Барбара Тейлър Брадфорд
Господарката на Рейвънскар (5)

5.

— Хайде, Елизабет, престани да се двоумиш и да тръгваме — подкани я Робърт Дънли и я изгледа настойчиво. — Не е нужно да стоим много дълго, ако не искаш, но съм убеден, че е добре да се поогледаме.

— Добре — съгласи се тя след още миг колебание.

Робърт я бе поканил в неделя да обядват заедно в „Савой“, но когато тя пристигна преди няколко минути, й каза, че първо трябва да се отбият в „Деравенелс“.

Той кимна, хвана я подръка и я поведе през фоайето на хотела към вътрешния двор. След секунди пресичаха „Странд“, отправени към внушителната сграда на „Деравенелс“.

— Какво точно искаш да видиш? — попита озадачено тя.

— Изненада. — В тъмните му очи блеснаха искрици смях. — Нямам търпение да видя реакцията ти.

— На какво? — настоя тя, нетърпелива да разбере за какво става дума.

— Не мога да ти кажа — твърдо отговори той пред огромната двойна врата на сградата.

Робърт веднага набра кода на устройството, монтирано на каменната стена вляво от входа, отдръпна се и зачака. Секунда по-късно от интеркома се раздаде безплътен глас.

— Добро утро. Представете се, моля.

— Добро утро. Алфред, аз съм Робърт Дънли.

— Благодаря, сър. Влезте моля.

Чу се силно бръмчене. Робърт бутна тежката врата и поведе Елизабет вътре.

В централното фоайе ги очакваше прав неделният портиер Алфред Вайн. При вида на Елизабет лицето му грейна и той възкликна:

— Госпожице Търнър! Какво удоволствие е да ви посрещна отново. Добре дошли.

— И аз се радвам да ви видя, Алфред.

Елизабет топло му се усмихна. Познаваше го от години, както и повечето от служителите.

— Съжалявам за кончината на госпожа Търнър Алварес — продължи портиерът с приглушен тон. — Моите съболезнования, госпожице Търнър.

— Благодаря, много любезно от ваша страна.

Робърт се обърна към него.

— Отиваме в кабинетите на административните директори. Няма да се бавим.

— Не бързайте, сър. Няма проблем.

Елизабет се огледа, докато двамата прекосяваха грамадното мраморно фоайе, а стъпките им отекваха шумно при изкачването по широкото двойно стълбище към първия етаж. Колко я впечатляваше фоайето, когато тя бе младо момиче, какъв страх й внушаваше. Усмихна се сама на себе си. Донякъде още й действаше по същия начин. Внушително, няма две мнения по въпроса.

— Много е тихо тази сутрин, Робин — обади се Елизабет и на часа се сепна от екота на гласа си. — О, Боже, забравила бях какво ехо има тук.

— Нима? — Робърт я погледна и се усмихна. — Не помниш ли времето, когато за първи път го открихме? Бяхме на десет и започнахме да „правим ехо“, както ти го наричаше, като викахме колкото ни глас държи. Страх да те хване.

— Ами да! Бащите ни побесняваха заради олелията, която вдигахме.

— Моят баща ми намали джобните пари. Твоят как те наказа?

Елизабет се подсмихна.

— Не си спомням, май само ми се скара.

Продължиха нагоре по стъпалата в мълчание, тръгнаха по коридора и спряха пред кабинета на управителния директор. Робърт я помоли:

— Затвори очи. Искам наистина да те изненадам.

Елизабет изпълни желанието му. Той я хвана за ръката, въведе я в кабинета, запали лампата и нареди:

— Вече можеш да отвориш очи.

Тя погледна и ахна.

— Боже мой! Робин! Как успя да го постигнеш? — Докато говореше, очите й се плъзнаха из стаята, попивайки всеки предмет. После се обърна и го прегърна. — Отново е кабинетът на татко, не нейният. Благодаря ти!

— Харесва ли ти? — нетърпеливо попита той в желанието си да й достави удоволствие.

— Възхитена съм, не си ли личи?

Тя бавно обиколи просторното помещение, заемано през последните сто години от Ричард Деравенел, сина му Едуард Деравенел и по-младия брат на Едуард, Ричард. Беше принадлежал на дядо й, а след като Хенри Търнър почина, баща й Хари управляваше тук години наред.

Докато Едуард Селмер ръководеше компанията от името на по-младия си брат, използваше друг кабинет на същия етаж. След като Мери стана управителен директор, както подобаваше, мястото се превърна в нейно владение, но по мнение на Елизабет тогава величието му помръкна.

