Мусагит Хабибулин
Хан Кубрат. Войната с хазарите (2)

1

След няколко дни пристигнаха в Херсонес. Имаше значително вълнение, заради което Денис реши да дочака утрото в открито море. Там вече бяха хвърлили котва няколко други кораба, в това число и един хазарски с черния си флаг — именно този цвят бе избрал хаган Юлуш. Илбарис гледаше товарния кораб, дълбоко нагазил във водата, и реши, че това трябва да са същите онези хазари, които бяха пристигнали в Константинопол малко преди българите и също като тях бяха получили оръжие от император Ираклий.

Хазарите също не бързаха да се приближат към брега. За всеки случай Илбарис извика Камай и го предупреди да е нащрек.

Чак до падането на нощта буйтурът бе в непрестанно тревожно очакване и едва с падането на тъмнината си позволи да се отпусне в каютата си, където последните нощи спеше направо на пода, върху няколко кожи. На неговото легло спеше старият Симоката. Той заспиваше късно и след като лека-полека се съвзе след неочаквания обрат в живота му, постепенно започваше да става разговорлив и даже помоли да донесат делва хубаво вино. През тази нощ вече беше успял да намали съдържанието на червеногърлестия съд и настроението му беше много добро въпреки вълнението и силните пориви на вятъра.

— Е, как е там горе, воине?

— Вижда се Херсонес. Но се вижда и един хазарски кораб.

Симоката съчувствено зацъка с език.

— Кой би си помисли, а? Че хазарите сами ще плават из Евксинския понт? Готов съм да заложа главата си срещу празна делва, че кормчията им е я някой финикиец, я някой грък. Беше време, воине, да ти кажа, когато на никого и през ум нямаше да му мине, че кой да е може да плава из тези води. Освен, разбира се, гърците. А сега… Искаш ли вино?

— Благодаря ти, Симай-ата. Не обичам вино.

— Не обичаш, защото си още млад. Когато поостарееш, ще разбереш, че човек трябва да се ограничава само в храната, не и в пиенето. От яденето ти става тежко на стомаха, а от виното — леко на душата. Интересно: какво ли са донесли хазарите на император Ираклий и какво ли сега отнасят обратно?

— Ще ти кажа, Симай-ата. Докараха роби, в замяна отнасят оръжие, както и ние. Ние сме против тях, те са против нас.

Старецът закима с глава.

— Познавам премъдрия император Ираклий. Ние, гърците, ги умеем тези работи. Затова и нашата държава оцелява въпреки всичко и ще продължава да съществува още хиляда години. А на това се научихме още от римляните. Разделяй и владей — на това ни учеха. Сега няма римляни, на тяхно място дойдоха гърците. Я кажи, пред теб Константин спомняше ли си за императрица Мартина?

— Помни я, Симай-ата.

— Не, не му провървя на внука ми, воине. Можеше да се ожени за която си поиска. От най-благородните семейства. Никоя девойка нямаше да му откаже. А се влюби в Мартина. Колко години вече продължава така. Ти видя ли я?

— Да, аксакале.

— Красива ли е?

— Много.

— Да я беше видял като момиче. Тогава аз… вече бях стар, а не можех да откъсна очи от нея. А след това тя се омъжи за чичо си.

Той се повъртя на едно място, след това измъкна отнякъде няколко сухи риби.

— Воине, вие сте варвари не защото не вярвате в Христос, а защото не тачите сока на гроздето. Ще дойде време и целият свят ще е благодарен на гърците, че първи са открили винарството. Аз съм истински грък и още от сутринта нещо ме дразни в гърлото.

— Не си само ти, ей го на и Денис, кормчията. Той не е грък, но и неговото гърло го дращи. И не само на сутринта, вечер също.

