Мусагит Хабибулин
Хан Кубрат. Войната с хазарите (5)

4

След два дена табинът (меджлис) събра множество аксакали, кавхани и тархани. По лицата на някои от тях се четеше недоумение, а върху други бе изписано недоволство. Това бяха тези, на които се бе наложило да напуснат джайляите си. Малко по-далеч от останалите, на почетно място, седеше тептангра Ирсан, а лицето му запазваше непроницаемото си изражение. Хан Кубрат го гледаше скришом. Вчера му бе дал да прочете записките на учителя Константин и сега му се искаше да узнае мислите на върховния жрец. Записките бяха предназначени за императрица Мартина, на която Константин ден след ден пишеше писма — пишеше, но не изпращаше. В тези бележки имаше няколко места, които се отнасяха до вярата и нравите на българите. Константин харесваше много неща в българите, но имаше и неща, които порицаваше. За просветения грък вярата в Тангра приличаше на детска, но жестока игра, особено що се отнася до кървавите жертвоприношения. Отначало самият хан Кубрат изпита гняв, щом прочете това, което му се стори като кощунство спрямо чуждата вяра. Но след това разбра, че е полезно да погледнеш на нещата, с които си свикнал, през погледа на друг човек. Освен това владетелят беше съгласен с някои забележки. Той знаеше как в древността, ако настанело бедствие, обичаят изисквал един от синовете на илтабара да бъде принесен в жертва на Тангра. Така е било в продължение на много столетия, докато накрая илтабар Атила не заменил човешката жертва с бял кон. Константин бе писал по този повод, че е напълно в човешките възможности да примири отмиращите обичаи с изискванията на новото време. Кубрат бе съгласен — сега никой не би си и помислил да принесе в жертва един илхан. Кожата на белия жертвен кон се обработваше старателно, нарязваше се на ивици и се привързваше към високи пръти в знак на бъдещата победа над врага. В жертва на Тангра принасяха бяла риба, овца или бик.

Божеството приемаше всички тези дарове и не искаше човешки жертви — значи се постъпва правилно.

Но беше обидно да чете за българските обичаи като за диви нрави, присъщи на варварските племена.

По лицето на тептангра не можеше да се разбере какво мисли за прочетеното. А и ювиги-ханът изобщо не може да си спомни кога и къде тептангра се е научил да чете и пише на гръцки. Знаеше, че Ирсан владее старосарматското писмо, ала гръцкото? Той никога не разказваше за себе си, но се знаеше колко съобразителен, умен, потаен и способен да възприема чуждата реч е. Беше изучил прилежно и чуждите вярвания — за да може да ги прокълне и отрече като чужди на духа на българското племе. Записките на учителя Константин, които Кубрат му изпрати, трябваше да покажат на жреца, че владетелят си бе възвърнал доверието в него. Предстояха трудни времена и всички българи трябваше да бъдат единни — ето това означаваше този жест. Разбрал ли го е тептангра и ако го е разбрал, дали правилно го е разтълкувал?

Върховният жрец седеше, сякаш отдръпнал се от всички други, гледаше право пред себе си и очакваше началото на меджлиса. Какво ли не би дал сега ханът, за да прочете мислите на тептангра. Знаеше, че именно жрецът провъзгласява от името на Тангра новия ювиги-хан, знаеше също, че в последно време Ирсан често посещава илханите. Търси му заместник? Или вече е намерил? Може би като седи така, без никого да поглежда, всъщност вече вижда как спускат хан Кубрат в могилата?

Откъде пък се взе сега тази мисъл? Но щом се появи, не изчезна, а точно обратното, припомни му за погребението на хаган Органа. Изминаха много години, но този ден още е пред очите на Кубрат, който тогава беше млад, но сам извърши погребалните обичаи, останали неизменени още от най-древни времена. Заедно с хагана в могилата положиха любимия му кон, най-красивата наложница, оръжие, златни чаши, вино и храна за три дни. За три — защото толкова ще трябва да лежи в могилата до момента, в който не дойдат ангели за него и поведат душата му към рая. А дотогава хаганът не трябва да изпитва никакви лишения, всичко трябва да му е под ръка, всичко, което е използвал по време на земния си живот, защото до пристигането на ангелите ще яде и ще спи и ще прегръща жена, а може би дори ще язди на кон.

На кон… А той, хан Кубрат, неуморимият ездач, вече забрави кога за последен път бе сядал в седло без чужда помощ. Наязди се, край вече. Старостта е онова време, когато не можеш вече да яздиш. Няма нищо по-лошо от старостта, която лишава мъжа от силата му. Така казват аксакалите, а сред тях мнозина някога са били алипи, неведнъж или дваж са гледали смъртта в очите. Така че дали тептангра Ирсан не постъпва по-мъдро, като мисли за следващия ювиги-хан, без да чака сегашния да бъде напуснат и от сетните си сили?

