Мусагит Хабибулин
Хан Кубрат. Войната с хазарите (11)

10

Хан Кубрат гореше в треска. От известно време го бе повалила тази болест, ту го отпускаше, вещаейки скорошно оздравяване, ту отново го връхлиташе, сякаш искаше да изсмуче цялата му душа. Ювиги-ханът слабееше с всеки изминал ден, но не искаше да се предава, пиеше горчиви настойки, които му носеше гръцкия лекар и които не помагаха, отправяше молитви към Тангра, които също не помагаха кой знае колко, и като най-сигурно лекарство очакваше вести от илханите.

Но вести нямаше. Нито добри, нито лоши.

А след това дойдоха лошите. Донесе ги алустаз Даян. Той влезе в спалнята на ювиги-хана, разблъсквайки стражите, които знаеха на кого е позволено да влиза, и на кого — не. Алустазът имаше разрешение. Даян влезе, видя пожълтялото, сънливо лице на своя повелител и жалост сви сърцето му. По това лице прочете знак за предстояща, вече близка беда. Като срещна погледа на хана, възрастният воин се поклони, след това се изправи и без да отвърне очи, произнесе:

— Хане мой! Лоши вести…

— Говори, Даяне.

— Вести от Горен Кирмен, хане мой. Твоят син Котраг моли за помощ.

Хан Кубрат овладя треперенето си и каза:

— Котраг има на разположение почти един тюмен. Толкова има и Джаик.

— В съобщението си пише, че племената по левия бряг на Итил са се разбунтували, подстрекавани от Джаик. Бекът е обещал да им даде да разграбят Горни Кирмен.

— Това ли е всичко?

— Не, хане мой. Дойде известие от илхан Кубер. Към неговия стан се е придвижил самият хаган Юлуш с основните си сили.

— Помогни ми да се облека. Какво е станало с Кубер?

— Влязъл е в бой, но силите не са били равни. Един към четирима. Сега отстъпва. Изпратих му заповед да отиде към река Манич. От твое име.

— Правилно си постъпил, алустазе. Има ли още?

Даян мълчеше.

— Говори…

— Велики хане… имаме известие, че братът на жена ти…

Хан Кубрат сграбчи алустаза за рамото.

— Какво е станало с Кубир? Загинал ли е?

Алустазът отвърна поглед.

— По-лошо. Съобщават, че е преминал на страната на хагана. Обещал е да пусне тюмените му през земите си и да не ти помага.

— Не може да бъде, Даяне!

— Аз също мисля така, хане мой…

Хан Кубрат се обърна към телохранителя.

— Извикай Аппак. Бързо.

— Добре, хане мой. Но тя… Слушам, хане мой.

Аппак дойде, косите й бяха мокри. Беше разтревожена, но готова за всичко.

— Викал си ме, бащице? Какво се е случило?

Хан Кубрат кимна към алустаз Даян.

— Моят алустаз казва, че хан Кубир ме е предал.

Аппак се изопна. Устните й се изкривиха.

— Твоят алустаз лъже, хане мой.

— Моят алустаз също не вярва на това, Аппак. Но…

— Разбрах, бащице. Още днес потеглям към брат ми.

— Предай му… нека да направи така, както сме се договорили. Върви, Аппак… не губи време. Тангра да ти помага… на всички нас.

— А ти… какво реши?

— Ще събера аксакалите и кавханите. Ще решим. Искам да поведа всички към Манич…

Аппак го целуна по прежълтялата буза и излезе, а хан Кубрат още дълго гледаше след нея и мълчеше. Вече бе забравил за треската, не му беше сега до нея. Хан Кубир! Нима може да го предаде? Кубрат помисли и реши, че е възможно. Кубир не е българин, той е утригур. Може да постъпи така, както е най-добре за рода му. Трябва да се готви за всичко, дори и за най-лошото.

Силите му се възвръщаха. Но това бяха последните му сили.

— Алустазе! Изпрати незабавно пратеници до илханите Аспарух и Бат-Баян. Ще ги чакам с тюмените им край Манич.

