Барбара Тейлър Брадфорд
Господарката на Рейвънскар (9)

9.

Открай време Грейс Роуз имаше усет към дрехите, свой личен и неповторим стил, а този неделен следобед изглеждаше прекрасно, мислеше си Елизабет. Великолепната й гъста сребриста коса бе изискано фризирана, гримът й бе безупречен, а тоалетът й грабваше погледа. Носеше свободно сако с широки ръкави от сребристоморав брокат, морава копринена риза и копринени панталони. Колие с огромен аметист и тюркоазени мъниста красеше деколтето й, а на ушите си имаше обици с малки аметисти.

Докато отпиваше от чая и я изучаваше, Елизабет установи, че й е трудно да повярва, че Грейс Роуз е на деветдесет и шест. Видът й го опровергаваше, както и умствените й способности. Нямаше и следа от склероза. Точно обратното. Грейс Роуз притежаваше проницателен ум, разбираше всичко, бе запазила и остроумието си. Тя бе много възрастна, почти на цял век, но духът й бе останал млад. Елизабет знаеше отлично, че леля й постоянно е заета, продължава да работи за благотворителни организации, грижи се за много от собствените си дела, освен това е добре осведомена за всичко, ставащо около нея. След като остави чашата и леко се наклони към леля си, Елизабет заговори:

— Никога не си изглеждала по-добре, лельо Грейс Роуз. Днес си прекрасна.

— Благодаря, мога да кажа същото и за теб, скъпа моя. Червеникавокафявото наистина ти отива. Струва ми се, че тоалетът ти е от „Ерме“. Преди години аз самата обичах тези цветове. Питам се ще ми направиш ли една услуга?

— Разбира се.

— Ще имаш ли нещо против да ме наричаш Грейс Роуз, както правеше като дете и млада девойка? През последните години добави думата леля, която ме кара да се чувствам ужасно стара.

Елизабет се засмя и енергично отговори:

— Нека бъде Грейс Роуз!

— Благодаря ти. — Облегната на обточените с шевици възглавници на канапето, Грейс Роуз заразглежда Елизабет, както по-рано младата жена оглеждаше нея. След миг заяви. — Никога не допускай да видят, че се потиш.

Елизабет зяпна насреща й, несигурна как да отговори.

Грейс Роуз, на която нищо не убягваше, напълно съзнаваше, че е успяла истински да стресне племенницата си, каквото бе и намерението й, затова вътрешно се усмихна. После усмивката се появи и на лицето й, когато обясни:

— Така ме съветваше баща ми… „Никога не допускай да видят, че се потиш.“ Той следваше тази максима. Както и ти ще постъпиш, нали, Елизабет? Утре. На срещата на борда на директорите.

— Разбира се — успя да издума Елизабет, досещайки се, че Грейс Роуз знае за срещата, защото е акционер.

Леля й продължи:

— Баща ми имаше и друг принцип, който следваше в бизнеса: Никога не показвай слабост, не издавай мислите си. Веднъж ми разказа как неговият братовчед Невил Уоткинс му го е внушил, в началото на кариерата му, когато бил на осемнадесет. Едуард Деравенел го превърна в своя мантра, както си длъжна да сториш и ти. Ще ти служи добре.

— Права си, ще те послушам. Както знаеш, винаги съм се възхищавала от своя прадядо.

Грейс Роуз изгледа Елизабет дълго и замислено и отбеляза:

— Всички попадаха под магията му. Фатален чар, ето какво притежаваше той. В изобилие. Бе нежен и великодушен човек, на когото можеш да се уповаваш. — Лека въздишка се изтръгна от гърдите й, после тя се окопити и продължи с ясен глас: — Ние сме последните, ти и аз. Последните от рода Деравенел.

Елизабет кимна, без да смее да отрони и дума, страхувайки се да напомни на пралеля си, че тя е също и Търнър, за да не я обиди. Сякаш прочела мислите й, Грейс Роуз бързо продължи:

— О, зная, че си и Търнър. Но баща ти Хари не приличаше на тях. Нито ти. И двамата сте наследили гените си от Бес Деравенел, моята полусестра и баба на баща ти. И двете бяхме червенокоси като теб, както ти е известно. — Грейс Роуз докосна косата си. — Сега е бяла, но някога беше блестяща, златисто червеникава.