Но у Кубрат има още сили. Вярно е, че вече не може както преди с един скок да се озове в седлото. Но умът му още е бистър и не е загубил паметта си. Отминаха времената, когато трябваше, застанал начело на тюмена си, здраво стиснал меча си, да се спуска към врага. Сега в тези дела го отменят синовете му, илханите. Всеки от тях може да се прояви, да покаже, че именно той е най-способен да носи товара, стоящ върху плещите на българския ювиги-хан. Не обиди синовете си Кубрат, всеки получи обширна област земя, воини, табуни коне, пасбища.

Нека дочакат смъртта му.

Меджлисът търпеливо чакаше ювиги-ханът да каже първата дума. Тептангра гледаше неподвижно право пред себе си. Кубрат мислеше. Мислеше за това, че край всеки от наследниците му в последно време има хора, които предпочитат именно този, а не някой от другите илхани, да се възкачи на трона на българите.

Край старшия илхан, Бат-Баян, през цялото време е тептангра Ирсан. Разбираемо е — Бат-Баян е първородният, законният наследник, несравним воин. Силата му е в ръцете. Ако той заеме мястото на баща си, Ирсан ще му е вместо глава.

Край Котраг обикалят търговците. Разбираемо е. Котраг управлява Горен Кирмен, през който минава прекият път към Страната на мрака. Който успее да се понрави сега на Котраг, в бъдеще ще бъде щедро възнаграден.

Край Аспарух — най-умният — са гърците и антите. Млад е Аспарух, смел и силен, и се интересува от другите народи, от обичаите на другите страни и разноезичните племена. Сякаш предчувства, че той ще е спасителят на българския народ, че може да му се наложи много време да прекара на път в търсене на нова родина, а тогава всичко научено ще му бъде в полза. Хан Кубрат невинаги разбира третия си син, но признава сдържаността му, разума и безпрекословното му подчинение пред него, без при това да следва сляпо заповедите.

Край Кубер са аланите и планинците — диви хора, които не се боят от нищо на света, но са изменчиви, алчни и неверни. Трудна област му се падна на Кубер — кирмена Тимер Капка — ключ, който не трябва да попада в чужди ръце. Добре е, че сега до него ще бъде и старшият кавхан.

А край Алцек… Край Алцек има евнуси, гръцки монаси и шпиони на императора.

Край Чечке е Аппак, жена му.

А край него самия е пусто. Само Йоан Фасиан, а и той е грък. А нима можеш някога до край да разбереш един грък? Той ту е откровен, ту е мълчалив и потаен. Ту е приятел, ту е враг. Ту те привлича с ума си, ту те отблъсква с цинизма си. Да, край него е само Йоан Фасиан. И Илбарис. Но неговото положение е по-лошо и от на Алцек. Приемен син е, но не е илхан. И земя няма. И жена няма.

Може би Кубрат и към него не постъпи справедливо? Добре, нека се върне с гръцкия огън. Нека само се завърне…

Мълчат аксакалите, не е според обичая който и за каквото и да било да говори на меджлиса в присъствието на ювиги-хана. А той мълчи, само премества поглед от един на друг. И очите му, както винаги, горят с хладен, зелен, вълчи огън.

Сам е човек на този свят, мисли си хан Кубрат. Но ако наистина е така, кой ще си спомня за него след смъртта му? С какво ще го запомнят? Говорил бе някога за това с аксакалите и те казаха, че само делата, само делата човешки могат да оставят спомен във времето. Ето това е.

„Светът нищо не забравя — така рече старшият от аксакалите. — Помни и доброто, и лошото.“ Така било. С какво ще го запомнят след време него самия и синовете му?

Никой не може да знае. Не, не е вярно. Знае Тангра, който не е подвластен на времето. Знае, че след смъртта на хан Кубрат илхан Котраг ще създаде държавата на волжките българи, ще събере несметни богатства като покровителства търговията на византийските, дамаските и самаркандските прекупвачи с търговците от Страната на мрака, че още дълго ще наричат Котраг „сребърния илхан“. И преди да изчезне, царството на поволжските българи ще просъществува много дълги години, но накрая все пак ще отстъпи под натиска на други племена. И славата на смелия воин Бат-Баян дълго ще звучи, тъй като той ще загине, сражавайки се до последния алип с пълчищата хазари, ще обезкърви победата им и няма да им даде възможност да догонят и унищожат ордата на Аспарух, която той ще поведе на запад, до самия Истър…

Но всичко това ще бъде после, после… и хан Кубрат няма да го узнае; само ние, живеещите след това, ще го разберем и ще го знаем…

Седи хан Кубрат, мълчи. Мълчат и аксакалите и кавханите.