— Аспарух с войските си вече е на път.

— А Бат-Баян?

Алустазът мълчеше. Ханът се обърна:

— Не изпитвай търпението ми, алустазе. Какво става с Бат-Баян?

— Не отговаря, хане мой. Ти изпрати при него вестоносци, аз също изпратих. Нито един не се е върнал, сякаш земята ги е погълнала.

— Продължавай да изпращаш. Първо кажи на пратеника да дойде при мен. Аз ще напиша на Бат-Баян… ще му напиша, че ако веднага не се яви със своите тюмени, го лишавам от правото на наследство. Кълна се в Тангра! Това писмо вестителят трябва да го връчи право в ръцете на илхана. А сега свиквай съвета…

Съветът се събра на сутринта. Но още по-рано, заедно с изгрева на слънцето, по улиците на Фанагория се появиха глашатаи и с високи викове оповестиха на народа, че всички мъже на възраст от петнадесет до петдесет години са длъжни да се съберат на ханската ливада, където всеки ще получи боен кон и оръжие.

На съвета дойдоха всички, които се намираха в града — аксакали с побелели коси, някога воювали рамо до рамо с тогава още младия Кубрат; имаше и такива, които дори помнеха чичо му, хаган Органа. Но повечето бяха кавхани — и млади, и по-възрастни. Влизайки в стаята на съвета, всеки се покланяше на ювиги-хана и заемаше своето място. Колкото и години да тежат на воина, дори и предишната сила завинаги да го е напуснала, при първата опасност той изправя гръб и очите му заблестяват.

Хан Кубрат седеше в креслото си и гледаше старците. Кой би повярвал сега, че някога е нямало равни на тях в степта? Че само името на тези прегърбени побелели мъже хвърляше в ужас врага… Добре е, че дойдоха. Хубаво е, че очите им още горят. Ще остави аксакалите заедно с един гарнизон да защитават Фанагория. А кавханите ще тръгнат с него. Какъв шум само ще се вдигне, когато го обяви! И старците ще поискат да се качат на кон за последен път в живота си, и с гола сабя в ръка да се понесат срещу хазарските тюмени, да не умрат под завивките, а в бой, както подобава на воини. Сега се мислят за млади, спомнят си минали схватки, хвалят се с отминали подвизи. Ако се вслушаш в думите им — всеки е готов ей сега да се метне на крилатия кон, тулпар, и да се понесе из степта.

Той се изправи. В тези дни бе забравил за болестта, а може би Тангра за кратко бе възвърнал силите му. Всички забелязаха как е прежълтял и се е изпил в последните седмици, но очите му горяха с предишния неукротим огън и гласът му бе все същия, гръмък и властен глас на човека, създал Велика България.

— Аксакали мои — започна хан Кубрат, обхождайки с поглед всички тези хора, от които сега зависеше толкова много. — Аксакали мои и кавхани. За нас настъпи час на изпитание. Дълго приближаваше и ето че дойде. От хазарите, от хаган Юлуш, от проклетия род Ашина към нас се носи беда. Юлуш иска да ни превие гърбовете, да направи от жените и децата ни роби, да завземе полята ни, домовете ни, степта ни. Събрах ви тук, всички, които сте ми помагали да създам и управлявам тази държава, всички, на които мога да разчитам. Аз вече не съм същият, както някога, а и вие не сте. Но всеки от нас, вярвам в това, до последния си дъх няма да изпусне меча от ръката си и докато му остават сили ще опъва тетивата, за да пусне стрела към врага. Аксакали! Оставям ви града. Кавхани, вие ще ме последвате.

Някакъв старец, с лице, пресечено от отдавнашен удар с ятаган, направи крачка към ювиги-хана и извика:

— Кубрате! Кълна се в Тангра, хаганът никога няма да превземе Фанагория. Никой от нас няма да напусне града, повярвай…

Хан Кубрат пристъпи към стария воин, прегърна крехките му рамене:

— Вярвам ти, аксакале Тарлуз. Вярвам на всички вас. А сега нека се изкажат кавханите. Кой ще говори?