Като се извърна леко на канапето, Грейс Роуз разрови някакви папки с документи, оставени върху масичката до нея. Намери каквото търсеше… фотография в сребърна рамка. Подаде я на Елизабет и обясни:

— Тук сме Едуард, баба ти и аз… ето ме от лявата страна. Направена е през 1925, година преди баща ни да почине.

Елизабет не бе виждала снимката, затова я взе в двете си ръце и се взря в нея за миг. Баба й Бес и Грейс Роуз много си приличаха, а чертите и на двете бяха същите като на Едуард. И двете бяха красавици. Елизабет възкликна с широка усмивка:

— Няма никакво съмнение кой е баща ви! Нито от кого произхождам и аз!

Грейс Роуз се усмихна доволна и помоли:

— Би ли оставила фотографията на онази маса, Елизабет? Винаги я държа там.

Елизабет кимна и стана, приближи се до масата, разположена между два високи прозореца, и постави рамката на обичайното й място, после се върна пред камината, в която ярко бумтеше огън, и седна на един фотьойл.

Двете жени седяха в елегантната всекидневна на Грейс Роуз на улица „Честър“ в сърцето на Белгрейвия. Стаята бе просторна. Елизабет винаги я бе намирала за прекрасна с успокояващите очите бяло, розово и зелено, с възхитителните старинни мебели и произведения на изкуството. Грейс Роуз притежаваше неповторима колекция, а Елизабет не преставаше да се възхищава на картините по стените във всекидневната и в останалите стаи.

Върху малки масички, подредени по няколко из стаята, стояха снимките на целите родове Деравенел и Търнър, както и на покойния съпруг на Грейс Роуз, прочутия актьор Чарлз Моран. Навсякъде имаше вази с цветя, топлият въздух бе наситен с аромата им, примесен с изсушените цветя, билки и плодове, приготвяни от монахините във Флоренция, които Грейс Роуз обожаваше и купуваше в дрогерията на „Санта Мария Новела“. Елизабет допи чая си и наруши мълчанието:

— Кат ми каза, че си имала нужда да ме видиш, Грейс Роуз.

— Така е. — Грейс обърна към Елизабет избледнелите си сини очи. — Ти водиш необикновен живот и предполагам, че ще стане още по-необикновен, предвид обстоятелствата.

Изражението на Елизабет стана озадачено, когато тя отговори:

— Не съм сигурна, че разбирам какво имаш предвид под необикновен.

— Точно каквото означава. Всичко в живота ти до момента е необикновено. Различно от на останалите. Необичайно. Несравнимо. И моят беше същият. — Тя се наведе, докосна нежно ръката на Елизабет и продължи. — Майка ти загина, когато ти беше съвсем малка. Едва я помниш. Баща ти се държа по най-отвратителен начин, като безсърдечно те набута в ръцете ни. Избягваше те. Аз обикнах Хари от деня, в който се роди. Той е син на любимата ми сестра и да, глезех го. Но през годините постепенно престанах да го харесвам, особено когато се превърна в мъж. И не само заради отношението му към теб. Поведението му бе възмутително и безотговорно и аз му го казах. Естествено той не искаше да чуе и дума.

Елизабет кимна, после бързо попита:

— „Стоунхърст фарм“ не е принадлежала на него, нали?

— Правилно. Предложих да му я подаря, но той отказа, защото предпочиташе „Уейвърли Корт“. Имаше и друга причина. Баща ти нямаше желание да се нагърби с поддръжката на къщата и земята. Затова с тази работа се заех аз, а с Чарлз продължавахме да ходим там през уикендите. След като съпругът ми почина, се чувствах много самотна без него. Въпреки всичко обичах „Стоунхърст“. Там израснах и затова не го продадох. Някак не ми се искаше да отива при непознати.

— Как стана така, че Мери живя в „Стоунхърст“ през последните няколко години? Дали не е мислила, че имението е нейно и че е било на баща ни?

— Боя се, че е точно така. Незабавно й обясних какво е положението. Но тя толкова искаше да прекарва уикендите там, че се споразумяхме. Аз се съгласих да плащам за поддръжката на къщата и имота, а нейна грижа беше да осигурява заплатата на слугите. За разлика от теб и баща ти, по някаква причина Мери не се интересуваше от „Уейвърли Корт“.

