Мусагит Хабибулин
Хан Кубрат. Войната с хазарите (10)

9

Плава галерата по широката река. Вятърът духа и гони вълните, които се разбиват в борда. На носа стои Денис и неотлъчно следи безкрайния воден простор, слуша как свисти вятърът. Хубаво му е. Скоро ще дойде краят на тяхното пътешествие, а на него му е жал — цял живот би плавал така по Итил, оглеждайки отвесните стръмнини на десния бряг и просторните, заливани от водата поля на левия. Отначало тръгнаха нагоре по Тан, докато стигнаха мястото, където тясна ивица земя ги делеше от водите на Итил. Тогава утригурите се впрегнаха в яките ремъците и прехвърлиха галерата до голямата река. След като заплаваха по вълните й, вдигнаха платна. Приятно се плава с квадратни платна, няма нужда от веслата. Доволен е кормчията, още ден-два път и ще излязат в Хазарско море. А оттам до Билямджир, казват, е на един хвърлей. Добре се чувстват и алипите, които си почиват, измъкнали дългите гребла: всички отдъхват, освен часовите. Философът Йоан Фасиан и преподобният Симеон прекарват времето си в уединение, само двамата, заети с техни си работи, които никого другиго не засягат. Кормчията Денис седи на носа на галерата и слуша как прозрачните зелени вълни шумят под нея. Седи и размишлява, сега точно има време и за това. Мисли си защо, например, не се договорят българите и ромеите и не нападнат дружно хазарите? Вярно, Византия е далеч, трудно е да се уговорят гърците. Но нали антите, че и венедите, са наблизо? Защо тях не извикат на помощ?

Денис не можеше да разбере защо. Ако той беше на мястото на ювиги-хана…

Но никога няма да бъде на неговото място.

Пък и това него изобщо не го засяга. С кого да дружат и с кого да воюват ги касае единствено самите българи. А неговата работа е да докара кораба до Билямджир.

Което и ще стори. Ще му помогне Перун.

И Денис докосва полираната дървена фигурка на страховития бог, която виси на шията му на кожена връвчица, зацапана от времето.

Денис не го засягат българските работи.

Не го ли?

Отдавна отмина онова време, когато за пръв път стъпи на българска земя. Оттогава е преживял сред българите повече, отколкото в родното си село. Диша български въздух, слуша българска реч, яде български хляб. Ето че вече и мисли по български, как тогава да не се отнася до него всичко, което се случва или ще се случва с този народ?

Разбира се, че се отнася. Отнася се до всички. Всички.

Винаги бе смятал така, а ако сега от време на време мисли иначе, виновна е жената. Неговата жена, Егина. Гъркинята. Тя му е взела ума. Денис никога не си е и представял, че жена може да бъде оръдие на разрушението. А Егина е точно такава. Омагьосала го е, вселила се е в душата му и я гризе отвътре така, както червеят дървояд изяжда и най-твърдото дърво, превръщайки го в шепа ненужни стърготини. Ненапразно самите християни казват, че тялото на жената е съсъд на дявола, с тези техни думи може да се съгласи. Съсъд… да… Но колко е сладостен! Денис стои на носа, ала не вижда вече нито далечния бряг, нито зелените вълни. Пред погледа му са огромните очи на Егина, прозрачни и разширени от прииждащата страст, той вижда островърхите й напрегнати гърди, гали стройните й бедра, потъва, потъва и се задушава от целувките й, които повече приличат на ухапване, и за да удължи тези блажени мигове е готов да плати даже с цената на собствения си живот…

Внезапно го обляха бръснещи водни пръски и го върнаха към реалността. Той дръпна кожения шнур и извади от пазвата си своя Перун, издялан от ръцете на някой неизвестен нему предтеча; на него този Перун му бе предаден от ръцете на дядо му. В най-тежките моменти Денис се обръща към божеството с молба за помощ и то никога не го е подвеждало. Ето и сега отпъжда от очите му привидението, греховните и вълнуващи видения на трепетната женска плът. Егина…

Всичко идва от нея. С прегръдките го размеква и той става като глина под дъжда — прави с него каквото иска. Прегръща го тя, омайва го и му шепти разни неща. За българите: какви са му те на него, защо държи на тях? Не била тук неговата родина. И въобще — родината на човек била там, където живее по-добре. А за да живее по-добре, трябва да има злато. Много злато, страшно много. Такъв кормчия, като него цена няма, колкото и да му плащат, все е малко. Повече златни дирхеми трябва да иска от българите, да ги спестява и трупа, а после да напусне Фанагория, защото имало по света и други места.

Хваща ръката му, притиска я към твърдите зърна на гърдите си — и Денис загубва и последната капка разум. Съгласява се с всичко — само и само да продължава, да продължава безкрай плаването сред дълбините на страстта.

А Егина говори ли, говори. И за боговете говори. За Тангра, на когото българите принасят жертви, защото не знаели кой е истинският бог. И за неговия Перун, за амулета. Младият мъж се опитваше да каже нещо, да спори, но как се възразява на Егина, която е легнала толкова близо и ухае като розов храст в градината на хан Кубрат. И бога се забравя, и нечистата сила, с всичко се съгласява, на всичко отстъпва. Гъркинята се стреми точно към това, изсмуква силата от тялото му, промъква се в душата му. Веднъж Денис се унесе в кратък, жарък любовен сън, а тя на мига свали Перун от врата му и го замени с кръст. Тогава за първи път Денис се изплаши, изплаши се от гнева му и Егина. Притисна се към него, обви го с ръце, приласка го. Била се пошегувала, искала само да види отива ли му медният византийски кръст. Отначало Денис остана да лежи под ласките й като мъртъв, после бавно свали кръста и го захвърли в ъгъла. Бистрите й очи станаха кръгли от изумление, устните й — алени, сякаш изцапани с кръв, се изкривиха. Изправи се гола, а кръстчето й тъничко като на оса и гневно тръгна към вратата. На прага се обърна и сякаш изплю: „Варварин!“ След това две седмици не го допускаше нощем при себе си.

Но, после дойде сама. Ала Перун повече не закачаше.

И за българите не отваряше дума. Само често вдигаше поглед към Денис — бърз, втренчен поглед. Сякаш го виждаше за пръв път.

Българите. Високомерните гърци смятат за варварско всяко нещо, което не е гръцко… Варвари или не, но тукашните хора не са алчни, дружелюбни и доверчиви са към всеки. Когато Денис се озова за пръв път във Фанагория, никой не го накара да се чувства като чужденец. Никой не го дебнеше и шпионираше, веднага се превърна в един от тях. Да напусне, както предлага Егина, Фанагория и да замине? Къде, защо? Хубав е градът, харесва му. И както изглежда, не само на него. Егина би могла да се позамисли — нали нейните предци, древните гърци, първи са се заселили на това място. Било е преди много векове, Фанагория е осеяна с руини, останали от онези позабравени вече времена. Кипял е живот из тези места, живеели са хора, изпращали и посрещали кораби. А после дошли хуните, предците на българите. Нападнали града и го превзели, поробили и отвели жителите му. И градът замрял, много години животът в него тлеел едва-едва, мъждукал сред срутените стени. Но животът винаги има последната дума. Изчезнали хуните от лицето на земята, а потомците на Атила наново подели всичко. Хан Кубрат възроди Фанагория — когато създаваше държавата Велика България и търсеше подходящо място за столица, той се спря на изчезналия град. По-рано нямало български градове из приморската степ и Таманския полуостров. Разгромявайки Ашините и сключвайки съюз с Византия, хан Кубрат се установи във Фанагория и не жалеше пари, за да я въздигне от праха и пепелта. Изпратените от император Ираклий архитекти планираха широки улици, домове, площади, дворци, пристани. Използваха и отломките от древните храмове, стени, съоръжения, и чакъл, пясък, вар. И възкръсна, издигна се, вля се живот в новия град — със зелени градини, отрупани с плодове, дървета и цветя. Харесваше му на Денис животът във варварския град Фанагория, и каквото и да му говореше вечер Егина, на сутринта той се връщаше все към същото — никъде няма да заминава, Перун му е свидетел.

И отново стисна в ръка фигурката на всемогъщия идол. Не е никак, ама никак хубаво да се шегуваш с него. Не трябва да го сърдиш и не прощава нито лъжа, нито измяна. Ако пък си му верен, можеш да си спокоен — няма да те предаде, да те измами или изостави. На този бог може да се разчита.