Ханът се отнесе в мислите си.

Преди една седмица пристигна запъхтян вестоносец от Бат-Баян. Най-преданият бек на хаган Юлуш — Джаик-бек, заедно с един тюмен воини е започнал да се придвижва нагоре по Итил към Горен Кирмен. И за това трябва да се говори на меджлиса: да удари ли с всичка сила по тюмена на Джаик-бек или да види първо къде наистина отиват — може и наистина към угрите да са се насочили. Във всеки случай трябва да са нащрек. Според шпионските донесения тези хазарски бекове, които са преминали на страната на рода Дуло, напускат становете си. Накъде тръгват — насам, към Фанагория, под защитата на българските оръжия, или ще опитат да измолят прошка от Юлуш?

Ювиги-ханът седи и размишлява.

Никак не е лесно да се разбере това положение: Джаик-бек със съгласието на Юлуш води тюмена си по границата на Велика България, а самият Юлуш изпраща сватове и моли да му дадат Чечке за жена. И не само сватовете са дошли, след тях пристигна цял керван с подаръци от Билямджир, хазарската столица: двадесет белоснежни камили, още сто бели ездитни коня, десет тигрови кожи, десет бали табгача коприна, по десет чувала стафиди, халва и сушени плодове. И още — слухът за това веднага се разнесе сред търговците — огромен сребърен поднос с невиждана красота, скитска златна делва и седем тежки златни чаши. Но не бяха само подаръците, имаше и писмо, собственоръчно написано от Юлуш на старосарматски, в което той моли хан Кубрат да забрави напълно враждата, за да се смеси кръвта на рода Ашина с рода Дуло.

Не само за това бе писал Юлуш до хана. Писал бе и как родът Ашина е разперил крила и колко тюмена може да събере под знамената си, и как ако хазарските и българските орди обединят силите си, няма да имат съперник от табгачата империя Тан чак до франкските граници. И общият им прародител Атила бе споменат от хагана в това писмо, написано на копринена самаркандска хартия, но най-вече се говореше за красавицата Чечке, която се явила на Юлуш насън, а след това той загубил покой. И още много неща имаше в писмото, а тюменът на Джаик-бек в това време преход след преход се изкачваше нагоре по Итил…

Хан Кубрат вдигна глава. Меджлисът замря. Само българи имаше днес тук, най-знатните из знатните, верни съветници, старейшини и пазители на традициите. И като се изправи и се обърна към тях, Кубрат проговори:

— Извиках ви на меджлис, аксакали, кавхани и тархани, извиках ви на съвет и бих искал да чуя гласа ви. Аз, избраният от вас ювиги-хан, се обръщам към мъдростта ви. Хаган Юлуш от рода Ашина изпрати сватове и иска ръката на дъщеря ми Чечке. Дойдоха не само сватове, пристигнаха и подаръци от Юлуш, и писмо от него. Чакам вашия съвет. Да пребъде в думите ви мъдростта на Тангра!

И седна.

Изправи се с известна трудност Авитохол — старейшината на аксакалите. Той бе родственик на хана, някога бе помагал на Кубрат и със съвети, и с дела и затова и първата дума се полагаше нему.

— Не е голяма дружбата между нашия род и Ашина — проскърца гласът му. — Но тъй като така и така са дошли посланици — сватове от хазарите, трябва да ги поканим тук, в меджлиса. Така мисля аз.

— Всички ли са на това мнение? — попита хан Кубрат.

Меджлисът зашумя в съгласие.

— Младши кавхане Актай! Разпореди се сватовете да дойдат на меджлиса с подаръците.

Актай се поклони, направи няколко крачки към издигнатото място, където седеше ювиги-ханът, приведе се и произнесе така, че да го чуе само господарят му:

— Вече се разпоредих, хане мой. В двореца са и отдавна чакат…

Без да промени изражението си, ханът остро погледна към младия кавхан.

— Нека почакат още мъничко. След това ги въведи.

— Да, хане мой.

И времето отново започна да тече. Аксакалите разговаряха полугласно, кавханите и тарханите си разменяха погледи. Сватовете влязоха след Актай, който посочи мястото на всеки. Всеки един от тях се приближи към владетеля и ниско му се поклони. Ловко се справяха с това посланиците, явно при Юлуш добре се бяха обучили в това изкуство.

