Мусагит Хабибулин
Хан Кубрат. Войната с хазарите (13)

12

Утрото се прокрадна незабелязано. Отначало небето на изток беше черно, след това стана тъмносиньо и внезапно, сякаш разкъсвайки непроницаема завеса, навън се втурнаха златните лъчи на току-що родилия се ден.

Събудил се дълго преди разсъмване, хан Кубрат наметна на рамене си кафтана и излезе от шатрата. По лицето му не можеше да се прочете нищо. Стоеше и гледаше как над реката плава гъста мека мъгла, забулваща мястото на бъдещата битка, която щеше да се състои тук. Наплюнчи пръст и го вдигна. Имаше вятър, ала бе слаб и едва се усещаше. По брега на Манич крачеха постовите, като ту изчезваха в мъглата, ту отново изплуваха от нея. Кубрат стоеше и гледаше. Зад гърба му пазеха двама телохранители и с напрегнато внимание оглеждаха всичко наоколо. Лично алустаз Даян ги беше избирал и проверявал за този поход.

Ювиги-ханът за нищо не беше молил Тангра, готов бе за всичко, но искаше само едно — да доживее до онова утро, което ще настъпи след победата му. Студеният степен въздух подействува ободряващо на стария уморен воин, той забрави за болестта и за годините. Какво са годините? Нима имат някакво значение? Победите, победите — ето кое е важното…

Знаеше какво е да победиш — беше го правил много пъти. Побеждавал бе по тези същите места, както и по съвсем различни и далечни. Беше познал и поражения. Тях помнеше по-дълго и по-добре от победите, защото след поражение се залавяше още по-енергично за работа. Отстъпваше, събираше сили и когато врагът най-малко го очакваше, се появяваше с воините си и обръщаше миналото поражение в нова победа. Може би именно затова побеждаваше, защото степта му помагаше… Самата земя и тревата, и вятърът, и мъглата. Това беше неговата земя, тук се бе родил, тук искаше и да умре. Да умре, за да може безчислени поколения българи отново и отново да минават през тези простори, да дишат този въздух, да посрещат изгрева на това слънце.

За това си струваше да живее и да се бори.

Което и правеше, през целия си живот, от както стана ювиги-хан. Вече не помнеше как се роди, укрепна и го завладя напълно едно-единствено желание, остро, осезаемо като болка, като наслаждение — да обедини разединените български племена, да създаде една единна държава, толкова голяма, толкова могъща, каквато е Византийската империя. Това беше мечтата му, в това виждаше смисъла на своя живот. Успя ли да го стори? Успя. Но дали ще просъществува дълго, това не знаеше.

Не знае никой, освен Тангра…

Ханът стоеше и размишляваше. Какво може един човек? Само да стори това, което е по силите му, нищо повече. Той това и правеше. Сплоти чергарските племена, създаде Велика България, сключи договор с Византия. Съумя да осигури на народа си дълги години мирен живот, за да се родят здрави деца, непознаващи лишения и да се преумножат богатствата на новосъздадената държава. Самият той стана баща на петима синове и една дъщеря. Даде им пасбища и добитък, учеше ги да се държат един за друг. На един от тях ще предаде властта над българите, а той самият ще се оттегли от делата, ще свали най-накрая от плещите си това тежко бреме.

Само беда да не разедини народа. Ето затова сега той е тук. Близките по кръв и вяра хазари са по-страшни от който и да е друг враг; ако им се поддаде, те ще погълнат създадената от него държава. Проклетият род Ашина, над когото тегне древно проклятие, ще вземе връх над рода Дуло. Това проклятие ще се разпростре и над българите и те ще загинат заедно с хазарите.

В това, че хазарите ще загинат, хан Кубрат вярваше така, както и че слънцето изгрява всеки ден. Защото те бяха Ашина…

Само по един начин можеше да спаси народа си от хазарите — като ги победи. Затова и дойде тук, на брега на Манич, затова и събра всичките си сили за сражение.