Сега Денис мисли за друго. За гърка, Фасиан, който им каза от сега нататък да го наричат „посланик“ и да казват, че пътува по поръчение на ромейския василевс. Можеш ли да провериш? Че пътува — пътува, ама защо? Носят се слухове, че Чечке — дъщерята на ювиги-хана е попаднала в ръцете на хазарите, а гъркът се е заел да я спаси от бедата. Да я изтръгне от ръцете на хагана! Спомня си Денис — виждал е няколко пъти благородната девойка. Ако той беше на мястото на Юлуш, за нищо на света не би върнал такава плячка. Само чудо или магия може да накара хагана да го стори. Ще може ли Йоан Фасиан да се справи? Щом се е захванал с тази задача, навярно има нещо на ум, едва ли се надява на чудо. Ами ако и философът, и този, другия, за когото говорят, че покръстил племето на готите, протосинкел Симеон, са магьосници? Егина му каза, че техния разпнат бог вършел разни чудеса: спрял слънцето, възкресил мъртвец, водата превърнал във вино. Ако един човек е способен на това, значи и друг го може — особено, ако е като протосинкел Симеон, който толкова усърдно разнася по света словото на своя бог.

Ето, че като се сети за бога, Денис отново погали своя Перун. Изведнъж го връхлетя неистовото, до болка осезаемо желание за миг поне да зърне селото си, в което се беше родил и израснал. Да види дома си на брега на Ворксла^[1], приятелите, с които не се е виждал от толкова дълго и които вече са съвсем възмъжали. Ще го познае ли родината, и ако го познае, ще го приеме ли?

Плава галерата по Итил, река широка като море, тичат вълните, порят ги кораби, но тяхната галера е много по-голяма от всички останали. Затова, навярно, на брега се изсипват хора от крайбрежните селища — да погледат невижданото чудо, друго обяснение няма. Но Йоан Фасиан тихичко се приближава зад него и снишава глас, сякаш е прочел мислите му:

— Виждали са, виждали са дори и по-големи съдове. Императорските галери имат до двеста весла, и също плават по тези места.

Как да не те побият тръпки! Тези гърци са си направо магьосници.

— Ти да не би да си ясновидец, философе? В моята родина, там, където тече река Рос^[2], такива като теб ги наричат ведуни^[3]. Казват, че такова тайно познание е от нечистите сили. Но на мен ми е все едно откъде го имаш. Само кажи, можеш ли със сигурност да кажеш дали ще се върнем живи и здрави обратно?

— Дали ще се върнем? — предпазвайки се от вятъра гъркът се увива във вълнена пелерина и замислено се загледа в прострялата се пред кораба водна шир. — Това, кормчийо, е в ръцете на бога. Ние сме длъжни да правим всичко, което е в нашите възможности. А за което не е — разчитаме на бога.

— Но на кой? Моят е Перун, а твоят — Христос.

— Ами че ти разчитай на Перун, а аз ще се осланям на Христос. Всичко е в техните ръце, кормчийо. От две неща трябва да се страхува човек — от божия гняв и от собствената глупост. От последното даже повече.

— Но нима ума и глупостта не са ни дадени точно от бога, а философе?

Йоан Фасиан погледна Денис с любопитство. Тъкмо понечи да отговори на венеда, когато видя, че към левия борд приближава голяма лодка, пълна с хора, въоръжени с лъкове и копия. Хазари? Какво толкова? Първо те са малцина. Второ, галерата пътува под византийски флаг.

От лодката извикаха на тюркски:

— От къде идвате? Кои сте вие?

Йоан Фасиан отговори на същия език:

— Галерата принадлежи на императора на Византия Ираклий. Отиваме в Билямджир.

Изглежда поривът на вятъра отнесе думи му, защото хазарите отново извикаха същото. Този път Денис им отвърна. Явно го чуха, посъветваха се, след това започнаха да изостават и още дълго се виждаха зад кърмата. Това бе първата среща, каква ли ще бъде втората?…

— Какво искаха, Денисе?

Той сви рамене. Патрул навярно, устието е близо. Ще подадат сигнал от лодката към брега, а от брега към следващия патрул ще тръгне пратеник с известие — и така до самия Билямджир. Така действат хазарските охранителни постове.

— Не своеволничат ли?

— Както дойде, философе. Случва се понякога. Местните бекове също нямат нищо против да присвоят част от плячката. Плавал по реката кораб — и вече го няма: иди разбери после кой е виновен. Сред хазарите най-първи е хаганът, но и бековете си знаят сметката, а няма смисъл владетелят да се кара с тях заради някакъв си ограбен търговец.

— Искаш да кажеш, за всеки случай да сме нащрек, а?

— Няма да е излишно.

Денис предупреди десетника на утригурите — воините да са в готовност, докато галерата не премине устието на Итил и не навлезе в морето. Устието се разделя на няколко ръкава и мястото е подходящо за засади. Десетникът кимна и тръгна към алипите, а Денис се разпореди да заредят каменометите на носа и кърмата. По заповед на хан Кубрат всички галери бяха оборудвани с такива — който сам се пази и господ го пази; към всеки каменомет предвидиха по пет гърнета гръцки огън. Едва успя да обходи кораба и десетникът дотича:

— Пет големи хазарски лодки стоят напряко на реката, кормчийо.

— Алипите ти да са готови.

Духа вятър, подгонва кораба. Носи го право към лодките. А в тях с опънати лъкове и с куки на дълги въжета стоят десетки хазари: щом се озоват отляво и отдясно, ще хвърлят куките и като котки, мигом ще се изкатерят по въжетата до палубата. Ако не внимаваш — ядосвай се после на себе си. По-добре да се избегнат излишните рискове.

— Философе!

— Да, Денисе?

— Ще се оправиш ли с каменомета?

— Зареждай огъня, аз ще дотичам до кърмата. Приготви се…

Йоан Фасиан кимна и точно навреме: една стрела почти докосна косите му и се заби в мачтата точно над главата му. Така значи…

Гъркът се сниши и побягна към каменомета… Много е важно да не направиш погрешна стъпка. Хазарските лодки не се раздалечаваха, държаха се заедно, стрелите със зло жужене пробиваха платното, закачиха някого, летяха все по-гъсто. Ръката на Фасиан лежеше на ръчката, той все още изчакваше. Сега ли? Не, още малко. Още. Още. Време е!

Дръпна ръчката. Островърхото глинено гърне, натъпкано с възпламеняваща се смес, премятайки се във въздуха, описа остра дъга и полетя към лодките. Падна… и в същия миг морето избухна и се запали. Вик на ужас се раздаде от лодката, обхваната от пламъци и дим, нечие тяло падна във водата, в огъня. Оставяйки нещастниците на произвола на съдбата, останалите лодки с все сили се устремиха към спасителните брегове. Денис внимателно преведе галерата покрай огъня. След това предаде руля на помощника си и приближи към философа, който все още стоеше до каменомета. Изтри потта си и му каза:

— А ти, Йоане, си бил истински воин!

Гъркът отвърна без усмивка:

— Наистина съм воин.

И затвори очи. Току-що със собствените си ръце лиши от живот няколко човека. Ето така философията се сблъсква с живота. И със смъртта.

Преследваше го мирисът на изгоряла човешка плът.

Денис не каза нищо повече и се върна при руля.

Вече притъмняваше, когато галерата излезе сред простора на Хазарско море. Над тях се стелеше мъгла, сгъстяваше се пред очите им, и дума не ставаше да се продължава нататък. Опасно бе и да акостират на брега. Денис заповяда да свалят платната и да спуснат котва. През мъглата се процеди ситен дъждец, зашумоля тихичко. Скоро изчезна всякаква видимост. Човек, идващ насреща ти, можеше да различиш едва когато е почти до теб. Преподобният Симеон, загърнат от главата до петите в своето черно расо, протегнал ръце напред като слепец, приближи, прекръсти се, вдигна очи към непрогледното небе и въздъхна.

— Господ ни праща изпитание…

„Изпитание“. Денис нищо не отвърна, само се обърна настрани. Нямаше нужда да ги изпитва господ, по-добре да беше им помогнал. В такова време, ако хазарите се досетят да се прокраднат с лодките си, няма и да разбереш кой ти е прерязал гърлото. Той тръгна към кърмата, но Симеон го задържа.

— Спри, не бързай толкова.

— Какво искаш, преподобни отче? Аз съм варварин…

— Всички ние сме деца на един бог, и варварите — също. Смири гнева си, бушуващ в душата ти. Несправедливият гняв отнема силите ти, не дава нищо в замяна и изпълва сърцето ти със зло. А бог учи на любов.

— Моят бог, преподобни, ме учи на предпазливост. Ще вървя.

— Не богохулствай, кормчийо. Бог е невидим, но всичко вижда. Всичко на света е от него и в него.

И отново се прекръсти.

