Мусагит Хабибулин
Хан Кубрат. Войната с хазарите (7)

6

Бавно течеше времето за тептангра Ирсан — толкова бавно, колкото бързо отлиташе то за хан Кубрат. Естествено, това е разбираемо — грижите не оставяха ювиги-хана, а когато човек е потънал в грижи, времето не просто тече, то препуска, лети. Тептангра за никъде не бърза, седи в подземието, само слаб слънчев лъч достига през решетките до него. Носят му храна и кумис. Нарът в ъгъла е покрит с мечи кожи. Бавно се влачи времето, бавно отекват горе стъпките на караулбашията. Примигва тъничкият слънчев лъч, когато стражникът преминава пред решетката на прозореца.

Можеше да се предположи, че тептангра е изпаднал в отчаяние, че в тревогата си не знае какво да прави и какво да предприеме. Но не беше така. Ювиги-ханът може да е велик, но и върховният жрец е не по-малко велик, все едно къде се намира — в подземието или в храма. Посред нощ той извика при себе си началника на караула, заплаши го с божия гняв и му заповяда, не го помоли, а именно му заповяда, да извика в тъмницата кавхан Саксин. Караулбашията не можеше посред нощ да попита хан Кубрат какво да прави с нареждането на тептангра, ала не смееше и да не се подчини на божия наместник на земята. Когато кавхан Саксин дойде, двамата с тептангра дълго разговаряха. След като свършиха, кавханът изчезна, разтвори се в нощната мъгла — Тангра помогна и на него, и на караулбашията, защото никой нищо не бе видял, нито чул. Но съмненията терзаеха началника на стражата. Гневът на божеството е страшен, но не по-малко страшен е гневът на ювиги-хана. Когато смяната му дойде, воинът се яви пред владетеля и му разказа всичко.

Ирсан знаеше, че ще стане точно така. Но това вече не беше от значение. Нечуваното оскърбление, което хан Кубрат нанесе на Тангра, не можеше и нямаше да остане неотмъстено. Огромна е властта на ювиги-хана, но и жрецът не е сам в опитите си да предотврати войната с хазарите, много от кавханите го поддържат. Кавхан Саксин ще предупреди всички останали. Илхан Бат-Баян също няма да остане равнодушен. Оскърблението, нанесено на него, на Ирсан, засяга всички, които не са съгласни безмълвно да се подчиняват на владетеля. Ако кавханите не искат също да се озоват в тъмницата, трябва да действат. Защитавайки тептангра, те ще защитят и себе си.

Караулбашията стоеше пред хан Кубрат и чакаше. Бе извършил престъпление, беше готов да си понесе наказанието. Но наказание не последва.

— Смени охраната — разпореди се ханът. — Следете за всеки, който се приближи и на крачка до тъмницата, и ако видите някого, незабавно го доведете при мен.

— Да, велики хане — каза караулбашията. — Муха няма да прехвръкне.

Така и не прехвръкна. На следващия ден до решетката на прозореца бе хванат човек с чуждестранен вид, дълги коси и черна дълга брада. Сграбчен внезапно от силните ръце на стражниците, той от страх изгуби дар слово и само силно захълца. Продължи да хълца дори когато застана пред ювиги-хана.

— Дайте му вино — нареди владетелят.

Телохранителят подаде на чернобрадия чаша, пълна с хиоско. Чужденецът я взе и започна жадно да гълта. Виното се стичаше по брадата и дрехите му. Накрая престана да хълца.

— Кой си ти? — попита Кубрат.

В тъмните очи на чернобрадия, приличащи на маслини пропълзя страх.

— К-к-к-карат ми е името, велики хане. От Самарканд. Син на известния търговец Бакир. Карат се казвам.

— Развържете му ръцете.

Телохранителят сряза ремъците с острия си кинжал. Човекът, който се нарече Карат, започна да разтрива посинелите си китки.

— Карат, казваш? А? Да не би да ме лъжеш?

Като произнасяше тези думи, ханът сякаш случайно направи едно движение, от което червеният му ботуш леко се подаде изпод дългия халат от пухкави хермелинови кожи. Това беше малка хитрост. Ако този човек е изпратен от стана на хаган Юлуш, той ще се хвърли в краката на Кубрат, както е научен да прави при хазарите. Ако е от друг край, където няма такъв обичай, ще остане прав.

Не му се наложи да чака дълго. Мъжът, който се представяше за самаркандския търговец Карат, се хвърли на пода и запълзя към краката на хан Кубрат, опитвайки се да целуне ботуша му. Ханът гнусливо отдръпна крак.

— Вдигнете го.

Железните ръце на телохранителя изправиха търговеца на крака.

— От хаган Юлуш ли си изпратен?

От страх на Карат му се разтрепериха коленете. Ако телохранителят не го подкрепяше, щеше да се свлече пода.

— Говори. Само истината може да те спаси.

По лицето на Карат се стичаше пот. Той прохриптя с глас, пълен със страх и отчаяние:

— Кълна се… кълна се, о, най-добър сред хановете, велики повелителю на моретата, степите и реките, аз съм само търговец на щитове. Доставям най-добрите щитове на твоите воини. Този път донесох и копия; заповядай да ги донесат, ще останеш доволен. А оттук купувам кожи, рибен клей и други неща…

— Искаш да кажеш, че си се промъкнал при тептангра Ирсан, за да му продадеш щит? Или може би копие?

Погледът на човека, нарекъл се Карат, се замята по стаята, сякаш търсеше изход, през който да се превърне в мишка и да се измъкне на свобода. Но изход нямаше.

— Аз… — пелтечейки започна той, — аз, благородни хане, дойдох при достопочтения Ирсан… защото… защото… той ми дължи пари… и ето, че отидох в дома му, а него го нямаше, и започнах да го търся, защото искам да се прибирам, а не можах да намеря върховния жрец у дома, а той взе от мене тези кафтани, а пари не ми даде…

— Кафтани ли?

— Дрехи, о, най-силен сред силните, с невиждана красота, толкова великолепни, че дори ти, най-могъщ сред могъщите, няма да се посрамиш, ако ги облечеш. Ако искаш, мога да ти ги опиша, тъй като такава материя, изтъкана със златни и сребърни нишки, се прави само в моя роден Самарканд. По яката тези одежди са украсени със скъпоценни тюркоази, предпазващи от злите духове, и със смарагди, камъните на преизподнята, и с други…

— Ти говориш за одеждите в множествено число…

— Наистина е така, о, най-прозорливи. Тъй като три такива кафтана донесох аз и предадох лично на тептангра Ирсан, който ми нареди да дойда след няколко дена, но когато дойдох, за свой ужас разбрах, че великият довереник на бога седи в тъмницата и днес сутринта неговата свещена глава може да бъде отделена от шията му.

— От кого си узнал това?