Изправи се кавхан Азак.

— Аз ще говоря, владетелю. Казват, че в живота си човек може да изпита четири вида наслаждения: мигновено, в продължение на един ден, в продължение на месец и за цял живот. Мигновеното наслаждение е когато мъжът прегръща жената и полага в лоното й семето, от което ще израснат нови поколения. Когато се ражда син, наслаждението трае целия ден; когато жени сина си, човек е щастлив цял месец. А когато човек забогатее, той се наслаждава на богатството си през целия си останал живот. Ние забогатяхме, всички ние във Велика България. Погледнете народа, сред него недоволни няма. При нас дойде богатството, хората са сити, джайляите са свободни, тревата стига за всички. Имаме избор: който иска, може да живее в степта, който иска, може да влезе в града. Чуждото богатство боде лошите очи. Ето защо се е вторачил в него хаган Юлуш — вместо дълги години да отглежда своето, колко по-лесно е да го отнеме от съседа. Такъв е Юлуш. Такъв е родът Ашина — винаги е бил такъв. Аз знам за какво мислиш, ювиги-хане: какво ще стане, ако Джаик-бек превземе Горен Кирмен и твоята дъщеря попадне в харема на Юлуш? Голяма беда. Затова трябва да се предотврати. Аз виждам само един път. Трябва да победим Юлуш в битка. Няма да получи нито нашите земи, нито твоята дъщеря. Твой дълг е, велики хане, да ни поведеш в битка, а наш дълг е да дадем всичко, което имаме, за победа над Юлуш. Всеки, който смее да се нарича мъж, в този час ще бъде с теб с оръжие в ръка.

Тук вече никой не спазваше нито тишината, нито реда. Скочиха от местата си кавханите, викаха аксакалите… Но хан Кубрат не казваше нищо. Стоеше и мълчеше сред виковете и шума. А след това, когато дочака тишината, каза с най-обикновен глас:

— Тръгваме утре. Начело на воините ще тръгне кавхан Азак. Съветът на аксакалите ще остане в града. Пет хиляди алипа остават с него за отбрана на Фанагория. Аз казах.

Тези слова на хан Кубрат бяха произнесени в лето шестстотин четиридесет и второ след рождението на Христа, в годината на барса…

* * *

Мараня. Спуснала се е над степта, потрепва, плува. Степ и само степ до където поглед стига, трева под краката, под копитата на конете, в синьото небе един сокол виси, разперил крила, с часове гледа от недостъпна за човека висина към земята и вижда всички, които са обречени да бъдат привързани към нея, обречени на вечно земно скитане. Отгоре всичко изглежда малко, дребно — конете и хората, хорските дела и грижи. Човеците се движат из степта — понякога без да бързат, понякога в пълен галоп; понякога заедно в една посока, друг път едни срещу други. Понякога те продължават, понякога остават да лежат в локва кръв в полята и тогава степта почернява от врани, които кълват ли, кълват човешкото месо, натъпквайки се дотолкова, че нямат сили дори да излетят.

Кръжи ли, кръжи соколът. Там, където има хора, винаги ще се намери плячка.

Той кръжи и кръжи.

А долу хан Кубрат се поклаща в седлото на любимия си жребец, наречен Тимер-кук. Час след час той не слиза от седлото, забравил за болестта, която като наемен убиец е отстъпила за известно време, скрила се е и очаква своя час, за да удари веднъж завинаги. Но докато я няма, докато страшният Кубрат още е жив му е изумително хубаво да язди така, от ранно утро, заедно с воините по безкрайната степ, обрасла с коило^[1].

Язди той, хан Кубрат, до него кавхан Азак в пълно бойно снаряжение, зад тях отбраният ермак алай на самия хан, а малко по-далеч останалите воини. В средата е обозът с талигите. Колелата са смазани с катран, не скърцат, натоварени са с оръжие, стрели, провизии, вода в кожени мехове, гръцки огън в глинени гърненца, каменомети — всичко, което е необходимо за похода и за войната. Върви войската през степта и вдига прах чак до небето.