То ще бъде последното в живота му и той ще победи. А после, когато се върне във Фанагория, ще постави на своето място един от синовете си. Сякаш току-що беше мислил вече за това? Освен това, в мислите си не назоваваше ничие име. Бат-Баян? Котраг? Аспарух?

Така или иначе, мечът на основателя на древния тюркски род Таргитай ще попадне в сигурни ръце.

В ръцете на негов син. Този или онзи, това не е толкова важно.

Но за целта трябва да се надвие Юлуш.

Битката ще е скоро, защото хазаринът вече настъпва със своите тюмени. Нападна, без да дочака Джаик-бек. Пред всички Юлуш се е хвалил, че няма да се бави много в този поход и обещал да донесе главата на хан Кубрат в Билямджир. Толкова бил уверен в победата си, толкова се опивал от силата си. Това съобщиха верни хора от Билямджир, на тях може да се вярва. Като се сети за това, хан Кубрат разтърси рамене. Момченце… не знае какво е битка. Сражението не е игра на шахматната дъска и в него вече направения ход не може да се върне обратно. Такъв ход е нахлуването на хагана и войските му. Освен това, разузнавачите съобщаваха, че войската му се движи, без никаква предпазливост, завладява и граби всичко по пътя си. Преди два дни в кратка схватка алаят на илхан Кубер унищожил напълно предния отряд на хазарите. Когато Юлуш узнае това, ще се хвърли с всичките си сили срещу тюмена на илхана, но той, съгласно изпратената от баща му заповед, няма да приеме боя, ще отстъпи и ще продължи да отстъпва, докато не доведе тюмена си до Манич. А тук хаганът ще бъде посрещнат не от един тюмен, а от цялата българска войска. И тогава…

След като постоя така, хан Кубрат тръгна към обоза, там, където върху специално съоръжени коли бяха поставени каменометите, способни да изхвърлят гърнета с гръцки огън. Двойна стража ден и нощ не сваляше очи от товара, скрит в колите, алипите спяха и ядяха там. Бяха подбрани и обучени още във Фанагория да могат да боравят с каменометите. На всеки бе обещано след победата да бъде произведен в батир. И сега Кубрат можеше да се увери, че стражата не дреме, всички са на местата си и са готови да се разгърнат във верига всеки един момент. За старши сред алипите на каменометите ханът назначи млад грък, който скоро се бе оженил за българска девойка, след като я настигна в последната девическа кушия. Ханка Аппак дари младото семейство с богати подаръци, а гъркът ще получи добра плата в златни монети, като отговорник на каменометите. Приближи се той, притиснал ръце до гърдите си, поклони се с достойнство и застана редом с владетеля.

— Всичко наред ли е, Валериане?

— Всичко, велики хане. Готови сме.

— Ти искаше да простреляш каменометите…

— Вече ги прострелях във Фанагория. И тук ги огледах два пъти. За нас не се тревожи…

Ювиги-ханът кимна и продължи нататък. Гъркът няма да го подведе, съдбата му сега завинаги е свързана с българите. Това е добър знак. Да имаше повечко такива Валериановци… въобще повече воини. Воини и късмет.

Пристигна пратеник от илхан Кубер. Всичко е както го беше намислил Кубрат. Хаган Юлуш беше сметнал алая на Кубер за част от войската на самия Кубрат и се хвърлил в гонитба с един свой тюмен. Бърза младият хаган, иска да удиви поданиците си с лесната победа и да се прочуе като велик пълководец. С много усилия отвежда своя тюмен илханът, защото българите не могат да се стърпят да кръстосат криви мечове с хазарите. Юлуш преследва Кубер по петите и скоро ще е тук…

Дай боже да стане така. Тогава всичко ще се получи точно както го е замислил.

Днес ще свика съвет и всеки ще научи мястото си в предстоящата битка. Главният въпрос, който все още предстои да се реши, е на кой бряг на реката да се проведе битката. Тук, където са сега, или в степта? Той вече е мислил — да премине реката. Но според обичая, трябва да даде право на кавханите да изкажат мнението си. И освен това, още днес трябва да се избере място, където да се разположат каменометите. Трябва не само да се разположат, но и да се скрият. След това трябва да се прострелят, каквото и да казва Валериан. Нито едно гърне с гръцки огън не бива да попадне напразно. Огненият поток трябва да се разлее над главите на хазарите в най-решителния момент на боя.

