Мусагит Хабибулин
Хан Кубрат. Войната с хазарите (4)

3

Когато хан Кубрат се приближи към голямото чисто огледало и се вгледа в него, за пръв път от много години му се стори, че в отразяващата сребърна повърхност, срещу него се е изправил някакъв чужд човек, с когото само външно много си приличат. Затвори очи, отвори ги и отново се вгледа. Не, това не е той. Не може повелителят на хиляди и хиляди хора, готови да се хвърлят в бой или да умрат след само един негов жест, не може човекът, притежаващ несметни табуни коне и безкрайни простори джайляу, да прилича на този, който го гледа от огледалото с дълбоко хлътнали уморени очи. Не може този човек да е ювиги-ханът на българите, не може да сяда величествено на трона, да издава заповеди, решаващи въпроси на живот и смърт. Онзи отсреща има посребряла рядка брада, прегърбени рамене и угаснал поглед. Направена е някаква подмяна. Огледалото трябваше да отразява мъж, несравним във военните и любовни дела, в лова, в държавните работи. А то…

Но това, това си е той. Прегърбеният от болест и умора широкоплещест стар човек е хан Кубрат. Очевидно такава е неоспоримата воля на Тангра.

Тангра. Всичко зависи от него, нали така? Какво направи той със силата, която е отнел от хана? Отговорът можеше да е само един — дал е тази сила на децата му.

Ако е така, с това все пак може някак да се примири. Справедливо е да я прехвърли на децата. Въпреки че е и обидно.

Вчера при него дойде илхан Бат-Баян, най-големият. Ханът го беше повикал, не, беше му заповядал да се яви в двореца. И Бат-Баян се яви — със сабя, с ризница, в пълно въоръжение. За момент на Кубрат му се стори, че стои пред огледало: именно такъв трябваше да бъде повелителят на българите. Като се вгледа, разбра, че отражението не е съвсем точно: Бат-Баян приличаше на баща си от времето на неговата младост, но бе с много по-нисък ръст и много по-широк в раменете, толкова широки бяха те, че изглеждаше едва ли не квадратен. По простото, но въпреки това решително лице на най-големия от илханите можеше да се прочете готовност за изпълнение на всяка бащина заповед. И никаква стаена мисъл не се прокрадваше в открития му поглед, както със задоволство отбеляза владетелят: доволен бе като баща, доволен и като ювиги-хан. Децата търпеливо чакаха баща им сам да определи своя приемник, отдавна се бяха отказали да оспорват неговата воля. Не само Бат-Баян, първородният, но и останалите илхани.

Синовете му… Беше строг баща, момчетата израснаха, без да познаят ласки и привилегии, от тях той изискваше точно толкова, колкото и от всеки воин. Не, не толкова, даже повече, защото те са и воини, и негови синове. А с колкото по-големи почести е обсипан човек, толкова повече неща се изискват от него.

Да благодари на Тангра, доволен е от синовете си. И ако бледото лице и угасналият поглед, болката при всяко движение и незнайно къде дяналата се могъща сила, преизпълвала някога тялото му, ако това е цената за синовете му, значи така и трябва да бъде.

И е справедливо.

Бат-Баян, Котраг, Аспарух и Кубер. Достатъчно е само да произнесе тези имена — и ето ги и тях, пред него, един от друг по-добри — воини и мъже, с които родът Дуло наистина може да се гордее. А най-малкият, Алцек…

Кажи Алцек и ще видиш момченце с големи очи, доверчиво обърнати към теб. Но беше толкова отдавна. Годините изминаха. Момчето с доверчивите очи бе изпратено в Константинопол. Император Ираклий обеща да се грижи за Алцек като за син, но какво ли означава като за син? Като за чий син — на далечния български ювиги-хан или като за собствения Юстиниан? Или като за заложник, чийто живот зависи от това каква е политиката на империята на север и на запад?

Алцек… Със своите собствени ръце хан Кубрат качи най-малкия си син в бързоходната галера, със своите собствени ръце го откъсна от родната земя, от семейството. Какво ли прави там сега, в каменния императорски дворец, в който всяка стена има очи и уши? Колко години изминаха, а помни, помни ханът собствената си младост сред тези стени, сред тези очи и уши. Наистина децата вървят по стъпките на бащите си, но не се знае дали е за добро или за лошо.

Алцек. Пораснал е навярно, променил се е. И в него е преминала, по волята на Тангра, част от бащината му сила. Защо изведнъж започна да мисли за него повече, отколкото за всички други? Защо се виждаше сам себе си как с непонятен ужас се взира в стените и таваните, изписани с божествени сюжети, усети собствената си отдавнашна мъка по волния степен въздух, по жарта на огъня, разпръскващ тъмнината на есенната нощ?…

Но нали излезе от това изпитание закален?

А нима това е нещо ново? Нима, ако иска да изкове меч, оръжейникът не постъпва точно така с желязото — нажежава железния къс до червено и след това го кове с чука, пак го нажежава и отново го кове. Иначе няма как да се закали металът.

В живота е същото. Той те удря, нажежава, разтопява и след това охлажда, и пак те удря, докато не те закали дотолкова, че никакви удари на съдбата да не могат да те сломят и пречупят.

Такова изпитание преживя самият той. Такова се падна и на най-малкия му син, Алцек. Нека да потърпи. Нека да поживее сред ромеите, да ги разбере, да ги изучи, да открие силните и слабите им страни, нека да издържи всички изпитания. Когато се върне у дома, ще е безценен. Нека замени тогава гръцките учители, да научи тези, които после ще учат другите, за да не става нужда българите да изпращат илханите си в Константинопол, нека да растат тук бъдещите посланици и философи, и не българите да ходят, а при българите да идват да черпят мъдрост представители на околните народи и племена.

Заради това си заслужава да се потърпи.

Едва сега, в старостта, към края на живота си, хан Кубрат разбра онова, за което на младостта не й стигаха време и сили да осъзнае: не може да се построи стабилна държава без знания, образование и занаяти. Кой учи ромейските деца? Манастирите и монасите в тях. Училищата са съсредоточени в ръцете на божиите служители, а над тях стои техният бог. Христос, бог и син божий, източник на мъдрост и доброта. Кой е казал, че учението е светлина, а незнанието — тъмнина? Монасите уверяват, че го е изрекъл Христос. И учат, учат, учат. Гладка реч, писмо, риторика, философия. След това — науки. Развиват мисълта, съобразителността, умението да се общува с писмено слово. Опознават играта на цифрите, без която е невъзможна търговията, тъй като без цифри не може да се смята.

Търговията, образованието, военната сила — ето трите стълба, които могат да обезпечат дълголетието на държавата.

Кубрат разбра това. Дълго вървя към прозрението, но в края на краищата го достигна. Сега и приемникът му, в чиито ръце ще премине Велика България, създадена от него, от хан Кубрат, трябва да прозре истината.

Защо в душата му е толкова неспокойно? Само защото все още не може да определи своя наследник? Или има и друга причина?

Религията…

Когато жестоките болки карат хана да се буди посред нощ и да лежи без да мигне чак до утрото, той често мисли за бога. За бога и за боговете. Защото се оказа, че на небето те са много, а още повече се оказаха хората, долу на земята, убедени в правотата на своята и само на своята вяра. Непримирими са юдеите със своя единствен и непостижим Йехова. Единодушни са тюрките, вярващи в изгряващото слънце, Тангра. Вярват в Исус християните, но ето, че вече спорят помежду си, какъв се явява божият син — богочовек или човекобог; някои приемат иконите, а някои — не, едни причисляват светия дух към божествената троица, други го отделят. Своя вяра имат табгачите, своя вяра имат персите, народите от Страната на мрака също имат своя вяра. Това трябва да се разбере, мислеше си ювиги-ханът. Не, не само: задължително трябва да се обмисли и разбере. Какво всъщност има за разбиране? Ето какво: трябва да се разбере коя е единствената религия и кой бог е истински. Много е важно по този въпрос да не се допуснат грешки. Не може всички богове да са истински. И ако не се съобразиш и се покланяш на лъжливо божество, грешката може да се окаже наистина съдбовна.

Ето защо този въпрос е толкова важен.

Той, хан Кубрат, не трябва да допуска грешки.

Неотдавна разбра, че с керван от Арабия във Фанагория е пристигнал някакъв търговец, наскоро приел новата религия, която с бързината на степен пожар обхваща племената на полуострова. Няма друг бог, освен Аллах, и Мохамед е неговият пророк, така повелява новата вяра, възникнала в Мека по времето на сасанидския цар Хосров Втори^[1] — съвсем неотдавна.

