Мусагит Хабибулин
Хан Кубрат. Войната с хазарите (3)

2

Тези дни изминаха без произшествия. Кормчията Денис внимателно се вглеждаше в бреговата ивица, като следеше за познатите ориентири, за знаци и запомнящи се забележителности. По този начин управляваха корабите си още древните мореплаватели — без да изпускат брега от поглед. Водеха корабите си също и според звездите, но по брега бе по-лесно и по-сигурно.

Сега по-голямата част от времето си Илбарис прекарваше със стария Симоката. Старецът си наливаше чаша вино, от което отпиваше на малки глътки, наслаждавайки се на тръпчивия вкус, наливаше си още и като гледаше покрай Илбарис с невиждащите си очи, говореше:

— А ти, воине, не си прав. Не си прав да се отказваш от благородната напитка, която ни дарява със забвение. Впрочем, какво има да забравяш ти, това се полага най-вече на такива старци, като мене. А ти трябва всичко да помниш. Да помниш и да запаметяваш… за да можеш после, в старостта, да има какво да забравяш…

Често, докато говореше, старецът замлъкваше по средата на думата, загубваше нишката на размишленията си и прескачаше на друга тема.

— Вие, скитите, сте млад народ, воине. А младите какво трябва да правят? Трябва да се учат. От най-старите народи. От гърците.

— Но нали юдеите — възразяваше Илбарис с надежда да раздразни стареца, — нали юдеите също са древен народ, Симокате.

Симоката така се възмущаваше, че даже забравяше за виното.

— Юдеите — пръскаше той слюнка, — юдеите са глупав народ, въобще не са древен! Глупав народ са, помни ми думата! Намислили да се дърлят с императорите. Веспасиян^[1] — чувал ли си това име, воине? — император Веспасиян превзел Йерусалим и го запалил. И разпръснал юдеите по лицето на земята, така че да нямат родина и те няма и да имат повече. Защото са прокълнати от Господа заради мъките му. Не, ти изрече много глупави думи, воине. На гърците, ето на кого трябва да се подражава. Знам какво искаш да ми кажеш — че един грък ще продаде друг грък дори за една медна монета. Че в душата на всеки от нас се крие доносник и пияница. Дори и така да е! Ако въпреки всичко това сме успели да сложим ръка на целия свят, значи нашите пороци не ни пречат.

На това място Симоката си възвръщаше предишното спокойствие и с немощна старческа ръка хващаше каната с вино.

— Не ни пречат. Дори може да се каже, че пороците изострят чувствата ни. Кажи, къде и у кой народ ще намериш най-изкусните майстори, строители, ювелири? А най-добрите философи на света — нима не са от нашата благословена страна? А поетите, съчинителите на пиеси? Знаеш ли какво е театър, воине? Вие нямате такова изкуство, а при нас го има вече от хиляда години.

— Твоят внук, учителят Константин, ми разказваше за Омир, Симай-ата — казваше Илбарис и в Симоката пламваше младежки огън.

— Омир! — възкликна той. — Омир, бащата на поетите! Не стигат никакви думи, воине, за да се опише красотата на неговата „Илиада“. Според мен тази кана е съвсем празна. Виж там, под леглото, трябва да има още нещо останало. Омир! Нима могат тези самонадеяни юдеи да покажат нещо, достойно колкото него? Повярвай, ти, внук и син на скити, повярвай на стария Симоката — спасението за света ще дойде от Византия. Не искам да оскърбявам боговете ти, но съм твърдо убеден — ликът на спасителя ще засияе над вашите диви степи. Гърците — и само гърците! Знам, сега ще започнеш да ми разказваш за китайците, които наричате табгачи. Вярно е, те изработват прекрасна коприна, и хартия и какво ли още не. Но скоро — и ти ще видиш това, — светът ще започне да купува хартия и коприна от нас, гърците. Точно така, както самаркандските търговци изнесоха тайната на производството на хартия от Китай, така и нашите купци я изнесоха от Самарканд. А колко наши си тайни имаме самите ние? Знам, знам какво трябва да направя аз. Да изработя гръцкия огън за твоя хан. Че какво? Ще го направя. Въпреки че е смъртен грях. Но я ми кажи, нима да се изпрати в дивия север — прости ми, воине, но е така, — да се изпрати внука ми Константин в дивия север, само защото е посмял да се влюби в императрица Мартина, на която посвети толкова безсмъртни строфи, нима това не е грях? И нима съм нарушил клетвата да държа в тайна секрета за изготвяне на гръцкия огън, щом император Ираклий търгува с него наляво и надясно?

— Какво искаш да кажеш, Симай-ата?

— Налей ми още малко от тази дивна напитка, воине. А така… о, колко блажени са боговете, които ни научиха на винарство! Какво искам да кажа ли? Само истината. А истината е, че на вашите най-зли врагове, на хазарите, император Ираклий продаде доста голямо количество от това оръжие. Вярно е, че те не знаят как да го произвеждат, но това не е чак толкова важно. Имат го, ето кое е важното, имат гръцкия огън, който изгаря всичко на сушата и във водата. Срещу него всяко друго оръжие изглежда смешно. А ако императорът разрешава на хазарите да владеят това оръжие, защо аз да не въоръжа с него българите, а, воине? Така ще е честно. Та нали именно българите толкова години спазват договора и осигуряват спокойствието по нашите северни граници. Нима е честно да се обрекат на поражение в битката им с хазарите, само заради това, че хазарите пълнят тържищата ни с роби, които всъщност са поробеното население на покорените от тях народи? Та нали ако те ви победят, то и вие ще се появите по пазарите на Константинопол и Херсонес, а вашите девойки ще започнат да услаждат с младите си тела посетителите на публичните домове? Не, Симоката няма да допусне това да се случи, воине. Налей ми още…

— Не е толкова лесно да се победят българите, Симай-ата — мрачно отбеляза Илбарис. — Безспорно хазарите са поробили много народи и числено ни превъзхождат. Но не всичко се изчерпва с числеността.

— Виждаш ли? Те ви превъзхождат и по брой. И като прибавиш към това прекрасното въоръжение, с което ги снабдява император Ираклий, с когото вие, а не хазарите, имате сключен договор за приятелство…

Малко по-късно, когато старецът задряма, Илбарис го остави в каютата и се качи горе на палубата, като предварително провери дали вратите се охраняват добре. Корабът се накланяше ту на една, ту на друга страна и бодро се носеше напред. Гребците си почиваха.

Още малко — и ще се покажат стените на Моминския дворец във Фанагория, които рязко се врязват в морето. Къде ли е сега Чечке? Отдавна трябваше вече да е в Горен Кирмен. Но може би се е завърнала? Ако хан Кубрат не го беше изпратил в Константинопол, той също можеше сега да е там, в Горен Кирмен, с Чечке.

На хоризонта се виждаше някакъв кораб, по-голям от българския, но отдалеч бе невъзможно да се определи какъв е флагът на мачтата му. Приятно е да знаеш, че не си сам в морето. Не ще и дума, любовта към морето е нещо, което или го имаш по рождение, или го нямаш. Казват, например, че финикийците са народ, прославен още от древността с любовта и уменията си в мореплаването. А българите са степни хора и морето им е чуждо и подозрително.

Степта… Красива е сега, сигурно е красива сега степта. Красиво е денем, когато безпределните простори са се ширнали пред очите ти, хубаво е нощем, когато след дългия ден огънят гори, месото се пече, а над главата ти блещукат звездите и очите ти сами се затварят, за да се отворят след миг и да съзрат красотата на вселената. Приятно е да седиш край огъня и да слушаш как зад гърба ти просторът разговаря с нощните си гласове и конете пристъпват от крак на крак, разтърсват гриви и кратко изпръхтяват.