Елизабет попита:

— Как постъпи с противните модерни мебели, които Мери купи?

— Изхвърлих ги, със съгласието на Сесил, разбира се — засмя се Робърт и добави. — С радост наблюдавах как ги отнасят. Погледни, Елизабет, на стената зад писалището… прочутата стара карта на света, която Мери бе отнесла в хранилището. Аз я спасих и я сложих, където й е мястото.

Взирайки се в картата, тя отбеляза:

— Както виждам, поръчал си да й сложат рамка.

— Точно така. И сега я виждаш по-добре благодарение на новото стъкло, което й поставиха.

— Робин, колко прекрасно от твоя страна, че си я обновил. Благодаря ти, благодаря ти, направи ме толкова щастлива.

Тя седна на изящното писалище в стил крал Джордж, използвано от предците й, с благоговение погали гладката му кожена повърхност, за миг потънала в мисли. Няколко секунди по-късно сякаш се пробуди, плъзна очи около себе си — по богатия сметанов цвят на стените, старинното тапицирано с тъмнозелена кожа канапе, отразяващо светлината на множеството лампи.

— Всичко е на мястото си, нали, Робин? Всички вещи, които баща ми ценеше толкова много.

— Както и неговия баща преди него, както и всички от рода Деравенел — отговори Робърт. — Дори персийският килим е същият. Обаче държа да те уведомя, че дадох да го почистят! Всичко започна преди три седмици, когато попитах Сесил мога ли да поръчам да пребоядисат стените, преди да се върнеш. Сигурен съм, че помниш онзи отвратителен стоманеносив цвят, който Мери беше избрала. Сесил ми разреши да предприема каквото пожелая и изведнъж и двамата осъзнахме, че купените от Мери мебели не са подходящи нито за теб, нито за кабинета. Така че… ето на! Приятно съм развълнуван, че си щастлива от промяната.

— Така е.

— Тогава нека те заведа на обяд, за да отпразнуваме завръщането ти в „Деравенелс“ и поста ти на шеф на фирмата.

 

 

Много глави се обърнаха подире им, докато прекосяваха фоайето на хотел „Савой“ на път за ресторанта. И двамата бяха красавци, а на ръст Елизабет бе почти колкото Робърт. Представляваха приятна за окото елегантна двойка, като Елизабет бе особено привлекателна с поразително бялата си кожа и кестенява коса. За случая тя бе избрала безупречно скроено мораво вълнено палто и рокля, подчертаваща стройната й фигура до съвършенство, а коприненият шал в мораво и зелено представляваше изящно допълнение към тоалета й.

Робърт Дънли добре съзнаваше възхищението, което предизвикваха, докато вървяха през ресторанта. Обикновено ставаше така. И двамата обичаха модерните дрехи, а той бе и мъничко суетен. Колкото до Елизабет, тя открай време притежаваше стил и изискан вкус и се обличаше с уникати от „Джозеф“, „Версаче“ и „Кавали“ в силни цветове, излъчващи увереност. И двамата имаха самочувствие и бяха категорични в избора си на облекло.

След като се настаниха на маса до прозореца с изглед към Темза и поръчаха две чаши шампанско, Робърт хвана ръката й и я стисна.

— Нали се радваш, че отидохме до фирмата?

Елизабет кимна.

— Да, определено си прав, както обикновено. Никой не ме разбира като теб, скъпи Робин. Осъзнавам колко се ужасявах от появяването си там утре, а твоята генерална репетиция ме поуспокои. И отново ти благодаря за работата, която си свършил в бащиния ми кабинет. Неприветливият капан от стомана и стъкло и мисълта да работя в него ми бяха непоносими.

— Тръпки ме побиват, като си помисля за него, и с истинска радост изхвърлих нещата й и върнах по местата им всички прекрасни стари предмети. Не само ми бе приятно, но и го сторих с обич — увери я Робърт.

В този момент пристигна сервитьорът с високи чаши с шампанско и двамата вдигнаха тост, Елизабет попита:

— Как мислиш, че е редно да постъпя с къщата в Челси?

— Искаш ли да живееш в нея? — запита Робърт.

— Не зная… по-скоро не. Но сега, като гледам как тече реката, си представям колко красива е Темза тази сутрин, особено на лъчите на изгрева. Не забравяй, че домът е построен на самия бряг на реката.

— Къщата представлява ценност като старинна архитектура и съм убеден, че можеш да получиш много за нея, но не вземай прибързани решения. Нищо чудно да ти допадне да живееш там, но не си длъжна да решаваш сега.