— От кавхан Саксин. Един от тези три кафтана е предназначен за него.

— Така ли било…

Хан Кубрат обърна гръб на търговеца. Трескаво размишляваше. Тук имаше някаква тайна. Дрехи, украсени със златни нишки и скъпоценни камъни. За какво са? Те са нужни само тогава, когато провъзгласяват нов владетел. Така, така. Не е ли малко поизбързал тептангра? Кой трябва да се издокара с тези дрехи? Тептангра, кавхан Саксин, а третият? Третият трябва да е този, който ще издигнат на трона, неговият наследник. Илхан Бат-Баян?

— За кого е третият кафтан? — рязко се обърна Кубрат към търговеца, който все още бе в ръцете на телохранителя. Търговецът позеленя от страх и малко му остана да падне на земята.

— Убий ме, велики хане… но този кафтан… тази дреха е предназначена за ювиги-хана. Значи, за теб.

— За мен? Или за някой друг? Отговаряй! Може би за друг… за друг ювиги-хан?

Зъбите на Карат тракаха неудържимо.

— За ювиги-хана, о, най-прозорливи… така каза тептангра. Аз… аз съм най-нищожния от смъртните, не го попитах… не попитах. Аз съм просто един търговец, мисля само как да продам и да купя… и ти, величайши, за когото не съществуват тайни, ще се съгласиш, че у всеки търговец умът върви след стоките. Ако знаех…

— Пусни го — каза ханът на телохранителя и той отслаби хватката си, при което търговецът се свлече на пода като вързоп с дрипи. — И извикай Карабаш.

При произнасянето на това име дори телохранителят, който не знаеше що е страх, усети по гърба му да пролазват студени тръпки. Карабаш беше главният палач, човекът, чието име означаваше смърт.

Владетелят отново се приближи до прозореца, търговецът пропълзя след него по пода, опитвайки се да достигне ханския ботуш и тихичко скимтеше.

— Знам, — каза Кубрат, — че тептангра ти е доверил някаква тайна. Говори, докато не е късно.

— Прав си, прав си, о, най-велики сред великите. Но той взе от мен свещена клетва и ако я наруша, каза тептангра, боговете ще изтребят цялото ми потомство до седмо коляно и няма да остане никой, който да продължи моят род и моите дела. Ако той ме освободи от клетвата…

Търговецът не се доизказа. Влезе палачът, съпровождан от телохранителя. Облечен бе целият в черно, от което лицето му, толкова бледо, сякаш без капчица кръв, изглеждаше дори зеленикаво. Брадата му растеше на остри бодлички, особено гъсти покрай очите, които бяха черни като входа към ада. Жилестите му и необикновено дълги ръце неподвижно висяха покрай тялото, но пръстите мърдаха, сякаш живееха свой отделен живот. Когато влезе, палачът склони глава, но не произнесе нито една дума. Зад гърба му като призраци на смъртта чернееха двамата му помощника.

— Той е твой — каза ханът на палача, който, без да промени изражението си, впи оценяващ поглед в Карат и помръдна с рамо. Двамата помощници извлякоха изгубилия съзнание търговец от стаята. Палачът очакваше по-нататъшни разпореждания. Хан Кубрат знаеше защо. Той можеше да каже: „Днес“, можеше да каже и „Утре“. Всичко зависеше от сведенията, които искаше да получи. Но нима вече не узна всичко? Има случаи, когато е по-добре да не научаваш всичко докрай. Когато всичко ти е известно, не можеш да погледнеш на случващото се в перспектива, което невинаги е по-добрият вариант. Той не се съмняваше, че попадайки в ръцете на главния палач и помощниците му, Карат ще забрави и страшната клетва, и децата си, и целия си род. И не само това, освен, че ще каже всичко, което знае, ще признае и всичко, което Карабаш поиска да чуе от него… ще разкаже за тептангра, за кавхан Саксин, за своите и за чуждите тайни… за всичко. Нека се помъчи още малко, във всеки случай заслужава смърт. От истинността на думите му зависи само това, от каква смърт ще умре — бърза, от кривия меч на Карабаш, или конете ще го влекат по земята, докато душата му не отлети от изтерзаното му тяло.

И Кубрат забрави за търговеца. В края на краищата, какво представлява този Карат — жалка тресчица в могъщото течение на живота? Не е там работата. Работата е в тептангра. Неукротим е Ирсан, защитен е от хорските присъди с принадлежността си към висшите сили, дори меджлисът не може да се разпорежда с живота му, толкова висок е авторитетът на главния жрец. И така е правилно, иначе никой няма да почита и самия Тангра. Единствено слънчевото божество може да го извика при себе си. Друг е въпросът по какъв начин…

Карабаш не бе помръднал от мястото си и восъчното му лице не изразяваше нито недоволство, нито нетърпение. Хан Кубрат се обърна към него и срещна бездънната бездна на черните му зеници, от които надничаше небитието.

— Ще те извикам…

Карабаш спокойно посрещна погледа на ювиги-хана, сякаш разговаряше с най-простия от смъртните. След като изслуша заповедта, отново склони жилестата си шия и излезе. Кубрат дълго гледа след него. Някаква мисъл се мярна в главата му… мярна се и изчезна. Той отново я извика. Така. Огледа я от различни страни. Може да стане. Запомни я, трябваше да я обмисли внимателно.

Тази мисъл имаше пряко отношение към съдбата на тептангра.

Той започваше да става опасен. Дълго време можеше да не обръща внимание на това. Докато върховният жрец не се опълчи явно срещу него. Докато поддържаше в името на Тангра всичко, което и самият хан смяташе за необходимо. Дори пчелата не закача човека, докато той не й досади — едва тогава показва жилото си. Тептангра сега му пречи и трябва да изчезне…

Известно време ханът обмисляше идеята. Представи си, че тептангра Ирсан се е присъединил към боговете. От тази мисъл почувства облекчение. Тя му бе приятна, а следователно и правилна. Няма ли да се разсърди Тангра? Би било много лошо. Но той може да бъде умилостивен с богати дарове и жертви…

Оставаше само да се доизмислят подробностите. Тептангра трябва да се пусне на свобода. Освен това, трябва да бъде успокоен. Не бива да се подхранват слуховете. Нужно е да се издигне авторитетът на върховния жрец, да му се даде награда. Може би трябва да му се възложи някакво почетно поръчение? Такова, че заедно с почестите да носи в себе си и известна опасност? В такъв случай каквото и нещастие да се случи с тептангра по пътя, никой по никакъв начин няма да го свърже с хан Кубрат.

Например може конят да го повлече. Или нечия стрела… нечия. Или внезапна болест… на път често се случват неочаквани произшествия.