Конете… безчетни са табуните, които пасат по джайляите, по полята край заливите на Итил и другите реки от Фанагория до самия Горен Кирмен. Умножават се безбройните стада, които принадлежат и на самия хан Кубрат, и на всеки от илханите. Има такова поверие — много коне, значи ще има война. Вярно ли е, така ли е? Поговорката може да се разбира така: за какъвто и да е набег, дори да не става дума за война, трябват огромно количество коне, най-малко по два на воин. Още от първите глътки въздух съществуването на българите е неразривно свързано с конете, те понякога се научават да яздят преди да могат да ходят. Българите не се разделят с тези благородни животни, грижат се за тях, пазят ги, знаят всичките им навици. Нима това е трудноразбираемо? Човекът и конят са неразделни — и съдбата, и славата им е една и съща. И в боя сърцата им се сливат в едно и не може, не бива конникът да е по-лош от коня. Пак народът казва: ако под добрия воин има лош кон — наполовина е силата им, ако на добър кон язди лош воин — пак е половина. А в битката половинката загива много по-често от цялото. Много по-често. Ето защо българската конница се слави по цял свят и няма равна на нея сред другите народи.

Едва-едва поклащайки се, корабът се накланя от борд на борд и после отново се изправя, пори вълните под белия български флаг. На борда Илбарис стои и гледа брега, който едва се мержелее в далечината…

Много, наистина много коне пасат тази година по джайляите. Нима ще се окаже права народната мъдрост и ще има война? Войната е страшно бедствие. По-лош от нея може да бъде само морът, ужасната болест, която се появява, както казва тептангра Ирсан, когато слънцето се разсърди на хората за греховете им. Това неведнъж се беше случвало в човешката история: започват да измират плъховете, излизат от бърлогите си и побягват по улиците. А след това по слабините и под мишниците на хората се появяват черни отоци, от които тече гной. С бързината на пожар черната смърт настига всички, от нея не могат да се спасят нито жените, нито децата, нито воините. Тя взима деветима от десетима, а от една стотна — повече от девет десети. Това е по-лошо от войната. След това по ред е войната.

Неизвестният кораб все още се вижда в настъпващия сумрак. Какъв е той? Навярно на борда му пътуват търговци гърци или перси: сигурно трюмовете са натъпкани със стока, на обратно ще отнесат кожи, восък и ленени платна. А може би и коне — неведнъж Илбарис бе чувал, че търговците, които търгуват с коне, получават добри пари — конете се търсят много и на изток, и на запад.

Нима ще има война? Ако има, то тя може да е само с един народ, с хазарите. Свой народ, със същата кръв, с близък език, а и вярата е една и съща. И в същото време това е най-върлият им враг. Може би така и вървят нещата — който ти е по-близък, той ти е по-голям враг? Така или иначе, попитай който и да е българин кого ненавижда повече от всичко, ще получиш само един отговор — хазарите. Хазарите се бият и воюват добре. Не толкова добре, колкото българите, но все пак добре. И това е лошо. Досега българите винаги побеждаваха, но изгубваха толкова воини, че нямаха никаква полза от победата си. А народът на хазарите е по-голям. Разрасна се родът Ашина, включи в себе си и други племена. Неведома сила притиска хазарите, принуждава ги да се движат на запад, а на запад са българите. И само Тангра знае как ще завърши всичко това.

Нима ще има война?

За това си мисли Илбарис, но без да изпитва страх. Войната е нещо лошо, защото загиват жени и деца. А воините? Разбира се, те също загиват. Някой го настига стрела с железен връх, украсена със зловещи черни пера, друг го разсича сабя, меч или ятаган. Но нима за това си заслужава да се тъгува? Нима рано или късно великият дух на Тангра няма да призове всеки от нас? За воина битката и смъртта са нещо обичайно. Но докато си жив, животът е прекрасен.

Не, на Илбарис не му е противна мисълта за смъртта, той самият отдавна вече искаше да опита късмета си. Да се покрие със слава. Нали славата е единственото нещо, с което воинът може да се издигне сред българите! Ако започне война, хан Кубрат ще му даде власт над хиляда алипи и тогава Илбарис ще може да покаже на какво е способен. Да покаже колко струва.

И друго си мисли: ако започне война, няма да дойде корабът от Византия, корабът, който ще отведе Чечке, за да легне тя в една постеля с наследника на император Ираклий, да му роди деца, да търпи ласките му. Докато се води война нищо такова няма да се случи.

А смъртта? Илбарис не вярва в смъртта. Той вярва, че бронята му ще го защити от стрелите, а със сабя в ръка ще успее да надвие който и да е враг. Тангра няма да го остави да загине безславно.

Тогава нека да има война.

Младият момък още дълго стои на палубата. После слиза долу. Стражите са на поста си. Какво охраняват, от къде може да дойде опасността? Но Илбарис предпочита да не мисли за това. Най-ценният товар на този кораб е старият грък, този сляп и хилав човечец. Симоката, великият майстор, Симай-ата. Той трябва да пристигне жив и невредим във Фанагория независимо от всичко.

Илбарис хвърля на дъсчения под няколко вълчи кожи и заспива мъртвешки сън, но в също време е нащрек. Викнеш ли го, дори и шепнешком — той ще се събуди на мига…

* * *

— Буйтуре! Събуди се…

Денис едва успя да произнесе тези думи и Илбарис скочи на крака.

— Какво се е случило, Денисе?

— Хазарите…

След минутка вече бяха на палубата. Развиделяваше се. На светлината на изгряващото слънце се виждаше мачтата на кораба и флага, който се развяваше насреща им. Флагът беше черен.

— Къде е Камай?

— Тук съм, буйтуре.

— Слушай заповедта ми. Вдигни хората си, нека са готови за битка. Да не се показват тук, горе. Нека видим какво искат хазарите. Ако са намислили да ни нападат, нека си мислят, че нямаме воини. Събуди гребците, да сядат на веслата. Денисе, направлявай кораба. По-добре ще е да достигнем до Фанагория без бой.

Денис застана на руля. Илбарис се спусна в каютата и започна да навлича доспехите си.

— Воине!

Младежът се обърна. Невиждащите очи на Симоката го гледаха от упор.

— Какво се е случило, воине? Опасност ли наближава?

— Не се бой, Симай-ата. Ще се отървем. Това са само хазарите.

— Какво правят те, воине?

— За сега само се приближават към нас.

— Пази се, синко. Така започва обикновено атаката на хазарите. Обковават с желязо носа на своите галери и след това го насочват към борда на чуждия кораб, като таран.

— Благодаря ти, Симай-ата, ще внимаваме за това. Стой тук и не се притеснявай за нищо.

— Бъди внимателен, воине. Господ да те пази…

Последните думи Илбарис не чу, вече се качваше нагоре. Предаде на Денис думите на Симоката и той кимна:

— Ще следя за това, буйтуре.

— Слез долу, облечи си доспехите. Предай руля на помощника си през това време.

Денис бързо се преоблече и отново пое кормилото, като не изпускаше хазарския кораб от очи. Вече можеше да се различи групичката хора, застанали на носа — те на свой ред се вглеждаха в очертанията на българската галера. Вглеждаха се и решаваха съдбата й — да я вземат на абордаж и да я отведат със себе си или да пробият с железния си таран борда й и да я потопят на дъното. Изглежда взеха точно това решение — хазарите започнаха да обръщат кораба си и да се прицелват в борда.

Денис не ги изпускаше от очи и с ловка маневра завъртя галерата настрани. Двата съда се разминаха толкова близко, че можеха да се разгледат лицата на хазарските воини, изпълнили палубата: мнозина от тях бяха въоръжени с къси далекобойни лъкове и на всеки на пояса му висеше крив хазарски меч.

Глашатаят им се приближи към борда и се провикна:

— Ехей! Братя българи! Искаме да поговорим…

Денис въпросително погледна към Илбарис.