— Значи е започнал да прозира истината, воине — старецът се прекръсти. — Е, с бога… ох, колко е хубаво. За какво ти разказвах, юначе? А, за Мартина. Слабичка девойка с огромни очи. Да, стройна като лозница. Само осем години е по-голяма от моя Константин. Не знам кога се влюби в нея. Самият той казва, че е било магия. Може и така да е. Написа първите си стихове на петнадесет години. За какво се говореше в тях? Разбира се, че за любов. Константин израсна без майка и почти без баща. А аз… какво аз? Теофан, синът ми, искаше Константин да постъпи на служба по неговите стъпки. Отначало щеше да го води със себе си по посланическите си странствания, след това да го научи сам да се справя. Но нима внукът ми можеше да напусне Константинопол? Та нали там е Мартина. Той се интересуваше само от нея — все едно го бяха омагьосали. Тя бе вече омъжена, от много години… рано я дадоха на Ираклий. Вече беше родила Юстиниан, наследника, а все още бе само момиче. И тя се влюби… та нима е възможно да не се влюбиш в Константин? Мислиш ли, че само тя го заглеждаше? Не, воине, не, не познаваш добре жените ни. А той… не виждаше никоя друга. Гледаше и виждаше жените по-зле, отколкото сега аз. А ти, воине, имаш ли си жена?

Илбарис подскочи.

— Не, аксакале.

— Е, ама как така? Чувал съм, че девойките ви са много красиви, тъй ли е? Казват, една от тях дори е сгодена за нашия Юстиниан. Такъв е животът: годеница от чужда страна — това не е любов, то си е чиста политика… Не, не е любов…

Старецът се закашля и дълго не можа да си поеме дълбоко дъх. В гърдите му нещо все хриптеше и глъхнеше. Накрая кашлицата премина.

— А защо — започна Илбарис, — защо, Симай-ата, говориш такива неща?

— За кого, момко?

— За Юстиниан.

— А нима не знаеш? Ох… да, как би могъл да знаеш. На Юстиниан не му трябва момиче, разбираш ли?

— Не — честно си призна Илбарис. — Не, не разбирам.

— Ех, и ти — промърмори Симоката. — Какво има да му се разбира. Той още е момче, по ум и разум си е момче… Харесва подобни на него. Случва се… Разбираш ли сега?

На Илбарис му се зави свят, главата му забуча.

— Значи, Симай-ата… — със задъхване произнесе буйтурът, — значи…

— Това нищо не значи — навъси се Симоката. — Просто тази ваша девойка ще е нещастна и толкова.

И отново се закашля, докато от очите му не избликнаха сълзи — морското пътешествие не му се отразяваше много добре. Отпи още от делвата, излегна се на пейката и наметна краката си с кожите.

— Ето така вече е добре, воине. В старостта… в старостта виното замества всичко. По-бързо кара кръвта да тече из жилите и изобщо…

Той бързо задряма с лекия старчески сън и скоро отново се събуди.

— Тук ли си, воине?

— Да, аксакале.

— Благодаря ти… за това тук, всичкото, там, в Константинопол, бих умрял. Щях да умра, без да видя внука си. Аз така и така ще умра, и тук ще е същото, но не се страхувай. За това… за това, че ми позволяваш преди смъртта да прегърна внука си, аз ще ти се отблагодаря. Зная, зная какво им трябва на всички. Ще кажа… да, воине, ще кажа. Ще направя…

За един кратък миг речта на стареца отново стана неразбираема. А след това напълно секна.

— Спиш ли, аксакале? — тихичко попита Илбарис и се понадигна.

— Искам да заспя. Сън… когато спиш, нямаш нужда от нищо — точно като за старците… да лежиш, да заспиваш. Хубаво е. Корабът се полюшва… топличко е.

— Тогава спи, Симай-ата.

— Добре, воине… ще спя… ще поспя. А после… после ще ти открия… тайната… Старият Симоката знае много… много… тайни. Мнозина умряха, а не ги узнаха. А ти… ти ще ги научиш. Огънят. Толкова е просто. Затова и никой не може да се досети. Никой. Просто е. Ще ти кажа. Ще покажа. Само да видя Константин… внука ми…

— Добре, Симай-ата. Ще го видиш. Съвсем скоро. А сега спи. Да ти дам ли още кожи? Да те завия?

— Да. Ето… ето така. Добре е. Ти… въпреки че си варварин…

Той измърмори още нещо, някаква сянка пробяга през лицето му, още виждаше нещо свое си там, в тъмния си свят, в който течаха неговите дни. Какво виждаше? Своят внук Константин, изписващ строфите на стиховете по пергамента, или слабичката, стройна девойка, която по-късно стана императрица? Или себе си виждаше — в онзи миг, когато огненото оръжие се взривило в ръцете му от невнимателна искра? Или нещо друго? Какво?