Високо над праха и воините се рее соколът. Равнодушен и горд.

Хората не го интересуват.

Ако не бяха хората, той би прибрал криле и бързо би се устремил към земята, където отдавна забеляза сивата степна лисица — корсак. Степта се събуди, трепна, раздвижи се. Ето че и корсакът — предпазливо дребно зверче, почувства изведнъж в ноздрите си солената миризма на кръв. Беше се случвало такова време, когато имаше толкова много човешки трупове, че дори винаги ненаситните чакали накрая утолиха вечния си глад. И сега, изглежда, предстои голям пир — и за степните лисици, и за чакалите, и за враните — за всички.

Соколът също помнеше как стана всичко. Сблъскаха се хората, на главите си носеха железни шлемове, в ръцете — копия и мечове. Във въздуха свистяха стрели, пробиваха доспехите, разкъсваха слабата човешка плът. Острите метални остриета се чупеха едни в други, звънтяха копията. Паднали на земята, човеците с последни сили се душаха един друг, хриптяха, гърчеха се и утихваха. Отгоре всичко се вижда прекрасно. След това останалите живи се прибраха по домовете си, другите соколът и лисиците изровиха изпод набързо насипаните в степта хълмчета. Едните се нарекоха победители, другите се смятаха за победени — но на вкус всички бяха еднакви.

Соколът не обича човешка мърша, това е работа на чакалите и враните. Но в мекото тяло на лисицата с удоволствие би забил нокти: корсакът ще изпищи, ще се замята, а соколът ще вдигне пухкавия хищник във въздуха, а после ще разтвори нокти…

Корсакът се виждаше от небето ту ясно, ту изчезваше в облаците прах. Той не поглеждаше нагоре, и на земята си имаше достатъчно грижи. Във въздуха миришеше на кръв, въпреки че още никой не беше убит. Вече не един ден тичаше зверчето след хората, тичаше и беше сито. Там, където има хора, винаги има какво да се яде. Ту недооглозгана кост, ту изрезки месо, а веднъж от талигата падна казълък — изсушен на слънце колбас — стигна му за цял ден.

Но всичко това не можеше изобщо да се сравнява с предстоящия пир. Сигурно именно затова са и създадени хората — за да хранят степните жители. Никой на света не може да каже как зверовете разбират предварително, че ще има битка. Ето че няколко дена преди нея небето почернява от врани и всичко живо се е втурнало, предвкусвайки обилното угощение. И лисицата, сивият корсак, знаеше, че вече към река Манич отвсякъде се събират мършавите степни вълци, ястреби и орли раззинват клюновете си — още малко само трябва да почакат и ще има храна, ще има. И тогава по тези места ще може да се отгледа здраво потомство. Нека по-бързо да се заемат тези човеци за привичната си работа по взаимното си изтребление в името на бъдещите поколения сиви степни лисици, вълци, чакали, на враните и всички мършоядни твари…

А до тогава корсакът припкаше отзад и за известно време се задоволяваше с остатъците. За известно време.

Хан Кубрат забеляза сивата сянка на лисицата. Забеляза и вдигна поглед към небето, да види дали няма врани. Нямаше, само соколът се рееше неуморимо. Значи зверовете вече са почувствали плячката, значи вече над степните простори се носи соления мирис на човешка кръв.

Да пусне стрела? Защо? Корсакът не е виновен. Виновен е хаган Юлуш, виновни са хазарите. Те го принудиха да поведе войската, да се приготви за битка. Кога ще се състои тя — не знаеше, както и не знаеше къде ще се пролее човешка кръв. Но че ще има битка и то скоро, в това нямаше съмнение.

Хан Кубрат шибна коня и препусна начело на тюмена, до алустаз Даян.