— Не, освен това зная от Кат в какво състояние се намира къщата. Тя ще я прегледа най-основно. Ще се грижи за всичките ми имоти. — Елизабет му се усмихна и добави: — Кат прие предложението да стане мой стюард. Зная, че името на професията е доста старомодно, но точно такива ще бъдат задълженията й — като на едновремешен стюард.

— Кат ще свърши чудесна работа! Тя е една от най-способните жени, които познавам. — Той се намръщи, облегна се и попита. — Какво ми казваше за Бланш Парел преди малко?

— Точно в този момент Бланш изхвърля всичките ми дрехи, поне с това се занимаваше, когато излизах тази сутрин. По съвет на Кат тя се зае с гардероба ми и досега купчината, предназначена за Армията на спасението, е станала грамадна. Иска да изглеждам подобаващо за новата си роля.

— И защо не? — промърмори Робърт, после бръкна в джоба си, извади един лист и тихо добави. — Донесъл съм ти нещо, което трябва да видиш. Съкрушително е, но не се разстройвай…

— Какво е? — прекъсна го тя и свъси вежди.

Предупредителните му думи и сериозното му изражение й внушиха, че листът не само вещае неприятности, но и е от жизненоважно значение за нея.

— Прочети сама — отвърна Робърт. — Ще го обсъдим по време на обяда.

Беше банков трансфер, подписан от Мери Търнър Алварес. Преди три години сестра й бе прехвърлила петдесет милиона евро на съпруга си Филип Алварес в Мадрид. Възмутена, тя се вгледа в документа и отново го прочете. Заля я необуздан гняв и ръката й се разтрепери. Възкликна с тих, но яростен тон:

— Не мога да повярвам! Сигурно е била луда, заслепена от любов или той й е промил мозъка.

— Навярно и трите — отговори Робърт.

Ужасна мисъл порази Елизабет и тя попита с дрезгав глас:

— Как мислиш, парите на Деравенел ли са, или нейни собствени?

— Не съм сигурен. Не мога да преценя от този документ.

— Сесил ми съобщи, че тя е инвестирала седемдесет милиона евро в програмата за развитие на недвижимата собственост на Филип. Известно ли ти е?

— Дочух слух, че е проявила щедрост, но не знаех сумата.

— Моля те, не споделяй със Сесил, че съм те уведомила.

— Няма — обеща Робърт.

Елизабет попита:

— Как научи за този банков трансфер?

— Няма значение.

— Със сигурност на мен можеш да кажеш, Робин.

— Предпочитам да не знаеш… Да го кажем така… Работя в „Деравенелс“ от години, баща ми и дядо ми също работеха там. И познай… хората имат лошия навик да не си сменят ключалките.

— Да не би да искаш да ми кажеш, че разполагаш с някои ключове? — попита го многозначително Елизабет.

— Позна.

— Този трансфер очевидно е копие.

— Да. Оригиналът е където му е мястото. Можеш да задържиш този лист, ако искаш, но не го носи във фирмата. Заключи го в своя сейф вкъщи. Всъщност се натъкнах на него абсолютно случайно и исках да го имаш… Предупреждението си е предупреждение. Бог знае какво ще откриеш, когато започнеш да се ровиш, но искам да си напред в играта, Елизабет.

— Длъжна съм да уведомя Сесил. Напълно сигурна съм, че петдесетте милиона идват от нейната лична банкова сметка.

— Разбира се. Той трябва да знае — отговори Робърт. Изгледа я съсредоточено и промълви. — Не си толкова притеснена, колкото очаквах.

— Бясна съм, по дяволите, ако искаш да знаеш истината! Обаче новините на Сесил от миналата седмица ме карат да осъзная, че седемдесетте милиона евро, които е дала на Филип, са само върха на айсберга.

 

 

Робин отново ми направи добро. Да ме убеди да отидем в „Деравенелс“, бе проникновена идея. Забравих за страха си от фирмата. Ужасявах се да се върна след година отсъствие, защото там ме очакват толкова спомени: и лоши, и добри. Всички лоши са свързани с Мери и отношението й към мен. След като оглави компанията, тя се превърна в тиранин за всички, особено за мен. Стана подозрителна и вероломна и се стремеше да игнорира присъствието ми. Накрая ме прогони.

Работата наистина ми липсваше, но не можех да направя нищо. Тя беше управителен директор. Оттеглих се в „Рейвънскар“, но въпреки че тя мразеше къщата и никога не идваше там, се боях от променливия й характер и внезапните й избухвания. Макар и отдалече, тя продължаваше да ми е враг и никога не знаех какво се готви да ми причини.