На път! Значи трябва да е по време на някакво пътуване. Но не пътуване в изгнание, а някакво почетно пътуване. Почетно… например, посланичество. Точно така. Ще изпрати Ирсан с почетно поръчение. А къде? Разбира се! Ще го изпрати при хаган Юлуш. При хазарите. Тептангра много иска българите от рода Дуло да се разтворят сред народа на Ашина. Той иска да се сроди с тези Ашина, които навремето изтребваше в името на Тангра. Славни времена бяха тогава. За малко не доведоха работата до край. Не изкорениха целия род Ашина, изпуснаха Юлуш. Някога градинарят казваше, че ако от бурена се остави дори и едно стръкче, колкото и голяма да е градината, тя скоро пак цялата ще обрасне в плевел. Буренът трябва да се изтръгва из корен и с Ашина трябваше да се постъпи по същия начин. А сега е късно. Но нищо. Нека Ирсан потегли към хаган Юлуш. Пътят не е кратък и не е безопасен. Разбира се, той ще даде охрана на жреца. Сто алипа, отбрана стотна. Може би дори две стотни. Да, две стотни. Две… За да не каже никой, че ювиги-ханът не се е погрижил достатъчно за безопасността на върховния свещенослужител. При това за един кратък миг, не повече, пред погледа на Кубрат се мярна и изчезна лицето на Карабаш. Да, помисли си той. Може би. Може би…

До края на деня владетелят на българите бе в много добро настроение. Бе напълно доволен от себе си.

* * *

И на следващото утро се събуди в същото добро настроение. Отправи молитва към отново раждащия се ден, изпи чашка катък. И извика караулбашията.

Началникът на стражата се яви веднага. Той очакваше всичко. Но не и това, което всъщност се случи.

— Доведи ми тептангра Ирсан.

— Да извикам ли също и Карабаш?

Ханът се начумери:

— Нима съм казал нещо за Карабаш?

Караулбашията се прегъна в поклон:

— Прости ми, велики хане. Аз си помислих…

— Нашият велик тептангра е свободен. Ще побеседвам с него.

Наистина неведоми са пътищата, по които текат мислите на владетеля. След половин час Ирсан, гадаейки за собствената си съдба, вече влизаше при ювиги-хана. През изтеклите дни той бе отслабнал, но пак изглеждаше горд и независим както преди и както подобава на върховния пастир на българите.

Хан Кубрат, седнал на трона, мълчаливо посочи мястото с възглавниците вляво от него, там, където обичайно седеше върховният жрец. По вида на повелителя изобщо не можеше да се разбере, че ще говори с човек, току-що пуснат от подземията, където е можел да остане за дълго.

Тептангра седна, без да губи достойнството си. Може би долу, зад решетките, се е съмнявал в съдбата си, но сега, без самият да може да каже защо, всичките му страхове изчезнаха. Тоест, разбира се, знаеше защо. Всичко е работа на Тангра. Неговият бог е вразумил ювиги-хана и той е разбрал колко неразумна е неговата постъпка. Да, така е.

Хан Кубрат гледаше право пред себе си, но понякога поглеждаше и встрани към жреца и погледът му беше изпитателен и замислен. Накрая каза:

— Размислих, тептангра, и разбрах, че без твоята помощ няма да се справя. Не съм съгласен с много от това, което каза. Но в едно си прав: ако може да се мине без кръвопролития, трябва да се стори всичко възможно, за да се избегнат. И затова… — той направи пауза, — затова те изпращам като посланик при хаган Юлуш в Билямджир.

От зоркия поглед на ювиги-хана не убегна учуденото изражение, изписало се на лицето на върховния жрец. Тептангра конвулсивно преглътна гъстата слюнка, изпълнила устата му, от което костеливата му адамова ябълка подскочи нагоре и надолу. Без да го остави да се опомни, Кубрат продължи:

— Ти каза още, че е хубаво да възстановим нарушеното единство на двата близки по кръв и религия народи. Добре. Заръчвам ти да отидеш при Юлуш и да разбереш как той гледа на всичко това. Съгласен ли е, и ако е съгласен, при какви условия и какви права ще пожелае да признае на всеки от народите. И още: възможно е Юлуш да не даде веднага отговор или да започне да печели време, възможно е да поиска да останеш по-дълго. Така или иначе, чрез свои хора или по друг начин, ти си длъжен точно да разузнаеш плановете на Юлуш, а така също и колко тюмени вече са въоръжени за война с нас. Запомни, че идеята за помирение беше твоя, ти отговаряш за нея, така и кажи на Юлуш. Ако хаганът пита за мен, направи се, че не искаш да говориш, после с неохота признай, че съм остарял и не се грижа за никакви дела. Разбери какви са плановете на Юлуш, неговото настроение, всичко разбери. Давам ти един ден да се приготвиш, две стотни алипи за охрана и писмо, което ще занесеш от мен за Юлуш. А сега върви.

Но тептангра не се помръдна от мястото си. Може би не бе чул последните думи на ювиги-хана, думи, които му позволяваха безпрепятствено да напусне двореца? Може би. Тептангра не очакваше именно такъв разговор и трескаво се опитваше да разбере какво значи всичко това и какво се крие зад думите на хана. За миг той тържествуващо си помисли, че Тангра в края на краищата е вразумил владетеля. Но веднага отхвърли тази мисъл: прекалено добре познаваше кръвната ненавист на Кубрат към целия род Ашина, за да повярва в думите му. Тогава защо иска да преговаря? За да спечели време? Изведнъж в главата му дойде много по-проста мисъл: ако той, тептангра Ирсан, се озове при хазарите по времето, когато Юлуш пожелае да нападне българите, той самият ще се окаже заложник при хагана, заложник, който винаги става първата жертва при неблагоприятни обстоятелства. Ако към това прибавим и факта, че Юлуш, както трябва да се предположи, никога не е забравял, че навремето именно тептангра Ирсан рамо до рамо с хана бе един от тези, които преследваха и с всички сили изтребваха рода Ашина, няма никакви съмнения, че първият удар ще падне върху главата на жреца.

— Не чувам думите ти, тептангра Ирсане — сякаш през плътни завеси достигнало него гласът на владетеля.

Върховният жрец прочисти гърлото си.

— Прости ми, велики хане. От неочакваното развитие на нещата действително онемях. Но… но не съмнявай… аз ще изпълня… ще направя всичко за славата на Велика България. Няма да пожаля нито време, нито пари, нито дори живота си, ако се наложи.

Хан Кубрат отново го погледна втренчено.

— Надявам се — дружелюбно произнесе той, — надявам се, тептангра, че няма да ти се наложи да прибягваш до тази крайна мярка…

Тептангра Ирсан си тръгна. Гърбът му бе изправен, но главата си вече не държеше толкова високо, както когато излезе от тъмницата. Кубрат остана да седи в креслото си.

След това плесна с ръце. На телохранителя, който, както винаги, се появи съвсем безшумно, кратко заповяда:

— Извикай Карабаш.