Поканеният в двореца мюсюлманин разказа как точно е станало всичко. Аллах се явил на пророка и му продиктувал своята воля. И повярвал Мохамед на словото божие, и другите, неговите близки и познати, също повярвали в него. И тогава целият род на Мохамед се отказал от вярата в идолите, на които се покланяли от незапомнени времена и започнали да разнасят словото на новата религия сред хората и да привличат към нея къде със слово, къде със сила, особено, ако се сблъсквали с неразбиране. И изпратил Мохамед писмо на царя на персите Хосров, който царувал в своята столица Дасткарт, сред нечуван разкош и скука, тъй като нито градините му, където пасели деветстотин и шестдесет слона и двадесет и осем хиляди камили, нито харемът, в който тъгували без внимание три хиляди девици, не можели да развлекат преситения от власт и богатство цар. Когато получил писмото, изуменият Хосров прочел, че трябва да признае Мохамед ибн Абдулла за истински божи пророк и да възвести за това на своите поданици; от такова нечувано нахалство за един кратък миг владетелят на персите се пробудил от скуката и като награда за този кратък миг не посякъл нечестивеца с меча си — просто хвърлил писмото настрана. И това се оказало голяма грешка.

Цар Хосров завършил печално дните си, загубил и трона, и богатствата си. А новата вяра, не без доста трудности, си печелела привърженици — отначало не много, но после все повече и повече. До възникването на новата религия номадите араби от Хиджаз и Неджед^[2] принасяли жертвоприношения на идоли, които само в Кааба^[3] били цели триста и шестдесет. Мохамед заповядал всички да ги унищожат.

Арабинът разказваше на висок глас, очите му блестяха. Той нито за миг не се съмняваше, че новата вяра е истинска, въпреки че бе възникнала пред очите на народа — живи са още хората, познавали пророка, чието пълно име било Мохамед ибн Абдаллах ибн Абдал-Мутталиб ибн Хашим ибн Абд-Манеф. Той бил едно малко свито момченце, което обичало да се разхожда само. Именно разхождайки се веднъж, Мохамед чул глас, който възвестявал: „Проповядвай в името на господа бога, който е създал човека и учи хората на това, което те не знаят.“ Нужно ли е да се казва колко бил потресен пророкът, когато чул този глас, който още неведнъж прозвучавал за него. От това, което му възвестявал, се родила книга, запечатала словото божие и получила названието Коран или „Четиво“…

Още няколко пъти извика ханът изпълнения с религиозна ревност търговец, дълбоко поразен от страстната му и дори войнствена вяра в новия бог, който съвсем неотдавна бе обявил волята си. Всичко на всичко четиридесет и пет човека имало при раждането й, а сега цялата Византийска империя трепереше и губеше от сарацините град след град. Така че може би в това имаше някакъв знак за хан Кубрат, който той не трябва да пропуска, за да не го постигне печалната съдба на сасанидския владетел Хосров…

Имаше над какво да се замисли. Защо толкова обичаше да слуша религиозните спорове, които изобилстваха наоколо, когато под покрива на кервансарая се съберяха пристигналите от всички краища на света търговци с многочислени кервани. Тези спорове винаги започваха тихо и постепенно, но завършваха най-често с всеобщи викове и сбивания, тъй като за всяка дума в подкрепа на едната религия се издигаше дума на възражение, за всеки довод се намираше контрадовод, и нито един от спорещите не можеше нито да убеди, нито да бъде убеден, ако ще и до сутринта да продължаваха споровете и виковете.

Но все пак истината трябва да съществува някъде.

А докато не се изясни къде, най-мъдро ще е все така да се придържа към привичното предишно вярване.

Кубрат нямаше право на грешка.

Всички тези мисли пробягаха в главата му за един само миг, докато стоеше пред огледалото, взирайки се в отражението си.

Но може би в стаята е влязъл някой друг?

Той се огледа. Разбира се, и дума не можеше да става за такова нещо. Не. Беше сам. И все пак никога не можеше да бъде сам, защото във всеки един миг е свързан чрез невидими нишки с целия свой народ. Една дума и стотици, хиляди хора ще се раздвижат, стига да реши ханът, че нужно. Ще се метнат на конете, ще оставят жените и децата си и, ако трябва, ще умрат безропотно.

Ако е нужно. А дали е нужно или не, това определя той. И ако е решил, че нещо е необходимо, е непреклонен в решението си.

Често казват, че е жесток, това му е известно. Но не е така. Жесток е не той, жестока е необходимостта. А той — както онзи пророк — е само инструмент на тази необходимост. Има положения, в които забавянето е равносилно на смърт. И тогава, за да се спасят мнозина, се налага да е жесток към един.

Случва се. Но ако е възможно, най-добре е да се мине без това.

Най-често обаче се случва така, че не може без суровост. И тогава се налага да издава заповеди: провинилият се да бъде завързан за кон, който да влачи главата му по земята. Освен ако палачът не го разсече на две. Но към тази мярка хан Кубрат прибягва само в краен случай, прилага я към шпиони и предатели. Но нима някой постъпва другояче с тях?

Ако той беше само жесток и нищо друго, народът щеше да му се подчинява, но нямаше да го обича. Любовта на хората не може да се купи, тя може да се спечели само по един начин. По пътя на справедливостта.

И ето че наскоро Кубрат забрани продажбата на роби във Фанагория. От сега нататък всеки човек, попаднал в този град, става свободен.

Правилно ли постъпи?

Правилно. Във времена, когато толкова много зависи от всеки отделен индивид, само свободният човек може, без да щади живота си, да се бие с враговете — за да не стане роб. А този, който вече е бил роб и се е освободил, ще влага двойно повече усърдие.

Правилно ли постъпи, като до сега запази за себе си върховната власт над Велика България?

Правилно. Нали на всеки от синовете си даде неговия дял и остави всеки да придобие необходимия му опит без да бърза, без завист, под закрилата на бащината ръка.

На Бат-Баян, най-възрастния си син, даде земите на аланите. Те са своенравни, горди и упорити, не отстъпват никому в умението да владеят оръжието и смелостта им се доближава до безразсъдство. Не е леко да се управляват аланските племена. Ако Бат-Баян се справи с тях, той в случай на нужда ще се справи и с по-сложна задача — и тогава може да му се предаде властта над българите.

А на Котраг даде земите на Горен Кирмен. И това също е правилно. Трябва да се мисли не само за днешния ден, но и за утрешния. Новите земи по река Итил са разположени встрани от пътя, по който се придвижват от изток на запад номадските народи. Ако нещо лошо се случи, корените на българското племе, засадени в тези нови земи, ще останат незасегнати от бурния ход на битките и ще дадат своите плодове, ще предпазят потомците на рода Дуло от най-страшната от мислимите съдби, от изчезване.

Аспарух, средният, получи пасбищата по средното течение на Итил и западните джайляи. Умен е Аспарух, въпреки че е мълчалив, отличен воин е и в същото време е пристрастен към изучаването на гръцки език и учителят Константин го хвали за способностите му. Никой не знае каква ще е съдбата му, не знае хан Кубрат, не знае и самият Аспарух, че точно нему е отредено да пренесе името на българите през столетията, през дълги изпитания, кървави битки и славна история. А дотогава, хан Кубрат мисли за Аспарух само като за средния си син и нищо не му подсказва за бъдещето.

На сина си Кубер оставя джайляите по долен Итил. Тези места са богати на риба, водата и тревите са обилни, добре ще й е там на ордата на Кубер, и това също е правилно. Както е правилно и това, че Алцек, най-малкият, остана без пасбища. Ако се случи нещо с някой от братята му — да не позволява Тангра — неговият дял ще премине към Алцек. Ако всички са живи и здрави, Алцек ще получи за себе си тази част от пасбищата, която сега принадлежи на баща му. И Фанагория ще мине в негови ръце, градът, който под владението на Алцек трябва да стане огнището на българската ученост.

А Чечке? Чечке, дъщеря му, е обещана за жена на наследника на византийския император.

И това е правилно. Съюзът с ромеите е по-важен от всякога. Византия се нуждае от българите, и на самите българи им е трудно без Византия. Може ли да се вярва докрай на гърците? Не. Но ако в някой момент редом с новия василевс седи императрица, в чиито жили тече кръвта на българите от рода Дуло, та дори и да е приела кръщението, тя няма да се поколебае, винаги ще може да помогне на братята си по кръв в тежък момент, който може да настъпи по всяко време.

Да, това също е правилно решение. Всички решения са правилни, в нищо не може да се упрекне. Защо тогава му е толкова тежко на душата? Защо сърцето му е неспокойно?

И къде е Илбарис? Може би това е източникът на неговото безпокойство? А и тези слухове…

Те се прокрадваха отвсякъде. Нашепваха за хазарите, за хаган Юлуш, който вече бе струпал на границата си с българите огромно множество воини и продължаваше да събира още и още! Хан Кубрат изпрати пратеник при Юлуш, нареди да попитат хагана какво означава всичко това. Пратеникът донесе следния отговор: хаган Юлуш се приготвя да потегли към земите на антите, а след това — към угрите, не замисля каквото и да било против българите.

Мъдрият владетел обаче не повярва на нито една хазарска дума. Хановете от рода Ашина всички до един са лъжци. И Юлуш, самозваният хаган, също е лъжец. Не към антите се е насочил той и не към угрите. И дори не смята да поведе тюмените си към границата с Византия, а възнамерява да ги изправи срещу него, срещу хан Кубрат, най-близкия си съсед, срещу него и срещу целия род Дуло. Дуло са като заседнала в гърлото кост за рода Ашина. Юлуш спи и само сънува как неговите орди се втурват в българските земи като пролетен поток, помитащ всичко по пътя си. Едва после ще започне младият владетел да мисли какво да прави с византийската граница.