Хубавите спомени са свързани с баща ми и когато видях, че кабинетът му е точно същият, както по времето, когато той го обитаваше, бях щастлива. Така и не проумях защо Мери го разтури. Освен ако не е било опит да заличи баща ни от съзнанието си. Вечно таеше в сърцето си злоба към него, понеже бе изоставил майка й. Дълбоко в себе си не вярвам, че тя някога му прости за това, при все че бе достатъчно прикрита и се преструваше, че го обича.

Когато видях стаята във вида, в който е изглеждала векове наред, изпитах вълнение и ме заляха щастливи спомени. След като, когато бях на девет години, баща ми ме върна в живота си, сутрин често ме водеше в кабинета си. Седях на писалището и четях книги за лозята ни във Франция, диамантените ни мини в Индия и златните рудници в Африка. Той пълнеше главата ми със сведения за дълголетната ни търговска компания, преди да ме заведе на обяд в „Савой“ или „Рулс“. Когато пораснах, започна да се впечатлява от интелекта и познанията ми и ми се струва, че точно тогава Мери започна да го ревнува от мен повече от всякога. Мразеше го, когато той ме хвалеше. Ненавиждаше ме, защото приличах на един миниатюрен Хари Търнър с червеникавата си коса, телосложението си и характерното лице. Баща ми често ме уверяваше, че притежавам слабото, жилесто тяло на дядо си, уелсеца, който се бе оженил за Бес Деравенел и бе оглавил „Деравенелс“. Така беше и аз се чувствах горда.

Баща ми почина, когато бях на дванадесет, но ми дари онези прекрасни години, преживени с него и доведения ми брат Едуард. Като погледна назад, те бяха най-щастливите в детството ми. Училището ми вървеше и баща ми се гордееше и с мен, и с Едуард. Тримата прекарвахме много време заедно, бяхме близки и се обичахме. С нас бе и новата ни мащеха Катрин Паркър, която ни обичаше и беше като майка за нас, включително за Мери.

Баща ми нарани чувствата ми, когато бях малка, но се реваншира за лошото си отношение, когато пораснах. От него научих много, по-късно стана пример за мен. Бе прекрасен човек и ръководеше „Деравенелс“ значително по-добре от баща си, когото понякога наричаше „Надзирателя“. Веднъж сподели с мене, че баща му бил стиснат и никога не позволявал на съпругата си Бес да участва в нищо, свързано с „Деравенелс“. Тя бе негова наследница чрез своя баща Едуард и моят баща смяташе, че не е редно нейният съпруг да я изключва от вземането на важни решения. Той обожаваше майка си, която го бе отгледала заедно с по-малката му сестра Мери. Бяха прекарали дълго време в „Рейвънскар“, затова, предполагам, той обичаше имението така силно. Майка му бе оказала най-силно влияние в живота му и именно тя бе напълнила главата му с родовите предания и легенди. Баща ми ги предаде на мен и утре ще вляза в „Деравенелс“ и ще заема полагащото ми се по право място на президент на компанията. Аз съм наследница на баща си и това е моя привилегия.

 

 

— Елизабет, би ли дошла да хвърлиш един поглед на тоалетите, ако обичаш? — попита Бланш Парел с напевния си уелски акцент от вратата на кабинета.

— Да, ей сега — отвърна Елизабет и скочи на крака.

— Моравото наистина ти отива — отбеляза мимоходом Бланш и забърза през фоайето.

— И аз така мисля.

Елизабет последва приветливата жена, забелязвайки колко симпатична изглежда днес Бланш с розовите си бузи, лъскавата черна коса, прибрана на кок, искрящите черни очи и топлата усмивка. Елизабет обичаше Бланш още от дете, ценеше отзивчивата й и чувствителна природа, да не говорим за вкуса й към облеклото, и я приемаше като член на семейството.

— Тук цари безпорядък — заяви Бланш извинително, когато влязоха в спалнята. — Но всъщност зная кое къде стои.

— Бих се изненадала, ако не знаеше!

Елизабет хвърли поглед към разположените край стената гардероби. За нейна изненада в тях все още висяха дрехи, затова възкликна. — Е, добре, предполагам, че ще запазим тези.

— Точно така. Мразя да изхвърлям елегантни дрехи, да не споменавам уникатите на висшата мода, а тези тук са чудесни.

След като посочи няколко купчинки дрехи на пода, Бланш продължи:

— Всички тези вехтории отиват в Армията на спасението и други благотворителни организации и магазини втора ръка, докато онези на леглото трябва да огледаме… дължината на полите е неподходяща, някои сака навярно са доста тесни, а онези на стола са за химическо чистене.

Елизабет кимна разбиращо.