— Добре, велики хане.

Така… Карабаш. Седеше на трона и мислеше за този човек. Осъзна, че не знае нищо за него. Дори не знае на колко години е. Струваше му се, че палачът е тук от край време. И винаги е бил такъв: мрачен, неразговорлив, суров и неприветлив. От къде се взе поначало? Ханът напрегна паметта си и си спомни, че много отдавна, когато самият той бе още млад, а чичо му хаган Органа бе жив, Карабаш служеше при него като телохранител, спеше край постелята му. Веднъж след особено труден преход Карабаш не успя да се събуди навреме и за малко да стане непоправимото: заговорници едва не убиха хаган Органа, а телохранителят понесе удар с меч. Като велика милост провинилият се телохранител измоли от хагана разрешение да убие заговорниците със собствените си ръце, като първо ги разпита. И той така ги разпита, че те всичко си признаха. След това ги обезглави с един замах, сякаш това е правил цял живот. Така Карабаш стана старши палач, а за неговата безпощадност се носеха легенди и с името му плашеха децата. Той не се боеше от нищо на света, и от хан Кубрат не се страхуваше, само скланяше глава, когато го викаха, а след това смело гледаше владетеля право в очите и никога не извръщаше поглед. Затова и бе безрезервно предан на хана и само при една негова дума би отрязал главата на собствения си син, ако имаше такъв.

Но син той нямаше. И семейство нямаше.

* * *

По хлада, който полази по гърба му, Кубрат почувства, че Карабаш е влязъл. И наистина, той стоеше на вратата и чакаше разпорежданията на господаря си.

— Приближи се.

Черните ириси на Карабаш, непроницаеми като живота след смъртта, втренчено гледаха ювиги-хана.

— Утре — започна владетелят и изведнъж за миг му се прииска да спре и да не каже това, което бе намислил, но в следващата минута гласът му, едва-едва потрепващ, продължи: — Утре сутринта тептангра Ирсан с две стотни алипи ще се отправи към Билямджир. Ще бъда много огорчен, ако с него се случи нещо непоправимо по пътя натам. Разбра ли ме?

Черните ириси за миг се свиха и отново станаха такива, каквито бяха обикновено. Карабаш кимна кратко и тръгна към изхода. Като го загледа в гръб, хан Кубрат отбеляза, че палачът лекичко накуцва с левия крак и изпита удоволствие от това, което го удиви. Все пак и Карабаш е подвластен на годините. Да осъзнаеш това беше приятно.

Сутринта започна добре, реши важен въпрос, настроението му беше добро. Целият ден беше пред него, можеха да се направят още толкова много неща. След като се облече с помощта на телохранителя си Кубрат реши да прекара остатъка от ранните часове в дворцовото училище. Той и по-рано обичаше да посещава занятията и го правеше не по-рядко от веднъж на десет дни. Още не бяха изминали десет дни от предишното му посещение, но това не пречеше. Обучението е важно дело и владетелят, който добре го разбираше, бе определил за учителя Константин момчета преди всичко от най-знатните семейства. А за да разберат родителите какво значение придава самият ювиги-хан на тези занятия, той неведнъж или два пъти проверяваше как се учат децата, запомняше всяко едно от тях и поощряваше най-способните. Раздаваше орехи и сладки, обичаше да разпитва кой е и откъде е — всеки трябваше да знае кои са предците му до седмо поколение, за да не изчезне паметта за миналото сред народа.

Децата бяха различни като всички деца. Едни алчно поглъщаха знанията за четмо и писмо — старосарматско и гръцко. Други не издържаха, отиваха да прекарат цялото лято в степта заедно с родителите си и там, заети с вечните грижи на степниците покрай грижите за табуните, забравяха наченките на грамотност и повече не се връщаха към нея. Тези деца хан Кубрат не укоряваше: някой трябваше да се занимава и със стопанството, но грамотността не е пречка, човек когато е грамотен бързо усвоява и нова материя, и нов занаят, и поръчение изпълнява с по-голямо разбиране и разум. Ако не беше така, ромеите нямаше да хвърлят толкова средства, за да постигнат мъдростта на науките.

Той самият имаше петима сина и една дъщеря, обичаше децата, те го радваха. Ето и сега, когато влезе в училището, с удоволствие гледаше струпалите се около него момченца, погалваше ги по главите, раздаваше им сладки и орехи. Само едно стоеше встрани, гледаше изпод вежди и така и не се приближи. Хан Кубрат го повика.

— Ела, ела тук.

Момчето тръгна към него, но така, сякаш всяка стъпка му струваше огромни усилия. Напомняше му на някого, но на кого?

— Чий син си ти?

Все така поглеждайки изпод смръщените си вежди, момчето неохотно отвърна:

— Син на Савир съм аз, ювиги-хане.

— А майка имаш ли?

— Имам.

— А как се казва?

— Артебике…

— А учителят харесва ли ти?

Момчето кимна:

— Харесва ми…

Константин се приближи и отбеляза:

— Отскоро е при нас. Способен е… бързо ще настигне най-добрите.

Ханът каза:

— Ето ти орехи, раздели ги на всички по равно, никой да не се обиди. Умееш ли да делиш?

Момчето кимна.

— Колко сте тук в класа?

Детето помисли малко.

— Десет — отвърна.

— Ако ти дам петдесет ореха, по колко ще получи всеки?

— По пет…

Много добре за първа година обучение. Синът на Савир ще израсне грамотен — кой знае, може би ще стане посланик, верен помощник на този от илханите, който го замени на престола.

Трябваше само да помисли за това и ето че настроението му се влоши. Но така и така е тук…

И отиде при горните класове. Тук вече се занимаваха юноши, на много от тях започваха да им никнат мустаци. Те също бяха десетима и вече можеха — кой по-добре, кой не толкова — да говорят и пишат по гръцки. Не, все пак да се създаде постоянно обучение за българските деца е съвсем правилна стъпка. Правилно е. И той бе уверен, че без учителя Константин нямаше да има такива успехи.

След като излезе от класа на двора, той запита учителя:

— Всичко ли е наред при теб? Може би имаш нужда от нещо?

Константин — висок и строен — поклати глава.

— Благодаря ти, велики хане. От нищо нямам нужда.

— А как е дядо ти?

— От сутрин до вечер е в работилницата си. Харесва му тук. Добре е, че дойде. Едва сега разбрах колко ми е било мъчно за него. Още веднъж ти благодаря…

Кубрат се прокашля:

— Не ми благодари, учителю. Той ми е нужен не по-малко, отколкото на теб.

— Ще направи всичко, което може, велики хане, не се съмнявай.

— Аз и не се съмнявам, учителю. И от теб съм доволен. Но кажи… не тъгуваш ли по Византия?

Константин веднага отвърна:

— Не.