Слухове и слухове. Донасят ги търговците, чиито кервани пресичат хазарските владения, донасят ги шпионите, скрити под различни образи в становете на хаганата, донасят ги хора, изпратени от други хора, които пък са изпратени от съвсем други хора. И всички слухове, капка по капка, ручейче след ручейче, се стичат към ювиги-хана и казват само едно: назрява голяма беда.

Къде е Илбарис? И ще изпълни ли това, което му е заръчано?

Ако с помощта на Тангра и златото, което взе със себе си, успее да се справи, може и да се избегне най-лошото, като едната сила се противопостави на другата. Гръцкият огън и българската конница срещу безчислените хазарски орди.

Най-тежкото нещо в живота е очакването.

Още когато в младостта си беше почетен пленник във Византия, хан Кубрат бе чул една поговорка на древните ромеи. Ако искаш мир — готви се за война, така казваше тя. И родът Дуло трябва да се готви за война, ако иска да оцелее.

Досега винаги беше успявал.

Кой би могъл да си помисли, че опасността ще надвисне именно от родствения род Ашина? А всъщност стана точно така: не ромеите от Византия, не някакви си племена с чужда кръв, а точно родът Ашина стана най-страшният враг на българското племе. Безкрайно честолюбив се оказа този род, а и е толкова злобен, колкото и е непримирим по отношение на рода Дуло. Може би примерът на табгачите владетели, които сами се обявяват за Синове на Небето, ги заставя да се приравняват с небесните жители. Но боговете са безсмъртни, а тези, които са достигнали дори и висшата власт при хората, все пак живеят на земята и рано или късно лягат в пръстта. Това са го осъзнали дори и жълтоликите табгачи, въпреки че вярват, че в минутата на смъртта впряг от крилати коне или дракони, отнасят душата на повелителя на седмото небе. Но небесните дела са скрити за хорските очи. А на земята дори при табгачите божествената династия току-виж бъде наследена от съвсем други хора. Така стана, когато рухна империята Цин и вождът на въстаниците, тюрк на име Лю Бан основа империята Хан^[4].

Именно след него започнаха тюркските племена — както уседнали, така и номади — да наследяват титлата ага-хан, която после се превърна в хаган. И собственото име табгачи, което в различните краища на света звучеше като Чина, Хича, Шин, за самите табгачи остана неизменно веднъж и завинаги — Хан. И самите те бяха ханци. Поднебесната империя^[5] винаги бе окръжена от тюркски племена — и източни тюрки, и западни. Рядко се случваха години, които да не са помрачени от войни, нападения и битки. Табгачите бяха близо до рода Ашина — те често страдаха от набезите на войнствените си съседи и то до такава степен, че построиха едно от чудесата на света — Великата стена. А родът Дуло граничи с Византия и воюва доста дълго с нея, а после сключи договор. Във времето на редките мигове на спокойствие, родовете Дуло и Ашина си спомняха един за друг и тогава се проливаше кръвта на родните братя и над бойните полета, осеяни с труповете на хора и коне, се възвисяваше общия за всички тюркски племена бог — Тангра.

Какво толкова не можеха да разделят помежду си тюркските племена? Безсмъртието ли? Но имаше ли го въобще? И ако го имаше, то все някъде някой можеше да разкаже за него. Още в Константинопол хан Кубрат бе чувал от ромейските философи, че за човек всичко приключва със смъртта му. И жреците на Тангра не вярваха в живота след смъртта. След смъртта, казваха те, човек потъва във вечен сън — така както, например, лалугерът заспива зиме, само че за човека, разделил се с живота, зимата продължава вечно. Но ханът се съмняваше дори в това. В онези времена, когато той и тептангра Ирсан не бяха разделени от враждебност и недоверие, те често разговаряха по въпроса и владетелят изразяваше несъгласието си, като отбелязваше, че не може да се сравняват човека и лалугера, но ако все пак решим да ги сравняваме, то нека е така — ако се пролее кръвта на животното или му се пререже гърлото, то от този сън няма да се събуди нито през зимата, нито през пролетта, никога, точно както и всеки човек, на когото Тангра е дал живот само веднъж и то за съвсем кратък земен срок.

Когато чу за пръв път тези спорове, Кубрат беше още млад, още бе жив великият му чичо, хаган Органа, от чиито ръце по-късно племенникът му прие юздите на управлението на рода Дуло. В онези времена върховен жрец на Тангра беше бащата на днешния тептангра Ирсан и без да се бои от гнева на Органа, свещенослужителят спореше с него и го заплашваше с яростта на божеството за обидата, нанесена на служителя му на земята. И досега помни Кубрат ироничната усмивка, разтеглила тънките устни на хагана, когато той предложи на върховния жрец следния облог: ако, както той твърди, наистина има още един живот и Тангра може да го върне по свое желание, нека жрецът отправи молитвите си и положи глава под меча на палача — върне ли му божеството живота, тептангра ще заеме трона на българите вместо хаган Органа.

Върховният жрец пребледня от нечуваното оскърбление и присъстващите на това кощунство аксакали неодобрително заклатиха глави, но като познаваха горещия нрав на българския повелител, не казаха нищо. Хаганът не обичаше тези, които му противоречат, дълго помнеше такива хора и с тях рано или късно се случваше някакво нещастие. И за безсмъртието повече никой не се реши да говори.

Хубаво ли е да вярваш в задгробния живот, питаше се сега хан Кубрат. Не, за съжаление, не е хубаво. Нали ако след смъртта си имаш още някакво време, ще ти остане надеждата, че ще съумееш да поправиш грешките, да довършиш незавършеното — та било и от небесните селения. Ако нямаш тази увереност, ще се налага всичко да правиш докато си жив, докато си в състояние да взимаш решения и да ги изпълняваш.

Много такива решения му се налагаше да взима самият той, много се налагаше да изпълняват и той, и тези, които бяха под властта му. Сурови бяха времената на хаган Органа и той самият беше суров. Никой не би си и помислил да обвини хан Кубрат в излишна снизходителност, но хаган Органа бе недостижим в това отношение. А може би и времената са се променили? Ако в боя се случеше да отстъпи стотна, хилядна или дори тюмен, след сражението Органа заповядваше без всякаква милост да се убие всеки десети — и храбрецът се лишаваше от живота си заедно със страхливеца. Никога хан Кубрат не бе налагал такова наказание и никога не бе съжалявал за това, но често беше мислил и се бе питал: защо му е толкова трудно да пролива българска кръв — дори когато това повече от всичко би послужило за общото благо? Може би защото не виждаше полза от излишната жестокост и не вярваше в нея като в средство за постигане на целите си? Или защото неволно се усещаше като баща на целия род Дуло и затова смяташе, че смъртта не е най-доброто средство за възпитание на провинилите се синове? А може би причината се криеше и в произхода, да, това бе също вероятно.

Родът Дуло бе древен и основателно светеха от гордост лицата на аксакалите, когато мислено отиваха в далечните столетия. Беше велик хаган Атей, след това илтабар Атила, „божият бич“, след това рода Дуло предвождаше Ирник или Истями, чийто син бе хаган Органа, който на свой ред бе наследен от хан Кубрат. Органа му беше чичо, тъй като родната сестра на хагана бе майката на хан Кубрат, който продължи рода по женска линия. Може би свирепата безпощадност на предците, присъща на великите завоеватели, се беше смекчила у Кубрат от нежността на майката, но от това величието на българското племе при неговото управление с нищо не пострада. Не ще и дума, държавата Велика България я създаде все пак не илтабар Атила и не хаган Органа — именно хан Кубрат сплоти, като подчини с добро или със сила, множество родствени или полуродствени тюркски племена, част от които според преданието се числяха още към великия хаган от рода Ашина — Арслан. Той ги сплоти и ги обедини, а сега, без да знае покой от непрестанно терзаещата го болка, денем и нощем мислеше как да предпази, да спаси от гибел, унищожение и забвение българите-тюрки от рода Дуло.

Буйтуре Илбарисе, къде си сега? И жив ли си?

Хан Кубрат седи в креслото си, положил ръка на страничната облегалка. Креслото от сандалово дърво е украсено с дивна резба, да се седи в него е удобно и приятно, когато се облегнеш, дори болката в ставите не е чак толкова силна и се търпи. Много години седнал в това кресло той изпращаше хора на север и на юг, на изток и на запад, за да изпълнят волята му и винаги завършваше разпорежданията си с думите: „Аз казах.“ И никой след това не смееше да попита или помоли за нещо, какво остава пък да възрази; при всичката си привидна простота и достъпност дори от най-близките кавхани, дори от който и да е от илханите той не би търпял такова нещо. И хората заминаваха, за да изпълнят волята му и да се върнат. А понякога не се връщаха…

И тогава, седнал в същото това кресло, той изпращаше друг човек, а понякога и трети, дотогава, докогато заповедта не бъдеше изпълнена.