— Господи, заради безкрайното свое милосърдие, прости на тази езическа душа, съсъд на невежество и заблуждение, просвети го и го освободи от лошите мисли, насочи го към светлината на Христовото учение… И мен, твоя раб, прости и помилвай, освободи от греховете и упъти…

Денис искрено се учуди:

— Но, аз, преподобни отче, съм езичник. А ти за какво искаш опрощение?

— За тебе, кормчийо. Както спасителят наш е приел върху себе си грехове ни, така и ние, неговите земни слуги, приемаме върху себе си греховете на нашите ближни. Какво се полюшва на ремъка в пазвата ти? Мислиш, че не знам ли? Езически идол. А аз стоя до теб и не мога да намеря думи, с които да те убедя да го изхвърлиш зад борда и да се обърнеш с просветлена душа към истинската вяра. Към нея принадлежи и твоята Егина, вярна наша привърженица, но и на нея не й достига убедителност, за да може да спаси твоята душа от бъдещи вечни мъчения…

И като се кръстеше и шепнеше молитви, Симеон се разтвори в гъстата мъгла, сякаш сам беше изтъкан от безтелесна материя. Денис бръкна в пазвата си, напипа Перун и го потупа.

— Ти не се бой — каза му той. — Аз тебе за никого няма да те сменя…

* * *

Нощта мина спокойно, без произшествия, а на сутринта слънцето разгони мъглата, морето заблестя, оживя, по зелената и пенлива повърхност заиграха отблясъци. Нямаше вятър и гребците седнаха на веслата, но не успяха да стигнат далече. Голяма лодка, подобна на бързоходна галера, се появи отдясно на борда; на носа стоеше богато облечен човек. Денис, едва докосвайки руля, насочи кораба към лодката и даде команда на гребците да вдигнат веслата.

— Кой е този? — попита Йоан Фасиан, щом се приближи и застана до кормчията.

— Тархан на хагана Юлуш — каза Денис. След това се провикна: — Спуснете трапа!

Лодката на тархана плътно се долепи към тъмния борд на галерата, но велможата не бързаше да се изкачи. Той огледа войниците на борда, спря погледа си на Денис и безпогрешно разпозна Йоан Фасиан като най-главния. После каза:

— Известно ми е, че галера с посланиците на императора на ромеите отива в Билямджир. За вас ли става въпрос или за друг кораб?

Отговори кормчията:

— За нашия кораб става въпрос. Ето този човек — и посочи философа, — е изпратен при хаган Юлуш.

Тарханът вдигна глава и погледна гърка с любопитство. По лицето му се плъзна меланхолична усмивка.

— Страхувам се, че ще съм принуден да задържа вашия съд. Заповядано е да не допускам никого при хагана, освен ако няма специално основание.

Денис преведе на гърка и Фасиан попита:

— А какво означава „специално основание“?

Кормчията се поколеба, преди да процеди навъсено:

— Трябва да му се плати. Това е цялата работа.

Гъркът сви рамене. Така вече е ясно. Всички хора по целия свят са еднакви, всички искат да спечелят от ближния си. Отиде до каютата си и след малко се върна с тежка кожена торбичка в ръка. Пристъпи към трапа и я протегна на тархана.

— Ето, нашето специално основание — каза той и макар да го произнесе на гръцки, колкото и да е странно, тарханът го разбра, погледна го в очите и кимна. Денис стоеше отгоре и така и не улови мига, когато торбичката премина от ръка в ръка и изчезна незнайно къде. Ръцете на Йоан бяха празни. Гребците отблъснаха лодката с весла.

— Лек път — важно изпроводи галерата тарханът. — Аз мисля, че нашия хаган ще ви приеме…

Греблата отново се потопиха във водата и галерата, следвайки брега в далечината, продължи своя път. Гъркът стоеше до кормчията и през цялото време гледаше натам, където лодката с тархана вече едва-едва се различаваше.

— Можеше и да не му даваш злато — каза Денис.

Гъркът се усмихна:

— Можех. Но правилно направих, че дадох, нали ще ни се наложи и да се връщаме обратно. Ние, гърците, обичаме да повтаряме, че всеки манастир има свои собствени правила, не си струва да ги нарушаваш. Ти си плавал много и трябва да знаеш. Какво правят моряците по време на буря, за да успокоят вълните?

— Молят се на своя бог.

— Само за себе си. Друго какво?

— Ако има бъчва с мас, я изливат зад борда.

— Е, сега разбра ли? Кое е по-скъпо — бурето с мас или живота? Няколко десетки златни монети или спокоен път до Билямджир и обратно? Само да изпълним поръчението на ювиги-хана, аз на връщане ще дам на този тархан двойно повече.

Денис не спори.

— Не ми е жал за тези пари, философе. Харчи ги, мен не ме засяга.

— Не си прав, кормчийо. Парите, похарчени за делото ни, не са изгубени. И тебе тази работа те засяга не по-малко, отколкото засяга когото и да било българин. Ако не спасим ханската дъщеря, тя ще се озове в харема на хаган Юлуш и рано или късно българите ще се окажат под властта на хазарите. Целият им живот, а това значи и твоят, ще стане съвсем различен.

Денис искаше нещо да отвърне, но в това време наблюдателят, застанал на носа, протегна напред ръка и извика:

— Билямджир! Билямджир!

И всички се втурнаха към носа…

* * *

Настаниха ги в кервансарай, удобен и просторен, предоставиха им слуги, предложиха им охрана, но те се отказаха от нея, имаха си своя. Хранеха ги обилно, не им вземаха скъпо. Йоан Фасиан не жалеше златните монети, слугите бяха доволни. Подаръците, донесени с кораба, пренесоха в специална стая, която охраняваха утригури и дори спяха там. На третия ден се появи вече познатият им тархан, усмихна се с неопределената си усмивка, държа се много доброжелателно, обеща да поговори с царедворците, отговарящи за приема. Обясни им, че в Билямджир сега има много гости от чужди страни, опашката е дълга, хаганът приема два пъти в седмицата, а понякога и само веднъж, останалото време прекарва при красавиците в харема, трудно е човек да се добере до него.

Още една торбичка премина в ръцете на сановника, а може и да не беше само една. Изведнъж се оказа, че тарханът, макар и смешно, общо взето сносно говори гръцки и в последно време Фасиан не прибягваше до услугите на Денис. От това кормчията бе напълно доволен, скиташе из града, гледаше чуждия живот, сравняваше, отбелязваше. Кой знае, гъркът може и да се окаже прав — хаганът и хан Кубрат да се договорят помежду си и да се наложи да свиква с хазарските обичаи.

Измина още един ден, после още един. Явно златните монети смазаха сложния механизъм на дворцовите приеми, защото в края на седмицата посланиците на Ираклий бяха поканени в двореца на хазарския хаган. Гърците взеха десет алипа да носят подаръците, взеха и Денис. Нужен, не нужен, редът навсякъде е един и същ — посланиците винаги водят със себе си тълмач.

Дълго вървяха из малките улички, прекосиха дворцовия площад, минаха през портата. След това се озоваха в просторна стая, в която имаше няколко врати, украсени с резба и позлата. Сред стаята се издигаше малък фонтан. В огромната му каменна чаша плуваха златни рибки, пулеха очи, разтваряха уста. Хаганът обичаше тези рибки и ги хранеше със собствените си ръце. Йоан Фасиан малко нервничеше, а преподобният Симеон, точно обратното, бе преизпълнен с боен дух — вертеп на езичници, потънали в грях!

Денис гледаше през прозореца към двора. Там коняри разхождаха коне с чуден, невиждан цвят, стройни, дългоноги, сякаш облети със злато. Денис се захласна и пропусна момента, когато централните врати се разтвориха и там се появиха стражи, заставащи по двама вляво и вдясно, с копия в ръка.

Гърците и Денис преминаха в приемната зала.

Хаган Юлуш ги чакаше, излегнат на ложе, застлано с огненочервен килим. Беше облегнат на избродирана с коприна възглавница, под ръката му имаше друга. Изглеждаше съвсем млад, по-млад от своите двадесет и пет години. На главата си носеше подобна на калпак шапка, обшита със самурена кожа и цялата обсипана със скъпоценни камъни и бисери. На раменете му бе наметнат червен чапан^[4], извезан със златни конци, а в ръцете си държеше някакво кълбо с меден цвят. Изпод гъстите вежди гледаха широко отворени, не прикриващи любопитството си, очи. Вляво и вдясно на ложето стояха също толкова богато облечени хора, които си приличаха по нездравия, восъчножълт цвят на безбрадите лица. Денис отгатна, че това са евнуси.

Покланяйки се, към хагана се приближи царедворецът, отговорен за церемониите, падна на колене, докосна с устни върховете на ботушите, милостиво протегнати от хагана, пропълзя на колене и нещо прошепна. Юлуш кимна, придворния припълзя обратно, пак допря устни до ботушите. Все още на колене, той произнесе:

— На посланика на василевса се разрешава да приветства сина на Тангра.