— Пълен напред към брега, Денисе. Никакви разговори. Нашата галера е по-лека и не гази толкова дълбоко — може да успеем да им избягаме…

Хазарският кораб превишаваше по обем леката българска галера почти двойно, но упорито се впусна след нея. Два реда весла разпенваха зелената вода. И ако вятърът не бе секнал така неочаквано, всичко щеше да завърши добре. Но платното потрепна един-два пъти и вяло се отпусна, като от време на време изпляскваше по мачтата — разстоянието между хазарите и българите почна забележимо да се скъсява. Хазарите не само ги настигаха, а и заставаха така, че да отдалечат българите от брега и да изтласкат кораба им към открито море, където имаха пълно преимущество. Сред хората, застанали на носа на хазарския кораб, един изпъкваше с богатството на одеждите и с ръста си — очевидно бе най-главният.

— Погледни, Денисе, кой ли е този човек? Виждал съм го някъде.

— Виждал си го във Фанагория, буйтуре. Преди две години той пристигна с хазарския посланик. Наричат го Ямат-бек, оглавява всички хазарски търговци, хаган Юлуш му е поверил цялата търговия. Чувал съм, че няма равен по богатство.

Двата кораба бавно, но неизбежно се приближаваха един към друг. Илбарис видя как хазарите приготвят канджите^[2] и куките, завързани на дълги въжета, как нови и нови воини се приготвят за лесната плячка.

— Камай!

— Да, буйтуре.

— Всичко готово ли е за схватката?

— Да, буйтуре. Нека да не разчитат, че ще ни превземат с голи ръце.

— Така. Но хазарите са повече. Чуй ме, Камай. Спусни се долу и освободи гребците. Раздай им оръжието, което е в трюмовете. Кажи им, че ако се бият честно, ще получат свободата си и злато.

— А няма ли да се обърнат против нас?

— Няма да се обърнат. Напомни им, че хазарите превръщат всичките си пленници в роби. Винаги. Тръгвай. Тангра няма да позволи да загинем.

Скоро българската галера започна забележимо да забавя ход — Камай въоръжаваше гребците. По подпухналото лице на Ямат-бек пълзеше самодоволна усмивка. Славна плячка, още по-ценна, защото ще я получат без гонитба. Той се обърна към своя караулбашия.

— Пригответе куките! Хвърляйте по команда и теглете. И не се струпвайте всички тук — две десетки воини стигат, за да се оправят с тия българи.

Илбарис пристъпи напред, допря длани до устата си като фуния и викна:

— Хей, Ямат-бек! Лошо нещо си намислил. Хан Кубрат ще се разгневи. Българите не закачат хазарските кораби. Защо ни пречите?

Ямат-бек се разсмя снизходително. Тези уж храбреци, българите, са точно такива страхливци, както и всички останали племена, осмелили се да се съпротивляват на хазарите и след това подчинени от мощта им. Той счете, че е под достойнството му да си напряга гърлото, за тази работа си имаше глашатай. Прошепна му няколко думи и глашатаят извести:

— Благородният Ямат-бек обещава да запази живота на тези, които се предадат без бой. Благородният Ямат-бек ще лиши от свобода и ще продаде в робство всеки, който посмее да се съпротивлява. Благородният Ямат-бек смята вашият кораб и всичко, което се намира на него, за своя законна плячка. Стойте в трюмовете и очаквайте волята на благородния Ямат-бек.

„Благородният“ Ямат-бек слушаше и кимаше с глава на всяка дума. Слънцето играеше с весели отблясъци по златните украшения на дрехите му. Той не сметна за нужно дори да извади меча от ножницата си.

— Куките!

Един миг и острите зъбци се впиха в борда на българската галера. Опирайки се в палубните дъски, хазарските воини дърпаха към себе си. Ивицата вода между бордовете неумолимо се стесняваше. Хазарите дърпаха ли, дърпаха, жилите по челата им се издуваха до пръсване. Ямат-бек говореше нещо оживено. Беше в добро настроение — хаган Юлуш ще остане доволен… Първите стрели на българите повалиха на палубата тази десетка хазари, които се готвеха да скочат на приближаващия се кораб. Още веднъж обтегнаха българите оплетените от волски жили тетива на лъковете, стреляха почти в упор и хазарите се затъркаляха по палубата, опитвайки се в предсмъртни гърчове да извадят стрелите от телата си.

Но все пак те бяха добри воини. След първоначалния смут не отстъпиха, хвърлиха дъски между бордовете и по един, по двама започнаха да прескачат при българите — ето вече един български алип бе повален и кръвта му се разплиска по палубата, ето още един, още един. Опомниха се и хазарските стрелци — от такова разстояние е невъзможно да не уцелиш. И българите се хвърлиха срещу хазарите, омесиха се, преплетоха се в последна схватка, чупеха се мечовете, звънтяха кръстосалите се кинжали в близък бой. Мъжете крещяха, викаха, душаха се един друг, хриптяха, падаха във водата и потъваха на дъното, възнасяха молитви към един и същи бог, крещяха ругатни на един и същи език.

Илбарис се биеше в първата редица, по лицето му се стичаше пот, сабята от дамаска стомана прорязваше хазарските доспехи и оставяше кървави следи. Рамо до рамо с него крещеше от ярост и се поклащаше на кривите си нозе Камай, докато описваше кръгове около себе си със сабята. Хазарско острие се плъзна по доспехите му и прободе дясната му ръка, той го изтръгна с лявата.

Въпреки всичко хазарите бяха прекалено много.

— Пусни гребците! — изкрещя Илбарис.

Камай оголи зъби, за секунда описа кървава резка по нечие гърло, отстъпи назад и след миг се скри долу, в трюма на средния отсек. След още един миг освободените от веригите гребци се спуснаха като планински порой извиращ от входа към долната палуба и помитаха всичко по пътя си, опиянени от вкуса на близката свобода. Веднага влязоха в боя и зъби, и нокти… Падаха, изправяха се скачайки на крака, отново падаха, плъзгаха се по кръвта, но се носеха неудържимо напред. Отначало разчистиха своята палуба от хазарите, а след това се прехвърлиха на борда на чуждия кораб. Морските пирати разбраха, че вече не става дума за лесна плячка, а се касае за живота им, сражаваха се умело, със злоба и скъпо се прощаваха с живота си. Дори и прободени от смъртоносен удар, се опитваха да сграбчат противника си за крака, да се докопат до гърлото му, да забият зъби в плътта му, да го достигнат с нож или кама. Загубите им бяха по-големи, но и те самите бяха по-многобройни. Викове и стонове се преплитаха и се въздигаха към чистото небе, из което все по-високо и по-високо се изкачваше диска на слънцето.

Още в първия миг, когато острите куки се впиха в борда на българската галера, Денис забеляза кормчията на високата кърма на чуждия съд. Той носеше шлем, окичен с фазанови пера, знак за воинска доблест, имаше блестящи доспехи и крив хазарски меч. Денис си пробиваше път сред гъстата тълпа от преплетени воински тела и избликваща огромна ярост и търсеше именно този човек в най-ожесточения бой. С очите си следеше фазановите пера и накрая се озова лице в лице със собственика им точно до самата мачта. От меча на другия се стичаше кръв и тя определено бе българска.

Стиснали зъби, двамата стояха един срещу друг и дебнеха всяко движение на противника. Денис нападна и атаката му бе отбита. Ръката на хазарския кормчия и без друго бе тежка, а силата й се удвояваше от яростта. Бляскащият крив меч непрестанно въртящ се, подобно на живо същество, приличаше на стоманена оса със смъртоносно жило и това жило атакуваше от всички страни, омайваше, ослепяваше, изпиваше силите.