Още от зори денят се завъртя в грижи и занимания, очаквания и надежди. Следобеда войската на българите започна да се прехвърля на другия бряг по двата брода, които намериха. Хан Кубрат стоеше досами водата и внимателно се вглеждаше в лицата на воините. От тях и само от тях зависеше победата му.

Стотна след стотна войската се прехвърли. Разпънаха шатрата. След като си отпочина, хан Кубрат, съпроводен от кавханите, тръгна към мястото, което беше избрал за предстоящата битка. Неволно се оглеждаше, като гледаше натам, от където трябваше да се появят воините утригури начело с хан Кубир. Очакваше ги всеки миг. Ала Бат-Баян вече не чакаше. И Котраг с алая му не чакаше. Ако Котраг не е тук, това може да означава само едно — бие се под стените на Горен Кирмен със силите на Джаик-бек. Значи вече води своята част от битката. Да можеше да разбере какво става там…

Нека Тангра помага на всички нас…

* * *

На съвета решиха кой къде ще застане. За тюмена на илхан Аспарух бе определен десният фланг, алустаз Даян заемаше левия. В центъра със своите тюмени щеше да стои самият ювиги-хан. А зад гората ще застанат в засада утригурите, които ще доведе Кубир. Всичко ще е точно така.

Решиха да проведат игра, да видят как воините ще се сработят. Сам хан Кубрат наблюдаваше действията на различните страни, докато седеше в походното си кресло на възвишението край шатрата си. Командването на центъра беше предал временно на кавхан Азак, който вече беше станал тептангра. Въпреки че общуваше с бога, той още не беше успял да забрави добре познатото от детските му години военно изкуство.

Военната игра продължи до мрак. След това владетелят събра кавханите и хилядниците при себе си в шатрата и обсъди плана на предстоящата битка.

— Алустазе Даян, ти ще говориш пръв. Как мислиш, че трябва да посрещнем тюмените на хаган Юлуш?

Алустазът стана, обхвана всеки с поглед.

— Аз, велики хане, бих се опитал от самото начало да разсека войската на Юлуш на две и после да унищожа всяка половина по отделно.

— Добре. Седни, алустазе. А какво ще каже тептангра Азак?

Азак се изправи. Всички погледи сега се насочиха към златното изображение на слънцето, сияещо на широките му гърди. Опитен воин беше кавхан Азак и гласът му бе уверен и рязък. Като пристъпи в центъра на шатрата, където предварително бе подготвена глинена дъска, той извади от ножницата кинжала си и нарисува отначало реката, после българските тюмени.

— Погледни, велики хане. Ако сме решили да приемем битката на това място, според мен трябва да постъпим по следния начин: да поемем в центъра основния удар на Юлуш, а ние самите постепенно да го обхванем отляво и отдясно с тюмените на илхан Аспарух и с моя. За да не се измъкне никой, хан Кубир трябва да насочи своя тюмен натам, на където ще има най-голяма нужда от него. Ти сам си ни учил, че без тулган, без обкръжаване, няма победа. А тулган можем да направим само така, както аз казах — като поемем целия удар с центъра и го удържим, докато лявото и дясното крила не се съединят.

— Добре. И ти, тептангра, седни. А сега да чуем какво мисли илхан Аспарух.