— Ето ги и сватовете на хаган Юлуш — обърна се хан Кубрат към съвета. — Сега нека всеки от аксакалите и от старшите кавхани да изкаже мнението си.

Пръв се изправи аксакал Коркут.

— Отдавна вече няма мир между родовете Дуло и Ашина. А в жилите им тече една и съща кръв, и един е Тангра, който кове съдбите им. Няма нищо лошо в това отново да бъдем не врагове, а братя. Така мисля аз.

— Благодаря ти — каза ханът и аксакал Коркут седна.

— Няма нищо лошо — подкрепи го следващият аксакал, чието лице бе разсечено от аварски меч в битка и едното му око беше изтекло. — Няма нищо лошо в това, Коркут е прав. Но при българите девойките не се омъжват, без първо да ги попитат искат или не. Предците ни са завещали кушията. Хазарите знаят за това. Нека Юлуш от рода Ашина дойде на празника на избора и застане на лентата и нека Чечке побегне. Ако я догони — значи дъщерята на ювиги-хана го иска и те двамата ще имат благословията на Тангра. Ако не — значи не.

— И на теб ти благодаря — произнесе Кубрат. Аксакалът седна с достойнство.

Тогава се изправи най-старшият от сватовете. Лицето му бе пребледняло.

— Странно звучи това, което чувам тук, ювиги-хане — каза той, — странно е да чуя, че се предлага на хаган Юлуш да бяга след девойка, сякаш е прост алип.

— Аксакалът ще ти отвърне — каза Кубрат.

И едноокият се изправи отново.

— Когато стрелата лети — започна той, — тя еднакво пробива гърдите и на хагана, и на простия алип. Когато дойде любовта, тя еднакво поразява сърцата. Хаган Юлуш ще бяга не след слугиня, а след дъщерята на ювиги-хана. Такъв е обичаят. Така мисля аз.

И едноокият мъдрец остана изправен още известно време. Кубрат милостиво му кимна.

— Чу ли отговора на аксакала, свате на хаган Юлуш?

Посланикът на хагана седна на мястото си, без да отвърне.

Ставаха от местата си и отново сядаха аксакалите, говориха тарханите, говориха кавханите. Посланиците слушаха, а лицата им оставаха мрачни. Все повече и повече българите се съгласяваха с предложението на едноокия аксакал: нека дойде хаган Юлуш и се опита да догони Чечке на празника на избора. И ако я догони…

Такова нещо посланиците не можеха да си представят. Кой знае, те може би си мислеха как ще предадат тези невъзможни речи на избухливия Юлуш, който от такъв отговор напълно би могъл да излезе от кожата си, а тогава…

Какво може да се случи тогава, сватовете просто не искаха да мислят.

Накрая всички се бяха изказали, освен Ирсан. През цялото това време той дори не помръдна. Сега към него бяха обърнати погледите на всички от меджлиса, на хана и на хазарските посланици.

— Кажи ни своята дума, тептангра Ирсане.

Ирсан не се изправи веднага. Той сякаш изплува от някъде много далече. Сякаш се връщаше от небитието. Върна се. Изправи се.

— На небето е Тангра, на земята съм аз. Пророчески сън видях тази нощ. Бяха се преплели две змии, едната сребърна, другата златна. А когато се преплетоха, се превърнаха в могъщ огнедишащ дракон с рубинени очи, а на челото на дракона сияеше слънцето. Този сън означава, че по волята на Тангра ще се слеят родовете Дуло и Ашина и ще представляват небивала мощ, равна на която още не е била по света. Разгадах аз волята на Тангра, на когото този брак ще бъде угоден. Това ви и обявявам, аксакали и кавхани, аз, тептангра Ирсан.

Кръвта започна да се завръща по лицата на сватовете. Старшият от тях отново се изправи.

— Може ли да говоря, ювиги-хане?

— Говори.

— Светлината на Тангра еднакво осветява живота на хазарите и на българите. Сега върховният жрец Ирсан говори с езика на Тангра. Мога ли да смятам, че меджлисът и ти, ювиги-хане, сте съгласни с думите на тептангра Ирсан?

Хан Кубрат кимна:

— Разбирам нетърпението ти, посланико на хаган Юлуш. Ти чу всичко, за което говорихме тук. Не скрихме нищо от вас. Аксакалите и кавханите нямат единно мнение. Сред тях днес ги няма и моите синове, илханите, без които нашият меджлис е непълен. Върнете се в кервансарая и чакайте. Ще ви извикам, за да обявя окончателната ни воля.