Йоан Фасиан, гледайки право пред себе си, направи крачка напред.

— Светейши хагане на хазарската държава! — произнесе той звучно. Огромната зала се изпълни от гласа му, такъв какъвто никога до сега Денис не го беше чувал да звучи. — Аз, патриций Йоан Фасиан, посланик на моя повелител василевса на Византия Ираклий, ти предавам най-добри пожелания от моя господар. Дълги години живот ти желае император Ираклий, крепко здраве, храбростта на лъв и смелостта на пантера. От далечния Константинопол ти изпраща, светлейши господарю на тюрките, своите подаръци и уверения в неизменно приятелство и любов.

Когато гъркът свърши с краткото си приветствие, изправеният зад гърба му Денис произнесе същото дума по дума на тюркския език, роден както за българите, така и за хазарите. Произнесе и веднага отстъпи назад. Хаганът обърна глава и кормчията видя, че зад гърба на хагана има не само възглавница, а и един човек, който приличаше на юдей. Хаганът го изслуша и кимна. Човекът пристъпи напред и каза на чист гръцки език, без акцент:

— Всемогъщият хаган благодари на император Ираклий за пожеланията и разрешава да покажете подаръците.

Денис разбра, че това е личният съветник на хагана, юдей на име Гаян, известен с това, че владее всички човешки езици. Облечен бе скромно, но не целуваше ботушите на хагана и се държеше встрани от придворните, застанали на колене.

Йоан Фасиан даде знак и алипите, един по един, натрупаха подаръците в краката на Юлуш. Гледаше владетелят безценните дарове с все така широко разтворени очи, и само два пъти едва трепнаха клепките му: при вида на кривата дамаска сабя с ръкохватка, украсена с елмази, и на шубата от хермелинова кожа. Изправяйки се с гъвкаво движение, той взе сабята в ръце и приближи матово блестящото острие към лицето си — момченце, видяло любима играчка. Прокара длан по шубата. След това каза небрежно:

— Да отнесат подаръците…

Остави сабята.

След това каза няколко кратки изречения на придворния, стоящ на колене до него. Той закима, за пореден път зацелува червените ботуши на господаря и после изчезна. Хаганът каза нещо и на юдея, който почтително се поклони и преведе за гърците:

— Великият хаган кани пратениците на василевса да бъдат негови гости. Ето какво каза той дословно: „На небето има много звезди, но само едно слънце. Слънцето само избира своя път, всяка звезда заема определено място. Нека пратениците заемат място на масата, съответстващо на тяхното положение.“

Хаганът слушаше, любуваше се на острието, кимаше. На Денис му се стори, че хаганът знае гръцки език, а може би не само гръцки. Гаян може да го е научил на всякакви езици. Един тархан придружи гостите до местата им. В съседната стая бе подредена огромна маса, по която блестяха златни и сребърни съдове.

Хаганът с едно движение скочи на крака и едва сега Денис можа да го разгледа както трябва. Той приличаше на пантера — гъвкав, силен, млад, с огромен ръст — точно като хан Кубрат, само че бе четиридесет години по-млад. На такъв човек силите му стигат за всичко — и за удоволствия в харема, и за битки с враговете. За пръв път в сърцето на Денис се прокрадна тревога. Родът Ашина можеше да се гордее със своята последна издънка. Хаганът е опасен и всеки, който не дооценеше тази опасност, рискуваше да направи голяма грешка.

За Юлуш начело на масата беше поставено кресло от слонова кост с висока облегалка и с възглавници. Седнал, той се оказа по-високо от всички. „Ето кой се оказа слънцето тук.“ Денис се боеше да вдигне очи, сякаш някой внезапно може да прочете мислите му.

Хаганът повдигна глава и изчака да се възцари благоговейна тишина.

— Радостен съм, че пратениците на император Ираклий достигнаха пределите на моята държава — каза той. — Предайте му моите благодарности за добрите пожелания и за подаръците. Предайте също, че аз няма да забравя неговата щедрост, и неговото внимание. Но няма да скрия, че не всички дела на вашия император ми харесват.

Той се замисли, след това си наля кумис в златна чаша със странна форма, изпи го наведнъж и без да я остави обратно на масата, продължи:

— Например, не ми харесва, че император Ираклий притеснява и дори прогонва от страната си богоизбрания и богобелязан народ.

— Великият хаган има предвид последния указ на императора против евреите? — направо го попита преподобният Симеон. Денис видя как ноздрите му се разшириха; Симеон не обичаше потомците на онези, които разпнаха Христа.

— Точно така — преведе юдеят Гаян думите на Юлуш. — Ние тук смятаме този закон за несправедлив. Където нямат сили да поддържат законен ред в държавата, там цари произвол.

Йоан Фасиан възрази с достойнство:

— Силата се състои в това да се промени закона, ако той е остарял. Волята на императора е свещена за всички, които населят пределите на Византийската империя. Доколкото аз знам, при обсъждането на този закон, ограничаващ дейността на евреите в империята, са взели участие най-висшите членове на държавния съвет.

Юдеят Гаян безстрастно преведе.

— Законът е правилен! — без да може да се сдържи извика преподобният Симеон. — Те разпнаха Христа, и сам господ обрече това жалко племе на гонения и скитане.

Гаян преведе и това. Хаганът с интерес погледна изпълнения с праведен гняв Симеон и отвърна:

— Доколкото аз знам историята на вашия бог, служителю на Христос, то него са го разпънали римляните. Но може би светият отец ще ме поправи?

— Евреите са го разпънали! — извика Симеон. — Те и само те. Римляните са били единствено слепи оръдия в ръцете на първосвещеника Каиафа^[5].

— Първосвещеникът можем да го разберем — каза хаганът. — За него Христос е бил само един от евреите… само малко по-своенравен. Той е смятал, че е прав да накаже отделилата се от стадото овца, и сторил точно това. Било е негово право. Не си ли съгласен, свети отче?

Ако Фасиан не бе задържал с неочаквана сила опитващия се да скочи Симеон, работата можеше да свърши лошо. По лицата на хазарите, седнали около масата, ясно се четеше ужас. Никой не смееше да спори с хагана. На никого, дори в кошмарен сън, не би могло да му мине през ума да спори с него просто така, край масата. Такова нещо можеше да стори само човек, чийто живот въобще не му е мил. В присвитите очи на хагана гърка видя искри — така проблясват очите на пантерата в мига, в който нанася последен, смъртоносен удар. Повдигайки се от мястото си, философът каза:

— Разбирам поразителната с мъдростта си мисъл на повелителя на хазарите. Ти искаш да кажеш, господарю, че само на бог е дадено да определя съдбите на народите и земният владика не трябва да подражава на небесния. И именно затова си против този закон, който… който потиска нашите евреи, ползвали се дълго с благоразположението на предшественика на император Ираклий, както и с неговото собствено.

— Правилно си разбрал моята мисъл, посланико — каза хаганът.

— Не ще се забавя да я донеса до слуха на василевса — каза Фасиан. — И съм уверен, че твоите думи ще намерят отклик и разбиране у моя господар.

Хаганът милостиво кимна. Богословският спор го заинтригува за не повече от миг. В края на краищата всички въпроси се решават със силата на оръжията. В близко време при император Ираклий ще възникнат множество проблеми, които ще са много по-важни от изселването на гръцките евреи извън пределите на империята.

Той отново вдигна пълната чаша. Животът е прекрасен. Прилича на златна чаша с опиваща напитка и докато ти стигат силите, трябва да я пресушиш до дъно.

Това и направи. След него вдигнаха чашите си и гостите.

Безшумно в залата за пиршества влязоха музиканти. Голи до кръста млади танцьорки, прикрили връхчетата на гърдите си със златни листенца, се завъртяха под звуците на музиката, сладострастно извиваха гъвкави тела, преплитаха ръце, огъваха се до земята, размятали коси… Хаган Юлуш, разкрил в усмивка белоснежните си зъби, ги наблюдаваше с възхитен поглед. Иззад гърбовете на гостите непрестанно изникваха слуги, понесли тесногърли стомни, пълни с кумис, едните блюда на масата се сменяха с други и ястията нямаха край. Юлуш пиеше чаша след чаша, без да се опива, само движенията му ставаха по-резки и искриците в очите му се задържаха все по-дълго. Фасиан забеляза, че от време на време хаганът хвърляше към него бърз поглед, в този поглед имаше нещо. Имаше нещо… но какво?

Музиката стихна, танцьорките изчезнаха, хаганът сякаш очакваше нещо. Какво ли?

Той плесна с ръце и в този момент в залата въведоха един човек. Денис вдигна глава от блюдото с месо и искаше да попита нещо, но въпросът така и замря на устните му.