Над войската се стелеше прах. Денят бе жарък, устата лепнеха от пресъхващата жълта слюнка. Дори цветята и тревите се скланяха към земята, търсейки прохлада, но не я намираха. Ту тук, ту там от дупките си се показваха любопитни лалугери, въртяха глави, душеха, а високо в чистото небе, без да се бои нито от слънчевия пек, нито от сокола, малката храбра чучулига пееше своята песен. В душата на хан Кубрат бе смутно. Дните отминаваха, а от Бат-Баян не идваше никакво известие. Ето че и последният пратеник не се върна. Нима първата битка ще бъде сражение със собствения син? Не, не може, не трябва да става. Тангра няма да го допусне.

Стигаше само да си спомни за Тангра, веднага изникваше и мисълта за Ирсан. С усилие на волята Кубрат се застави да не мисли за него.

— Преди малко видях корсак, алустазе — каза той, когато се изравни с Даян.

Алустазът се обърна, сякаш искаше и той да види лисицата.

— Усеща плячката — отвърна.

— Усеща — каза ювиги-хана. — Помня, кавхан Саклаб ми казваше, че ако след войската тичат само лисици, битката няма да е много скоро. Но ако има врани — чакай битка до три дни.

Алустаз Даян нищо не отвърна. Обърна коня си, пропусна няколко воина, пак се върна при ювиги-хана.

— Наближаваме стана на хан Кубир — каза.

Хан Кубрат кимна: „Добре“, и затвори очи.

Мислеше, спомняше си… Животът изтече. Като миг, по-бързо отколкото излита стрелата от лъка — преди миг бе тук, а сега вече го няма. Както го няма кавхан Саклаб, верният приятел, както ги няма другите кавхани, с които някога — а може би дори в друг живот — се отправяха в поход. Вече няма никого. Всички умряха, заминаха някъде. Само той е още жив.

Стресна се и отвори очи. Не. Не му е времето сега да си припомня миналото, не му е времето, нито мястото. Миналото не можеш да върнеш, то е само сянка на живота. Със силна ръка и разум той създаде от родствени племена, които често враждуваха, могъща Велика България. Събра парче по парче това, което имаше под ръка — както лястовичката свива гнездото си, скрепявайки с глина и слюнка сламките, клонките и тревичките. Той постигна целта си, въпреки че тя му отне целия живот. Жал му е да се прости с живота, не знае какво ще се случи след смъртта със създаденото от него, с Велика България — ще пребъде ли във вековете или ще се разпадне и изчезне, като безчислените народи, които някога са населявали земята. Едва сега разбираше защо така се вкопчваха в живота владетелите от миналото — тежко е да се напусне земята, ако не знаеш каква точно съдба очаква народа ти, държавата ти.

Ето че на него не му се иска, не му се иска… въпреки че с ума си разбираше — болестта вече е впила в него безжалостните си нокти — точно така, както безжалостният сокол ги забива в податливата плът на степните зверове. С усилие на волята си Кубрат се изтръгваше от тези нокти, но знаеше, че не е за дълго. Че няма да преживее дори първата битка.

Не му се искаше да умира. Може би… Та нали е доживял до деветдесет години великият предводител на скитите Атей, оглавил войската си срещу македонския цар Филип, онзи същия, чийто син след това завладя половината свят. Колко му остават на Кубрат до деветдесет? О, има още да се живее. Тангра е способен и на по-големи чудеса…

В мислите му се вряза гласът на алустаза.

— Ювиги-хане, заповядай да спрем за нощувка. Скоро ще се свечери.

— Далеч ли е още до стана на хан Кубир?

— Не по-малко от един преход. Половин ден път.

Хан Кубрат погледна към небето — нямаше врани. Помисли си за хан Кубир — там е Аппак, всичко ще е наред. Бат-Баян, Бат-Баян, той тревожи сърцето му. А къде е сега Аспарух? Вече трябва да е пристигнал на определеното място. Аспарух — ето кой никога не го е огорчавал. Аспарух… Ако знаеше какво го очаква, какво очаква всички нас…

Сивата сянка на степната лисица се мерна за миг в сухата трева. Зверчето не се бои от хората, това е на добре. Когато спрем за вечерта, трябва да хвърлим къс месо на корсака, помисли си хан Кубрат.