Ханът го погледна съчувствено. Добър внук има Симай-ата, умен и мъжествен. Това, което му казва, е лъжа, разбира се. Учителят Константин е влюбен в императрица Мартина, но, като истински мъж, не позволява страстта да го завладее. Това е достойно.

— Добре. Радвам се, че тук ти харесва. А сега кажи, трудно ли им е на децата да учат граматика и смятане?

— Ако към децата се подходи с ласка и с любов — отвърна Константин и красивото му лице се оживи, — ако се запаси човек с търпение, то всеки от тях, велики хане, ще усети влечение към ученето. Децата много приличат на глината: размекни я както трябва и й придай нужната форма, а след това я изпечи с огъня на чистото знание и ще получиш чудо. Умът на човек се поддава на тренировка така, както и тялото. Ако не учиш детето как е правилно да борави с лъка и стрелата, нима когато порасне ще може да порази целта? С ума се случва същото.

— Ако е така — каза хан Кубрат, — откъде се взимат глупците?

— Това никой, освен бога, велики хане, не знае. Тъй като само той дарява с ум едни и с глупост други. Но, според мен, невежият ум не се отличава много от обикновената глупост.

На това ювиги-ханът нищо не отвърна. Но си помисли, че и умът невинаги носи щастие. Може би е ценен с това, че помага с по-голямо достойнство да се понесат изпитанията?

Кубрат вървеше към морето, учителят вървеше до него. Ханът поглеждаше изкосо Константин, но не казваше нищо. Константин му харесваше, беше му полезен, нищо не искаше за себе си, учеше българските деца, пишеше на Мартина писма, които тя никога нямаше да прочете, стихове, за които също никой нямаше да узнае. Не само умът и глупостта разпределя бог, но и със съдбата на всеки смъртен също се разпорежда. Въпросът е само кой е този бог — разпнатият божи син Исус или все пак Тангра? Изглежда, че е Тангра. Гледа от висотата на небето, изпраща долу топлината и слънчевата светлина, дава живот на всички твари и определя съдбата им.

Кубрат попита:

— Значи и съдбата на човека я определя бог, така ли, учителю?

— Мисля, че е така, велики хане: съдбата, с която се разпорежда бог, прилича на кана, която един ще строши на парчета, а друг ще напълни с масло или вино. Бог дава съдбата, а с нея човека сам се разпорежда. Трудно да се каже кое е по-важно…

— Значи според теб излиза, че много зависи и от самия човек?

— Да, така мисля, велики хане.

— А не мислиш ли, че всичко е предопределено от небето от по-рано?

— Ако беше така, велики хане, човек отдавна да бе изчезнал. Ако всичко е предварително решено и не е в силите на човек нищо да измени, какъв смисъл има въобще да се прави нещо? За да станеш ювиги-хан на Велика България, нима не ти се наложи да воюваш и строиш, да сключваш съюзи ту с едни, ту с други племена, да стягаш кервани и да приемаш посланици? Ако не бе правил всичко това и то често с опасност за живота си, къде би бил сега? И какъв би станал?

— И все пак, ако Тангра не беше на моя страна, той нямаше да ми дари победа. Съгласи се.

— Ако Тангра е така всемогъщ, велики хане, нищо не би му пречило да ти дари победите, но без да иска от теб такива жертви. Нима загуби малко хора, докато постигнеш разцвета на държавата? Нима не каза веднъж сам, за битките с аварите и хазарите, че често изходът от боя е висял на косъм? Значи можеше да се случи и да бъдеш победен.

— Вярно е. Можеше. Но не се случи. А защо? Защото Тангра не го поиска.

— Трудно ми е да споря с теб, велики хане. Всеки има своя вяра. Ако тя помага на човек да бъде по-щастлив — значи му подхожда.

— А ти… а ти, учителю Константин? Ти вярваш ли в нещо?

Те вървяха край морето, което безшумно пропълзяваше с вълничките си до самите им крака. Константин дълго мълча, след това каза:

— Аз вярвам, велики хане в човека. В човека, надарен с доброта и светъл разум, който му е дар от бога.

— Исус Христос?

— Просто бог, велики хане.

— За такава вяра, учителю, ако бе останал в Константинопол, нямаше дълго да си запазиш главата.

— Боя се, велики хане, че биха ми я отнели даже още по-скоро, заради други грехове.

— Заради любовта ли, учителю?

— Любовта също бива умна и глупава. А една глупост не се различава чак толкова много от друга…

И отново замълчаха. Но и просто да се върви така покрай морето беше приятно. Хан Кубрат съвсем забрави за недъзите си редом с този млад грък, който по волята на императора бе захвърлен толкова далече от дома и от тази, която обича. Какво му даваше сили да живее далеч от всичко, което му е скъпо? Мъдростта? Любовта? Силата на волята?

Когато попита за това Константин, той отвърна:

— Човек трябва да твори добро там, където се озове. Във Византия. Във Велика България. Навсякъде. Трябва да правиш това, което е по силите ти, и тогава бог ти дава мъжеството да издържиш.

И отново попита хан Кубрат:

— Когато говориш за бога, кой бог имаш предвид, учителю Константине?

И чу отговор, който, кой знае защо, очакваше.

— Понякога и аз самият си задавам този въпрос, велики хане. Задавам си го и не намирам отговор…

* * *

Цял ден слънцето палеше земята и нажежаваше въздуха и едва със спускането на вечерта настъпи малко прохлада. Хан Кубрат седеше в креслото до прозореца и гледаше озареното море, в което току-що бе потънало слънцето, гледаше, докато и последните лъчи не изчезнаха. Дишаше се вече по-леко, но той продължаваше да чувства в гърдите си една тежест, която го давеше, пречеше му да вдишва леко и свободно. Какво беше това — болест? Или просто старост?

А може би старостта е и най-страшната болест, за която няма лек?

Въздухът стана още по-прохладен, тъмнината се спускаше над земята и на небето светнаха първите звезди. Още един ден потъна в небитието.

Още един.

От сутринта незнайно защо си спомни за кавхан Савир. Кавханът трябва да се е обидил, въпреки че тогава не го показа. Сред кавханите нямаше човек, който да му е по-близък от Савир и сега той му беше нужен тук. Може би му бе толкова тежко на сърцето и заради обидата, която нанесе на верния си съветник?

През деня изпрати вестоносец до ордата на илхан Кубер. Кавхан Савир незабавно да се върне във Фанагория.

Така трябваше и беше правилно.

Каквото и да стане, войната с Юлуш не може да се избегне. Ако се размине днес, ще дойде утре. Ако я отложиш за месец, два, няма да я избегнеш, няма да се скриеш. И това означава, че трябва да се готви за нея: днес, утре, всеки ден.

Фанагория трябва да стане непристъпна.