Ако Илбарис се върне, значи е изпълнил заповедта. Ако не я изпълни — няма да се върне. Ако остане жив — ще я изпълни. Ако загине — ще се наложи да изпрати другиго…

Трябва да стане — прекалено дълго седя вече така, отпуснал измъченото си тяло на високата облегалка на креслото, което сякаш смекчаваше неспиращата ден и нощ болка. Трябва да стане и да тръгне. Но нямаше нито желание, нито сили, за да преодолее приятното вцепенение. Какво става с него? Та нима това е той, страшният владетел, непобедимият воин и ловец, който някога с месеци не слизаше от коня? Той спеше на седлото, спеше и ядеше, издръжливостта му отдавна се бе превърнала в легенда дори сред непознаващите умора българи. Къде се дяна всичко това? И кога? Нима изтеклите като миг години отнесоха силата му дотолкова, че той вече няма желание дори да се надигне от мястото си?

А може би това е знак за незабележимото прокрадване на смъртта? На никого още не му се е удало да й избяга, всеки го знае. На никого. И на него, на хан Кубрат, също няма да му се удаде. Но сега не й е времето на смъртта. Именно сега, когато във въздуха се усеща надвисналата огромна опасност, застрашаваща Велика България. Едва-едва е възникнал град Тимерюк, едва-едва се е укрепил Горен Кирмен. Съвсем наскоро българите укрепиха окончателно непристъпната крепост Тимер Капка — Железни врата; там властва синът му Бат-Баян — дори на първо време да му се наложи да дели властта с аланските илтабари. Но това е само началото на великите планове, с които е преизпълнен умът му и които би превърнал в реалност, само ако хладната сянка на смъртта отстъпи за няколко години. Но нещо подсказваше на хана, че тя няма да отстъпи и няма да му даде отсрочка.

Той не се надигна от креслото. Защо? Това, което искаше да обмисли, можеше да го обмисли и така, без да става. Ако смъртта е близка — а тя беше зад гърба му, той знаеше това, трябваше преди всичко да се реши най-важният от всички въпроси — на кого да остави управлението на държавата, на кого да предаде своя трон.

А дали не трябва да не го завещае никому?

Изглежда, че за пръв път в живота си той не знае как да постъпи. Може би отговорът ще му бъде подсказан от Тангра?

През последните дни преди да заспи, той често се обръщаше за съвет към божеството. Човешкият живот е ограничен, божеството е вечно, то познава миналото и настоящето, известно му е дори и бъдещето. Може би, ако погледне в него, то ще види този, който ще смени хан Кубрат на трона, и през нощта ще му прошепне това име.

С тази надежда лягаше хан Кубрат в постелите си, но нощ след нощ изтичаха, а Тангра мълчеше. Не явяваше лика си пред ювиги-хана и не му изпращаше пророчески сън; затова и владетелят продължаваше да държи в ръцете си юздите на властта, въпреки че тези ръце бяха измъчвани от нетърпими болки във всяка една от ставите си и бяха изгубили своята предишна сила.

Нима Тангра нищо няма да му каже? И ще го остави да умре в неведение?

Смъртта, в края на краищата, си помисли, ювиги-ханът, има едно привлекателно свойство — тя освобождава от всякакви грижи. И от всякакви болки.

Той си представи своята смърт. Ето го мъртъв — и над гроба му е насипан висок курган, където вечно ще почива с цялото великолепие на одеждите си и въоръжението си, под камъка, на който умелият писар ще изсече буквите:

„Тук почива прахът на Кубрат, ювиги-ханът на Велика България.“

И тогава ще настъпи покой. Кой знае, може би покоят след смъртта е висшата награда за труда по време на земния живот? Кой знае, може би едва когато заспи вечния си сън при него ще дойде Тангра и ще му разкаже какво става отвъд, където собственият му взор вече не прониква? Да, може да се надява, че Тангра, за когото при погребалните обреди ще бъдат поднесени богати дарове, няма да изостави хана в милостта си.

Което в никакъв случай не може да се каже за който и да е от другите богове.

О, това беше мъдра мисъл — да помисли за отношенията си с бога след смъртта. Ето, ако приеме новата вяра — която и да е нова вяра, — ще се наложи след смъртта да има работа не с Тангра, на когото никога не е отказвал обилни жертви и винаги е поднасял богати подаръци, не с Тангра, на когото цял живот е доверявал мислите и подчинявал постъпките си. Не, тогава ще се наложи да има работа с бог, който още не знае съкровените му помисли, не познава нито него, нито неговия народ — открит, доверчив, храбър и незлоблив. Да, ще трябва тогава наново да урежда всички отношения с непознатия бог — бил той Христос или Аллах, и тук е възможна грешка, на каквато един владетел няма право.

Което означава, че неговата нерешителност по въпросите за вярата не е случайна. Правилна е. Трябва търпение и още веднъж търпение.

Той е свикнал да чака, ще съумее да го стори и сега.

Слънцето го затопли, меки вълни преминаха по тялото му, седеше удобно и ставите почти не го боляха. Кубрат притвори очи; отстрани изглеждаше, сякаш спи. Но не спеше. Не го обгърна сън, а по-скоро дрямка. Покрай нея се промъкна и изчезна една мисъл.

За Илбарис, буйтура.

И за Чечке.

Която той обеща на този, как се… Юстиниан. Византийските пратеници, пристъпвайки от крак на крак, тихо намекваха за причината, поради която Юстиниан не бърза да отведе от Фанагория своята годеница. Още по времето, когато самият хан вървеше по мръсните и шумни улици на Константинопол, той се нагледа и наслуша на какво ли не. Склонността на наследника на трона към момчета не го учуди, отдавна съществуваше това пристрастие сред гърците, много преди да станат християни. Още повече, че като познаваш разврата на византийските матрони, можеш напълно да се отвратиш от всички жени по света. И все пак имаше нещо кощунствено в това, че именно Чечке, неговата единствена дъщеря, се сдоби с такъв жених. Вижда Тангра, че тази крачка се прави само заради укрепването на съюза с ромеите. Чечке ще получи християнско име, ще е неотлъчно до Юстиниан и няма да забрави, че далече от нея хиляди българи живеят в мир и покой дотогава, докато могат да разчитат на помощта на империята. Чечке! Това е жертва. Той, бащата, поднася тази жертва в името на общото благо. В името на цели, много по-висши от личното щастие.

Илбарис!

Жена му, Аппак, не скри от него, а и той нямаше нужда някой да му отваря очите за това, което става в собствения му дом; да, той знаеше, че Чечке е влюбена в буйтура Илбарис, със собствените си очи ги видя двамата, когато изпращаше галерата, на която неговият приемен син се отправяше да търси гръцкия огън. Който има очи да види, който има разум, да мисли. Дори само този единствен път беше достатъчен на хан Кубрат да разбере — с превелика радост Чечке би оставила на Илбарис да я догони по време на празника на избора — кушия; до края на дните си Илбарис би обичал жена си, славно би продължил рода Дуло. Щеше да дари той хан Кубрат с внуци, които да приличат на него самия. Всичко това е вярно.

Но не може да стане.

Илбарис! Щедра награда го очаква, ако изпълни поръчаното. Ще влезе в кръга на най-близките кавхани, всяка дъщеря на бек ще бъде щастлива да пристъпи прага на дома му. Нека само да се върне и да отговори на единствения въпрос просто: „Да“. О, тогава ще се успокои в старостта душата на хан Кубрат! Цялото си време ще отдаде тогава той за приготвяне на гръцкия огън, за да се изработят и да се запасят такива количества, каквито да обезопасят столицата на Велика България от каквото и да е посегателство от хазарска страна.

Съвсем сама отнякъде изникна тази дума. Та нима само хазарите заплашваха спокойствието на старостта му? Не, врагове има много и те са навсякъде. Но той трябваше само да произнесе — не, дори не да произнесе, трябваше само да си помисли „враг“ и веднага наред с тази изникваше друга дума: „Юлуш“. Да, той, самозваният хаган на хазарското племе от рода Ашина, чиято несметна воинска сила се събира в последно време на самата граница на българските владения. Млад и честолюбив е хаганът, иска да влезе в преданията като завоевател на пространства и народи, като новия „бич божи“, като новия Атила.

Срещу него първият и решителен отпор ще бъде огнената река, която ще донесе буйтур Илбарис. Той, хан Кубрат, вярва, че приемният му син няма да се върне с празни ръце; още повече — усеща, че го чака успех. В момента, в който осъзна своето предчувствие, усети някакъв вътрешен импулс и веднага повярва — ще се върне Илбарис и ще му донесе въжделената тайна. И без да се бави заповяда да започнат да се строят обширни работилници покрай морето. Не малко мълви предизвикваха тези работилници, дори безразличният към светските дела философ Йоан Фасиан попита веднъж: за какво, господарю, е всичко това? Случаен ли беше този въпрос? Изострената чувствителност на хан Кубрат му казваше, че никой не бива да узнава истината, най-малко пък гърците, философи или не — все едно. Затова ханът се усмихна със същото безразличие, с което беше зададен въпросът и със също толкова показна пламенност отвърна, че отдавна вече замисля развитието на грънчарството и възнамерява да обедини всички глинени производства под един покрив: тук ще има училище по грънчарство, и самите производства ще са тук. Ще се произвеждат по гръцки образец, разнообразни съдове и амфори, за които според сведения, получени от българските търговци, има все по-нарастващо търсене в Страната на мрака, там, където слънцето не залязва за половин година, а когато се скрие, остава скрито също за толкова време.