— Свършила си великолепна работа, Бланш. Много ти благодаря. Нямаше да се справя сама.

— Вярно е. Ти не се церемониш с дрехите, за разлика от повечето жени. Държат едни и същи тоалети, в случай че отслабнат, напълнеят или изникне особен случай… и така нататък, и така нататък.

Елизабет промълви:

— Предполагам, че ще искаш да пробвам някои?

— Ще ми бъде от помощ.

— Добре. Трябва също да избера костюм за първия си ден в „Деравенелс“. Според мен е редно да облека нещо елегантно, но сдържано. Да речем костюм с панталон?

— Да, и с колосана бяла риза. — Бланш се приближи до гардеробите. — Да разгледаме тези и може би ще изберем тоалети за цялата седмица, за да си спестиш време.

 

 

Томас Парел седеше в кабинета на Елизабет пред включения телевизор, само че нито гледаше, нито слушаше. Едва-що включил апарата, той взе дистанционното и го изключи.

Стаята изведнъж стихна и единствените шумове останаха пращенето на огъня в камината и едва доловимото тиктакане на часовника над нея. След като се облегна в удобното кресло и изпъна крака, той се огледа.

Открай време обичаше тази красива и уютна стая със зелена като мъх коприна по стените, килим в същия цвят и тъмнорозови брокатени драперии в тон с удобното канапе и фотьойлите. Махагоновите рафтове, запълващи задната стена, бяха претъпкани до пръсване с всевъзможни книги. Той се усмихна на себе си. Когато Елизабет бе малка, я наричаше „читанка“, а тя радостно се смееше, развеселена от прякора. Никога никой не бе окачествяван с по-подходящо прозвище. Тя не вдигаше глава от книгите дори и днес. Винаги бе изключително ученолюбива, любимка на всичките си частни учители и той никога нямаше да забрави колко впечатлен бе Хари Търнър от ранната й зрялост, интелект и всестранни познания.

Томас най-вече се възхищаваше на будния й ум. Беше разбрал, че тя разсъждава с главата, а не със сърцето. Това бе задължително. Беше му пределно ясно, че хладният й разум и бърза мисъл я бяха пазили от беди — особено идещи от сестра й Мери.

Мери бе мъртва, предстоеше Елизабет да заеме мястото си и той чувстваше облекчение, но и вълнение. Бе работил за Елизабет години наред, водеше сметките и счетоводството й, като едновременно управляваше и делата й. Бе го избрал Хари Търнър и Томас бе винаги признателен и доволен от работата си. За него и за сестра му Бланш обикновено говореха, че са членове на уелската мафия, че са също толкова уелсци като Търнърови и са техни любимци. Веднъж спомена на Елизабет как ги наричат и на нея толкова й хареса, че избухна във весел смях.

— Идеално! И двамата сте мои!

Изправи се, щом чу шум от стъпки в коридора, а когато Елизабет влезе, той се приближи и ласкаво я поздрави.

— Съжалявам, че те накарах да ме чакаш, Томас. Сестра ти ми помогна да си избера дрехи, за да спестя време. Желаеш ли питие?

— С удоволствие. Шери, ако обичаш.

Миг по-късно тя му подаде чашата, наля на себе си газирана вода и двамата се настаниха до огъня.

— Налагаше се да те видя тази вечер, Томас, защото следващата седмица ще бъде особено натоварена…

— Сигурен съм в това — съгласи се той, без да я изчака да довърши.

— Както ти казвах по телефона — продължи Елизабет — за имотите ми ще се грижи Кат, поне засега, в качеството си на стюард. Помолих я също да провери всичките ми банкови трезори и да ми докладва какво е положението. По думите на Сесил трезорите в „Кутс“, „Уестминстър“ и „Лойдс“ са претъпкани с ценни книжа, сребърни и златни предмети и редки бижута. Ще се съгласиш ли да се включиш и да опишете всичко?

— Естествено и то с огромно удоволствие. — Той кимна, отпи от шерито си и отбеляза. — Необходима ти е правилна и истинска оценка за стойността на всеки предмет и аз ще се погрижа да я получиш.

— Много ще ми помогнеш. Искам да посетиш трезорите колкото се може по-бързо. — Елизабет погледна към вратата, на която неочаквано се появи Бланш. — Заповядай при нас, Бланш. Време е да си починеш. Не си се спряла цял ден.

Бланш се приближи до камината и обясни:

— Приключих с тоалетите за седмицата. Утре ще започна подбора за следващата.

— Просиш си наказанието — възкликна Елизабет.

— Такава съм си, нали знаеш.