Тя и сега е непристъпна. Градът е опасан с каменна стена, по ъглите се издигат кули. Стената е масивна, двойна, в пролуката в средата са насипани морски камъчета, примесени с пръст и утъпкани, а отгоре са положени каменни блокове. Толкова е широка, че по нея може да се мине с каруца. А ако отгоре се поставят каменомети, способни да замерят противника с гърнета гръцки огън. Тогава никой враг няма да е страшен за Фанагория, колкото и да е силен и многочислен. Вражеската войска ще се натъкне на непристъпната стена, ще загуби хората си и ще се върне обратно. Фанагория ще издържи на каквато и да е обсада: вътре в града има извори, а запасите от храна ще стигнат за една, че и за две години: има брашно, зърно, масло, солена риба.

И все пак по-добре ще е гарнизоните да се командват от такъв опитен воин, какъвто е старши кавхан Савир. И още — заради обидата, която му беше нанесена, той ще получи табун белоснежни кобили. Така е правилно, да. И Тангра ще е доволен.

Савир му е нужен тук, Савир просто му е нужен.

Ако беше наблизо, навреме щеше да му даде мъдър съвет. Това Кубрат знае добре. Например, щеше да го удържи, когато изпрати Карабаш след тептангра. Какво ли щеше да го посъветва? Навярно би казал да оставят тептангра на мира и да не го закачат, да не му обръщат никакво внимание. Навярно отначало Кубрат щеше да се разсърди: как да остави на мира човек, който настройва илханите срещу него, който спи и сънува как хазарите влизат в българските земи? Но, после, след като се поуспокои, щеше да се съгласи със Савир.

Вече е късно да се говори и дори мисли за това. Дори и хан Кубрат да иска да отмени заповедта си, нито един пратеник няма да стигне навреме и няма да може да върне обратно Карабаш с хората му. А това означаваше, че тептангра е обречен: може да се смята, че е мъртъв. Палачът е надежден като дамаска стомана и досега не е имало случай да не изпълни онова, що му е заръчано.

Хан Кубрат затвори очи. Той не искаше да види как ще се случи всичко. Тептангра Ирсан е мъртъв — дори и в тази минута все още да е жив. Правилна заповед ли даде на Карабаш? И сам си отговаря — не, не е правилна. Не беше нужно да постъпва така. Още и още трябваше да говори с тептангра, за да може той да помага на страната в тези трудни времена. Живият тептангра можеше да помогне. От мъртвия няма никаква полза.

Само случайността може да го спаси. Тангра може да го спаси.

Колко грижи, тревоги, мисли!…

Истината ли каза преди време върховният жрец за втория тюмен, който се крие в горите недалеч от Горен Кирмен? Къде се намира сега Джаик-бек? И къде е буйтурът със своя ермак алай — ако въобще утригурският хан Кубир му е дал войски? А къде е Аппак? Стигнала ли е вече до Кубир, поговорила ли е с него? И какво й е отвърнал той?

Много въпроси, малко отговори. А и пратеници няма: от Котраг няма, и от буйтура и от Аппак също няма. Чечке е в Горен Кирмен, това също е поредната грешка, не трябваше в такова време да я пуска извън Фанагория. Но толкова трудно беше да не отстъпи пред любимата си дъщеря!

Ханът се надигна тежко от креслото, бавно се качи по витата стълба на кулата, от която се виждаше далече наоколо — и морето, и града, и степта. Степта и морето сега са скрити в тъмното, но градът се е ширнал като на длан: дворецът му, гръцката църква, цитаделата… Църквата изглеждаше особено величествена и хан Кубрат си помисли, че в това се изразява любовта на ромеите към техния непонятен бог. Тази любов имаше зримо въплъщение, тя беше видима, напомняше на християните за вярата им и за бога им. И той разсъди, че навярно това е правилно — такова напомняне не позволява да се сещаш за бога само от време на време, както мислеха българите за Тангра — само по време на жертвоприношение. Християните се призоваваха един друг да мислят за бога винаги и навсякъде, във всяка една минута да усещат присъствието му. Може би Йоан Фасиан бе прав, когато веднъж каза, че религиите приличат на хората и като тях преминават през раждане, разцвет, заник и гибел. Но ако е така, може би вярата в Тангра също умира и на българите е нужна друга религия?

Кубрат не смяташе така. Или напротив? Нали изпрати палача Карабаш след тептангра Ирсан. Какво го подтикна да направи тази крачка? Защо Тангра не му даде знак, не го спря? Може би вече е загубил силата си? Ако Карабаш, когато се върне, му доложи за смъртта на Ирсан, това ще означава, че той, хан Кубрат, със собствените си ръце е подкопал корените на тази вяра, която стопляше стотици и стотици години сърцата и душите на предците му. Може би точно така, както днес угасващото слънце се скри в морето, така вече от живота на неговия народ си е отишла вярата в Тангра и нова вяра, подобно на изгряващо слънце, трябва да се възвиси над българите, за да осветява пътя им в бъдеще?

Животът се приближава към своя край, но там няма покой. Има още повече грижи, още повече тревоги, но не са вече годините му същите и силата му не е същата.

Застанал над спящия град, хан Кубрат се вглеждаше в тъмнината и се опитваше да види в нея бъдещето…

* * *

Някой го дръпна за ръкава на халата и той се събуди. Гореше свещ, над него се бе склонило лицето на телохранителя.

— Велики хане… събуди се. Спешен пратеник.

— Нека влезе…

Пратеникът бе целия покрит с прах, очите му бяха хлътнали.

— Говори!

— От буйтур Илбарис, велики хане.

— Жив ли е?

— Жив е и те приветства, да живееш хиляда години.

Посланието бе запечатано с личната тамга на Илбарис. То гласеше:

„Хане мой и татко мой! Хан Кубир ми даде войска. Следвам Джаик-бек, който се движи нагоре по левия бряг на Итил. Водя своя ермак алай по десния бряг. Ако ти, татко, заповядаш на моя брат Кубер да придвижи тюмена си нагоре по Итил, това, струва ми се, би било разумно. Воините на Джаик са не повече от тюмен. В случай на битка, ако го ударим от различни страни, ще отнемем от Юлуш най-добрия му тюмен. Чакам твоите заповеди.

Твой верен син Илбарис“

Сънят избяга от хана.

Денят започна с добра вест, това е знак за милостта на Тангра. Ето и отговор на един от въпросите, които не му даваха покой. Значи все пак хан Кубир е дал на Илбарис ермак алай. Като воини утригурите струваха за двама, ермак алай от утригури е страшна сила. И по отношение на Кубер добър съвет дава приемният му син. Незабавно ще бъде изпратен вестоносец при илхана, нека с тюмените си последва Джаик-бек. Неуютно ще се чувства бека с такъв съпровод. Ще трябва да решава какво да прави — да се откаже от обсадата на Горен Кирмен или, обратно, да се опита да го превземе в движение.