Не можеше да повярва на очите си, гледаше младежа, чието лице бе цялото покрито със синини и рани, гледаше и не вярваше.

Пред тях стоеше Илбарис. Буйтуре, какво е станало с теб? Как се озова тук — в разкъсани дрехи, завързан, пребит? Денис търсеше отговор на тези въпроси и не намираше. Нима съдбата ще го застави да гледа как осиновеният син на хан Кубрат ще бъде подложен на мъчения и изтезания и накрая убит пред очите на всички…

Такива неща са се случвали в двора на хаган Юлуш, това го знаят всички. До ухото му се разнесе шепота на Йоан Фасиан:

— Наведи очи, Денисе, не зяпай, гледат ни.

Денис сведе очи към блюдото пред себе си. Сякаш бе онемял и вече нищо не виждаше и не чуваше. Илбарис! Как така?…

— Погледнете този човек — разнесе се гласът на хагана. — Как мислите, кой е той?

— Роб за продажба — небрежно подхвърли Фасиан и надигна чашата с кумиса. — За твое здраве, светлейши хагане. Желая ти всички твои врагове да се явяват точно така пред теб — в дрипи и оковани.

Очите на хагана проблеснаха.

— Кълна се в Тангра, ти каза златни думи, посланико на Ираклий. Така и ще бъде. Но този път не позна.

— Ако не съм познал, тогава кажи кой е този.

— Това — каза хаганът, като се изправи и се доближи до пленника, — този човек не е роб, въпреки че мога да го направя роб. Този човек украсява с храбростта си тюркския народ, на когото никога не са липсвали храбреци. Това е буйтур Илбарис, приемен син на моя враг хан Кубрат. Но тук той не е мой враг, а гост.

— На твоя гост са му вързани ръцете — отбеляза гъркът.

Юлуш се усмихна с блестящите си бели зъби, сякаш се озъби.

— Развържете моя гост. Поднесете му кумис!

Илбарис стоеше с наведена глава, с усилие разтъркваше отеклите си китки. До него, с напълнена чаша в ръка, се появи слуга. Воинът пое чашата с напитката, а ръцете му трепереха. Три дни го бяха държали във влажна тъмница без храна и вода, където по лицето му пробягваха плъхове. Целият се бе вмирисал и се бе приготвил за смъртта. Тя сигурно ще настъпи съвсем скоро, ако не и сега. Погледът му попадна на дамаското острие, подпряно на креслото от слонова кост. Между оръжието и него стоеше само една пречка — хаган Юлуш. Ако го блъсне, ще се хвърли… ако никой през това време не му забие кинжал в гърба…

Хаганът го гледаше с насмешка. Досети се! Жалко…

— Налейте му още…

Кумисът беше пресен, ароматен, силен. Чашата бе голяма, Илбарис беше гладен. Две чаши кумис вече бяха в празния му стомах, главата му се замайваше. Юлуш каза:

— Пий, буйтуре. Който умее да пие, може и всичко останало. Седни на масата.

— Ако съм твой роб, нямам работа на тази маса — с усилие помръдваше разбитите си устни Илбарис. — А ако съм твой гост, бих искал да си ида. Човек не трябва да сяда на трапеза в такъв вид.

Хазарският повелител, който още се усмихваше, изведнъж се начумери:

— Казаха ми, че си отчаян храбрец. Но не съм си мислел, че ще ти стигне смелост да спориш с хаган. Може би се обиди от това, че гръцкият ми гост те нарече роб? Не се обиждай, той нас всички ни нарича езичници и варвари. Съдбата пожела да се окажеш в Билямджир. Кой може да спори с Тангра? Аз ценя храбростта, буйтуре. И за да разбереш, че думите на хаган Юлуш не се разминават с делата му, милостиво ти прощавам греховете и те взимам на служба. Ще ти дам един тюмен воини. Доволен ли си?

Младият властелин стоеше съвсем близо до Илбарис, чист, благоухаещ, снажен. Беше и красив — и го осъзнаваше. Беше смел — даваше си сметка и за това. А сега искаше да бъде в очите на целия всят и великодушен. Чакаше отговор.

Българинът вдигна глава. Той усещаше отвратителната миризма, която се носеше от дрехите му и от него самия. Виждаше устремените отвсякъде към него погледи. Гледаше го Денис, незнайно как озовал се в Билямджир. Гледаха го и двамата гърка, Йоан Фасиан и преподобният Симеон. Евнусите го гледаха с мъртви очи. С черни непроницаеми очи го гледаше юдеят Гаян. С присвити жестоки зелени очи го гледаше повелителят на хазарите хаган Юлуш. Всички те чакаха отговора му.

И той каза:

— Благодаря ти, хагане, за думите ти. Знам, че ти си велик воин. Ако бях свободен от клетвата, която съм дал на хан Кубрат, кълна се, че бих тръгнал с теб като прост алип. Но не съм свободен.

Зениците на Юлуш съвсем се стесниха. В тях вече нямаше и следа от усмивка.

— Значи отказваш да ми служиш?

— Ти си илтабар, хагане, и изискваш вярност от тези, които ти служат. Който веднъж е нарушил клетвата, той ще я наруши още девет пъти. Като повелител на хазарите, ти стоиш над думите и клетвите. Но като воин трябва да ме разбереш: два пъти една и съща клетва не се дава.

Бледните лица на евнусите прежълтяха като восъчни. Денис затвори очи. Сега хаганът ще викне палача и главата на буйтура ще се затъркаля по пода, разплисквайки наоколо кръв. После хаганът ще заповяда да направят от черепа на бунтовника чаша и да я обковат със сребро или със злато… Само юдеят Гаян гледаше хагана и буйтура с непроницаем поглед, сякаш се намираше много далеч от тук.

Хазаринът мислеше. Този батир му харесваше. Такива са му нужни, именно такива. Такива, които от сутрин до вечер са готови да му ближат подметките, ги има в изобилие. И такива, които са готови до края на дните си да стоят на колене — също.

Той тръгна покрай Илбарис, а гласът му беше мек:

— Помисли си, буйтуре, преди да се откажеш. Хаганът прощава за дързостта. Но веднъж. Втори път няма да има! Ако се откажеш от тюмена, кълна се в Тангра, ще те продам на първия купувач като роб. Помисли си. Вярно си служил на хана си, а с какво ти се е отблагодарил той? Какво ти е дал? Пасбища? Табуни? Направи те дясната ръка на илхан Котраг — не е голяма работа. Ела при мен, вземи тюмена. Ако се отличиш — ще те направя бек. Падни на колене, дай клетва за вярност и ще се изправиш свободен и богат.

Илбарис се прости с живота си и каза:

— Прости ми още веднъж, хагане. В детството ми са ме учили, че батирът застава на колене само в два случая — пред могилата на предците си и пред ручея, за да утоли жаждата си. — Значи, не…

Тишината бе непоносима. Пръстите на Йоан Фасиан, с които стискаше края на масата, побеляха. Ето сега… сега…

Хаган Юлуш стоеше край креслото от слонова кост. Сабята от дамаска стомана му бе под ръката. Този българин си заслужи смъртта. Но няма да цапа острието, за такива работи си има палач. Трябва само да каже една дума. Една.

Обикновено лесно произнасяше тази дума. И сега ще я изрече.

Ала мълчеше. Мислеше.

Защо, мислеше си той, човек, който дълго е живял на този свят, познал е всякакви удоволствия, с последните си сили се вкопчва в отлитащия си живот и е готов да запълзи в краката ти, да се въргаля в нечистотии, да предаде и ближните си и самия себе си, само за да отложи, та макар и с един кратък миг, неминуемата за всичко живо смърт. И защо друг човек, като ето този батир, не се бои от смъртта, а се бои от безчестието, бои се да наруши дадената някому дума? Ето, той, хаган Юлуш, сега ще даде знак — и този батир ще умре. А онзи, на когото е дал дума, ненавистният гонител на Ашина хан Кубрат, даже няма да разбере за това. Защо този българин не се бои от смъртта? Защо? Нали е толкова страшна… нали е завинаги. Ще умре… за какво? Заради дадената дума.

Колко са могъщи думите! Каква власт имат те! Ето че той, всесилният илтабар на хазарската държава, се оказва безсилен пред някакъв прост воин. Това е удивително… непостижимо.

Какво да прави с този инат човек? Той трябва да умре.