Все този същия най-старши сред хазарите каза:

— Да чуе Тангра думите на българския ювиги-хан. А аз искам да ти кажа още, ювиги-хане, на теб и на целия меджлис: помислете трижди, преди да вземете решението си. Не отхвърляйте молбата на великия хаган Юлуш. Нека Тангра продължи живота ви…

Хазарите излязоха.

— А сега — каза Кубрат, като се обърна към останалите българи, — казвам на всички: свърши времето на колебанията. Всички кавхани трябва да събират войската си и то незабавно. Ще съобщя на илханите, че ордите им във всяка една минута трябва да са готови за битка по моя заповед. Всеки мъж на възраст между петнадесет и петдесет години трябва да има със себе си кон и оръжие. Всеки тюмен при илханите трябва да има резервни коне. Проверете дали стрелите прилягат към лъковете, проверете тетивата, проверете мечовете, сабите и ятаганите.

— А сватовете на Юлуш? — раздаде се нечий глас.

Хан Кубрат се подсмихна зловещо. Ако сватовете на хазарския хаган го бяха видели в тази минута, биха предпочели да напуснат Фанагория колкото се може по-бързо.

— Разбрахте ли вие, аксакали и кавхани мои, че цялото това сватовство е само за отвличане на вниманието? В същото време, в което ние с вас говорим с тези лъжци от рода Ашина, Джаик-бек с всеки изминал ден се приближава с тюмените си към Горен Кирмен. Тези сватове ще останат при нас дотогава, докато не се изясни защо Юлуш е изпратил Джаик-бек нагоре по Итил. И ако се окаже, че е срещу нашите крепости, посланиците ще останат у нас като заложници.

— Законът на Тангра забранява да се обиждат посланиците — твърдо каза тептангра Ирсан.

Хан Кубрат се обърна към него.

— Правилно — отвърна. — Чухте, аксакали, какво каза Тангра чрез устата на своя върховен жрец: не трябва да се обиждат посланиците. Ако се изясни, че тюменът на Джаик-бек отива не към Горни Кирмен и хазарите не замислят нищо против нас, аз богато ще наградя посланиците и ще ги проводя с почести. А ако се окаже, че хазарите са ги изпратили само за да приспят бдителността ни, това ще означава, че те не са посланици, а съгледвачи — и аз ще постъпя с тях както заслужават.

И отново се обърна към меджлиса.

— Аксакали мои и кавхани! Говоря ви аз, избраният от вас ювиги-хан на българите: настъпват времена на изпитания. Пригответе се с всички сили да посрещнете страшната опасност. Вещ сън е видял тептангра, сплели са се две змии, и се е родил дракон. Аз ще ви разтълкувам този сън, аксакали и кавхани, и вие ще разберете, че тептангра не е разбрал истината, въпреки че я е гледал в очите. Да, двете змии — това са еднокръвните родове Дуло и Ашина. Скоро, в много скоро време те ще се сплетат в смъртна схватка и ще породят дракона на войната. И ще потече кръвта на българите и кръвта на хазарите и ще осиротеят семействата, и ще се кръстосат сабите и мечовете, а ненаситният дракон ще ни измъчва и измъчва, докато не съберем общо сили и не му отрежем главата — замълча. — Ще ви кажа още нещо, аксакали и кавхани. Помнете: силата ни е в единението. Само така ще победим врага. За това, че ще сме единни, ще принесем свещена клетва. Младшият кавхан Актай да донесе жертвената риба.

Актай донесе рибата — голяма и бяла, на голямо сребърно блюдо. Такава риба се наричаше корбан балик. Хан Кубрат заби острието на кинжала си под перките й, изцеди малко кръв в златна чаша, след това добави няколко капки от палеца си и предаде бокала на най-старшия от аксакалите. Като обходи кавханите и тарханите, чашата заедно с кинжала се върна отново при ювиги-хана. Кубрат собственоръчно я доля догоре с вино, отпи първи глътка и пак я пусна по кръга. Няколкото капки, които останаха накрая, ги изля върху ритуалното седло, също донесено от Актай. Седлото бе поставено в креслото и ханът седна на него. Клетвата влезе в сила и всеки, който я нарушеше, щеше да се счита за клетвопрестъпник и го чакаше смърт.