Трудно е да се каже какво решение ще вземе опитният в бойните дела бек. Разбира се, хора на Юлуш има навсякъде — има и във Фанагория, има и в Горен Кирмен и Джаик много добре знае, че в този град се намира дъщерята на българския ювиги-хан. Да разори града и да отведе със себе си Чечке в хазарската столица — заради това може да рискува. Хаган Юлуш е уверен, че ако получи за жена или за наложница дъщерята на хан Кубрат, ще получи власт и над самия него. Така си мисли.

Но греши.

Нищо няма да получи. Да се надяваме, че и Чечке няма да попадне в ръцете на наглия Джаик. Но ако той, хан Кубрат, е разгневил с нещо Тангра и това се случи, по-добре да пожертва дъщеря си, отколкото да даде на Юлуш българските земи. Най-важното е хазаринът да не го изненада неподготвен. Още не се знае кой какво го очаква, всичко ще реши битката и тя ще е кървава и страшна.

Едва ханът изпрати вестоносеца към илхан Кубер, когато в двореца пристигна Йоан Фасиан, философа. Дойде, за да покани хана на празненство — най-горният клас на учителя Константин завършваше училище на следващия ден; именно на това тържество канеха ювиги-хана.

Ще дойде, разбира се, че ще дойде. Добре е, че на света го има Тангра, добре е, че го има и този странен бог, когото наричат с човешко име и на когото гърците се подчиняват: този бог ги призовава да правят добро и благодарение на това учителят Константин се труди от все сърце далеч от родината си, като обучава българските деца на езика и грамотността на ромеите. Разбира се, че ще дойде.

Велико нещо е грамотността. В друго време ханът би се зарадвал още повече на такова събитие, ако не беше бедата, надвиснала над държавата на българите, държава, която той самият създаде и отгледа грижливо и с много обич. Само да не бе заплахата от хазарско нашествие. Сърцето му се утешаваше с това, че с всяка година ще стават все повече и повече българите, които владеят писмената и устна ромейска реч. Но сега на него, хана, са му нужни повече воини, алипи, отколкото ритори и граматици. Трябват му мъже, способни да държат оръжие. Целият народ от децата до старците ще трябва да се вдигне. Не може да се пренебрегне нищо, което ще му окаже подкрепа в това дело. Ако Тангра спаси върховния си жрец Ирсан, той и него ще застави да му помага, да повдига воинския дух на хората, които ще се изправят пред хазарските мечове. И аксакалите ще трябва да призове, за да знае народът — не е сам ханът и не само с властта си, но и с авторитета на старейшините е подкрепен в решението си да се противопостави на рода Ашина.

От аксакалите най-стари бяха двама: Алтай и Култай. Славни воини бяха на времето. Тогава, когато още заедно с чичото на Кубрат, Органа, те се сражаваха рамо до рамо. Вярно е, че още тогава си съперничеха, защото принадлежаха към най-знатните семейства и никак не им се искаше да си отстъпват един на друг. Можеше да стане голяма беда, но хаган Органа ги помири с властта си, застави ги да се оженят всеки за сестрата на другия и предишната вражда се бе преродила в старчески сприхави кавги.

Сега тези двама знатни стареца седяха пред ювиги-хана.

— Да ти прати Тангра, ювиги-хане, дълъг живот и щастие — каза Алтай.

— Да те дари Тангра с несекваща мъжка сила — каза Култай.

И двамата, без да се поглеждат, се поклониха.

Хан Кубрат също им се поклони. Цялата власт е в ръцете на ювиги-хана, но по значимост думата на аксакалите стоеше непосредствено след неговата.

— Ти ни извика, ювиги-хане. Значи ли това, че нещо се е случило?

— Означава ли, че се нуждаеш от нас?

— Да, нуждая се. Вие сте старейшините на племето, вие сте кавханите на моя чичо хаган Органа. Нужен ми е вашият съвет.

— Съвет? — едновременно казаха аксакалите. — Добре, питай, ще ти дадем съвет.

— Трябва да зная какво мислите вие, аксакали, за това, което се случва. Това, което аз знам, говори само за едно — Юлуш от рода Ашина готви нападение над нашите земи. Какво ще ме посъветвате: да подготвя тюмените за война или да потърся възможности да я избегна? Говорете.

— Хазарите разбират само от един език и това е езикът на силата — като изправи превития си гръб, каза Алтай. — Ако твоите сведения са верни — готви тюмените.

— Благодаря ти, аксакале Алтай. А ти, Култай, какво мислиш?

Преди да отвърне, Култай погледна своя отдавнашен приятел-неприятел Алтай. На съсухреното му лице се появи крива усмивка. Какви ги плещи този Алтай? Съвсем си е загубил ума? Да воюват? Сякаш не помни какво е войната. Сякаш не знае, че хазарите сега са едва ли не два пъти повече от българите, а следователно и тюмените им са два пъти повече. Как може да се воюва при това положение?

И той каза:

— С хазарите трябва да се търси мир, ювиги-хане. Дори и да ги победим, ще загубим толкова хора, че тази победа няма нищо да ни даде. Хазарите са ни роднини по кръв. А нима наоколо има малко други врагове?

Аксакал Алтай повдигна рунтавите си вежди:

— В името на Тангра не слушай този страхливец, ювиги-хане. Аз съм участвал в безброй битки с хазарите и винаги сме ги колили като пилци. Не сме ги броили, а сме ги колили и изтребвали. Затова и досега се страхуват от нас. Докато се страхуват трижди ще си помислят, преди да ни нападнат. Почувстват ли, че сме слаби — непременно ще нападнат.

— Не слушай Алтай, хане мой — каза Култай. — Той и като млад, не беше особено умен. Ти знаеш колко сме ние и колко са хазарите. Те са два пъти повече. Затова и трябва трижди да се премисли, преди да се хвърлим в битка. Та нали и ти самият мислиш така? Защото, както чух, тептангра Ирсан е изпратен от теб като посланик при хазарите. Ако не е за да води преговори с тях, за какво друго?

— За това, за да разбера какво всъщност е намислил Юлуш. Какво и кога.

— А дотогава трябва да приготвяме тюмените — непоколебимо държеше на своето аксакал Алтай. И като се обърна към родственика си, каза:

— Ако Юлуш реши, че сме слаби, непременно ще ни нападне. Но не направо Фанагория, а ще опита силата си на някое друго място. Мисля, че ще поиска да нападне Горен Кирмен. А нима можем да дадем крепостта на Юлуш? Даже на такъв страхливец като теб, Култай, няма да му мине това през главата.

— Аз ли съм страхливец? — проскърца Култай и се надигна с усилие. — Аз ли, който… който…

Тук той така се закашля, че се отпусна без сили на възглавниците.