Сега вече настъпваше хазарският кормчия. Удар — и той бе отбит, още един удар — и този бе отбит. Очите на Денис се премрежваха, ушите му звънтяха, ръката му отмаля. Бляскавото острие се понесе към него и той едва успя да го пресрещне със сабята си. Остра болка прониза китката му и стоманата иззвънтя по палубата. В главата на Денис всичко се обърка и той видя приближаването на смъртта — оголените зъби на навелия се над него враг и ослепителното острие, окъпано в кръв надвиснали над него. Той беше обезоръжен и беззащитен… и изведнъж видя, че нещо се насочи към гърдите на противника му и от устата на неприятеля избликна ярка струя кръв.

Мярна се лицето на Илбарис. Той измъкна оръжието си от тялото на мъртвеца и вече се бе хвърлил по-нататък, натам, където Ямат-бек неистово се отбраняваше от настъпващите българи, обкръжен от най-верните си воини.

— Пленете Ямат-бек жив! — извика Илбарис като стовари сабята си връз нечие лице. Тозчас някой скочи към него — буйтурът дори не успя да види лицето му, събори го, впи пръсти в него и нещо закрещя. Един от освободените гребци улучи сгоден момент и заби кинжала си между плешките на хазарина, след което помогна на Илбарис да се изправи.

— Жив ли си, буйтуре?

Илбарис изплю кръв. Битката се уталожваше. На места хазарите още се съпротивляваха и тогава ги изколваха като овце, а после ги изхвърляха зад борда; тези, които се предаваха — те не бяха кой знае колко много, ги завързваха и ги слагаха по лице на окървавената палуба. Ямат-бек, чийто телохранители лежаха мъртви до един, бе завързан за мачтата. Илбарис се приближи към него.

— Трябваше пръв да те убием — с усилие произнесе българинът. — Виж какво направи. Ще отговаряш пред хан Кубрат, нека той реши какво да прави с теб.

Ямат-бек го измери с поглед, изпълнен с ненавист.

— Камай! Отведи бека в каютата си и го пази. Отговаряш за него с главата си.

— Добре, буйтуре.

— Всички ранени да се пренесат на галерата. Денисе! Ела с мен.

— Какво мислиш да правиш, буйтуре?

— Ела, не се бой…

Спуснаха се в трюма. Оттам долитаха възбудените гласове на гребците, които не знаеха как е завършила битката. В помещението бе ужасно задушно и вонеше, вратите, които водеха към всеки от отсеците, бяха със спуснати резета. Илбарис протегна ръка…

— Буйтуре! Пази се!

Отчаяният вик на Денис накара Илбарис мигновено да приклекне и да се опита да види опасността в полумрака. Някаква непосилна тежест го притисна, той слепешката замахна с кинжала и прободе нечие тяло. Нещо захъхри, захриптя. Воинът събра всичките си сили и се изправи на крака. Грамадното тяло на стражника се свлече надолу в краката му.

— Благодаря ти, Денисе. Квит сме…

И отново посегна към резето.

Тук оръжието беше точно такова, каквото имаше и в трюма на собствения му кораб. Отделени с прегради, в пълен ред лежаха саби и колчани, пълни със стрели, щитове и кинжали, ятагани и копия.

Като затвори този отсек, Илбарис премина към втория и там се спря на място. Цялото пространство бе заето от гърнета с гръцки огън. Той гледаше това смъртоносно оръжие, което трябваше да изгори българската войска и сърцето му се свиваше. Ето как император Ираклий разбираше договора за приятелство.

— Денисе! Постави за охрана тук двама алипи. По-късно ще пренесем всичко при нас.

— Ясно, буйтуре.

От следващото помещение се разнасяха силни гласове. Да отвори ли? А ако гребците не са приковани? Илбарис се колебаеше и затова първо почака да заключат отсека с гръцкия огън и Денис да постави там охрана. Едва след това рискува да измъкне огромното резе. Като скочиха от местата си и разтресоха веригите си, гребците го посрещнаха с такива викове, че той дори отстъпи крачка назад. След това вдигна ръка.

— Чуйте ме!

Шумът утихна малко.

— Аз съм буйтур Илбарис, син на хан Кубрат, българския владетел. Разбихме хазарите, които ни нападнаха, и сега този кораб, както и всичко, което се намира на него, принадлежи на хан Кубрат. В това число и вие. Но ако дадете клетва, че ще му служите вярно, аз също ще се закълна, че във Фанагория ще получите свободата си.

Гръмките викове разтърсиха сводовете на трюма.

— Не ти вярваме!

Илбарис впи поглед в роптаещата тълпа.

— Кой каза това?

Един гигант с разрошени рижи коси пристъпи напред.

— Аз го казах — и като разкърши огромните си плещи, червенобрадият разбута другарите си и се приближи към българина, влачейки веригата след себе си.

— Защо не ми вярваш?

— Защото и ти си същият като Ямат-бек. И българите по нищо не се различават от хазарите, както и хан Кубрат не се различава по нищо от хаган Юлуш. Ако искаш да ти повярваме, свали ни оковите. Свали ни оковите и ни дай оръжие. Тогава ще станем свободни и по-скоро ще умрем, отколкото да позволим отново да ни оковат.

— Оръжие няма да ви дам.

— Ще ни дадеш, буйтуре — презрително процеди червенобрадият. — А ако не ни дадеш, и сами ще си го вземем. Ние сме много. Не пожелаеш ли да свалиш веригите ни, сами ще се освободим. Повече никому няма да принадлежим.

— Трябва да си помисля — каза Илбарис и отстъпи към вратата. Но червенобрадият с невероятна бързина го сграбчи за ръката.

— Ще си помислиш тук. Заедно с нас. Докато не решиш…

Така Илбарис се озова в капан.

Но оставаше Денис. Един въоръжен с меч човек може да се справи с тези озверели от отчаяние хора.

И той вече се готвеше да извика кормчията, когато улови насмешливия поглед на великана.

— Ще те удуша още преди да си отвориш устата — каза робът. И това беше самата истина.

Денис бе изчезнал някъде.

Много странно.

Отгоре не долиташе никакъв звук.

— Добре — каза Илбарис. — Ще сваля веригите ви. Къде е ключът?

— В стража, който охранява трюма. Нима не се натъкна на него, българино?

— Убих го — призна Илбарис. — Значи ключът е у него?

— Да.

— Тогава ме пусни. Ще го донеса.

Разкривайки жълтите си зъби гигантът се разсмя и издиша воня на чесън право в окървавеното лице на Илбарис.

— За какви ни взимаш, българино? Ще се наложи да прекараш с нас известно време. Докато някой не си спомни за теб. А до тогава си наш.

В един момент той все още държеше Илбарис за ръката и я стискаше като с клещи. Какво се случи в следващия миг никой не разбра. Във въздуха се мярнаха краката, покрити с мръсотия, и червенобрадият рухна на пода. Първото, което той видя, бе острието на Илбарис, опряно в гърлото му.

— Пускаш ли ме? — попита го Илбарис.

Робът гледаше острието без да мигне.

Илбарис се обърна към другите:

— Докато този човек е сред вас, аз няма да преговарям. Ако не се съгласите на сделката, ще заповядам да пробият кораба и ще се озовете на дъното. Разберете се помежду си какво избирате. Аз ще се върна след малко.

Изправи се и тръгна към вратата без да бърза. Потта се стичаше като река по гърба му, но той с огромно усилие се застави да не бърза. Никой и никога няма да посмее да каже, че е успял да го изплаши. Едва затвори вратата и зад гърба му се разнесе рев. Воинът се строполи в несвяст до вратата, а когато отвори очи видя, че около него в кръг са се наредили алипите, които Денис бе изтичал да извика.

Илбарис опита да се усмихне.

— Всичко наред ли е, буйтуре?

— Да, Денисе. Всичко е наред.