— От всеки кавхан, който ръководи тюмен, чакам рапорт на всеки три дена. От тези кавхани, които ще се съберат под знамената на илханите, донесенията трябва да постъпват в следните срокове: от ордата на илхан Бат-Баян — веднъж на седем дни, от ордата на илхан Котраг — веднъж на шест дни, от илхан Аспарух — веднъж на пет дни и от илхан Кубер — на всеки три дни. Помнете заповедта ми — половината воини трябва да бодърствуват, а през следващото денонощие трябва да е будна другата половина. Всички трябва да се отправят към алаите си до падането на нощта. Бъдете готови за всичко — и да ни помогне Тангра. Аз казах…

Меджлисът се разпръсна мълчешком. Всеки минаваше покрай ювиги-хана и му се покланяше, а той отвръщаше с пронизителния поглед на вълчите си, дълбоко хлътнали очи.

* * *

Денят беше тежък и ханът много се умори, но когато, вече късно вечерта, получи чрез доверен човек поредното писмо на Константин до императрица Мартина, ханът заповяда да се запали още една свещ в сребърния свещник и се вглъби в четене. Печалният поет пишеше тези писма всеки ден и никога не ги изпращаше — те се бяха превърнали в своеобразна летопис на неговото пребиваване по далечните северни брегове. Той складираше писмата по реда на написването им в ковчеже, от което не беше сложно да се сдобиеш с ключ, при по-голямо желание.

Четенето отвличаше хана от тягостните мисли, които бяха предостатъчно, разсейваше го и от болките в ставите, които особено вечер се усилваха и ставаха съвсем непоносими. Кубрат никога не се беше замислял дали е хубаво или не да чете писмо, което е адресирано до някой друг, но много по-голям щеше да е грехът да изпусне тази възможност — възможността да разбере какво мисли за събитията в българската държава човек, който гледа всичко случващо се тук с очите на страничен наблюдател. Това беше причината. Но имаше и още една: Константин владееше перото блестящо, словата му се лееха плавно, нежно и вълнуващо, когато говореше на императрица Мартина за своята любов, а сухо и ясно като описваше събитията от ежедневния живот, пророчествата му звучаха страшно и глухо. Тонът му бе негодуващ и язвителен, изпълнен със скрити злобни подигравки, когато пишеше за коварството на императора, който с едната ръка помагаше на българите, а с другата изпращаше кервани с оръжия за заклетите им врагове — хазарите. „Трябва да се предполага — пишеше Константин, — че всяко оръдие на смъртта, изпратено и на българите, и на хазарите, ще се откупи с лихви с такива реки от кръв, които, цедейки се капка по капка, ще се превърнат в крайна сметка в звънко злато, което ще зарадва нашия находчив и премъдър владетел за славата на истинската религия, толкова убедително проповядваща милосърдие и братство…“.

На това място хан Кубрат се замисли. Да, няма как да не се съгласиш с Константин. Император Ираклий водеше недостойна двойна (а може би и тройна) игра. Това може до някаква степен да бъде разбрано — всеки се грижи за собствените си интереси на първо място и никак не се тревожи за другите; но нима тази измама не подбужда на свой ред и мамещия да бъде измамен. А ако му хрумне на хан Кубрат да направи точно това и когато веднъж Ираклий се събуди в някое не особено хубаво утро и разбере, че вместо да защитава на север подстъпите към империята, българският владетел се е обединил с Юлуш и се движи към Константинопол? О, гърците биха разтръбили из целия свят за извечното коварство на тюрките, за това, че варварите не спазват договорите и нямат никакво понятие за чест…

Да, именно така би определил император Ираклий напълно разбираемата грижа на ювиги-хана за спокойствието на собствения му народ, спокойствие, което би било за сметка на Византия. За да се случи всичко това е нужно ханът само да приеме подаръците, изпратени от хаган Юлуш, да признае накрая официално присвоената от него титла и да прати Чечке при хазарите.

Но той няма да постъпи така. И не защото ще наруши договора или защото го е грижа за мнението на император Ираклий, въобще не заради това. Заедно със страхливостта за най-лоши сред пороците българите смятат лъжата, измамата и клетвопрестъпничеството. Не заради Ираклий, а заради доброто си име пред народа е верен хан Кубрат на дадената веднъж дума. Той е подписал договор за дружба с Византия и няма сила, способна да го застави да престъпи клетвата си. Ако император Ираклий постъпи иначе — божият гняв — независимо дали на Тангра или на Христос — ще се стовари върху собствената му глава и върху страната му.

До последния си дъх българинът ще бъде верен на сключения договор и никога няма първи да го наруши. И синовете му — и този от тях, който наследи титлата ювиги-хан на българите, и тези, които така и така ще си останат илхани, ще помнят бащините наставления и ще се смятат за обвързани със свещени връзки към дадената веднъж дума. В далечното бъдеще хан Аспарух, спирайки по бреговете на Истър, ще се позове на договора с Византия и приемникът на император Ираклий няма да може да възрази, тъй като по целия свят е известно, че докато договорът не е отменен или нарушен, той запазва силата си — дори и след много години. Така думата, която някога сдържа хан Кубрат, ще се превърне в безценно съкровище за страната му и в решаващата минута ще спаси не един български живот.