Хан Кубрат нарочно не каза думата „син“. Нямаше днес синове, имаше само воини и един от тях беше Аспарух. Отличи се той в днешното разиграване. С хитра маневра застави алустаз Даян да разгърне строя си, а после, като мигновено се престрои, успя да се озове в гръб на най-опитния воин и едва не превзе обозите. С гордост гледаше сега хан Кубрат към Аспарух, а той, облечен в желязна ризница, като всеки свои алип, нахлузил шлем със стрела, предпазваща носа и обут в леки български ботуши, стоеше сега пред кавханите и им напомняше на младия Кубрат, какъвто беше преди тридесет години. Аспарух срещна очите на баща си, после погледна към кавханите и хилядниците, които изпълваха шатрата, приближи се до влажната глина и каза:

— Не аз, отстъпващия и по опит и години на тептангра Азак и на много от тези, които заедно с ювиги-хана са удържали много победи, трябва да ви уча. Но ето моята дума: тептангра е прав. Само едно искам да добавя. Аз не бих поставил централните тюмени толкова близко до реката. Зад гърба на воините от центъра трябва да има достатъчно пространство за маневриране. Иначе при неблагоприятно стечение на обстоятелствата могат да бъдат изтласкани към водата. Нужно е да помним още и че хаган Юлуш сега преследва алая на илхан Кубер. Значи и той, и ние трябва да започнем битката в ход. Трябва да пропуснем воините на Кубер зад централните тюмени, където те ще преустроят бойния си ред. В това време първата линия ще влезе в сражение.

Кавханите закимаха. Аспарух говори разумно, точно така…

— Продължавай, илхане Аспарух — каза хан Кубрат. Той видя лицата на старите воини, прочете по тях разбиране, те също се гордееха с илхан Аспарух, неговия син…

Аспарух продължи:

— Аз бих построил войските на центъра в три реда. В първата линия да са стрелците с лък. Нека те срещнат приближаващия се враг с дъжд от стрели и без да влизат в съприкосновение с него, да отстъпят назад. Във втората линия трябва да стоят копиеносците. След като метнат копията си, те трябва да се оттеглят вляво и вдясно, сякаш отстъпват пред врага. Тюмените, които стоят в центъра, също трябва постепенно да се разпръсват пред хазарите и така те неусетно ще се окажат обхванати като в капан. Тогава нека над тях да се изсипе гръцкият огън, а в същото време ние с алустаз Даян от две страни, отляво и отдясно, ще се спуснем за тулган. И тогава — нека да се изпълни волята на Тангра…

Аспарух говореше с жар, но в същото време твърдо и уверено. Видно бе, че е готов да отговаря за всяка казана дума. Кавханите и хилядниците го слушаха внимателно, кимаха — да, това, което предлага илханът е разумно и мъдро. И отново мнозина от тях си припомниха младия хан Кубрат… А бащата гледаше сина си и устните му неволно се разтягаха в усмивка. Аспарух! Има още в рода Дуло илтабари, има!

Когато Аспарух завърши и се върна на мястото си, ханът каза своята последна дума:

— Хареса ни твоето предложение, илхане. Нека кавханите и хилядниците помислят как да разширят бойното поле, на къде и как да се придвижват алаите. Аз вярвам, че с помощта на нашите алипи, с помощта на Тангра, ние ще победим хаган Юлуш. На наша страна са правдата и бог. Ние защитаваме нашата страна, нашата степ, нашите джайляи и ще надвием онези, които са намислили да ни отнемат всичко.

Той замълча за малко, колкото да си поеме дъх.

— И още нещо за битката. Аз реших каруците и колите с каменометите да се разположат по фланговете. Веднага щом хазарите влязат в клопката, да кажат думата си гърнетата с гръцки огън. Конницата ще довърши останалото. Това е всичко.

Кавханите кратко се поклониха и забързаха към местата си. А хан Кубрат изведнъж почувства такава умора, сякаш го напуснаха и последните му сили. Влязлата в шатрата Аппак го намери легнал на килима. Тя се хвърли към него, подложи под гърба му възглавница, донесе напитка.

Мъжът й поотвори очи и горчиво се усмихна:

— Ето в какво се превърна твоят батир, Аппак. Вече и краката не ме държат…

Аппак сърдито се сопна:

— Прости ми, бащице, но това не е вярно. Винаги си бил могъщ и силен и сега също си такъв.

Хан Кубрат я погледна с благодарност.