Зад вратата виковете достигнаха крайния си предел след това изведнъж секнаха. Кормчията въпросително погледна към побратимия си, а той му кимна:

— Всичко е наред.

Когато отново отвори същата врата, вече знаеше какво ще види. Червенобрадият лежеше по гръб и с оцъклени очи гледаше ниския таван, без да може вече да го види. Лицето му беше синьо, сгърчените му пръсти стискаха в мъртвешка хватка някакъв парцал.

— Обещах ви свободата — каза Илбарис, — и ще ви я дам. Но ако на някой му се прииска да напусне кораба преди да сме стигнали Фанагория, ще заповядам да го метнат зад борда. Денисе, свали оковите на гребците. Нека да излязат на палубата, преди да седнат пак зад греблата. Да ги нахранят.

Опитваше се да не гледа към лицето на мъртвеца.

Отново вдигна ръка.

— Изберете си главен и му се подчинявайте. Във Фанагория освен свободата, всеки ще получи по една златна монета. Това е всичко, аз казах…

Обърна се и си тръгна. Имаше още работа — Ямат-бек.

* * *

Ямат-бек. Тук не всичко беше толкова просто. Ямат-бек бе близък човек на хаган Юлуш, който се намираше под влиянието на този най-богат търговец. Неговата съдба трябваше да бъде решена от хан Кубрат. Както той реши, така и ще стане. Но кой знае какво решение ще вземе владетелят. То до голяма степен зависи от състоянието, в което се намират отношенията между хазарите и българите в този момент, а също така и от плановете на двамата господари. Разбира се, не бива да се прощава на Ямат-бек нападението над българския кораб. Но и не бива да се унижава без причина.

Ямат-бек седеше със завързани ръце в каютата на Илбарис и когато видя младия воин, повдигна гордо рядката си брада и изсъска през стиснатите си тънки устни:

— Нареди да ме развържат.

Илбарис седна на пейката. Ямат-бек го разглеждаше с острия си поглед без следа от боязън.

— Значи — каза Илбарис, — ти наистина си онзи същия Ямат-бек?

— Нека първо ме развържат.

Илбарис кимна и Камай разряза с кинжала си здравото въже, с което бе стегнал ръцете на хазарина. Той с голямо наслаждение и без изобщо да бърза размърда пръстите си и след това започна да разтрива китките си. Едва когато свърши, произнесе:

— Какво искаш да кажеш с „онзи същия“?

Илбарис поясни:

— На всички е известно, че един от съветниците на хаган Юлуш е Ямат-бек. Аз само съм чувал за него, но никога не съм го срещал лично. Ала тези, които го познават, говорят за него като за достоен и мъдър човек. Само че, съгласи се, един достоен и мъдър човек никога няма да започне да напада чужд кораб, само защото така му се е приискало… или защото плячката му се е сторила лесна. Ето затова и си мисля: може би при хазарите има двама Ямат-бекове: единият е мъдър и достоен, а другият е зъл и безразсъден?

— Не се прави на остроумен, буйтуре — каза Ямат-бек. — Ти отлично знаеш, че сред хазарите има само един Ямат-бек. И той стои пред теб. Не трябва да ме оскърбяваш. Докато съм жив, ще остана съветник на моя хаган, чието могъщество е равно само на слънцето. И горко на онзи, който дръзне и с пръст да ме докосне.

— Аз няма да посегна на тебе — каза Илбарис. — Но гребците на твоя кораб, виж, за тях не мога да гарантирам — те не искаха да седнат на веслата, докато не поговорят с теб насаме. Държал си ги полугладни и за да не губиш време, дори не си позволявал да се освободят от веригата умрелите им другари, така че мъртвите са седели заедно с живите.

Ямат-бек изопна шия:

— Не ти отива на ранга, буйтуре, да слушаш какво разправя всяка сган. Те са роби, аз ги купих и мога да правя с тях каквото си поискам. Нима българите ще се отнасят с тях по-различно? Нима ще ги пуснеш на свобода, а, буйтуре?

— Да — каза Илбарис, — ще ги пусна на свобода. Обещах им вече.

Ямат-бек скръцна със зъби и изкриви презрително устни:

— Ето това ще погуби българите, помни ми думата. Чувал съм, че такъв е обичаят ви — да пускате робите на свобода. Ако постъпвате така, значи признавате, че нямате сили да се справите с тях. Което ще рече, че сте слаби. А ние, хазарите, сме силни. И с робите се отнасяме по начина, по който заслужават. Изстискваме ги до последна капка и когато вече за нищо не стават, ги хвърляме на кучетата. И така ставаме само по-силни. Имаме си достатъчно роби за себе си, а излишъка продаваме на другите. Ето в това се състои най-голямата ни мъдрост.

— Ти смяташ това за мъдрост, Ямат-бек, а аз го смятам за глупост. Но най-главното не е това. Най-важното е как ще се отнесе към постъпката ти хан Кубрат, моят приемен баща.

— Така ли мислиш? Тогава, буйтуре, нека ти кажа как ще се отнесе той към моята постъпка. Ще нареди да ми върнат всичкото имущество, както и кораба, ще ми даде охрана и ще заповяда да ме съпроводят през целия ми път. Точно така ще постъпи хан Кубрат. Но ако искаш да си спечелиш не само неговата благодарност, но и благодарността на хазарския хаган Юлуш, както, впрочем, и моята, ти ще постъпиш наистина мъдро, ако сам ме пуснеш и ми върнеш всичко, което ми принадлежи.

— И гърнетата с гръцки огън ли, Ямат-бек?

Ямат-бек вирна брадичка.

— Всичко, с което е натоварен корабът, е моя собственост. За всичко съм платил — за кораба, за товара, за всеки един от безделниците, които седят в трюма. Всичко принадлежи на мен и на хаган Юлуш. Възползвай се от случая и му направи тази услуга — той не забравя такива хора.

— Аз съм прост воин — каза Илбарис. — Хаган Юлуш властва над десетки тюмени. Как мога да му направя услуга? Това е по силите само на човек, равен на хан Кубрат. Аз не мога.

Явно бе, че нещо кара Ямат-бек да продължава да настоява.

— Ти си умен за годините си — каза той. — Ако наистина искаш между българите и хазарите да се възцари мир, ще се вслушаш в думите ми. И тогава, кой знае, може би ще спечелиш от постъпката си повече, отколкото си мислиш.

— Не те разбирам, Ямат-бек.

— Не ме разбираш… Е, добре. Знаеш, разбира се, че между българите и хазарите, въпреки че са близки и по кръв, и по език, в последно време няма истинска дружба и разбирателство. Българите се държат високомерно, хулят хаган Юлуш, не му признават правото да носи тази титла. Затова ние, хазарите, за да не се окажем изведнъж в неизгодно положение, държим във вашия стан свои хора. Не, не ти го обясних правилно: просто сред българите има хора, които не забравят, че всички ние сме деца на една майка и трябва да се обединим против общите ни врагове, а не да се убиваме един друг. И ето че от тези хора ни е известно, че дъщерята на хан Кубрат, която той иска да даде за жена на Юстиниан, наследника на император Ираклий, не обича него, а един млад батир от своето племе. Затова, помислих си аз, ако хаган Юлуш поиска от хан Кубрат да даде тази девойка — тя, струва ми се, се казва Чечке? — на този същия батир, то заради дружбата с хазарите хан Кубрат няма да му откаже. Ти как мислиш, буйтуре?

Илбарис нищо не мислеше. Главата му се въртеше и трябваше да затвори очи и да се подпре на дъсчената преграда на каютата. Гласът на Ямат-бек достигаше до него така, сякаш главата и ушите на младежа бяха омотани с поне десет кърпи и шалове. Не му достигаше въздух. Чечке! В думите на Ямат-бек имаше уловка, това бе ясно. Но все пак можеше и да са самата истина! Можеше да са верни, тъй като Ямат-бек спасяваше и честта си, а не само имуществото си. Веднага щом се озове във Фанагория, той ще стане пленник, заложник, и животът му ще зависи от множество непредсказуеми причини. Той може да загуби всичко — не само собствеността си, но и главата си.