Повярва ли Фасиан? Срещнаха се с погледи два чифта очи и хан Кубрат улови у гърка една искра, която блесна само за миг и веднага угасна. Така или иначе дългите постройки на брега на морето изникнаха там, където от земните недра избликваха извори с прозрачна вода; освен това наистина започнаха да пристигат най-добрите грънчари от Фанагория, но Йоан Фасиан повече нищо не попита. И само по тази проблеснала искра можеше да се допусне, че по този въпрос гъркът има свое мнение и ханът би дал мило и драго, за да разбере какво е то. Тази искра не му даваше покой. За годините, прекарани в Константинопол, хан Кубрат бе разбрал, че всеки втори грък, озовал се в чужбина, рано или късно ще се превърне в съгледвач на императора. Целият въпрос е в това запазила ли се е тази пропорция, или за изминалите години не всеки втори, а просто всеки грък става съгледвач на Византия. Ако е така — ще се наложи да се употребят много усилия, за да не успее действително никой нито да види, нито да се досети за какво всъщност са приспособени и предназначени тези издигнати от камък постройки на брега на морето.

Но дотогава там — макар и не във всички помещения — усърдно се изработваха годни за обмен и продажба керамични стоки. Докато настъпи моментът да се действа, ловките търговски кервани ще са успели да се сдобият със стоката, ще отнесат украсената печена глина, ще я продадат или разменят за прекрасни кожи, леки като перце, а те на свой ред ще се превърнат в злато. Много богатство вече е складирано в подземните съкровищници на хан Кубрат, много и още повече ще му трябват. Пари, пари… за да не изпитва държавата недостиг от продоволствия и запаси, от стоки, от кораби и оръжие, бе нужно злато, злато и сребро — в монети, в слитъци, в изделия, насипно. Понякога на хана му се струваше, че от дълбините на морето дори вълните плисват в краката му тази дума: „пари“.

Но толкова ли са нужни парите? Някога Кубрат бе разговарял за това с най-мъдрият от аксакалите, който подобно на него самият бе живял много години във Византия. И аксакалът му каза думи, които задълго се съхраниха в паметта на ювиги-хана, тогава едва в началото на своето управление: „Парите са богатството на двора и ювиги-хана; богатството на страната и нейните жители е в градините, в плодородните земи и посеви“. Дълго след това Кубрат мислеше над тези думи, обмисляше ги и се съгласи — всичко е точно така. За държавните дела е нужно и едното, и другото. Трябват пари — безчет, колкото повече, толкова по-добре, но именно затова трябва непрекъснато да се преброяват и отчитат. И са нужни поля, способни да изхранят народа, нужни са уседнали българи, способни да се научат на земеделие, способни не само да произведат необходимото за прехранването на своето семейство, но и да произведат излишък, който може да бъде продаван на други, а от продажбата в хазната да се внася данък или същите тези пари! А парите са нужни, за да се подпомага търговията, за да се издигнат стените на домовете и крепостите — кирмени. Колко общо трябваше, за да се обгърне с надеждна каменна защита Горен Кирмен, за да се направи от него толкова безопасно и удобно място за живот, че да може по свое желание и без страх за живота си да поискат търговците и майсторите да се заселят там заедно със семействата си и с помощниците си. Малцина знаят, че като чу за проходите и подкопаванията, с които сарацините завземат градовете, хан Кубрат нареди при строежа на Горен Кирмен да се направят основите по-дълбоко от обичайното с цели четири метра, да се скрепят камъните с особено силен разтвор, а самите основи да се направят два пъти по-дебели от обичайното. Сега за стените не са страшни нито подкопаванията, нито обсадните машини. Вече спокойно могат да търгуват пристигащите в Горен Кирмен търговци, привлечени от баснословните печалби от търговията с непознатите за останалия свят северни народи и сега под защитата на тези стени могат да обработват нивите си земеделците и да се грижат за градините си градинарите. Всеки град, всяка крепост са още една опорна точка за ювиги-хана в бъдещата му борба против Юлуш. Да, винаги против Юлуш.

Всеки път хан Кубрат улавяше в мислите си, че очаква първите съобщения за появата на хазарите. А ето че съвсем доскоро той гордо тъпчеше с копитата на коня си земите на хагана. Някои бекове, чиито пасбища са по-близо до българските владения, отколкото до джайляите на хаган Юлуш, предпочетоха да преминат под управлението на българския ювиги-хан. И ето че тук Кубрат допусна грешка и сега си го признава: не остави владенията на бековете за неутрална ивица земя край владенията си, а ги включи в потомствената подялба за своите синове, илханите. Сдържаха се бековете, с нищо не изразиха недоволството си, въпреки че ханът знаеше, че сред тях има недоволни. От това присъединяване самият той нищо не спечели. Такъв бек си остава независим владетел, ако не се надяваше на защита за земите си от тюмените на българите, сам би държал алаи. Сега границите на Велика България и Хазарския хаганат са плътно долепени, а освен това недоволните бекове могат във всяка една минута да преминат обратно към предишния владетел и да нанесат в решаващия момент удар в гърба на българите.

Да, тук сгреши. И още по-лошо: много бекове — измежду по-хитрите, — се заеха с търговия, караха стадата си във Фанагория и ги продаваха там, вместо да се занимават със земеделие из собствените си владения. Колко ли са сред тях неудачниците, които при удобен случай ще му припомнят миналите обиди? Единственото, което утешава хан Кубрат е една черта на характера, присъща на всеки тюрк, която в още по-голяма степен е изразена у хаган Юлуш: ненавистта към предателите, изменили на рода Ашина. Може би тази страна на хагана ще охлади порива на онези, на които би им се приискало да си спечелят опрощението на Юлуш.

Главата на ювиги-хана клюмва на гърдите му, той диша равно, спи. Това по-рано никога не му се беше случвало; сега сам го забелязва; посред бял ден сънят го надвива и няма нищо по-сладко от тези мигове, освобождаващи от мисли, грижи и болки.

Сънят му продължи само няколко минути. Разбудиха го лъчите на слънцето, скачащи като зайчета по стените. Без да се страхуват от нищо, лъчите полазиха и по спокойното лице на човека в резбованото кресло от сандалово дърво, погъделичкаха го и го накараха отново да се завърне в света на тревогите и грижите. Но тези грижи вече не бяха толкова мрачни. Слънчевият лъч е пратеник на Тангра, знак за неговата милост и подкрепа. Още веднъж той се убеди, че не може да се замени слънцето с образа на нещастния човек, когото разпънали на кръст. Слънцето е благодат, получавана от векове, то е доброто, урожая, пълните хамбари, успеха. Вярата в слънцето, което олицетворява Тангра, е разбираема за всеки човек, който посреща изгрева му, за да се слее отново с природата в единното усилие на непрестанния, но плодотворен труд. Как само не го разбира това преподобният Симеон и не изпуска случай отново и отново да говори с хана за величието на християнството. Вярно е, че той убеди готите да приемат новата вяра. Значи готите са повярвали в разпнатия бог повече, отколкото в старите си богове. Нетърпението на проповедника Симеон е понятно, но неуместно, с нищо още не се е проявил гръцкият бог в българската земя, а както и преди са благодатни годишните времена над българските земи, пасбищата са пълни с трева, реките — с риба, градините — с плодове. С нищо не се е провинил пред българския народ и носещият светлина и даряващ топлина Тангра, за да го сменят с божия син, който се оставил да го заковат с гвоздеи към греди от ливански кедър. Нека потърпи преподобният Симеон, търпението влиза в списъка на християнските добродетели, нека потърпи.