И спря коня си.

— Заповядай да спрат за през нощта, алустазе.

— Да, хане мой. На един полет на стрела оттук има рекичка, там ще стануваме.

Едва слязъл от коня, ханът почувства, че силите го напускат. Като се стараеше да не показва слабостта си, той тръгна към шатрата си. А му се искаше, както винаги на поход, да лежи с алипите под звездното небе, положил като тях седлото под главата си.

Тези времена бяха отминали безвъзвратно.

Слугата донесе парче варено месо. Не му се ядеше, но хапна, нужни са му сили, ако не яде, ще отслабне, а трябва да е силен. Изпи след това чаша кумис, извика слугата и му даде остатъците — за корсака.

Не искаше да вижда никого… а може би не искаше никой да го види — него, старият и уморен от дневния преход. Имаше времена, когато не забелязваше умората, можеше едно денонощие да не слиза от седлото, да не яде, да не пие… Легна в завивките и се стопли. Спомни си за жена си, Аппак — какво става с нея, как е тя, при Кубир? Ще дойде ли брат й край Манич или ще се отметне? Какво може да иска от брата на жена си, когато родният му син не отговаря на призива му? Изчезнал незнайно къде, а може би вече се е присъединил към Юлуш… Тогава какво? Глупаво е да си затваря очите: без хан Кубир, без воините на Бат-Баян войските му приличат на сокол с прекършени криле, който не може да полети и му остава само да загине. Има само една надежда в такъв случай — гръцкият огън. Навреме успяха приемният му син Илбарис и този полубог Симоката. На двадесет талиги са поставени каменометите, ще ги обслужват най-надеждните воини. Ако по време на битката може всеки каменомет да хвърли дори и пет гърненца с огнената смес, всяка войска ще бъде обречена. А собствените му алипи ще довършат останалото.

Така разговаряше хан Кубрат сам със себе си, така се убеждаваше, уговаряше, успокояваше се сам и хем си вярваше, хем не си вярваше.

Задряма за кратко и веднага се събуди. В душата му бе тревожно и пусто. Стана и излезе от шатрата — край огъня, подпирайки се на копията си, седеше стражата. При вида на ювиги-хана всички наскачаха.

— Стой, стойте — махна им с ръка хан Кубрат и сам приседна край огъня. Високо в небето плуваше месецът, отразявайки се в близката черна вода, на другия бряг пасеше нечий табун.

— Чии са конете? Не разбрахте ли?

— Табунът на хан Кубир — каза караулбашията. — Говорих с конярите.

— Какво казват те?

— Все повече говорят за хазарите. Изглежда хан Кубир се стяга да тръгне с нас.

От тези думи на Кубрат му стана малко по-леко на душата. Ако е така, значи ненапразно изпрати Аппак при брат й. Ордата на хан Кубир е голяма подкрепа. Впрочем… трябва да изчака следващия ден: едно нещо са думите на коняря, друго — на самия хан Кубир.

И въпреки това му е по-леко…

— Извикайте при мен алустаза.

— Ето го там, сам идва.

Алустазът изглеждаше угрижен.

— Какво се е случило, Даяне?

— Всичко е наред, хане мой. Току-що пристигна обозът, аз вече започнах да се вълнувам.

— Добре… От Бат-Баян нищо ли не е пристигнало?

— Нищо, хане мой.

— Да влезем в шатрата.

В шатрата хан Кубрат закри входа й и се обърна към алустаза.

— Какво мислиш, алустазе?

— Не вярвам, ювиги-хане, в измяната на илхан Бат-Баян. Не може такъв син да падне на колене пред хагана от рода Ашина. Ако някой го скланя към измяна, то това е тептангра Ирсан.

Хан Кубрат закри лицето си с ръце. Срам го беше да говори за сина си с алустаза. Хиляди българи са готови да умрат за него, а синът му е готов с оръжие да се присъедини на страната на хаган Юлуш.