— Благодаря ти, Аппак. Но не искам да се заблуждавам. Това е последната ми битка. Аз чух гласа на Тангра, той ме вика при себе си.

Аппак го прегърна — така, както никога досега не го беше прегръщала:

— Не ти приличат думите на слабост, бащице. Ти винаги си бил храбър воин, най-храбрият от всички. Попитай който да е, кой е най-добрият батир сред българите. Ще ти отвърнат — нашият хан Кубрат. Ти ще победиш хаган Юлуш и всичките ти сили ще се възвърнат.

— Да, да, точно така… Да победя… това е най-важното. А после ще разделя властта със синовете си, Аппак. Те пораснаха, крилата им укрепнаха, нека управляват. Да беше чула как днес говори Аспарух. Усеща сърцето ми, далеко ще стигне той… далеко.

— Това е, защото прилича на тебе, бащице. Всичко в синовете ни е от тебе…

— Сложи още една възглавница… така, ето тук. След битката, Аппак, ще кажа на народа своята дума.

— Трябва да изчакаш всичките ни синове да се съберат заедно и да дадат свещена клетва да си помагат винаги във всичко един на друг. А сега го няма нито Котраг, нито Бат-Баян. И Кубер не е тук. И най-малкият…

— Права си… Ще трябва да ги събера всички заедно. След като победим Юлуш, ще трябва да отидем в Горен Кирмен. Сам ще тръгна… Ако Тангра ме призове, нека отиде там илхан Аспарух, чуваш ли? Чалбай изгуби там главата си, същото ще се случи на всеки друг…

— Сам, сам ще поведеш натам тюмените си, бащице. Твоята дума е закон за всички народи. За тях ти си илтабарът на рода Дуло, могъщият повелител.

Хан Кубрат се усмихна накриво.

— „Могъщ“… лежа на възглавници, не мога да стана…

— Могъщ! Даже легнал на възглавници, ти си по-силен от враговете си. Ще видиш — с помощта на Тангра ще ги разгромиш и те ще се търкалят на земята, в праха, в краката ти, молейки за пощада…

— С помощта на Тангра… да… И с помощта на моите тюмени…

В шатрата, като се поклони, влезе телохранител.

— Прости, велики хане, прости, господарке. Суюнчи, добра вест.

— Говори!

— Тюменът на хан Кубир преминава реката…

— Ти заслужи награда. Ще я получиш. Ела, Аппак, помогни ми…

— Сега, бащице…

Застанал до входа на шатрата, заслонил очите си с длан, хан Кубрат гледаше как алаят на хан Кубир преминава през реката. Вярно казват, че добрата вест е най-доброто лекарство. Силите се възвръщаха при ювиги-хана, можеше да ги почувства. Да имаше такава вест от Бат-Баян, че и от Котраг…

Приближилият се Аспарух застана до него.

— Добри воини са утригурите, татко.

— Да, илхане. Родът на майка ти… Те няма да те подведат. Е, влизай в шатрата… Ще хапнеш ли?

— Ако и ти ядеш, татко. Трябва да се подкрепиш. Денят още предстои…

Аспарух яде лакомо, с апетит — така трябва да яде воинът преди битка. Някога хан Кубрат също ядеше така, можеше да изяде половин овен. Сега се хранеше два, че и три пъти по-малко. Откъсна парче месо и каза:

— Хаган Юлуш се хвалил, че ще пие вино от черепа ми. Така ми предаде гъркът Йоан Фасиан, когато се завърна от Билямджир. Весел е, казва, хаган Юлуш. Не се съмнява в победата си.

— Добре е, че не се съмнява в победата си. А ти вярваш ли му?

— На кого, на Юлуш ли?

— Не, на гърка.

— Той е философ. Търси истината, съмнява се във всичко и когато всички изглежда загубено, отново намира увереност. Така ми е казвал.

— При нас го изпрати император Ираклий.

— Вярно е, илхане. А защо?

— Навярно за да има в двора ти очи, на които може да вярва.

— Така е. Но също и за да ни убеди да си сменим религията.