И хан Кубрат се усмихна. Не е работата в търпението — търпението, както и смелостта, не занимават мислите на преподобния Симеон. Работата е в друго — и за това стана дума случайно в разговор с този все равнодушно-насмешлив към делата на вярата философ Йоан Фасиан: оказа се, че протосинкел Симеон може да се върне в пределите на империята само след като убеди българите да приемат новата вяра. Така, така. Хан Кубрат не възразява: неуморният Симеон със своите неистови проповеди за христовата вяра даже с нещо му се харесва на ювиги-хана: когато човек толкова силно и искрено вярва в нещо, на него можеш да се довериш. В това отношение много по-близкият нему по дух Йоан Фасиан предизвиква някои съмнения; с изкуството на истинския последовател на древните софисти той може с еднаква убедителност да отстоява съвършено противоположни гледни точки — това е опасна черта, която е струвала живота на един от приятелите на Александър Велики. Нещо непонятно, неразгадаемо имаше у този човек, нещо опияняващо, нашепващо за опасност и едновременно притеглящо — чувство, подобно на това, което изпитваш, застанал над бездна. С цялата си душа, необичайно открит и откровен, се стремеше българският владетел към този странен човек. Понякога му се струваше, че в гърдите им бие едно сърце. Но понякога, вдигайки поглед, той виждаше пред себе си напълно чужд човек, умен, който разбира всичко, но съвършено чужд, и съмненията отново го връхлитаха. Сякаш единият от тях беше ловец, а другият — дивеч, и работата се заключаваше само в това, кой кого ще надхитри, излъже и хване в капана. Но кой беше ловецът и кой — дивечът? Хан Кубрат не знаеше отговора на този въпрос…

Слънчевите зайчета полазиха по повърхността на стените. От отворения прозорец долиташе равномерния шум на морето. Какъв прекрасен, слънчев, топъл ден! За такива дни си мечтае човек, доживял до старостта. Струваше му се, че можеше да седи така, без да помръдне, цели часове, без да се нуждае от нищо и никого, без нищо да иска, само да може този спокоен слънчев ден да продължава, да продължава тази тишина, нарушавана единствено от въздишките на прибоя.

Такова щастие на него, хан Кубрат, не му е дадено.

Неотдавна във Фанагория пристигна човек, изпратен от илтабара на аланите. Неспокойни са аланите, и до тях достигнали слуховете за огромната хазарска войска, готова да премине границата. Хан Кубрат го успокои, даде му хиляда воини, за да се влеят те в алая на илхан Кубер; обеща след известно време да изпрати още хиляда. Не са чак толкова много, но посланика на аланския илтабар си замина успокоен. Това също е причина за размисъл и безпокойство — земите на илхан Кубер се намираха най-близо до земите на хазарите, ако нещо се случи, те ще поемат първия удар на хазарската орда. Не хиляда, пет хиляди воина трябва да изпрати на Кубер, реши хан Кубрат. Заедно с тези, които имат Кубер и аланът, ще станат два тюмена. Не е много, но в опитни ръце не е и малко. Всички решения обаче трябва да се отложат до времето, докато не се завърне Илбарис.

… Той почувства, че някой се появи зад гърба му, но не се обърна — толкова му беше добре. Можеше да е само особено доверен човек, никой друг нямаше да бъде пуснат от стражата на вратите. Такива бяха няколко аксакали и тептангра Ирсан, те можеха да дойдат при ювиги-хана без предупреждение в случай на необходимост; освен тях такава привилегия даде ханът веднъж и на философа Йоан Фасиан. Това беше тъкмо той.

Не само ювиги-ханът го теглеше към този грък: сам византиецът все по-често и по-често мислеше за удивителния варварин, един от най-силните в целия свят, който така немислимо се различаваше от византийските владетели. Самият Йоан Фасиан невинаги разбираше откъде идва това привличане. Може би се основаваше именно на тази разлика между двора на ювиги-хана и добре познатия на философа придворен свят. Хан Кубрат напомняше на стар вълк, чиято походка е натежала, козината му е посребрена от изминалите години; но зъбите на такъв звяр са остри, на малцина ще им мине през ума да се усъмнят в първобитната му мощ, сила, ум и хитрост, с които го е дарил животът — най-добрият учител за тези, които са способни да се научат. Сега, приближавайки се към седналия в не съвсем царствена поза ювиги-хан му се поклони почтително, а след това зае посоченото му място — срещу хана. На възглавниците край стената, хитроумният потомък на Одисей гледаше със симпатия високото чело, големите уши, рошавите вежди, изпод които проницателно и с някаква трогателна беззащитност остро го гледаха вълчите зелени очи.

Ювиги-ханът гледаше гърка очаквателно. Философът гледаше ювиги-хана внимателно. И на двамата им беше добре, искаше им се да продължат тази тишина в напоеното със слънчева светлина пространство на малката стая, тъй като и двамата знаеха, че първите думи ще разрушат илюзията за спокойствие и с първите звуци на речта им в живота отново ще нахлуе безпокойството на заобикалящия ги свят.

Накрая заговори Йоан Фасиан.

— Днес, — каза той, — в кервансарая ще се съберат няколко богослова, принадлежащи към различни религии. Ханът ги познава — възможно е да му се прииска да почете събранието със своето присъствие. Ще се съберат да поспорят за религиозните дела на юдеите и мюсюлманите, християните и персите. Ще има и табгачи, които обикновено запазват тайнствено мълчание — но може би именно днес най-накрая ще се разприказват.

Кубрат слушаше гърка с притворени очи. След думите му кимна, и Фасиан разбра — ювиги-ханът ще дойде. Самият Кубрат знаеше и нещо друго — освен чисто религиозните въпроси, които никога не могат да се разрешат за всеобщо удоволствие и съгласие, точно както маслото никога не се смесва с водата, на богословите им предстои да решат един важен практически въпрос. Той е свързан с решението на ювиги-хана, че от сега нататък всеки чужденец, престъпил законите на Велика България, ще бъде съден от собствения му съд, съгласно законите на неговата религия. Това бе нова насока и не всички аксакали одобряваха решението на ювиги-хана, но той твърдо държеше на своето. Ако се събере съдът на животните, каза той на мъдреците, съгласете се, че не трябва да се съди орела по закона на змията, а лъва — по закона на заека.

Трудно бе да се възрази.

— Кой ще говори от християните?

— Протосинкел Симеон, велики хане.

— А от юдеите?

— Рави Хасдай. А от поклонниците на Аллах — Хабдулла.

— А тептангра Ирсан?

— Изпратих при него слуга да го покани също да дойде. Въпреки това, велики хане, знаеш как се отнася той към чужденците.

Кубрат кимна. Знаеше много добре.

И отново се възцари тишина, в която да ти се прииска да се разтвориш и да се превърнеш в слънчев лъч. Не заспа ли ювиги-ханът? Гъркът гледаше човека, седнал в резбованото кресло срещу него, и мислеше колко неточни и условни са всички тези разделения в живота. Владетел и прост човек, българин и грък, философ и воин. Къде са границите, кой ги вижда, определя, указва? Ето, пред него седи тюрк, син и внук на чергари, човек, който вярва в Тангра, но при това изпитва огромна любов към гръцката, чуждата за него култура, човек, в чиито ръце се намира съдбата на стотици хиляди души — жени, деца, воини, на цялото българско царство, за чието създаване е отдал целия си живот. Той управлява държава, над която, подобно на съдбовен облак, е надвиснала страшна опасност. И ето, въпреки това, той мисли не само за най-насъщните нужди на днешния ден, но и какъв духовен живот ще остави в наследство на народа си. За какво му е Христос, ако има бог-слънце, за какво му е новопоявилият се Аллах, страшният и мистичен бог на юдеите, религията на табгачите, проповядваща ученията на древните мъдреци Кундзъ и Мандзъ? Но той не желае да остави нищо на благоволението на случая, търси, съмнява се, изслушва ту едната, ту другата, ту третата страна, пита, блъска си главата над различните гледни точки, задава въпроси, чиито отговори никой не знае, търси опипом, внимателно, като човек, придвижващ се в тъмнината, търси отговори в книгите, при философите, в самия себе си, в околния свят. Човек, по волята на съдбата издигнат над останалите и в същото време до последния си дъх твърдо стъпил в праха и мръсотията на земните дела.

Никога досега този човек не бе привличал повече Фасиан.

— Искаш да ми кажеш още нещо, Йоане?

Очите на хана са затворени. Но нима на човек са му нужни очи, за да услови скритото? Та нали мисълта прилича на слабия повей на зефира, а за да се почувства дори и най-лекия полъх, не е нужно зрение.

— Да, велики хане — отвърна философа.

Не му се искаше да говори за това. Не са негови тези работи, не го касаят. Но и да откаже направо на преподобния Симеон нямаше сили. Протосинкелът разбра, че българите не приличат на гърците и привидната им податливост е като податливостта на дамаското острие, което се огъва, но не се чупи и не загубва свойствата си. А затова и задачата за обръщането на поклонниците на Тангра към гръцката православна вяра, задача, която се стори на честолюбивия Симеон по-скоро почетна, отколкото трудна в онзи момент, когато в императорския дворец се нагърби с изпълняването й, с всеки изминал ден ставаше все по-неразрешима и трудна. В разговора си с Фасиан дори я сравни с хоризонта, който се отдалечава от човек в морето толкова, колкото той се приближава към него и който не може да бъде достигнат. Във всеки случай за годините, прекарани във Фанагория, този хоризонт не се беше приближил и на крачка. И затова Симеон помоли философа, който е допуснат до покоите, а може би и до сърцето и душата на ювиги-хана, да ходатайства пред повелителя на българите да му бъде разрешено да пренесе мисията си към други народи: угрите, например. Симеон бе готов да поведе христолюбивото си войнство в обход на българските владения. Ако е с него божията милост и императорът сметне угрите за българи, накрая Симеон ще може да се върне с победа в милия на сърцето му Константинопол, където може би вече напълно са забравили за съществуването му и са го зачеркнали от списъка на живите.