„Мога да помоля хаган Юлуш за това и той няма да ми откаже… — до Илбарис сякаш чак от преизподнята долиташе съблазняващият глас. — И ако този батир пожелае в знак на приятелство да премине на служба при хаган Юлуш, то той веднага би станал кавхан и ще получи най-тучните пасбища, каквито няма нито един български илхан…“

С усилие на волята Илбарис се изтръгна от опиянението, което го водеше към безчестие и гибел.

— Воин, който веднъж е изменил на един господар, никога няма да получи доверието на друг, Ямат-бек. Ако някой постъпи така, то той ще заслужи в еднаква степен презрението и на българите, и на хазарите. И никоя девойка няма да се съгласи да стане негова жена и да му роди деца. Остави се на милостта и волята на Тангра, в който вярваме и аз, и ти, както и на милостта на хан Кубрат. Докато стигнем във Фанагория ще те охраняват ден и нощ воини, които ще отговарят за теб с главата си. Няма да ти липсва храна и вода, ще спиш тук. Ако ти потрябва нещо, обръщай се към караулбашията Камай, той ще изпълни всичко. А сега — прощавай…

Ямат-бек се изправи и се приближи плътно до Илбарис:

— До Фанагория има много път, буйтуре. Помисли над думите ми.

— Добре, Ямат-бек. Ще си помисля.

Младият воин затвори врата след себе си и потърси Камай.

— Камай, Ямат-бек трябва да се охранява от най-надеждните алипи. Ако нещо се случи с него, нито ти, нито аз ще запазим главите на раменете си. Разбра ли?

— Аз сам ще го охранявам, буйтуре. Ще съм с него чак до Фанагория. А на вратата ще поставя още двама.

— Следи го внимателно, Камай. Нощем му завързвай ръцете, не го изпускай от очи. Дори до тоалетната ходи с него, разбра ли?

— Не се безпокой, буйтуре. Всичко е ясно…

Сега вече можеше да навести и Симоката. Старецът бе устремил немощния си взор към вратата — едва Илбарис пристъпи през прага и той подскочи:

— Ах, воине! Жив ли си, здрав ли си? Аз вече започнах да се безпокоя за теб.

— Всичко е наред, Симай-ата.

— Голяма ли е плячката?

— Да, Симай-ата. В ръцете ни попадна важна птица. Но не това е най-главното. В един от трюмовете намерих гърнета с гръцки огън.

Симоката се оживи:

— Ето, виждаш ли! Император Ираклий е по-умен от всички варвари, взети заедно. Аз нали ти казах. Е, както и да е. Ти победи хазарите, воине. Това дело трябва да се полее с глътка хубаво кипърско вино. От вълнение гърлото ми съвсем пресъхна.

— Днес няма да започна да споря с тебе, Симай-ата. Сега ще заповядам да донесат.

Като си наливаше в чашата, Симоката каза:

— Зная какво мислиш за нас, гърците, воине: всичките до един са пияници… А това не е така. Ако беше вярно, отдавна да сме изчезнали от лицето на земята, а ето, че продължаваме да живеем… Любовта ни към виното идва още от древността — тогава сме го пили разредено с вода. Наполовина, а понякога са доливали и повече от половината с вода, или сняг, или лед. За тази цел са изработвали специални съдове от сребро, за да ги смесват. Такъв съд се е наричал кратер. А с чистото вино са извършвали възлияния на боговете. Смятали са предците ни, че само варварите — тоест вие, потомците на скитите, — можете да пиете виното неразредено. А сега, виж как всичко се е преобърнало: ти почти не се докосваш до чашата, а аз пия и не мога да утоля жаждата си. Така че сега аз, гъркът, ще изглеждам като варварин сред варварите.

— Не се обиждай, Симай-ата, но при нас не обичат, когато някой ни нарича варвари.

— Разбираемо е — каза Симай-ата. — На никой не му харесва. Но ако не смяташ някой за по-нисш от тебе, как ще почувстваш превъзходството си? Ето, например, император Ираклий… или не, да вземем императрица Мартина…

— Симай-ата, моля те, не обиждай пред мен нито императора, нито императрицата, става ли?

— Учудваш ме, воине. Гърците са длъжни да възприемат василевса, независимо от това какъв е всъщност, като наместник на бога на земята. Ала вас какво ви засяга?

— И все пак, Симай-ата, не трябва. За мен той е човек, който е сключил с нас договор за взаимопомощ. Изпрати ни учители. При нас във Фанагория живеят много гърци. Търговци, занаятчии, строители…

— Той изпрати внука ми в изгнание, воине.

— Да, това е вярно. А Константин ни научи на гръцката писменост.

Симоката се усмихна.

— Сега виждам, воине, че българите наистина обичат гърците. И тези, които им е изпратил императорът, и тези, които си довеждат сами, без да кажат и дума на императора. Така ли е? Значи не можете без гърците?

Дали го искаше или не, но в гласа на стареца звучеше високомерие. Илбарис го почувства. Не се обиди на Симоката, въпреки че у другите гърци това го дразнеше, но кого ли не би подразнило! При все това ромеите наистина имаха основание за такова високомерие.

Всеки, който притежаваше достатъчно разум, за да се замисли, би стигнал до този извод. Сред огромното множество от народи, племена и езици по света, не бяха много тези, които можеха да се сравняват с гърците по приноса им за всеобщата история. Сред тях са се родили велики пълководци, философи и поети. А другите?

Тюрките, например?

Илбарис знаеше много от историята на тюркските племена. Те бяха многочислени като пясъка и населяваха необятни пространства. От великата табгача стена до река Тан стануваха ордите им. Сред племената и родовете имаше такива, които водеха уседнал живот, имаше и номади, някои живееха в градове и крепости, отглеждаха пшеница и развъждаха добитък, други непрестанно се местеха в търсенето на нови и нови пасища за своите табуни. И всички имаха един бог и говореха на близки и разбираеми езици. И те също бяха извършили големи дела, но никой не ги беше възпял, както някога беше сторил за гърците Омир — може би и затова те са забравени, потънали са в небитието, сякаш никога не ги е и имало. А може и да са се забравили, защото винаги всичко са започвали и завършвали с междуособици, войни и смърт. Убиваха безсмислено и много, убиваха непрекъснато. Убиваха мъже и жени, деца и старци. Убиваха орачи и скотовъдци, но също и хагани, илтабари, ювиги-ханове. На мястото на убитите се раждаха нови поколения, но сред тях нямаше човек, издигнат от бога, за да укрепи в паметта на тюркските племена техните деяния — само устните предания, преминаващи от един разказвач на друг, които често изчезваха заедно със смъртта му. Нима именно затова сред многото племена и родове не се е съхранила никаква памет, освен названията — согдийци, саки^[3], масагети^[4], авари и тюрки-кангюй^[5], тюрки-сармати, бели тюрки^[6]…

Така че може би гърците са прави в своето високомерие?

Още по-удивително е, че запратени по волята на съдбата сред тълпите на някой чужд народ, гърците скоро загубват всичко гръцко, усвояват чуждия език и чуждите обичаи и стават неразличими от тези, които в гордото съзнание за своето превъзходство наричат варвари. Освен това не бяха редки случаите, когато ромеите имат възможност да се върнат в просветената си родина, но предпочитат да останат сред варварите, да живеят простия и неизкусителен техен живот, изпълнен с нелека борба за съществуване. Беше им по сърце този живот, който нямаше богата култура, но затова пък въобще ги нямаше доносите, изтезанията при разпити, лъжите, без които и една крачка не може да се направи в родната им Византия. Тези гърци, установили се сред тюрките, се ползваха с безспорното уважение на простодушните чергари, поразени от уменията на чужденците да предават съобщения през всякакво разстояние благодарение на писменото слово — с такова уважение се ползваше например учителят Константин, внукът на самия този Симоката. Защо на Константин му доставяше удоволствие да обучава българските деца на гръцка грамотност? Може би в това се състоеше и величието на културата — в разширяването на границите на нейните владения. И може би учителите — такива като Константин, са своего рода жреци, служещи с всички сили на своето божество?