— Тангра ли да сменим?

— Да. Казват, че религията също трябва от време на време да се сменя, както ботушите, които са се разпаднали. Казват, че човешкият дух е способен да твори чудеса и че той е много по-силен от плътта.

— Не знам… слабата плът за духа е като счупеното гърне за водата. Религията на слабите е религия на робите. Но у нас в степта няма роби, ти знаеш това. За какво ни е притрябвал ромейският бог, когото някой е приковал с гвоздеи на кръста? Тангра не би се оставил да го приковат. Толкова за религията, татко. Но ако ти решиш, аз ще се покланям даже и на степния вълк. А кой от чий череп ще пие вино, това ще го видим скоро. Аз да тръгвам?

— Върви, илхане. И вземи костите и остатъците. Видях сива лисица… корсак, храних я. Хвърли й огризките…

На излизане от шатрата, Аспарух се обърна:

— Скоро твоята лисица ще има колкото си иска хазари. Достатъчно храна и за нея, и за потомството й. Обещавам ти…

И излезе. Хан Кубрат гледаше спуснатото покривало и едва забележимо се усмихваше. Аспарух… Аспарух. Може би. Може… може…

* * *

В последните дни ювиги-ханът нито веднъж не извика гърка. Оставен сам на себе си, Йоан Фасиан внимателно наблюдаваше живота на народа, тръгнал на война. Не изпускаше ни една дреболия, после нахвърляше бележки по памет. Ще дойде време, щом се върне в Константинопол и се оттегли от делата си, ще опише живота на този удивителен народ, подобно на древния историк Херодот. Или като Тукидит, или Ксенофонт. Ще опише нравите, привичките и обичаите на българите както в мирно време, така и по време на поход. Така че много години по-късно хората да могат да научат, че любознателният гръцки ум дори в древни времена е съхранил интереса си към народите, населяващи далечните краища и предели.

Към народите… да. И, разбира се, към тези, които стоят начело на тези народи. Или дори които са ги създали, както е направил това хан Кубрат.

Този човек непрестанно занимаваше мислите на Йоан Фасиан. Имаше над какво да разсъждава. Дълго беше живял философът на този свят, не беше го отминала милостта на властващите, много бе пътешествувал, събрал бе достатъчно мъка и слава, изпълнявал бе отговорни поръчения, видял бе мнозина властелини. Много от тях се сравняваха с богове, някои се оприличаваха на тях или просто се смятаха за богове… И все пак, към никого той не почувства такова влечение, такъв интерес, такава човешка приязън, както към този варварин, в чиито владения го захвърли немилостта на император Ираклий. Отдавна нямаше съмнения, че не бе нищо друго, освен немилост.

Хан Кубрат! Човекът, който създаде страната, държавата, нацията. Човек разбрал разликата между племето, рода, ордата и държавата, грижливо бе отгледал идеята, родена някога от въображението му, да събере всички български племена заедно, да ги сплоти, да ги накара да почувствуват своето единство, да ги предпази от разединение и разпри, вперил взор в неизвестното бъдеще, където името на българите трябва да се запази. Удивителен човек, истински степен жител, способен да спи на земята, да изкара целия ден на седлото, да се храни с парче сушено месо и глътка вода и в същото време политик, който съумя да внуши доверие на най-подозрителния човек на света — император Ираклий. Дотолкова, че василевсът сметна за възможно — дори повече, за необходимо да се сроди с този варварин, който, впрочем, беше прочел всички книги на гръцки език, които бе успял да намери. Така, като сравняваше своя законен повелител с този дивак и езичник, високообразованият философ чувстваше, че със сърцето си се стремеше именно към хан Кубрат. Може би защото владетелят на българите никога не подчертаваше пред него своето по-висшестоящо положение, виждаше в него онзи, който и самият Йоан бе в собствените си очи. Гъркът виждаше един умен човек, на когото не беше омръзнало да гледа, да забелязва и да споделя наученото. А императорът, полубогът, законният му повелител? За учения грък, размишлявайки насаме със себе си, за него император Ираклий беше единствено необходимото стъпало, на което ще стъпи по пътя към престола способното момче на име Юстиниан — ученикът на Йоан Фасиан.