Но всичко това ще се случи след три, след четири десетки години. А за сега на хан Кубрат му ставаше жал за Константин. Все по-често и по-често започваха да се прокрадват нотки на тъга в писмата на Константин, все по-рядко си спомняше той за дворцовите градини, където някога, сред розите, четеше възвишени стихове на прекрасната Мартина и благодарно целуваше протегнатата му в знак на висока милост благоухаеща нежна ръка.

Знаеше ли, досещаше ли се поетът в немилост, че с всеки керван, с всеки кораб император Ираклий изпращаше на хана кратки писъмца, в които никога не забравяше да се осведоми за Константин? „Надявам се — така най-често, без да го е грижа за разнообразието, пишеше Ираклий, — надявам се, че нашият най-добър поет обучава децата на прекрасния език на елините и се е показал достатъчно изкусен наставник, на когото засега не виждам никакъв достоен заместник. И докато не го намерим, не възразяваме благородната деятелност на Константин по бреговете на Евксинския понт да продължава и занапред до наше особено разпореждане…“.

Дори и без да познава Византия и император Ираклий, човек можеше да предположи, че на Константин ще му се наложи да остане във Фанагория още дълго. А ако познава Ираклий, щеше да каже уверено, че такова особено разпореждане никога няма да пристигне.

Като остави писмото встрани и легна по гръб в тъмнина, хан Кубрат си помисли, че бившия поет би трябвало да си избере жена сред българските девойки и да заживее реален, а не измислен живот: той, Кубрат, охотно би помогнал на Константин, би му дарил земя и табун с коне, би станал настойник на децата му и с удоволствие би му поверил създаването на училище подобно на тези, в които се обучават най-знатните юноши в Константинопол. А що се отнася до розите — собственият му градинар би помогнал на Константин да отгледа и най-редките видове.

Хан Кубрат лежеше наметнат с кожени завивки, беше му топло и спокойно. Той също помнеше розите в императорската градина. В зората на своите двадесет години той също бродеше сред благоуханните насаждения — вярно, че тогава кръвта му не бе студена и нямаше нужда да се стопля с кожи и одеяла — и константинополските дами от императорското обкръжение охотно посвещаваха красивия чужденец в тайнствата на любовта.

Беше толкова отдавна. Но беше, беше. Лежи ханът със затворени очи, никой не вижда, че по устните му блуждае съвсем младежка усмивка… той отново вървеше по насипаната със златен пясък пътека към зелената куртина^[1], отиваше на среща… Как се казваше тази гъркиня?… Валерия?… Виктория? Имаше рижави коси, прихванати със синя лента, и такива пламенни сини очи…

Горещия поток на кръвта, точно както преди четиридесет години, кара сърцето на хан Кубрат да забие все по-бързо и по-бързо. И ето, че умореният възрастен мъж заспива, усмихвайки се, млад и щастлив…

* * *

Измина един ден и после още един. Всяко утро ханът се надигаше от постелята с очакването всеки момент някой от стражите да му донесе радостната вест, суюнчи: да каже, че на хоризонта се е появил корабът на Илбарис. Но никой не идваше. Настъпи третият ден, ала едва в средата му се случи очакваното.

— Велики хане! На хоризонта…

Младият воин не можа да продължи. Илбарис! Най-накрая!

От радост хан Кубрат даде на алипа пояса си, украсен със златни пластини, като го свали от кръста си, и се втурна към прозореца. Да, вече не на хоризонта, галерата се виждаше съвсем близо до брега: дългите весла се отпускаха равномерно и бързо я носеха към пристанището.

— Актай! Актай!

През тези дни младшият кавхан бе неотлъчно до него. И сега изникна пред хана сякаш изпод земята.

— Тук съм, хане мой!

— Помогни ми да се облека…

След малко владетелят се погледна в огледалото. Халатът във вишнев цвят със златни бродерии и обшит с кожи го подмладяваше. Поясът, който пристягаше този халат, блестеше на слънцето със скъпоценните си камъни, на краката си ханът носеше удобни, меки и много леки сахтиянови^[2] ботуши; на гърдите му на масивна златна верига висеше изображението на слънцето, знак с размера на длан. Ханът остана доволен от отражението в огледалото. Сега оставаше само да чака.