Илбарис остави гърка и излезе. Пред входа на каютата седеше воин. Като видя Илбарис, той се изправи и се втренчи в буйтура. Младежът му кимна и мълчаливо се качи на палубата. Навсякъде бе тихо. Платното висеше безжизнено. Звездите грееха. На брега, там, където се намираше Херсонес, блещукаха някакви огньове. Вълните лениво се плискаха в борда на кораба и той лекичко, едва-едва се полюшваше.

Илбарис стоеше и мислеше за всичко, което му разказа Симоката. Под това небе и под тези звезди се случва винаги едно и също. Защо става така? Защо нито хората, нито народите могат да се разберат едни с други? Защо влюбените не могат да се съберат? Защо има толкова много страдание, жестокост и лъжи — във Фанагория, в Константинопол, навсякъде?… Защо за всичко и срещу всичко трябва да се бориш — със стихии, оръжие, кръв?

Чечке… Той си спомни думите на Симоката, спомни си какво каза старият майстор за Юстиниан. Помисли си, че до Фанагория не остава много. Спомни си колко още препятствия трябва да преодолее по пътя към щастието.

Сети се и за още много, много други неща. Имаше над какво да мисли…

* * *

На сутринта жителите на Херсонес се събудиха от камбанния звън, известяващ, че в пристанището навлиза някакъв плавателен съд. И въпреки че този град-държава беше много добре укрепен — така, че да не се страхува от неочаквано нападение нито по суша, нито море, все пак се знае — който сам се пази и Господ го пази. Затова при първия сигнал стражите заемаха местата си по стените и укрепените многобройни кули, които обхващаха Херсонес от всички страни като огромен, мощен пръстен.

От всички страни. Защото опасността надничаше отвсякъде. От морето, което се простираше на юг, и от степта, която лежеше на север. От едноверците си, християните, и от покланящите се на Тангра степни жители — номадите. От войските на император Ираклий, който с помощта на петдесет галери, командвани от стратега Валериан, съвсем наскоро усмири склонните към непокорство жители на Херсонес, до тюмените на хан Кубрат, способни да прекъснат всички пътища по суша в случаите, когато на българския повелител му се стори, че магистратът на Херсонес облага българските търговци с прекалено високи налози. Сложно е положението на града, захвърлен по волята на съдбата на границата между Византия и необятния свят на чергарските народи и затова е принуден да води гъвкава политика, способна да удовлетвори и едните, и другите. Жителите на града-държава най-много биха желали да не зависят нито от едните, нито от другите. Петдесетте галери на стратега Валериан обаче правеха всяка независимост от Византия толкова невъзможна, колкото бе невъзможна и от ордите на номадите, способни само за няколко седмици да щурмуват и разграбят този богат град, пълен с всевъзможни стоки, магазини и работилници. И накрая жителите на Херсонес разбраха, че има само едно-единствено средство да си осигурят спокойствие и откъм морето, и откъм сушата. Те се откупваха от император Ираклий с огромен ежегоден данък, който се внасяше в императорската хазна, а на степниците разрешаваха да търгуват по многобройните пазари, като при това им вземаха съвсем умерени налози. След това настъпи мир — който, разбира се, беше относителен.

Но така или иначе, дори и относителен, мирът привличаше към Херсонес безчислени кервани от всички краища на света — на талиги, на коне, на камили, от Поднебесната империя на табгачите, от Персия, от Самарканд и Хорезъм към Херсонес течеше потокът на стоките, изработени от изкусните ръце на майстори и роби; коприна и хартия, сушени плодове и скъпоценности, разнообразни тъкани и оръжие. Всичко това се продаваше, разменяше, отново се товареше на камилите, на товарните коне, на търговските кораби, натрупваше се в складове в очакване на по-добри времена, разпръскваше се по света. А освен това този град бе известен в търговския свят като най-голямата междинна станция за една особена стока, която се търси винаги. Тази стока бяха робите. Докарваха ги тук, полуживи след дългия път и лишенията, тук ги поохранваха, за да си възвърнат търговския вид, сортираха ги, като отделяха мъже от жени, занаятчии от земеделци, деца от възрастни. И пак тук започваше техният горчив път към неведоми краища, към новия им живот — в публичните домове или харемите, във вонящите трюмове на галерите, в каменоломните и солниците, в бояджийниците и сребърните рудници… цената на робите, както и цените на зърното и на кожите, на платовете и на среброто, постоянно се променяше, като ту скачаше до небесата, ту падаше толкова ниско, че например беше по-изгодно просто да пуснеш роба или да го оставиш някъде, отколкото да го храниш, докато чакаш евентуален клиент. Но и високите, и ниските цени, всичко се претопяваше в огромния търговски котел, нарече Херсонес, а на дъното му неизменно оставаше една утайка от чиста печалба, която въпреки че се разпределяше и преразпределяше след това доста неравномерно, все пак позволяваше на жителите на града да съществуват, без да търпят големи лишения.