— Нима трябва да излезем срещу Бат-Баян, алустазе?

— Ако измяната бъде потвърдена, ювиги-хане, Бат-Баян ще престане да бъде твой син. Ще ти останат още синове. Четирима, освен него. И дъщеря.

Какви ги говори Даян? „Ще останат“… Да, остават. Но Бат-Баян… нима не тече в жилите му кръвта на хан Кубрат? Той е воин, с когото по мощ малцина могат да се сравняват. Да се бие с него, да го победи и да види главата му, набучена на копие?… По-добре да ослепее, отколкото да види такова нещо.

— Алустазе… Изпрати още един вестител при него.

— Вече изпратих трима, хане мой.

— Изпрати още един. Последен. С мое писмо, печат и… Заклевам ти се, алустазе, че ако Бат-Баян не дойде при мен, ще му отсека главата като на куче…

Той се обърна и бързо излезе от шатрата. Алустаз Даян не тръгна след него, знаеше какво му е сега на владетеля.

А Кубрат, стиснал зъби, крачеше между огньовете. Тептангра, бъди проклет! Отдавна трябваше да смачка тази змия. Да я стъпче… да я смаже, да изтръгне из корен отровното жило.

Късно вечерта алустазът го потърси.

— Пратеникът тръгна, хане мой.

— Добре. Как са воините?

— Ювиги-хане… алипите са неспокойни…

— Какво се е случило?

— Нищо… казват, че щом с войската го няма тептангра, няма да имат успех.

— Какво мислиш?

— Не знам. Тептангра се обръща към бога за помощ. Така е било винаги. Каквото ти решиш…

— Намери кавхан Азак, алустазе.

— Азак ли? Той е със своя алай, има много работа…

— Тази работа е по-важна. Нека да остави алая си на своя буйтур. Такава е думата ми.

Алустазът се досети:

— Искаш…

— Да, алустазе, кавхан Азак е от славен род. Ще го провъзгласим за наш тептангра.

— Ще сторя всичко, хане мой.

— Бързай, времето ни е скъпо. Средата на лятото е…

Алустазът разбра какво искаше да каже ханът. Сега е най-подходящото време да се язди от джайляу в джайляу, да се види как се угоява добитъкът. Тангра да ни помогне…

* * *

В стана на утригурите пристигнаха по пладне. Хан Кубрат бе поразен от безлюдието и едва след това разбра, че всички са на джайляу. Посрещнаха ги постовите, обърнаха конете и тръгнаха отпред. А ето я и шатрата на хан Кубир, един воин стоеше на входа и когато видя хана, побягна към него. Аппак! Ювиги-ханът не повярва на собствените си очи: тя беше в прекрасни доспехи, с коси, прибрани под шлема и стройна като юноша. На няколко крачки от нея са телохранителите — четирима воина, и те облечени в доспехи, с ятагани, на шлемовете със символа на Тангра — слънчевия диск. Аппак го наближи, коленичи пред прашния червен ботуш, а хан Кубрат се наведе и я прегърна. Тя промълви:

— Бащице…

— Радвам се, че те виждам, Аппак.

Рядко казваше той такива ласкави думи пред хора, сега сами се отрониха от устата му. Аппак не изпускаше ботуша му и така вървеше редом с коня му чак до самата шатра.

Вътре бе просторно, прохладно и удобно. Имаше ниски масички, на тях чаши с кумис, а в делвите кроско вино. Аппак взе една чаша и я подаде на мъжа си; той жадно изпи дъхавия хладен кумис и все не можеше да утоли жаждата си.

— Още?

Кубрат кимна. Струваше му се, че сега не чаша, не две, а цяла делва да му поднесе — до дъно ще я изпие. Пиеше кумиса, а с едно око поглеждаше към Аппак и откровено й се любуваше. Тя улови погледа му, радостно поруменя, но не се извърна. Сега чувстваше, че го обича така, както никога преди.

— Още, бащице?

— Да, Аппак, да…

Той я гледаше и си мислеше — ирдаука^[2]!