Така или иначе, оказваше се, че за да могат гърците да почувстват собственото си превъзходство, им бяха нужни варварите, дивите народи и те са свързани с обучаващите ги гърци с невидима нишка, което обаче не я прави по-малко здрава.

За това си мислеше Илбарис, седнал тази вечер в тясната каюта заедно със Симоката, който последователно отдаваше дължимото ту на въздържания български воин, ту на невъздържаното гръцко вино.

— Веднага щом стигнем във Фанагория, воине, веднага ме води при моя Константин — не преставаше да повтаря той. — Обещаваш ли?

— Обещавам — отговаряше Илбарис. — Обещавам, Симай-ата.

И отново започваше да мисли за това, как странно се преплитат съдбите на народите. Та ето че от този старец зависи каква ще е по-нататък съдбата на един свободен и смел народ. Хиляди и хиляди хора, за които това старче, което сега си налива чаша след чаша, няма никаква представа.

Както, между другото, и те нямат никаква представа за неговото съществуване…

Като почака виното и сънят да съборят стария грък, Илбарис се качи горе. Денис водеше кораба по очертанията на бреговете, взирайки се в настъпващия сумрак. Когато видя буйтура, той каза:

— Трябва да решиш, буйтуре, скоро ще стигнем кирмен Судак^[7]. Да хвърлим ли котва или да продължим нататък?

— От Судак до Фанагория е една крачка — каза Илбарис. — Не си струва да рискуваме, Денисе. Ще хвърлим котва в Судак.

* * *

Така и сториха — престояха цялата нощ в спокойния малък залив. А на сутринта ги посети тарханът на Боспорското царство^[8].

Боспорците и българите бяха обвързани с договор за търговия и не се облагаха взаимно с мита и данъци. Тарханът нямаше да се занимава да става толкова рано, но корабът на хазарите, завързан за българската галера, пробуди любопитството му — отдавна не се бе случвало такова нещо. Нима е започнала война между българите и хазарите?

И за да разбере, трябваше да стане раничко. В самото Боспорско царство в странна и невероятна смесица живееха сармати и готи, утригури и българи, потомци на хуните, съхранили се незнайно как, и гърци, омесили се с тези и с онези. Нужно бе умение, за да се управлява този невероятен конгломерат, който можеше да се взриви при най-неочаквания повод, както и без повод. Трябваше да се следи робите да не намислят да въстават, защото с тях до голяма степен бе обвързано процъфтяването на царството. Тук имаше роби в изобилие, които живееха при невероятно тежки условия, остаряваха много преди четиридесет години, а след това просто ги изритваха на улицата така, както номадите изхвърляха в степта остарялото си магаре. И десетки от тези нещастници се хранеха с отпадъци, влачеха жалкото си съществуване, което, за тяхно щастие, обикновено не продължаваше дълго. Но и тези, доведени до отчаяние и низвергнати до нивото на животни хора в случай на въстание не жалеха нито своя, нито чуждия живот — и именно за всичко това не трябваше да забравя тарханът, ако искаше животът му да тече спокойно и доволно.

Такова беше времето, такива бяха нравите. Не само в Боспорското царство, не само в империята. Навсякъде бедните влачеха тежкия хомот на живота, едва си осигуряваха оскъдно препитание и с труда си обезпечаваха стотината владетеля на целия свят. Богатите позволяваха на бедните да си вземат по един къс хляб и малко вода, а всичко останало — вино, жени, злато и ястия оставяха за себе си. Навсякъде на бедните им се разрешаваше да проявяват храброст, да загиват, да оставят костите си из просторите на степта или на дъното на морето, а за богатите оставаше плячката и печалбата и те решаваха в изблик на неизмерна милост да разрешат на бедните да се възползват от трохите й. Затова имената на богатите се изписваха по папирусни листа или пергаменти, а понякога дори се изсичаха в базалтови стълбове; за бедните никой не си спомняше. После всичко се наричаше история и хората от следващите поколения усърдно запомняха и заучаваха имената на великите мъже, които и една крачка не биха могли да направят без помощта на безкрайното количество безименни бедняци, отдали живота си за великите цели, за които никой нищо не им бе казал.

Така е било винаги, така е било навсякъде — на север и на юг, на изток и на запад. И има много малка надежда, че някога нещата ще се променят…

Неведнъж бе говорил за това учителят Константин, поетът, който император Ираклий прокуди от Константинопол. Но дори и той не знаеше и навярно не подозираше и половината от това, което се случваше из близките и далечните предели на държавата, влязла в историята под името Византийска империя…

* * *

Колкото повече се приближаваха към Фанагория, толкова по-неспокоен ставаше старият Симоката. И толкова по-често викаше при себе си Илбарис, все повече трепереше гласът му, когато започваше да говори за внука си, Константин. Гледаше българина с такива очи, сякаш младежът бе в състояние да ускори придвижването на кораба по гладката водна повърхност.

— Трябва да ме разбереш, воине. Трябва. От момента, в който изгубих работата си, грохнах, станах никому ненужен, единствен на света за мен остана Константин. За какво са богатствата, дома, постройките, за какво са вкусната храна и дори парите, ако в живота няма радост и няма на какво да се облегнеш и опреш? Помня, помня как Константин тичаше при мен, за да му измайсторя някаква играчка; помня как ми показа първите си стихове. Беше и висок, и строен, като младо дръвче, и очите му сияеха от любов и гордост. Такъв съм и го запомнил, воине. Казват, че поетите приличат на безсмъртните богове и тях не ги обезобразява старостта. Не знам. Но и това не е толкова важно. Главното е, че ще мога да го прегърна, да чуя гласа му. Някога, воине, и ти ще имаш собствени деца и сам ще разбереш за какво ти говоря сега. Ще разбереш…

Илбарис го утешаваше:

— Разбирам те, Симай-ата, въпреки че нямам свои деца. Не тъгувай, запаси се с още малко търпение, скоро ще пристигнем във Фанагория и първата ми работа ще е да те отведа при учителя. И повярвай ми, той наистина е точно такъв, какъвто си го спомняш. Разбира се, вече не е момченце, а възрастен мъж. Би могъл да стане отличен воин, това мога да ти кажа със сигурност. Не зная как стои въпросът с безсмъртието. Учителят говореше нещо за това, но аз не го разбрах. Казваше, че времето е по-силно от всичко, по-силно дори от смъртта. Но ако човек е написал стихове, така казваше той, то те са по-силни от времето.

Симоката изтри сълзящите си очи и каза развълнувано:

— Да, воине, моят внук Константин, когото ти наричаш учител, има пълното право да говори така. Вие, варварите — не се сърди, че наричам така теб и народа, който приюти в изгнание моя внук — вие, заети с множество неотложни ежедневни дела, просто не се замисляте, предполагам, над такива неща като времето, безсмъртието и смъртта. А и, както си мисля, и от стихове нямате понятие. А Константин се е обучавал при най-добрите гръцки учители и философи, в тези работи няма равен на себе си. Ако беше в родината си, по право можеше да получи титлата на ипертим^[9] и да стане ипат на риторите^[10].