Хан Кубрат почака, докато старикът се изкашля, след това произнесе:

— Аксакали мои! Благодаря ви за съвета, който ми дадохте. Приемам го. Приемам съвета ти, мой храбри Алтае, и ще приготвя българските тюмени. Но и твоят съвет, мой мъдри и предпазливи Култае, също приемам — докато има възможност, всячески ще отлагам и отбягвам войната. А сега ви моля, без да се карате, обиколете останалите аксакали и им съобщете за това, което ние тримата тук току-що решихме…

И той се поклони на двамата мъдреци. Старците, поуталожили страстите си, с достойнство се изправиха и се поклониха. Всеки от тях бе уверен, че именно неговият съвет се бе оказал най-добрият, най-важният и най-мъдрият.

Като се подкрепяха един друг и се опираха на бастуните си, те си отидоха. А хан Кубрат си помисли, че са прави прадедите, които са казали, че младостта е измъчвана от незнание, а старостта — от безсилие. След това преминавайки към делата от текущия ден, си помисли, че трябва да изпрати един спешен пратеник до илхан Аспарух и един до илхан Бат-Баян, за да започнат да се придвижват с тюмените си към река Манич, накъдето и той самият щеше да се отправи след седмица. Гърците решават съдбата на сражението зад стените на градовете си, а степните народи се бият в просторното, чисто поле, където всичко се решава от умението и храбростта на воините. Степта ще реши кой от тюркските родове — Дуло или Ашина, — ще властва над нея и занапред.

Като взе това решение, той извика младшия кавхан Актай.

— Веднага изпрати вестоносци до илханите Аспарух и Бат-Баян…

Седналият встрани летописец записа:

„В годината на Риса по тюркски, великият хан на българите Кубрат заповяда…“

— След като пратиш вестителите, кажи на военачалниците — всички коне от ханските поля да се дадат на воините. Всеки десетник отговаря с главата си за реда в десетката му, а стотникът за стотната. Хилядникът отговаря и за едните, и за другите. Това е всичко, върви…

Актай се обърна и тръгна. На вратата се сблъска с телохранителя, чието лице бе странно. Той влезе, приближи се към хана и каза незнайно защо шепнешком:

— Велики хане! Там е този… Карабаш…

През главата на хана като птица прелетя една мисъл: „Всичко свърши“. Но той я прогони. Нека Карабаш да влезе и да разкаже.

Палачът пристъпи в залата. По лицето му не бе изписано нищо добро. Много пъти го бе изпращал хан Кубрат с най-различни поръчки, винаги когато Карабаш се завръщаше, влизаше при ювиги-хана, гледаше с непроницаемите си черни ириси право в очите на владетеля, мълчаливо кимаше и си тръгваше, получавайки наградата си.

Сега той не гледаше Кубрат в очите. Такова нещо не се бе случвало.

— Говори, Карабаше…

Но Карабаш, страшният Карабаш, с чието име българските жени отдавна плашеха децата си, не вдигна поглед. Стоеше, отпуснал глава, беззвучно мърдаше устни, след което процеди една дума: „Илханът“. От това ханът разбра, че за първи път Карабаш не е изпълнил заповедта и че са му попречили хората на илхана.

— Кой от илханите?

Преди още мъчително изкривените, едва мърдащи устни на отвикналия от човешка реч главен палач да кажат нещо, хан Кубрат разбра непроизнесеното име „Бат-Баян“.

— Бат-Баян ли?

Карабаш кимна.

Тогава Тангра е извършил чудо. Не е пожелал върховният му жрец да застане пред него: известил е по някакъв начин илхан Бат-Баян и той е дошъл да го посрещне. Тук Карабаш не е могъл нищо да направи, в своята орда всеки от илханите има власт, равна на бащината му. Въпреки това ювиги-ханът се намръщи и каза:

— Ти се осмеляваш да се явиш пред погледа ми? Върви си! — и добави към отдалечаващия се гръб: — Забрави за всичко… чуваш ли?…

Палачът отдавна вече си бе отишъл, а хан Кубрат все не можеше да реши чии молитви е чул Тангра — неговите или на самия тептангра Ирсан? Така и не разбра…

— Актай!

— Да, хане мой.

— Сватовете на хаган Юлуш всички ли са под стража?

— Всички до един, хане мой. Освен този, най-старшия, който ти заповяда да изпратя…

— Добре. Тогава нека ми доведат търговеца Ямат-бек.

Актай си позволи един въпрос:

— Сега ли, хане мой? Виж, навън е вече нощ.

— Сега, Актае…

И наистина, стремителната южна нощ вече се спускаше над града. Слугите запалиха светилниците, от морето долиташе хладен ветрец.

— Ямат-бек, хане мой.

— Добре. Нека всички си вървят.

Ямат-бек, порядъчно отслабнал, откакто бе пленен от Илбарис, стоеше, без да вдигне глава, превит в поклон едва ли не до пода. Щом Кубрат се приближи, той се свлече на колене и обхвана с ръце червените кожени ботуши на ювиги-хана.

— Велики хане…

Кубрат се намръщи, не му харесваше хазарския обичай да се целуват краката.

— Чуй ме, Ямат. Ти прекара няколко дена тук и сигурно добре си размислил. Виновен си пред мен.

Ямат-бек направи нов опит да падне пред червените ботуши, но ханът го спря.

— Прощавам ти, Ямат. Връщам ти стоките — тези, разбира се, които не са се изгубили по време на пътя, връщам ти и кораба. Бог вижда, че аз не искам да се карам с народа на хазарите, не искам да съм злопаметен. Мога да отнема живота ти точно така, както и всичките ти стоки, но ти давам и едното, и другото. Остави делата си да ги води твой доверен управител, а ти заедно с няколко човека яхвайте конете и към Билямджир. Със себе си ще отнесеш моето послание до хаган Юлуш. Ето го. Кажи му, че както преди не съм желал разпри с народи, над които се простира ръката на Тангра, така и сега не ги желая. Ако Юлуш не наруши нашите граници, между хазарите и българите ще има вечен мир. Ако ги наруши, ще се бием до последния алип. Това е всичко. Актай ще ти даде каквото ти е необходимо, спътниците си ще избереш сам. Аз казах!

Ямат-бек притисна калъфа, в който лежеше посланието, запечатано с ханския печат и от което се разнасяше благоухание, и се поклони до земята.

— Няма да забравя подаръка, който ми направи днес, велики хане. Отмъстителният тържествува веднъж, великодушният много пъти. Даже мишката може да послужи на лъва, ако той попадне в капан, а аз не съм мишка. Прощавай и да бъде Тангра благосклонен към теб.

Телохранителят, с бляскащи очи, го изпрати до изхода от двореца и го предаде в ръцете на младши кавхан Актай. След това се върна при ювиги-хана и зае мястото си — до него…