Разказвачите-аксакали разказваха, че някога по тези места са живели жени-воини, от които след време произлезли утригурите. Те живеели без мъже, с всичко се справяли сами — и на лов ходели, и на сражения. Мъже взимали за кратко, само за да осигурят продължение на рода, а след това ги убивали или продавали като роби. Предците на ромеите ги наричали амазонки. Но веднъж оставили в стана си един мъж, батир с нечувана красота и сила, и от този юнак произлезли скитите, а от тях, след много векове — българите.

Този батир го наричали Таргитай — така, в крайна сметка, разказва преданието. От царицата на амазонките той имал три сина: Олуглан, Утруглан и Кучуглан, на тях останало наследството на майка им и баща им. Започнали братята да спорят кой е най-старши и едва не се убили един друг. И тогава от небето пред тях паднали четири предмета: плуг, хомот, секира и чаша. Приближил се най-големият брат към небесните дарове, протегнал ръка — и веднага я отдръпнал — металът го облъхнал с горещината на разтопено желязо. Приближил се вторият брат — случило се същото. Приближил се най-малкият, взел секирата и чашата, хомота и плуга отнесъл със себе си у дома и братята се преклонили пред волята на Тангра и повече не спорили. Така разказваше преданието. Аксакалите още обичаха да си спомнят как по тези места се е появила войската на великия илтабар Искандер. Той дошъл от Македония да завоюва тукашната земя. Но не започнал да се сражава с амазонките като казал, че победата над жени с нищо няма да прослави името му, а ако пък бъде победен, ще му се смеят вовеки веков. Ето какви били предците на утригурите и българите. Всичко това хан Кубрат си спомни само за миг, допивайки третата чаша кумис, подадена от жена му. Амазонка е неговата Аппак, ирдаука. И изтри устни.

— А къде е хан Кубир?

— Излезе с алаите си на джайляу, събира стотните. Утре ще е тук…

Кубрат внимателно попита:

— За хазарите… брат ти нищо ли не каза за хаган Юлуш?

— Каза. Хаган Юлуш изпратил при него пратеници, хвалил го, обещавал му да му даде пасищата ти, ако склони да не ти помага. Но утригурите не отстъпват от думата си, хане мой. Кубир ще се бие рамо до рамо с теб против Юлуш и или ще победи, или ще загине.

Кубрат пристъпи към жена си, прегърна я и й прошепна:

— Няма да му се наложи да загине. Ще разбием хазарите, Аппак. Вярваш ли ми?

— Вярвам ти, хане мой. Но ще ни стигнат ли хората…

— Вярно, малко са, Аппак. Трябват ни повече. Ала аз притежавам гръцки огън. Такова оръжие няма никой друг в степта.

— Кой знае, хане мой, с какво е търгувал император Ираклий с хазарите?… Може и на тях да е продал това оръжие?

— Той може да го продаде, така е. Ала на мен в работилниците ми го приготвя старецът Симоката. Все повече и повече изработва. Ще стигне и за мен, и за тези, които останаха да защитават Фанагория.

— Да даде господ, хане мой. Исках… ето какво исках да те попитам: не се ли е появил тептангра? И Бат-Баян?

— Българите имат нов тептангра, Аппак, и той се нарича Азак.

— Същият ли… кавхан Азак?

— Същият. Хората вярваха на кавхан Азак, ще повярват и на тептангра с това име.

— А Ирсан?

— Смятай, че Ирсан повече не съществува. Има само Азак. Вярвам, че той е угоден на Тангра и ще прослави своя род.

Аппак положи ръка на рамото на мъжа си и повдигна към него отслабналото си през последните дни лице.

— Бащице… страшно ми е. Сънувах лош сън…

Ханът се усмихна и усмивката му беше уморена и горчива.

— Не тъгувай, Аппак. Кълна ти се, ще победим хаган Юлуш и пак ще сънуваш радостни сънища. Само потърпи…

— Ще потърпя, бащице — каза Аппак. — Ще потърпя…