И може би имаха основание за известно високомерие херсонеските търговци, когато обичаха да повтарят, че накрая светът ще бъде спасен от гибел само от търговците.

Беше ли съгласен с това хан Кубрат? Не е известно. Знае се само, че по един или друг начин той беше издействал много привилегии за българите в търговията. Много български магазинчета има в Херсонес и само при българите могат да се купят такива стоки, като обработена червена кожа, мека като кадифе, от която контетата и князете по целия свят си шиеха ботуши, които практически не се износваха; при никой друг нямаше такова изобилие от кожи, донесени от Страната на мрака, а също и мед, конопено влакно, ленено платно и много други неща. За да може да защитава правата на българските търговци хан Кубрат получи правото да назначи в Херсонес свой тархан, който освен това е длъжен да осигурява запасите с провизии и прясна вода на българските кораби, които спират в Херсонес по пътя към Византия и обратно.

Сега точно такъв кораб се приближаваше към града. Илбарис заповяда да се вдигне на мачтата белия български флаг. Едва корабът бе пуснал котва на пристана и по спуснатата дъска първи на борда стъпиха митническите чиновници, а след тях и тарханът — добре охранен здравеняк със сънлив вид, румени страни и гръмовен глас, който се разнесе в мига, в който си отвори устата.

— А, сънародници ли сте? На къде и от къде?! — закрещя той така, все едно че най-близките хора се намираха на три полета на стрела от него. — Кой е най-главният на този съд? В името на хан Кубрат, нашият повелител, заповядвам му да се представи пред мен, тарханът на това място! А мен ме наричат Ишбул! Това да знаете, така да се обръщате към мен!

Илбарис пристъпи напред:

— Аз съм буйтур Илбарис, приемен син на ювиги-хана. Защо крещиш така, сякаш търгуваш с прокиснал кумис?

Здравенякът-тархан веднага се окопити.

— Буйтуре! — каза той, като цялото му същество изразяваше безгранична радост. — Ти ли си това? Ти, разбира се, не ме помниш. А аз теб съм те срещал много пъти във Фанагория. Добре дошъл, буйтуре. Няма да повярваш колко се радвам. Почакай малко и ти също ще ми се зарадваш. Защото навярно имаш някакви молби и, сигурен съм, си си блъскал главата как да ги решиш. А ето, че сега ме срещаш — по-точно аз те срещам, и ти вече нямаш никакви проблеми.

Илбарис неволно се усмихна. Тарханът бе готов да направи всичко. Какво пък, това го устройваше. Трябваше да попълни хранителните си запаси, трябваше му прясна вода. Но преди всичко му трябваха гребци, защото тези, които докараха кораба до Херсонес, му предадоха, че биха искали именно тук да слязат на брега и да останат. Илбарис не се съмняваше, че при крайна нужда би успял да се договори с тях или, в най-лошия случай, да ги застави да докарат кораба до Фанагория; освен това на веслата можеха да седнат и алипите на Камай. Но ако в Херсонес могат да се купят опитни гребци, той би купил.

Тарханът изслуша Илбарис, затвори очи и замълча за известно време, като мърдаше плътните си устни. После каза:

— Така, буйтуре, считай, че всичко е уредено. Можеш да пуснеш гребците си още в тази минута. Ще ти намеря такива — и то съвсем няма да е скъпо, — които на мига ще те закарат във Фанагория, дори и по целия свят да изчезне вятърът. А вода ще получиш, и то такава, каквато никога не си опитвал. Както и всичко останало. А когато се прибереш във Фанагория и видиш нашия ювиги-хан, да живее по волята на Тангра още сто години, не забравяй да му кажеш колко добре са се отнесли към теб в Херсонес. И не някой си там неизвестен, а точно аз, тархан Ишбул. Разбрахме ли се?