— Предай на преподобния Симеон — каза хан Кубрат, — че според мен сега не е време за един беззащитен свещеник да се отправя към земи, където името на Христос не е известно и няма да може да го предпази от опасностите. Може би малко по-късно…

Йоан Фасиан го изслуша, премятайки кехлибарените зърна на броеницата си. Предполагаше, че точно такъв отговор ще му даде ювиги-ханът. Освен това самият той на негово място щеше да отговори така.

Броеницата го успокояваше. В края на краищата всичко в този живот е предопределено — неговият живот, животът на хан Кубрат, съдбата на българите и съдбата на гърците. А ако е така, има ли значение кога точно угрите ще приемат от ръцете на преподобния Симеон истинската вяра, ако така и така им е съдено да го видят.

— Преподобният Симеон още помоли да позволите на учителя Константин да преподава на своите ученици от българските семейства поне само зачатъците на нашата вяра — каза Фасиан.

Ювиги-ханът повдигна учудено вежди.

— Той вече ме помоли за това. Казах му „не“.

Фасиан прехвърляше зърната.

— Твоята дума, велики хане, тук е закон — а си помисли, че за този разговор Симеон не му беше казал, което не беше добре.

Наистина не е добре, думата на хана е непоклатима като скала, това е известно не само на българите, а и на гърците.

Денят догаряше, изчезнаха слънчевите зайчета, задуха хладен вятър. Философът поседя още малко, после се поклони на мъжа в креслото и безшумно излезе. Ханът с нищо не показа, че е буден — отново, за кой ли път, мислеше за Илбарис, приемният си син. Сега той, а не Христос или Мохамед занимаваха всички мисли на владетеля, всички до една. И за нищо повече не можеше да мисли, докато не се реши: ще се озоват ли в ръцете на българите глинените гърненца с гръцки огън. Тази или онази вяра, спорове, доводи, примери, дори самата истина сега не е така важна. И още — ако дойде Илбарис и му донесе това оръжие — значи милостта на Тангра продължава да е с българския народ и никакъв друг бог не му е нужен.

Оставаше само да чака.

* * *

Не спа добре тази нощ, отначало потъна в дълбок сън, след това се събуди, доловил биенето на сърцето си, опита се да разбере къде се намира и какво става с него, после се успокои. Бе видял нещо в съня си, нещо хубаво, в минутата на пробуждането си дори знаеше точно какво, но когато отвори очи веднага забрави какво му се е присънило. Сънят отлетя от него като птица в небето, като леко облаче. Той се размърда, телохранителят, който лежеше край него като спящо куче, скочи безшумно с ръка на ятагана.

— Тук съм, ювиги-хане…

— Оправи кожите…

Завивката, която покриваше хана, бе от кожите на сиви катерички — топла и лека. Телохранителят — най-младият син на един от кавханите, който притежаваше способността да вижда като барс^[6] в тъмното, намести коженото одеяло. Известно време ханът се вслушваше в морето, което въздишаше някъде долу като огромен спящ звяр. В прозореца грееше звезда, синя и голяма. Кубрат вярваше, че звездите са душите на великите хора; Тангра ги поставя на нощното небе, за да си спомнят хората за тези, които някога са били славни и известни. Съдено ли му е на него самият някога да стане звезда, ще си спомнят ли за него някога?

Сънят започна отново да се спуска като мъгла и да го полюшва в прегръдките си. Няма нищо по-хубаво от това да се гмурнеш в небитието, от което можеш да се върнеш обратно с първите слънчеви лъчи. Това е най-ценният подарък на Тангра, който той поравно дава и на най-първия, и на най-последния. Справедлив е Тангра… той няма да позволи… няма да позволи да се извърши зло… няма да изостави българите. Илбарис, синът му… той ще се върне… и Чечке…

Защо в тази минута си помисли за Илбарис и за Чечке и мисълта не породи в него никакъв протест? Като заспа с нея, заспа с усмивка…

Когато отново се събуди, бе както винаги, с първите слънчеви лъчи. Стана, наметна си халата. Телохранителят му помогна да се измие. Светилото изгряваше на изток и хан Кубрат го приветства като се обърна с лице към него. Тангра! Ето кой може да помогне във всичко. Който може да помогне и е помагал, без чиято помощ той никога не би достигнал върховете на величието. Изпрати ми добра вест, о, Тангра! Дари ме с щастлив ден! Ти знаеш и най-скритите ми мисли, нямам тайни от теб. Нека се върне буйтур Илбарис, нека ми донесе това, за което го изпратих! Чуваш ли ме, мой Тангра…

Хан Кубрат говореше така, сякаш се намираше заедно с най-близкото си същество на света, с този, който е равен нему по сила, който го разбира.

Чуваш ли ме, мой Тангра!

Слънцето величествено продължаваше пътя си.

В двора залаяха кучета, след това се дочуха гласове, суматоха, някой спореше със стражите. Ювиги-ханът кимна на телохранителя:

— Разбери какво става…

Но младежът не успя да направи и една крачка, когато влезе Савир, най-старшият кавхан. Той дишаше тежко, като човек, изминал дълъг път; в ръката си държеше калъф с печат.

— Твоите утригури, велики хане, едва не ме убиха. А аз ти нося суюнчи — радостна вест…

И той протегна свитъка.

Сърцето на Кубрат трепна. Това е дар от Тангра, няма какво друго да е. Току-що се помоли за мъничко радости — и ето.

Но, може би…

С едно движение счупи печата, извади пергамента, очите му пробягаха по написаното… Да! Не е сгрешил. Не се е излъгал в Тангра и той го дари с радост. Доверен човек му съобщаваше от Константинопол, че Илбарис се е качил на галера, натоварена с византийски оръжия и се е отправил към Фанагория и че още два такива кораба, закупени чрез подставени лица, скоро ще отплават от пристаните на византийската столица.

Хан Кубрат вдигна ръце.

— Савир, за суюнчи те дарявам с десет кобили от моите табуни. Ще кажеш на управителя.

— Благодаря ти, ювиги-хане…

— Още нещо ли има, Савире?

— Да, хане мой.

— Ако има още суюнчи — говори, имам достатъчно кобили. Ако вестта е лоша, остави я за утре, не помрачавай този ден.

— Не е добра и не е лоша, хане мой.

Савир изглеждаше смутен. Кубрат го погледна. Старшият кавхан е негов връстник, много пъти са се сражавали рамо до рамо. Веднъж ханът изнесе от битка Савир със стрела в рамото, друг път Савир посрещна алански меч, за да предпази Кубрат.

— Говори, Савире.

— Дойдоха сватове, хане мой…

На хан Кубрат му се стори, че не е чул добре.

— Кой е дошъл?

— Сватове. От хазарите.

Изумлението на хана нямаше граници.

— От хаган Юлуш? Но… но кого сватосват? Твоята дъщеря ли?

— Не, хане мой. Твоята.

— Шегуваш ли се?

— Не, хане мой. Не се шегувам. Хаган Юлуш е проводил цяло пратеничество. Моли да му дадеш Чечке за жена. Сватовете стоят на източните порти и чакат кога ще ги приемеш. Донесли са подаръци. Докарали са много добитък. Камили, коне, бикове, овни.

— Гони ги… Чуваш ли?

Но старшият кавхан не се помръдна от мястото си. Хан Кубрат почувства как в гърдите му бавно закипява гневът.

— Върви, Савире…

Савир поклати глава.

— Не бива така, велики хане. Сватове не се гонят. Не бива да ги оскърбяваме.

— Така ли! А те могат да ме оскърбяват?

Савир вдигна глава.

— Те не те оскърбяват, хане мой. Ти имаш дъщеря, това всички го знаят. Докато тя не се омъжи, всеки може да изпрати сватове. Ти можеш да им откажеш, можеш да приемеш даровете им. Но не е по обичаите на българите това, което заповядваш да сторя.

— Значи казваш така, не ме оскърбяват? Тогава кажи ми, какво би си помислил за човек, който два пъти продава една и съща овца? Какво ще си помислиш за човек, който е способен да постъпи така?

Савир не отклони погледа си.

— Примерът не е добър, хане мой. Дъщеря ти, Чечке, не е овца. И още никому не си я продал. Това също е известно на всички.

— Известно е, старши кавхане, че думата на ювиги-хана е подобна на слънцето в небето, тя е една. Дал съм дума на император Ираклий. Това също всички го знаят. И тези, които предполагат, че мога да изменя на думата си, оскърбяват както мен, така и всички българи.

Старшият кавхан знаеше, че повелителят му понякога бива обхванат от неукротим гняв и тогава е опасно да му се противоречи. Ето защо се поколеба за няколко мига. Но след това се реши.

— Прости ми, велики хане… аз говорих с аксакалите. Те също не разбират. Отдавна синът на император Ираклий трябваше да дойде за годеницата си, ти сам постави такова условие. Но той не бърза. Нима това не е оскърбление?