И хаган Юлуш, след като взе това решение, вече се обърна към тархана, за да издаде заповед, когато в ума му проблеснаха думите, казани от Илбарис. Какво каза той? „Ти си велик воин…“ Той го каза. Той, който не се бои от смъртта. „Ти си велик воин.“ Вярно е. Добре е, че бяха произнесени тези слова и че прозвучаха тук. Добре е, че ги изрече не един от тези, които целуват червените хагански ботуши, а българин, враг. Добре е, че тези думи бяха чути от посланиците на император Ираклий, хитрите гърци, дошли неизвестно от къде и защо, навярно за да разберат тайните на неговата държава. Какво пък, нека разберат. Нека слушат тези думи, произнесени в минутата преди смъртта от храбрия батир. Той, хаган Юлуш, е велик воин. Придворните му, съветниците му, всичките му безчислени евнуси мислят, че е способен само да вкусва ласките на жените в харема. Те грешат. Той е велик воин! Способен е на всичко — и на ласки, и на битка, и да се хвърли срещу империята на ромеите, и да развее черния хазарски флаг чак до бреговете на Истър…

На хагана му се стори, че стои така цяла вечност. Но всъщност всичко продължи не повече от миг. Той взе решение. Този, който го нарече велик воин, няма да умре. Той ще живее. Достоен е да живее. Но не трябва да се досети на какво дължи живота си.

И затова каза:

— Този твърдоглавец не поиска да бъде свободен. Негова си работа. Продавам го. Кой иска да го купи?

При тези думи всички ахнаха удивени. Ръката на Йоан Фасиан, все още силно впита в ръба на масата, се отпусна, пръстите му се разтвориха. Това беше знак свише! Беше знак, който не биваше да пренебрегват.

Той се надигна.

— Ако съдя по решението му, велики хагане — каза философът, — този батир е толкова глупав, колкото е и храбър. Нямам нужда от роби, но ако не поискаш много, ще го купя. Въпреки, че да си кажа правичката, бих предпочел да дам парите си за някоя красавица. За такава девойка, като дъщерята на хан Кубрат, аз, прощавай, но не бих пожалил и хиляда златни монети.

Юлуш, успял вече да пресуши голяма златна чаша е кумис, звънко се разсмя.

— Ще запомня думате ти, гърко — каза той. — Събирай пари. Мисля, че дъщерята на този Дуло скоро ще бъде в ръцете ми. И ако не ми хареса, ще ти я отстъпя… въпреки че се боя, че не си й по вкуса. Предполагам, че повече ще й се понрави ето този инатливия. Е, какво купуваш ли го?

— Тъй като нямаш подходяща девойка, ще го купя. Колко искаш?

Очите на хагана заблестяха. Тази игра му хареса.

— Дай да се спазарим — каза той — батирът е млад, силен, красив. Мисля, че струва петстотин жълтици.

— Ако го взимах за харем — каза гъркът, като се опитваше да изглежда възможно най-равнодушен, — тогава красотата и младостта му наистина биха стрували толкова. Но не го взимам за харем…

Хаганът, който бе успял да пресуши още една чаша, подхвана:

— Да, не те съветвам да го купуваш за харем, ха-ха-ха… освен ако не извършиш върху него малка операция… Но тогава ще заприлича на тези тук…

И той неочаквано ръгна с пръст едно от восъчните лица. Евнухът се усмихна криво на шегата на своя повелител.

— Петстотин жълтици, велики хагане — продължаваше гъркът, — не е реална цена. Дори аз не струвам толкова. А този българин, ти сам каза, не само е млад, но е и опърничав. Дълго ще се наложи да го уча с камшика. Но двеста златни дирхема ще ти платя за него.

— Ще ми платиш за него четиристотин и петдесет и ще можеш да го вземеш със себе си.

— От уважение към теб, велики хагане, ще дам двеста и петдесет.

Удивителна бе лекотата, с която хаганът пресушаваше чашите с кумис. Колко вече бе изпил? Пет? Седем? Десет?

Наля си още една. Тялото му беше леко, като на птица. Ще продаде на гърка българския храбрец. Какво ще направят с него? Ще го изпратят в каменоломните? Ще го оставят у дома? Ще го продадат другиму?

Той погледна Илбарис. С един тюмен такива упорити храбреци би пребродил земята от край до край, както някога бе сторил общият им предтеча илтабар Атила. Но откъде да вземе такъв тюмен?

— Добре — достигна до него гласът на гръцкия посланик. — Купувам този роб за четиристотин златни монети. Ето ги.

И философът постави пред себе си кесийка с парите. Юлуш кимна равнодушно.

— Напиши документа — заповяда на тархана. — А ние, както се полага по обичая, да полеем сделката. Донесете вино!

Донесоха вино в запотена амфора. Юлуш напълни чашата си, отпи половината и я протегна на Фасиан. Едва сега гъркът видя от какво пие хагана цяла вечер — това беше човешки череп, обкован в злато; в очните орбити бяха инкрустирани два шлифовани изумруда. Ръката на философа трепна, виното се разплиска по ръкава му. Владетелят чакаше.

— Пий, гърко.

Гласът му бе непреклонен. И в него се долавяше още нещо. Може би насмешка? Като преодоля отвращението си, Йоан Фасиан отпи една глътка.

— Трябва да пресушиш чашата до дъно, посланико на император Ираклий. Такъв е нашият обичай.

— Прости ми, велики хагане, не ми се е случвало да пия по толкова.

— Очевидно е. Навярно и посланик не ти се е случвало да бъдеш преди…

Какво искаше да каже? Като се стараеше да не покаже обхваналата го тревога, Йоан Фасиан допи чашата до дъно. Пое си дъх и срещна насмешливия поглед на Юлуш.

— Налейте на посланика още — заповяда той. — Нека пие за здравето на своя василевс. А ти обърни внимание какво държиш в ръцете си. В този златен съд е заключен черепът на някога знаменития воин, кавхан Саклаб, дясната ръка на хан Кубрат. Ще дойде време, посланико, и ти ще можеш да пиеш с мен вино от черепа на самия хан Кубрат.

С огромно усилие гъркът се усмихна:

— Ако пия по толкова, хагане, няма да доживея дотогава, защото ще се пропия окончателно.

Хаганът, а след него и всички придворни, се разсмяха.

— Добре, ще те пожалим, посланико. Подайте чашата на бившия буйтур.

— Кавхан Саклаб беше не само дясна ръка на хан Кубрат — каза Илбарис, като гледаше с ненавист Юлуш. — Той беше и мой баща.

— Така ли? — повдигна вежди хаганът. — Още по-добре тогава. Излейте виното в гърлото му.

Повалиха Илбарис на пода. Двамина седнаха на краката му, още двама държаха ръцете му. Разтвориха зъбите му с кинжал и изляха виното… то потече по лицето, по шията, по дрехите.

— Отведете го.

И пирът продължи. Сякаш нищо не се бе случило. Носеха още вино, още кумис. Още месо, птици, още риби. Денис молеше бога да му даде сили да изтърпи всичко до край. Преподобният Симеон се прекръсти тайно. Йоан Фасиан се бореше да не повърне. Само хаганът ставаше все по-весел и по-весел. Отново зазвуча музика, отново се появиха полуоблечените красавици, закръжиха, заизвиваха се. Една от тях, най-красивата, хаганът сложи да седне на коленете му, наля й вино, целуна разголената й гръд, а тя се смееше високо.

Хаганът си наливаше чаша след чаша, изпращаше и на гостите… Музиката ставаше все по-оглушителна, смях избухваше в различни краища на масата, девойките от време на време присядаха до този или онзи от гостите, прегръщаха го, смееха се, отвеждаха го със себе си. От изпитото на Йоан Фасиан му се виеше свят, сетивата му се изостриха, в ушите му звънтеше. Той вече не разбираше добре къде е и какво се случва. Една от танцьорките се притисна към него, той видя яркочервените й устни, косите й с цвят на узряла ръж, сините очи и бенката на лявата й гръд. Девойката бе пияна, от нея се носеше ухание на цветя, тя му протягаше чаша с вино.

— Пий — казваше му на развален гръцки език. — Пий и всичко ще мине…

Той пое чашата от тънките й ръце, посегна с устни към бенката под малката гръд и почувства върху себе си нечий поглед.

Гледаше го старецът, седнал отсреща. Той бе мършав и побелял, като изсушена от вятъра мъртва кост, и погледът му беше мъртъв и неподвижен. И изведнъж гъркът си спомни, че вече го бе забелязал веднъж. Той не се бе докоснал нито до виното, нито до кумиса, не бе откъснал от месото, нито от птиците. Седеше изправен и само жълтеникавата му брада, потрепваща от време на време, показваше, че не е мъртвец, а жив човек.

Това бе тептангра на хазарите Урягай.