— Веднага щом корабът хвърли котва, Актае, буйтур Илбарис незабавно да се яви пред мен. Разбра ли, Актае? Незабавно…

Кавханът кимна, обърна се и се спусна надолу по стълбите към пристанището, като по пътя си мислеше, как отдавна не е виждал ювиги-хана толкова оживен, толкова радостен. Навярно, реши Актай, Илбарис е донесъл нещо важно. Интересно какво ли би могло да бъде то…

А Кубрат не можеше да си намери място. Сядаше, ставаше, приближаваше се към прозореца, ослушваше се. Къде е Илбарис, защо не идва? Може би Актай не е разбрал правилно? Беше му казано: „Незабавно“. Значи — веднага, без да отлага, на мига.

— Идват, хане мой — каза телохранителят и застина, очаквайки разпореждания.

— Щом влезе буйтурът, ще застанеш на вратата и няма да пускаш никого.

— Да, хане мой.

Илбарис влезе и се поклони. Ханът направи няколко крачки към него да го посрещне, прегърна го и го притисна към гърдите си. Отдръпна се, погледна го в лицето — уморено и измъчено, но доволно.

— Той е тук — прошепна Илбарис и посочи към вратата. — Наричат го Симай-ата, дядо е на нашия учител Константин. Знае… знае как се изработва… как се прави…

— Да влезе.

Илбарис излезе и след минута отново се появи, като водеше със себе си стария грък. Беше го облякъл в нови дрехи и ботуши. В ръце старецът държеше дебела тояга.

Сърцето на хан Кубрат трепна, когато разбра, че това е дългоочакваният майстор. В следващия миг се приближи и положи и двете си ръце на раменете му.

— Ето те и тебе, майсторе Симай-ата!

— Ти говориш по гръцки, велики хане! — старецът внимателно докосна с връхчетата на пръстите си златното слънце на гърдите на хан Кубрат. — Аз съм майстор Симоката, името Симай-ата ми даде твоят воин.

— Ние ще те наричаме, майсторе, с това име, което на теб ти харесва най-много.

Като хвана стареца за ръката, ювиги-ханът го поведе към пейката, застлана с тигрова кожа, настани го и седна до него.

— Ето те и теб, ето…

Симоката започна да се тревожи.

— Велики хане… моят внук… Константин…

— Знам, майсторе Симоката. Само да решим къде ще живееш и ще изпратим да извикат твоя внук. Можеш да се гордееш с него, той си заслужи сред нас и любов, и уважение.

— Аз… аз не знам… отдавна вече, откакто той…

— Жив и здрав е. Щеше да останеш поразен, ако можеше да го видиш. Това, че живее тук, му е само от полза. От него би излязъл отличен воин. И ако поиска, ще му дам най-добрите коне и доспехи.

Симоката каза с развълнуван глас:

— Господ да те благослови, велики хане! Ако на внук ми тук му е добре, ще остана край него до смъртта си. Само да го прегърна и нека всевишният да ме прибере! Аз своето съм си го изживял.

Хан Кубрат каза, като се оглеждаше за Илбарис:

— Какви са тези думи, майсторе Симоката? Защо ти е да мислиш за смъртта? Живей, радвай се на живота. Нужен си на Константин, нужен си на всички нас. Погледни каква красота те заобикаля и не си и помисляй за смъртта. Ще разпоредя да ти дадат най-хубавата стая в двореца. Ще бъдещ мой гост, майсторе, към теб ще се отнасят така, както у нас се отнасят към аксакалите и кавханите. Актай!

— Тук съм, хане мой.

— Това е майстор Симоката, Актае. Той е дядо на нашия учител Константин и мой гост. Ще живее в онази стая, ъгловата, която гледа към морето. Погрижи се там да има всичко необходимо.

— Да, хане мой…

— А след това ще извикаш ли Константин?

— Майсторе Симоката, за твоя внук вече е изпратен слуга. Ти си уморен от пътя, иди си почини. Константин скоро ще е тук.

— Благодаря ти, велики хане. Бог ще ти се отблагодари за добрината…

Едва другите излязоха, и хан Кубрат отново прегърна Илбарис.

— Буйтуре… сине… Ако той… ако този грък наистина…

— Татко, той е изработвал гръцки огън в императорските работилници в продължение на тридесет години. Има златни ръце. Но… трябва да го пазим. Кажи да не пускат никого при него. Ако до императора достигне вестта, че той е при нас, ще го отровят или ще го убият по някакъв друг начин. Помисли за това.

— Не се безпокой, Илбарисе. Само да се залови за работа. Ако преживее при нас дори и само една година, ще се запасим с толкова гръцки огън, че няма да са страшни каквито и да е врагове. И тогава името на българите ще пребъде във вековете…