. Само човек като Илбарис, който явно не е с всичкия си, би могъл да се реши на самоубийство. Явно самият Тангра покровителстваше лудия. Може и да го е дарил със способността да става невидим?

Друго обяснение Ямат-бек не можеше да намери.

Напразно настрои Джаик-бек срещу себе си. Нека се надува Джаик, нали е зет на хагана. Каквото и да ставаше между тях, гарван гарвану око не вади. А и Джаик-бек не е човек, който два пъти да повтаря една и съща грешка. Няма да изпусне ханската дъщеря. Какво казва народа? „От гладно куче кокала не можеш да вземеш“.

Едно е ясно — не трябва да се кара с Джаик-бек. Трябва да го подкрепя, за да не таи той злоба в душата си. Ямат се сети, че бекът искаше да разбере дали не може да се сдобие с няколко красиви робини. Джаик-бек бе голям ценител на любовните ласки и никога не пропускаше да се възползва. Ето го и решението: Ямат-бек ще му изпрати десет девойки като подарък.

Като взе това решение, бекът се поразвесели. Трябва да бъде мъдър, да се обкръжава с приятели, с предани хора. А за да не се поставя предаността им под съмнение, трябва щедро да им плаща. С красиви робини — като в случая с Джаик-бек. Със златни монети — ще ги раздаде на алипите на десетника Бурке. И вместо врагове, ще има свои защитници и приятели…

Слънцето бе в зенита си, след това сенките започнаха да се удължават. Накрая десетникът издаде команда да спрат — наблизо измежду камъните бликаше прозрачен извор; растеше и огромно дърво, хвърлящо благодатна сянка. Бурке скочи от коня си, същото стори и Илбарис. Хазаринът кимна към водата:

— Пий, буйтуре. Такава вода в Билямджир не можеш и за злато да купиш. Там хората пият лоша, развалена вода.

Българинът падна на колене, допря устни до хладния извор и дълго не можа да се откъсне от водата, сякаш искаше да се напие за една година напред. Накрая утоли жаждата си и се изправи.

— Ти си истински батир, Бурке. Тангра ще ти се отблагодари. Кажи, много ли има още до Билямджир?

— Още два пъти ще пиеш, буйтуре. Ако Тангра ти помогне.

— Ще ми помогне. Още веднъж ти благодаря.

— За какво, буйтуре? За водата? Тя не е моя. Ти по-добре ми кажи…

Но не успя да се доизкаже, защото зад гърба му израсна тежката фигура на Ямат-бек.

— Хей, Бурке… Ето ти двадесет златни монети, раздай ги на алипите, ще им стане по-добре в тази жега. А на теб — пет жълтици. За какво си говорехте тук?

— За живота, Ямат-бек.

— Това е добре, десетнико. Поговори с буйтура за живота. Храброст има достатъчно, но живота явно не му е много ясен. Прилича на необязден жребец. Но животът ще му тури юзда… да. Е, всички ли се напиха?

И отново конските копита зачаткаха из степта. Илбарис яздеше редом с десетника, но Ямат-бек не ги остави сами чак до вечерта, когато слънцето, завършвайки дневния си път, залезе зад далечните хълмове. Тогава спряха да нощуват. Вече си лягаха, а десетника с безразличен вид тихо попита Илбарис:

— Познаваш ли го този търговец?

Илбарис се усмихна:

— Наскоро се запознахме. Плених кораба му със стоки и го отведох във Фанагория. Хан Кубрат го пусна, но не знам защо.

— Лошо — каза Бурке. — Той няма да ти го прости.

— Ние всички сме в ръцете на Тангра — каза Илбарис. — Нима не е така?

— Че е така, така е — неопределено измърмори Бурке. — Е, хайде да спим. После ще видим.

* * *

Станаха заедно със слънцето, поклониха се на деня, който отново се раждаше. И пак потеглиха в степта, която сякаш наистина бе безпределна. Спряха само веднъж, напоиха конете и утолиха жаждата си. Слънцето печеше, тревите миришеха упойващо. Разперил криле, във висините се рееше орел, спускаше се надолу, издигаше се и пак се спускаше. Един от алипите подхвана протяжна и тъжна песен. Времето спря: затвори очи, отвори ги пак — все едно не си се мръднал от мястото си: небето си е същото, тревата е същата, същата е и степта. Само сенките се променят — растат ли, растат.

А към вечерта видяха морето. Всъщност първо го почувстваха. Задуха съвсем различен вятър — влажен и сякаш тежък. Конете ускориха ход, алипите се разведриха. На брега се озоваха вече по здрач и спряха край малък кирпичен дом; къщичката не бе кой знае колко просторна, но дворът бе обширен и ограден с висок дувар. На врата с факел в ръка ги посрещна висок старец, който накуцваше с левия крак.

— Приветствам те, почтени Ямат-бек — каза той. — Ти си като птица: едва тръгна към Итил и вече се връщаш. Всичко наред ли е, Ямат-бек?

— Както сам виждаш, Ташир-ата. Ще нощуваме при теб.

— С удоволствие. Място в двора има за всички. А теб ще те приема у дома. Нали е твой този дом. Влизай.

— Домът е твой — каза Ямат-бек. — Ти живееш в него, живеят жена ти и децата ти. Живейте! Аз те купих, след това ти купих дом и жена, а вие народихте деца. Значи умножавате моето богатство. А със своето богатство аз увеличавам могъществото на хагана. Излиза, че всички работим един за друг — със своето могъщество хаганът прославя Тангра. Стига сме говорили. С нас има пленник — него ще го нахраниш отделно. Какво имаш — изба, плевня?

— И изба имам, и плевня.

— Хвърли му в избата някаква постелка и заключи добре. Аз съм уморен.

Ташир-ата се засуети.

— Сега ще си отдъхнеш, бек. Ще кажа на жена ми да ти измие краката, веднага ще ти олекне. След това ще се нахраниш, ще поспиш…

— Добре, само че… не изпращай жена си с водата, а дъщеря си. Малката. Тя тук ли е? Ето, нея ще изпратиш. Е, хайде, върви, върви… какво стоиш? Върви!