Затова такива понятия като живот, смърт и безсмъртие, да не говорим за времето, за него са изпълнени с особен смисъл. Светата църква ни учи да търсим отговори на тези въпроси в словото божие. Исус Христос, синът божи, е казал: само на този, който повярва в мен, ще разкрия тайната на живота и смъртта. Не знае смъртният кога му е определено от всевишния да напусне този тленен свят и да се изправи пред по-висши съдии, до последния си дъх той може да се надява на спасението на грешната си душа. Затова милосърдният бог го е оставил в неведение, затова му е дал надежда. Надеждата, воине, е това, което помага на човек да преживее, което, предполагам, ти и сам знаеш. Аз съм стар, но имам очи и уши, не съм изгубил слуха си, напротив, той се е изострил. Разбирам за какво си шепнат воините, които постави да ме охраняват. А те си шепнат за това, че ти си влюбен в дъщерята на ювиги-хана и тя с радост би се оставила да я догониш на вашия празник, където си избирате жени. Нима би могъл да живееш, ако я нямаше у теб надеждата? Мисля, че не би могъл. Ако я отнемат от човека, какво, кажи ми, би го удържало и предпазило от изкушението да наруши човешките и божиите закони? А постъпиш ли така, душата ти ще бъде обречена на вечния съд на смъртни и непоносими мъки на онзи свят…

На това място Симоката се сети, че разговаря за божествените и тайни дела с некръстен езичник, който се намира в смъртен грях и в мерзостта на идолопоклонничеството, па макар и поради незнание, и на няколко пъти се прекръсти.

— Господи, прости раба свой, прости мене, грешния…

А след това дълго мълча, опрял крехкото си тяло до стената, вглъбен в единствено нему известни мисли. Илбарис също мълчеше. И имаше над какво да се замисли. За това, например, как различно говорят за едно и също християните — ето този например, въпреки че е старец, и тептангра Ирсан. Говореха различни неща, а в живота всички правеха едно и също. И християните, и българите безпощадно отнемаха на човека еднократно дадения му живот, само че християните след това измолваха опрощение от своя милосърден бог, а българите принасяха на своя бог очистителна жертва, преобръщаха седло и проливаха по земята и камъка жертвената кръв, и след това грехът все едно го е нямало. Освен това, казваше тептангра, у сарацините, приели вярата на пророка Мохамед, смъртта на врага въобще не се смята за грях, а собствената смърт, в името на Аллах, веднага изпраща душата на умрелия в райските градини, където дивни хури^[11] денем и нощем под звъна на сладкозвучни фонтани ще го дарявате незнайни блаженства. Илбарис изпитваше смутни чувства. Грехът винаги е лоша постъпка от която после не се чувстваш добре, за която съжаляваш и си казваш, че следващия път няма да постъпиш по този начин. За какво съжалява той? В битката с хората на Чалбай неведнъж сабята му се стоварваше върху вратовете и плещите на враговете. Но това не беше грях — Чалбай наруши клетвата и той е виновен за всичко, което се случи след това. Не за това го боли сърцето. А за червенобрадия роб, когото остави да бъде удушен от събратята си? За това душата му не е спокойна. Дързък беше робът, хвана го за ръката, разговаряше непочтително, заплашваше го със смърт. Така беше, да. Но когато си спомнеше сгърченото тяло, проснато във вмирисаната, воняща вода на трюма, мъчително безпокойство стягаше сърцето му. Трябва да поговори с тептангра — грях ли е това или не.

А Чечке? Това, което тогава се случи между тях — там, под сянката на огромната плачеща върба, когато тя прегръщаше буйтура с нежните си ръце, когато той докосваше с устни малките й, твърди гърди, грях ли е това? Нима любовта, такава, каквато живее у него, една-единствена в целия му живот любов, за която той е готов да умре във всяка една минута, нима такава любов може да е грях? И дори ако може, има ли на света достатъчно жертвени животни, за да бъде изкупена? И накрая, защо да я изкупва, след като без нея животът с нищо не е по-добър от смъртта?

Така седяха те един срещу друг — старият грък, завършващ земния си път, покланящ се на разпнатия бог, и младият варварин, уповаващ се на милосърдието на Тангра, който сутрин озарява земята със светозарния си лик. Мълчанието трая дълго. След това старецът поде:

— Знам, воине, че нищо на този свят не се дава даром. За това, че ще получа възможността преди смъртта си да прегърна своя Константин, хан Кубрат ще поиска да има гръцкия огън. Бог вижда, че след това аз няма да мога да се върна там, където съм се родил и щом умра, ще се наложи костите ми да лежат в тази земя. Но не тъгувам — не е чужда тя: та нали толкова години Константин е живял тук. И все пак ще ти кажа нещо: не гръцкият огън, а гръцката вяра ще спасят българския народ от гибел…

И след това отново за дълго замълча.

— Говорят, че хан Кубрат е добър и справедлив. Ако това е вярно, наистина ви се е случило чудо, на вас, българите. Ето и Константин, внука ми, приютил го е и му е дал място, и му плаща пари за това, че носи на българските деца светлината на учението. Знаеш ли, воине, легендата за Прометей? Прометей бил безсмъртен титан. Някога той помогнал на Зевс да стане върховен бог и за това можел да изживее сред безсмъртните останалите си безчислени години, опивайки се от нектар и амброзия. Но не — погледнал веднъж надолу, към земята, и видял, че тя е студена и хората се притискат един към друг и най-много от всичко мислят как да се стоплят. Тогава Прометей откраднал небесния огън от боговете и го подарил на хората, показал им как да го пазят, научил ги на занаяти и те се изправили, станали такива, каквито са сега. Затова титанът пострадал, защото се съжалил над нещастниците. Зевс го приковал с верига към огромна скала — някъде из тези краища се е случило това — и всеки ден, представяш ли си, воине! — всеки ден долитал гладен орел и изкълвавал черния дроб на нещастника, а той израствал наново до сутринта. Ето за кого си спомням аз, когато си мисля за Константин.

— Но този… как го нарече, прикованият — попита Илбарис, — какво се случило с него по-нататък? Той навярно е умрял? Та без дроб не може да живее нито едно живо същество, това го знам…

— Той му израствал до следващата сутрин — с недоволен глас проскърца Симоката. — Вече ти казах, че той бил титан, а титаните не умират, тъй като са безсмъртни по рождение. Но изпитват същите мъки, както и смъртните. Ето защо е страшно наказанието на Прометей. И то продължавало не една година, не две, а хиляди и хиляди години.

— И така и не завършило?

— Завършило. Предсказано било на Прометей, че веднъж, незнайно кога, из тези места ще дойде най-великият сред героите — Херакъл, и той ще убие орела и ще освободи страдалеца.

— И така ли станало наистина, Симай-ата? — в гласа на Илбарис се долавяше любопитството на тригодишен малчуган, слушащ късно вечер страшна приказка и мечтаещ всичко да завърши добре.

— Така се случило, воине. Предсказанията не подлежат на промяна. Даже боговете нямат силата да изменят предсказаното от сибила^[12].

Илбарис въздъхна с облекчение.

— Ето това го разбирам — призна си той. — Симай-ата, ако вашата религия беше такава, както този разказ за Прометей, бих повярвал във вашия бог и във всичко останало. Но сега…

— Ах, воине, воине. Някога именно тези разкази за богове, сибили и приковани титани са били наша религия. Но това е варварство и грях пред спасителя. Пагубно и дръзко суеверие, ето какво е това. И нашият — прости ми, Господи, — Зевс, и вашият Тангра — всичко това са козни на дявола, остарели и невежи. Споменах ти за това, само защото моят внук Константин ми прилича на този титан, на Прометей.

Илбарис се замисли, а след това убедено каза:

— Както искаш, Симай-ата, но вашата стара религия ми харесва много повече.

Но Симоката вече не го слушаше. Затворил сбръчкани клепачи, той седеше и се поклащаше в такт с разбиващите се вълни, като си мислеше за нещо свое…