За това живееше той, за това се стараеше да не се поддава на отчаянието. Посетите някога семена трябва да дадат добри филизи. И ако в живота на Юстиниан влезе тъмнооката дъщеря на хан Кубрат, по този начин ще се съединят грубата сила на изтока, въплътена в нежната девическа плът и изисканият ум на запада, присъщ на поколенията византийски василевси.

На него, на Йоан му се падна сладкият жребий на градинаря, който е доживял да види в градината на разума божествените плодове.

Фасиан не се смяташе за първия, размечтал се за съюз на силата с хуманността, тази идея винаги е витаела във въздуха. От ранните времена на първите римски цезари, та досега. В паметта на философа се беше запечатало някакво съвещание около императорския трон в Константинопол, на което присъствуваше и той. Разбира се, не като пръв съветник и събеседник на Ираклий и дори не като втори, защото такива по правото на възрастта и положението си бяха архиепископ Фотий и логотет Варда. Говореха онези двамата, но говореха, за да слуша той и да чува какво му се казва, а над цялата тази беседа царуваше Ираклий.

Фотий, разбира се, говореше за вярата. Не хитруваше, не се впускаше в тънкости. Знаеше той какви земи владее ювиги-ханът на българите и колко народ живее из тях. И неслучайно блестяха очите под надвисналите вежди, когато отново и отново, вдигнал пръст, повтаряше като заклинание: „Главната ти цел, сине божий Йоане, е да доведеш илтабара на варварите до истинската вяра. Да доведеш… ако искаш, можеш даже да го домъкнеш до Христовата вяра. Дали ще разбере смисъла на тайнствата или те ще останат за него празен звук, това въобще не е важно. Защото ние трябва да сложим ръка над тези плодородни простори за слава на нашия Господ и на бъдещите поколения и твоята задача, сине мой, е да сториш това още докато аз съм жив.“

Така говореше многомъдрият архиепископ. Император Ираклий кимна — няма какво друго да се добави. Но се оказа, че логотетът, който обикновено дремеше встрани, има какво да добави. „Не е задължително — прокоментира той с военна прямота думите на пастира на църквата — не е задължително всеки от тези езичници да стане образцов християнин. Аз, свети отче, мисля, че Господ ще прости техните прегрешения, ако те честно защитават северните ни граници от враговете, които са същите варвари като тях самите. А когато грешните им души попаднат на небето, ще имат време да усвоят догмите на нашата вяра, които не са разбрали на земята.“

Ираклий внимателно разглеждайки пръстените си кимна одобрително. Предаността към империята трябва да им се предава на варварите от поколение на поколение с майчиното мляко. Самото име на василевса трябва да предизвиква у тях свещен трепет. Тогава нощите в Константинопол ще станат много по-спокойни. За това той е готов да вкара в постелята на сина си тази полудива красавица, чиито прелести може да напомнят на неговия единствен наследник, че търкаляйки се с развратни момченца няма да продължи династията.

Да, някога имаше и такъв разговор. Може би отзвук на безчислените разговори, които се водеха на различни нива в различните краища на империята. Но тези тримата, без да броим Фасиан, бяха на върха на пирамидата. Нещо повече, не е изключено и самата пирамида да служеше само за това тримата да могат да я увенчаят. Така или иначе, тази троица решаваше съдбите на много и много хиляди хора, които дори и не подозираха. Често пъти само една-едничка, дума, произнесена тук полугласно, означаваше хиляди смърти, походи, битки, обсади, подкупи, атаки, убийства, преговори, смяна на династии и още много, много.

Едно от последствията на такива беседи бе, че в навечерието на битката между българи и хазари Фасиан се озова на брега на Манич. Как ще протече това сражение? Кой ще развее знамето на победата над това поле? И каква ще е по-нататъшната съдба на философа?

Отговорът щеше да дойде скоро…