Никой не знаеше на колко години е. Нямаше хора, които да си го спомнят като млад. Той винаги е бил стар, сбръчкан и побелял. Името му разтреперваше всички, тъй като се славеше като магьосник и чародей, способен да чете скритите мисли. Говореха също, че Тангра му е разкрил тайната на безсмъртието и че ясновидството му е дар от боговете. Хаган Юлуш често прибягваше до този дар, но в последно време не беше доволен от жреца на Тангра. Предсказанията, които се откъсваха от мършавата, покрита с изпъкнали сухи жили шия на тептангра, не съответстваха нито на очакванията, нито на плановете му. Ако Юлуш послуша тептангра Урягай, не трябва да напада хан Кубрат, а едва ли не да отиде при него с поклони. Бог бил открил на Урягай, че ще се съхрани племето Дуло, а хазарите ги чака забвение и гибел.

Такъв тептангра не бе нужен на хагана. Нямаше съмнение, че старият магьосник отдавна не е с ума си и вече не става за нищо. Затова и хаган Юлуш тайно се свърза с тептангра Ирсан. Въпреки че и Ирсан не е млад, но той ненавижда хан Кубрат и няма да започне да пророкува гибелта на рода Ашина. Не, Юлуш не беше забравил, че навремето именно Урягай събра останките от рода, разгромен от българите, че именно той поддържаше Юлуш, когато той събираше заедно всички хазарски племена… Всичко е вярно. Но не трябва да се лежи вечно на стари лаври. Върховният жрец на Тангра не е лишен от нищо — изпращат му същата храна, която яде и самия хаган, и десет млади девойки дари за харема му хаган Юлуш — нека сгреят с младостта си изстиващата му кръв. Но на него му е нужен друг прорицател.

С една ръка прегърнал смеещата се красавица, с другата хванал чашата, хаганът извика през масата:

— Тептангра Урягай!

Старецът се надигна бавно, сякаш всяка част от изсъхналото му тяло се изправяше сама. Бе облечен с нов халат от зелена самаркандска коприна, падащ до пода, и красив пояс от червена кожа със златни закопчалки. Когато се изправи, той обърна мършавата си глава към Юлуш.

— Искаш да ме попиташ за нещо ли, Юлуше? Питай.

— Искам да те попитам, бащице, харесаха ли ти даровете, които ми изпрати император Ираклий?

Тептангра промълви с безцветните си устни:

— Ако бях на твое място, Юлуш, навярно бих се замислил защо ти изпраща тези подаръци.

— Не казва ли народът, бащице, че на харизан кон зъбите не се гледат?

— На коня не се гледат, Юлуш, вярно е. Ала на гърците аз бих погледнал.

Хаганът се усмихна.

— Ами вземи и погледни.

Сухата глава на върховния жрец бавно се обърна към двамата ромеи. Мътните очи сякаш ги гледаха от бездната на хиляди години.

— Защо са дошли при нас посланиците на василевса, бащице?

Козята брадичка потрепна веднъж, после пак.

— Зная защо — разнесе се скърцащ глас, — виждам, чета мислите на този грък. Тангра ми разкрива всичко, което човек иска да скрие…

Той затвори очи и замърда устните си. Всички чакаха.

— Посланикът на ромеите иска да знае дали ще воюваш с хан Кубрат. Интересува го също и съдбата на ханската дъщеря.

Хаган Юлуш отстрани девойката от себе си. Очите му гледаха зорко.

— Така ли е, посланико на император Ираклий?

Йоан Фасиан се надигна с усилие. Опиянението изтичаше от него заедно с хладните струйки на страха, които се стичаха по гърба му. Ако този жив мъртвец наистина умее да чете мисли, хан Кубрат скоро няма да дочака вести от Билямджир. Света троице и ти, дево Мария, помогнете да излъжа неверниците…

— Всеки повелител — и ти трябва да се съгласиш с това, светлейши хаган, — всеки повелител, изпращайки своите посланици в далечни краища, им дава някакви задачи. Ако ме освободиш от отговор, охотно ще премълча. Но ако поискаш да отговоря, ще го сторя.

— Говори…

— Волята ти е свещена. Но първо за нещо друго. За това, че ако един човек може да чете скритите мисли на другите, той ще е равен на бога. Та нали такъв човек ще може да чете не само моите мисли, в които няма чак толкова много тайни, но и твоите, светлейши хагане. Не мисля, че ти ще търпиш край себе си такъв човек. Тептангра общува с бога, но не е бог. Затова може само да предполага, но като предполага е близо до истината, тъй като не е сложно да се разбере хода на мисълта на човек, който е изминал пътя от Константинопол до Билямджир.

Той си пое дъх. Хаган Юлуш не сваляше очи от него — така, както котката гледа мишката.

— На император Ираклий не му е все едно кой ще застане начело на силния тюркски народ — каза гъркът. — Но сега императорът има договор с хан Кубрат. Не крия, бях при него…

— И какво видя?

Гъркът повдигна рамене.

— Ти сам знаеш, велики хане, какво мога да видя там. Видях много стар и болен човек, който иска да умре спокойно в двореца си.

Юлуш отметна глава и се разсмя.

— Ще му помогна да умре — каза той, като спря да се смее. — А може би дори в двореца — и то съвсем скоро…

— Императорът пожела да ти предам, че би искал да знае плановете ти. Няма да скрия, от юг към империята настъпват ордите на сарацините, спокойствието на северната граница ще даде на императора възможност да махне няколко хиляди човека от тези места. Какво мога да предам на господаря си?

Хаган Юлуш все още с твърда ръка стисна тънкото гърло на амфората, сякаш това бе гърлото на хан Кубрат. Ще дойде и неговото време, на този стар лисугер, който мисли да се наседи зад крепостните стени на Фанагория. Няма да се наседи… няма.

Той си наля вино в черепа, обкован със злато, разливайки, поднесе към устните си и го изпи. Остави чашата.

— Император Ираклий иска да знае моите планове? Ще ги узнае. Всички ще ги узнаят. На север. На юг. Навсякъде.

Той говореше бавно, сякаш искаше да се вслуша в тези думи, които невъзмутимият юдеин Гаян повтаряше след него като ехо.

— Императорът иска да знае… Ще узнае. Ти ще му предадеш, посланико. Аз ще поведа тюмените си срещу българите. Ще предложа на този страхливец от рода Дуло да ми даде всичките си джайляи и хора… и тогава ще му разреша да умре спокойно във Фанагория. Но ако… но ако не се подчини!… — хаган Юлуш скочи на крака. — Ако не ми се подчини, ще го унищожа. И българите му. Целия народ. Ще ги изтребя, изгоря, закопая в земята. Крепостите му ще срина. А на него ще му отрежа главата… ето така… и ще направя от нея чаша.

Той дишаше тежко, очите му помътняха. Сега той не изглеждаше нито красив, нито привлекателен. Дори млад не изглеждаше. Искаше кръв, много кръв, да текат реки от кръв. Кръвта на българите…

Всички мълчаха. Мълчаха с наведени очи. Да воюват с българите? Но защо? Много хазари се сродиха с българите. В разхвърляните из степта станове е трудно от пръв поглед да различиш кое от чернооките, яки деца е родено от българска, кое от хазарска майка. Да изтреби, да изгори… Един е езикът им, един е богът им, еднакви са им обичаите, само знамената са различни — бяло на българите и черно на хазарите. А това е толкова малко…

Хаган Юлуш правилно разбра мълчанието. Обхвана всички с мътен, изпитващ поглед. Мълчат! Страхливци… той няма нужда от тях. Те всички тук са евнуси — и тези, които са кастрирани, и онези, които не са. Ще се справи и без тях. Трябват му воини, алипи, хиляди воини, които ще изпрати напред. Напред, за неговата победа и за целия род Ашина.

Той прехвърли погледа си на тептангра. Хайде, кажи нещо, хайде…

— Нищо друго ли не искаш да ни кажеш, тептангра Урягай?

Мъртвата глава се обърна към хагана и мъртвият глас произнесе:

— Говорих с Тангра, хаган Юлуш…

— Продължавай, продължавай…

— Тангра ми каза, че ювиги-ханът на Велика България Кубрат ще напусне този свят преди ти с войската си да наближиш стените на Фанагория…

* * *

Йоан Фасиан нямаше какво повече да прави тук. Но не искаше да предизвиква вниманието на хагана, ако се разбърза прекалено много, затова се върна в кервансарая, живя там ден, два, три. Заедно с преподобния Симеон се срещаха с гърците, толкова вездесъщи, колкото и вечните им съперниците юдеите. Те обаче тук, в хазарския хаганат, бяха още повече, откъдето и да било другаде и тук въобще не ги притесняваха. Гърците се оплакваха на посланиците от ограниченията в търговията, от високите налози, между другото разказваха и за това, което знаеха или бяха чули от други. Една вечер Денис видя как от стаята на философа, която имаше отделен изход към двора, излезе човек, загърнат в тъмен плащ. На улицата го очакваше широкоплещест въоръжен мъж с факел в ръка. На светлината Денис позна юдея Гаян.