— Разбрахме се — усмихна се Илбарис. — Ти, Ишбуле, ако не беше човек, в чиито жили тече нашата кръв, щеше много да постигнеш в Константинопол. С този глас… и с такава хватка…

Ишбул почервеня от удоволствие:

— Съвършено си прав, буйтуре. Ще ти кажа честно: не жаля сили за тази работа. Гърците ни смятат за диваци и варвари. Искам да им докажа, че във всяко едно отношение не им отстъпваме. Не говоря само за военните дела. А и за всичко останало. В търговията, в занаятите. И дори в любовта. Попитай местните жени с кого най-много обичат да споделят любовните ласки. И ще ти кажат, че най-добрите мъже са българите. Впрочем, тук един почтен търговец може да ти достави девойка за всеки вкус. От дванадесетгодишни девственици до… — в този миг той вдигна поглед към лицето на Илбарис и се спря. — Разбрах, буйтуре. Никакви девственици. Та кой ли в наше време може да гарантира в такава деликатна работа? Значи остават гребците и запасите. Ще ги получиш незабавно. А сега, не се сърди, буйтуре, но трябва да погледна трюмовете ти. Трябва да запиша всичко, с което търгуват нашите търговци…

— Аз не съм търговец — отвърна му Илбарис.

— А, не говори така — възрази Ишбул. — Ако се замислиш, то всички в света сме търговци. Човек или продава, или купува, животът без това е невъзможен. Не се сърди, трябва всичко да проверя и да доложа на хан Кубрат.

— Добре — съгласи се Илбарис. — Да отидем в трюмовете.

Щом видя оръжието, което българите бяха натоварили в Константинопол, Ишбул зацъка одобрително с език:

— Тц, тц… браво, буйтуре, отлично оръжие, отлично. С такова оръжие се полага на боговете да воюват. Чух, буйтуре — вярно, не мога да се закълна доколко това е истина — че точно тъй са постъпвали древните гърци. Не воювали самите те, а оставяли битките в ръцете на боговете си. Воювали боговете, а гърците съчинявали за тези сражения стихове и се съревновавали в бягане, борба, мятане на диск и надбягване с колесници. На това му се казва живот. И ми се струва…

— Ти обеща да ми изпратиш гребци — напомни му Илбарис. — Трябва ми и сушена риба, и вода и още много работи.

— Разбрах, буйтуре, разбрах. Изчезвам. Изчезвам, за да се върна отново. Ще имаш всичко, което ти трябва. А ти ще ми се разплатиш с тежки златни монети, нали така? Тъй като не аз суша рибата, а нямам и пушено месо, затова всичко трябва да се купи от гърците. А те дерат кожи. Така че, дори да ти взема и последната монетка, накрая от службата ще ми остане едва толкова, колкото да не умра от глад. Какво, усмихваш ли се? Не ми ли вярваш? Съмняваш се, като виждаш колко съм пълен? Нека това не те заблуждава, буйтуре. Кога дебелее човекът? Когато яде много. А кога яде много? Тогава, когато не е сигурен за утрешния ден. И с мен се случва точно това. А като прибавим и работата — от нея можеш направо да полудееш! Няма нито минута спокойствие! Затова и човек започва да нервничи. А когато е нервен, у него се появява вълчи апетит. Това ми го каза тукашният лекар, Хермоген. Ако нещо те боли…

Тархан Ишбул би говорил чак до залез-слънце, ако с цялата си решителност Илбарис не го бе обърнал с лице към брега. Тогава тарханът най-накрая се захвана за работа и на младия воин му се наложи да признае, че той не получава заплатата си напразно. Не бяха изминали и няколко часа, когато на борда на кораба бяха стоварени хляб и сирене, мехове с прясна вода, връзки сушена риба и няколко огромни сандъка със сушени плодове. До залез-слънце оставаше още много време, а корабът вече можеше да продължи пътя си: няколко десетки опитни гребци вече се настаняваха зад веслата. Илбарис честно наброи златото в подложената длан на тархана, който пожела попътен вятър на кораба. И неговото пожелание сякаш бе чуто от боговете, защото вятърът опъна платната и корабът се отправи в открито море. До Фанагория оставаха няколко дни път…