Беше оскърбление. Хан Кубрат го знаеше. Но не искаше да го знаят и другите. Дори и старшия кавхан. Дори и аксакалите… Той затвори очи. Главата му шумеше, сякаш в нея се плискаха вълни. Знаеше, че в такова състояние е способен да убие човек. Дори този човек да е старшият кавхан Савир.

— Противоречиш ли ми, Савире?

— Изслушай ме, хане мой. Ако не си доволен от мен — след това ще си ида. Целият град знае, че сватовете чакат пред вратите, половината граждани вече са се събрали там. Ако не пуснем сватовете, ще ни охулят и осъдят всички тюркски племена от Великата стена на изток до границата на империята на запад. Туранският обичай…

— Не ми говори за обичая на тураните. Може би те дават една годеница два пъти?

— Не, хане мой. И въпреки това, помисли си. Ти не обичаш хазарския хаган, аз не го обичам повече от теб. Но той ни е близък по кръв. Той също се покланя на Тангра. Нашите езици са сходни, земите ни граничат. Добри или лоши, хазарите си остават наши братя. А ромеите? Чужд ни е езикът им, нравите, религията. Ако се обединим с хазарите, никой няма да е заплаха за нас.

— Искаш… искаш да се обединим с хазарите? Ти, старшият кавхан, искаш хазарите да нахлуят в страната ни, да я превземат без бой, да спят с жените ни и те да им раждат деца? Ако бях безумец, щях да се съглася на това. И тогава след няколко поколения никой няма и да си спомня, че на света е имало българи от рода Дуло.

Савир мълчеше.

— Няма да приема хазарските сватове, Савире. Нареждам ти да им го кажеш. Нека прекарат деня в кервансарая, да си починат и да се прибират обратно. Върви!

— Не мога да направя това, за което говориш, хане мой. Изпрати някой друг. Но ако го сториш и прогониш хазарските пратеници, оскърбяваш не само хазарите, но и българите.

Хан Кубрат отново затвори очи. Гласът му едва се чуваше.

— Здраво ли седи главата ти на раменете, Савире?

— Ние сме твои слуги, велики хане. И нашите глави ти принадлежат. Но и ти принадлежиш на Тангра. Твоят гняв може да се стовари върху моята глава. Но неговият гняв — върху теб и всички българи.

Така…

Ханът отвори очи. Нямаше гняв. Имаше само тежест, нямаше и следа от гняв. Той гледаше старшия кавхан, гледаше упоритата му кръгла глава. Така…

— Не съм доволен от теб, старши кавхан Савире. Ако ти се осмеляваш да не изпълниш разпорежданията ми, как мога да очаквам подчинение от останалите? Заповядвам ти незабавно да напуснеш града. Всички дворцови дела ще предадеш на кавхан Актай. Ще се отправиш към стана на илхан Кубер, там твоите мъдри съвети ще бъдат по-необходими. До залез-слънце да си тръгнал. Казах.

— Ще замина веднага, хане мой.

Кубрат гледаше широкия гръб на отдалечаващия се Савир и се учудваше сам на себе си. Не разбираше защо не извика стражата, която би завързала непокорния, защо не даде заповед да го хвърлят в подземието. Само затова ли, че обичаше Савир? Само затова ли, че в далечните години една майка ги бе кърмила със своето мляко, Савир и него, хан Кубрат, останал без майка?

Не, не заради това. За пръв път от много години той не знаеше как трябва да постъпи. В думите на Савир имаше истина. Император Ираклий го оскърби, не прати кораб за Чечке; сега му нанася обида и хаган Юлуш, който си въобразява, че хан Кубрат, може да даде в харема му единствената си дъщеря.

Може би наистина най-доброто решение ще е да даде дъщеря си на Илбарис? Къде си, буйтуре?

Той си помисли за Илбарис и се учуди именно как мисли за приемния, а не за родните си синове. И друго си помисли: илханите получиха всичко заради това, че в жилите им тече неговата кръв, кръвта на хана и нищо не трябваше да доказват защото са му родни синове. А какво ще получи от него Чечке? Малко радости я очакват във Византия, където ще й се наложи да дели мъжа си с женствени момчета; нищо по-хубаво не я очаква и ако се нареди сред наложниците и жените на Юлуш. Отново Юлуш, отново този род Ашина, който носи само нещастие. Ето и Савир, който тогава посрещна с гърдите си кривата сабя на врага, изгони го, него, Савир, най-верният от верните. Защо? Прав е старшият кавхан, ако отпратят сватовете, ще го одумват във всички тюркски родове и Тангра няма да одобри такава постъпка. Значи трябва да се приемат сватовете? Да говори с тях!

Проклет Юлуш!

Савир сам си е виновен. Знае, че има минути, когато хан Кубрат не търпи възражение. Ако беше излязъл и се бе върнал по-късно… Но Савир е горд, произхожда от най-старите български семейства, по-скоро ще умре, отколкото да не каже това, което мисли. Ето че си тръгна обиден. А нали донесе радостна вест, суюнчи, и нима не получи за това достоен подарък. Сега и подаръка няма да вземе…

Кубрат се приближи към прозореца. Савир, яхнал жребеца си, здраво държеше поводите и говореше нещо на по-младия кавхан Актай. Той кимаше, слушаше внимателно, лицето му изразяваше смущение. А лицето на Савир ханът не можеше да види. Все още имаше време да извика, да го спре, да върне мъдрия си съветник. Но хан Кубрат не го стори. Нещо го удържа и едва по-късно разбра какво е то. Той наистина искаше край Кубер да бъде най-опитния и най-храбрия сред храбрите Савир. Кубер е пламенен, може да стори някоя глупост. Никого няма да послуша, но ще се вслуша в думите на Савир, като знае как се отнася към най-старшия кавхан на Велика България хан Кубрат. Няма да се обиди, ще разбере, че ювиги-ханът е мислил за сина си, когато го е изпратил.

На Кубрат му стана малко по-леко на душата. От прозореца видя как като свърши да говори, Савир изправи жребеца на задните му крака и препусна — и ето, че сякаш никога не е бил тук.

„Тангра, запази го за мен. За всички българи…“

Стъпки. Той се обърна. Все още със същото смутено, но и решително изражение го гледаше младшият кавхан Актай. Висок и силен, той гледаше открито, без следа от раболепие. Не така, както слуга гледа господаря си, а както воин — пълководеца. Поклони се и се изправи. Чакаше.

Хан Кубрат се приближи.

— Старши кавхан Савир замина при ордата на илхан Кубер, Актае. С всички дворцови дела ще се заемеш ти…

— И той така ми каза, повелителю.

— Нищо друго ли не ти каза?

— Каза нощем два пъти да проверявам стражата.

— Така. А за сватовете на хаган Юлуш?

— Половината град от ранно утро се е струпал на източните порти, хане мой. Старшият кавхан каза, че ти ще наредиш къде да ги пратим…

— Така ли каза? Тогава, кажи ми, Актае… ако ти… ако ти решаваше дали да ги приемеш или не, какво би сторил?

— Бих ги приел, хане мой. Отначало просто бих ги приел, за да им покажа как ние, българите, зачитаме обичаите на предците. Така бих ги приел, че да запомнят този прием. След това ще решавам дали да приема сватовството или не. Ако реша да не го приема, ще ги надаря още по-щедро, отколкото би ги дарил хаган Юлуш.

— Обясни, Актае, защо?

— Ще обясня, хане мой. Ако те запазят тези щедри подаръци, ще ти бъдат благодарни. Ако Юлуш им ги отнеме — ще му се сърдят. И едното, и другото ще са в полза на българите.

Млад е и е умен. И гледа право в очите.

— Не се ли боиш от мен, Актае?

— Не, хане мой. Говоря каквото мисля. Така ме е учил баща ми. И тептангра Ирсан. Тептангра каза, че бог вижда явните и тайните причини. Може да излъжеш човек, но Тангра не може и не бива. Защото след това измамата ще падне върху всичките ти близки. Да излъжеш хана си, означава да загубиш честта си, а човек, който е загубил честта си, трябва да бъде убит.

— И ти си съгласен с това, Актае?

— Да, хане мой.

Да, млад е. И смел. Не се бои. А може би това е хубаво? Да се страхуват трябва враговете. Това, което човек няма да направи от страх, ще го направи от любов. Ето и Савир…

— Слушай думата ми, Актай. Ще приемем сватовете. Възлагам това на теб. Да им се предостави целия кервансарай. Да се постави охрана. Кажи на ковчежника да ти даде хиляда дирхеми. След това изпрати слуги да обходят всички кавхани и аксакали, които се намират във Фанагория и в близките станове, да се събере, както казват арабите, меджлис, табинът. Нека той да даде отговор на сватовете. Нека и те да знаят за това. Ти спомена за подаръците — помисли за тях. Ще ми кажеш довечера.

— Ще изпълня всичко, хане мой.

— Върви. А… и още нещо. Добре говори сега, Актае. Не се стараеше да ми угодиш, да ми стане приятно, каза каквото мислеше. Винаги постъпвай така. Ако не се страхуваме от истината, правдата, никой не може да ни победи. Върви…