Измина още един ден. Преподобният Симеон предния ден бе кръстил няколко новородени, бе настинал, кашляше и изпратеният от двореца табиб го накара да пие заешка мас. Когато приключи с всички разговори и дела, Йоан Фасиан изпрати Денис на пристанището да подготвя кораба за отплаване. Денис попита за провизии и вода. Гъркът каза да поиска от тархана.

Измина още един ден и още един. На Денис все му се струваше, че престоят им в Билямджир не може да завърши просто така, че нещо непременно трябва да се случи. Всяка вечер, когато се унасяше в сън, той разговаряше със своя Перун. Идолът бе намръщен и с целия си вид потвърждаваше тревожните опасения на кормчията. Той се успокои едва тогава, когато ивицата вода между черния борд на кораба и каменните кейове на пристанището започна да расте пред очите му. Но едва когато Билямджир остана в далечината, Денис въздъхна с облекчение. През всичките тези дни мислеше за Илбарис и за странната му съдба, но в суматохата по отплаването не можеше да отдели и минутка, за да се види с буйтура. Сега, когато предаде руля на помощника си, кормчията отиде при Йоан Фасиан.

— Направо не ми се вярва — каза на гърка, който се усмихна.

— Почакай. Все още ни предстои да навлезем в устието на Итил. И най-вече да стигнем до мястото, където ще преминем през сушата.

Денис подръпна кожения шнур, на който висеше дървеният му бог.

— Перун ще ни помогне — каза той. — А сега кажи как е Илбарис?

Гъркът го погледна:

— Искаш да го видиш ли?

Денис кимна.

— Почакай, не бързай. Нека да дойде на себе си. Това едно. И друго — при нас има хора на хагана, ти ги видя. Те ще дойдат с нас до устието, там ще слязат. Не е нужно да виждат повече, отколкото трябва. Съгласен ли си?

— Ти по-добре знаеш.

— Вярно е. Хубаво е, че го признаваш, Денисе. Тогава повярвай, че зная по-добре и за нещо друго.

— За какво говориш, философе?

— Не знам. За теб. И за твоя бог.

— Не ти ли харесва моя Перун? Може би си мислиш, че твоята вяра е по-висша от моята?

— Тя не е по-висша, Денисе, не е и по-нисша. Тя е различна. Сравни дупката, която рие лисицата и храма, който въздига човек. И едното, и другото е направено, за да се живее. Но в първия случай е живот в дупка, а във втория…

— Разбрах те, философе.

— Добре е, ако си ме разбрал. Разбери и повярвай — бъдещето не принадлежи на езичеството, а на християнството.

— На света, философе, не живеят само християни.

— Вярно е, Денисе. Само че работата е в това как те живеят. Вярата в бога преобразява целия живот на човека, откъсва погледа му от земята и го устремява в небето. Към слънцето, към звездите, към другите светове…

— Но ние не живеем на звездите, а на земята…

— Вярно е. Само че и животните живеят на земята. Главата на животното е устроена така, че през цялото време гледа в краката си. Затова и човекът властва на земята — той може да види звездата, както веднъж са я видели влъхвите. Изгряла звезда над Витлеем и те разбрали, че на света е дошъл спасител…

Платното, което до това време висеше неподвижно като парцал, изведнъж заплющя, изду се, изопна се…

— Приберете веслата! — викна Денис.

Десетникът на утригурите повтори командата му. Корабът смело се носеше по спокойната повърхност на морето.

— Моли се на спасителя си — каза Денис на гърка, — да спаси и теб, и мен. А аз ще се помоля на своя Перун. Така ще бъде най-мъдро.

С това приключи разговорът им.

* * *

Дървеният идол на венедите ли помогна, или разпнатият богочовек на гърците, но преминаха през устието без произшествия. Денис подкара гребците и те безропотно гребаха чак до утринната зора, самият той също не затвори очи. Едва когато вляво и вдясно се ширна речната необхватна повърхност на Итил, всички въздъхнаха с облекчение. Денис легна за час, като остави управлението на кораба на помощника си. Когато се събуди, слънцето вече бе в зенита си.

— Сега може да поговорим с буйтура — каза Йоан Фасиан. — Да вървим, кормчийо…

Може би гъркът правилно бе решил да остави Илбарис да си отдъхне през първите дни на плаването — буйтурът започна да идва на себе си. За последните дни и седмици той се бе състарил почти двойно: сега никой не би му дал неговите малко повече от двадесет години. Много премисли за това време Илбарис и сега сподели мислите си с гърците и с Денис.

Хазарите ще воюват, ето какво разбра и искаше да каже на хан Кубрат. Тюменът на Джаик-бек дойде по левия бряг на Итил не само за да обсади и превземе Горен Кирмен, преди всичко хаган Юлуш замисляше съюз с номадските тюркски племена срещу уседналите българи. Това бе най-древната тактика в света — да насъскаш бедните срещу богатите, обещавайки им богата плячка. Готвеха се да преразпределят света, поне този, който бе в обсега на хазарския хаган. Всички степи и пасища трябваше да се сдобият с нови стопани. На хаган Юлуш се полагаше да реши кои точно да са те. И друга задача, която пътьом решаваше Джаик-бек: дъщерята на хан Кубрат — Чечке. Хаган Юлуш се бе присмял на Йоан Фасиан — нито за хиляда, нито за десет хиляди златни монети не би се отказал от тази девойка, дори и да беше сляпа и глуха. Когато я вземеше за жена по закона на тюрките и той, и неговите деца, които Чечке би му родила, ставаха неоспорими наследници на държавата на българите.

Когато Илбарис заговори за Чечке, гласът му зазвъня, след това посърна.

— Ти все още я обичаш — нито каза, нито попита Денис.

Илбарис не отвърна. Няма да му се усмихне щастието — вече бе разбрал това. И друго бе разбрал — за самия хан Кубрат Чечке е рядка възможност да предпази себе си и всички българи от хазарско нашествие. За това бе нужно само едно нещо — без да губи време да я венчае за Юстиниан, наследника на император Ираклий. Със съвместните усилия на ромеи и българи Юлуш ще бъде разгромен и на наследниците на хан Кубрат завинаги ще им останат земите, наследени от баща им…

— Не знам — каза Денис, съжалявайки приятеля си. — Не знам, Илбарисе. Но ми се струва… струва ми се, че ханът те изпрати срещу Джаик-бек, за да се отърве от теб. Ще ми се да греша.

Илбарис отпусна глава. На него също му бе минала тази мисъл. Но е лошо, ако Денис мисли така и е още по-лошо, ако започне да говори за това.

— Забрави думите си, Денисе — каза буйтурът. — Забрави и никога повече не ги повтаряй, чу ли? Дори и да си прав, не мога да съдя приемния си баща. Не аз съм му съдия, а само съвестта му и Тангра. Когато той решава нещо, уверен съм, че мисли за държавата. Не за теб, не за мен, а за всички заедно. Той е ювиги-хан.

— Добре е, че го почиташ — каза Денис. — А според мен и ювиги-ханът, и тептангра, и ние с теб — всички сме хора. Ако удариш някого — ще извика. Ако се пореже, ще потече кръв. Ти казваш: приемният ти баща мисли за всички заедно. Но за всички, означава и за теб. А ако даде Чечке на ромеите или, да кажем, не я спаси от хаган Юлуш — каква е неговата грижа за теб?

— Трудно ми е да ти обясня, Денисе. Не бива всеки да мисли само за себе си. Всеки трябва да се бори за близките си, а и те за него. Тогава народът ти е непобедим. А сам нищо няма да спечелиш.

— И какво реши?

Илбарис го погледна:

— Ще се върна в Горен Кирмен, Денисе.

— При Чечке?

— При алипите си. Там е моят ермак алай. И мястото ми е там. Ще доплавам с вас до сушата и ще тръгна…

Така и стори. Докато воините-утригури приготвяха кораба за преминаване през ивицата твърда земя, Илбарис се превръщаше от пленник във воин. Чергаруващият наблизо народ покани при себе си приемния син на ювиги-хана, който по чудо се бе избавил от бедата и според обичая го дари с всичко необходимо. От родствениците си Илбарис получи и доспехи, и ятаган, и лък със стрели в колчан, а главата на рода му позволи сам да си избере най-добрия кон. Сега беше готов. Оставаше само да се прости с другарите си. Но Денис бе зает с кораба, Йоан Фасиан също някъде бе изчезнал. Илбарис дръпна поводите. Конят изви тънката си шия и обтегна юздата…

Когато вечерта Денис и гърците се събраха край огъня, Илбарис вече бе далеко.