О, зная всичките й причини, помисли Елизабет, но на глас каза:

— В петък отидох в „Стоунхърст фарм“, защото истински вярвах, че ми е дадена по наследство и ми принадлежи. Нямах представа, че още е твоя. Но от думите на Брайни долових, че още имаш много общо с къщата, и се озадачих. По някакъв начин почувствах, че сигурно е твоя. Чувствам се ужасно, че се натрапих по този начин.

— Не ставай глупава, не си се натрапила, нито Кат миналата седмица. Освен това си ми роднина и можеш да ходиш там винаги, когато пожелаеш.

— И все пак не разбирам… за баща ми. Искам да кажа защо ни е оставил с впечатлението, че „Стоунхърст фарм“ е негова?

— Аз наистина му предложих да му я подаря и той бе извънредно поласкан и признателен за жеста ми. Но после научи колко е скъпо да се стопанисва и накрая… отклони предложението ми. Предполагам, че е станало така: Хари се е похвалил на всички, че му подарявам „Стоунхърст“, но не е признал, че е отхвърлил подаръка ми, нито защо. Навярно се е срамувал.

Елизабет сви устни.

— Вярвам, че си права, но колко странно от негова страна да постъпи така.

Грейс Роуз бързо смени темата.

— Исках да те видя, за да поговорим за нещо, което ме тревожи, но преди да стигна до него, мога ли да те попитам нещо?

— Можеш да ме питаш всичко, каквото пожелаеш.

— Затъва ли „Деравенелс“? — очите на Грейс Роуз бяха приковани в Елизабет.

— Не. Категорично не. Сесил Уилямс и аз управляваме компанията от две седмици и разбрахме какви са затрудненията. Сигурна съм, че можем да разрешим всичките.

Грейс Роуз кимна.

— Да не би да твърдиш, че „Деравенелс“ е в безопасност?

— Точно така. Уверявам те, че е в пълна безопасност, че ще расте и богатее.

— Мери обърка конците, нали?

— Да.

— Дала е много пари на Филип Алварес?

— Да — лаконично отговори Елизабет, видимо раздразнена от факта.

— Пари на Деравенел?

— Да. Инвестирала е милиони в неговия проект „Марбея“. Но мога да те уверя, че работим по въпроса. Ще си върнем инвестициите, а може и да сложим ръка върху проекта. Изглежда, делата на сеньор Алварес не вървят добре. В момента проучваме положението.

— Вярвам в теб и Сесил. — Грейс Роуз хвърли към Елизабет проницателен поглед. — Дала ли му е и от собствените си пари?

— Да. Но се съмнявам, че ще си върнем точно тях.

— Не ме изненадва, че Мери Търнър е трябвало да плати, за да си намери съпруг. Не беше кой знае каква красавица, нито беше особено умна.

Елизабет не можа да се удържи да не се засмее.

— О, Грейс Роуз, няма друга като теб… каквото ти е на душата, това ти е и на езика.

Възрастната жена просто се усмихна.

— Относно срещата на борда утре… Не мисля, че трябва да предприемаш нещо… прибързано.

Изненадана, Елизабет впи очи в своята пралеля и отговори:

— Не съм човек на необмислените действия, познаваш ме. Извънредно предпазлива съм, както и Сесил. Накъде биеш?

— Бордът е прекалено голям. Мъчноподвижен. Това го знам. Но какво значение има? Искам да кажа точно в този момент? Според мен трябва да го оставиш такъв, какъвто е. Не отстранявай никого, не принуждавай никого да се оттегли. Не променяй нищо.

— Защо ме съветваш така? Каква е целта?

— Не си създавай врагове, Елизабет. Поне не засега. Започни да управляваш компанията. Промените в борда могат да почакат… не бързай… Създай си привърженици, не врагове.

— Имаш право, Грейс Роуз.

— Ти си най-големият акционер и управителен директор. Събрала си способен екип. Действай, изправи „Деравенелс“ отново на крака. Тогава ще можеш да постъпиш с борда, както поискаш.

Елизабет слушаше внимателно мъдрите думи на Грейс Роуз. Кимна и попита:

— Затова ли беше нужно да ме видиш?

— Не съвсем. Налага се да обсъдя един спешен въпрос с теб, който ме тревожи. — Грейс Роуз се изправи на крака. — Ела. Искам да ти покажа нещо.

Елизабет я последва към изхода от всекидневната. Любопитството й растеше.