Барбара Тейлър Брадфорд
Господарката на Рейвънскар (39)

39

Смяна на хилядолетията. Преживяхме го и двехилядната година дойде с гръм и трясък. Поне за „Деравенелс“. Дадох огромен бал и поканих всички служители и което е по-важно, всички дойдоха до един. Организирах го в балната зала на хотел „Дорчестър“… коктейл, вечеря и танци. Не пожалих средства и всички се радваха на веселбата. Най-вече аз. Наслаждавах се на всяка минута.

Балът трябваше да ознаменува не само започването на новото хилядолетие, но и успехите на „Деравенелс“, която направих достойна за двадесет и първи век. Но не бях сама. Имах най-добрите помощници на света. Длъжна съм да кажа, че Сесил, Робин и аз го постигнахме заедно. Тримата мускетари. Сесил винаги ме поправя с присмехулна усмивка. Нарича ни „триумвират“. Подкрепяха ме Франсис Уолсингтън, Никълъс Трокмън и Амброуз Дънли. Оглавих фирмата през 1996 и за четири години успяхме да я вдигнем на крака. Момчетата от Ситито ни се възхищават, а аз има с какво да се гордея.

„Деравенелс“ отново е изключително стабилна. Всеки отдел е печеливш. Хотелите процъфтяват, същото се отнася до лозята и пръснатите из тях бутикови хотели. Моите спацентрове се считат за най-разкошните и красивите на света и спечелиха многобройни награди. В резултат от успеха на курорта „Марбея“ създадохме нов отдел и изграждаме подобни курорти в различни красиви кътчета на света.

Движеща сила на това ново начинание е Амброуз. Той доказа ума, находчивостта си и оригиналната си мисъл, докато работеше по проекта „Марбея“, и бе логично да оглави новия отдел. Братът на Робин е истинско съкровище. Но такива са и мъжете, и жените, съставящи основния ми екип.

Да, миналата година имахме неприятности с Джон Норфел, който се поддаде на чара на Мари де Бур, когато тя се засели в Шотландия. Не й оставаше друго. Франсис ми каза, че свекърва й грубо й наредила да напусне и „Дофин“ и Париж.

Явно Мари знае как да влиза под кожата на мъжете, но Джон Норфел научи за голямо свое разочарование, че е използвачка, която го манипулира за собствена изгода. Не след дълго му стана ясно, че тя няма намерение да спи с него, камо ли да се омъжва. Това разби всичките му надежди, че може да управлява шотландския клон заедно с нея.

Норфел призна, че така и не станал неин любовник. Твърди, че когато разбрал, че е неискрена и на нея не може да се разчита, бързо побягнал на юг към Англия. Всички тези сведения стигнаха до мен директно от Франсис, който посъветва нас, триумвирата, да си затворим очите за своенравието на Норфел. Изтъкна, че не е причинил никакви вреди. Съгласихме се и решихме Сесил и Робин да се срещнат с него, да му прочетат едно конско и да го предупредят да се държи прилично.

Именно Робин ми каза какво му е признал Джон. Мари де Бур била истинска изкусителка и по неговите думи „апетитно парче“. Какво унизително описание за жена. Създадох си нова представа за Джон Норфел. След като Сесил и Робин го предупредили, че ще го изхвърлят от „Деравенелс“, ако отново сгази лука, той цяла година пази поведение. Не го изпускам от поглед.

Понякога мисля за нея, за тази моя странна братовчедка, която иска да бъде мен и жадува да заеме мястото ми в „Деравенелс“. Каква наглост и безсрамие. И все иска нещо… да се срещне с мен, умолява ме да ми дойде на гости, настоява да я посоча като своя наследница в завещанието си, но така ще си подпиша смъртната присъда.

Не можах да повярвам, когато ми изпрати своя снимка. Разгледах фотографията и се възхитих на красотата й, но тя по никакъв начин не подсказва истинската сила на така наречения й сексапил. Само Никълъс Трокмън има куража да ми обясни, че Мари де Бур, без да произнесе и дума, го накарала да вярва, че ще бъде негова. Добави, че тя била красива и елегантна жена, унищожителна на мъжки сърца.

Едно е сигурно, моето сърце няма да получи. Затова съм решила да я държа на една ръка разстояние. Изгорих снимката й и останах глуха за молбите й да се срещнем. Франсис напълно ме подкрепя. Тя никак не му е по сърце, твърди, че отчаяно си търси съпруг, и предсказва гибелния й край. За разлика от повечето мъже, стигне ли се до жени, Франсис Уолсингтън държи очите си отворени и е наясно с всевъзможните им хитрини. Открих, че неприязънта му към Мари де Бур има дълбоки корени. Познава нейния полубрат, роден преди Джеймс Стюарт да се ожени за майка й. Той е с дванадесет години по-възрастен от Мари. При все че е незаконороден, участва в управлението на шотландския клон на „Дофин“, откакто е навършил пълнолетие. Франсис му вярва, счита го за умен и способен. Но на глас се пита възможно ли е партньорство в бизнеса между тези половинчати роднини, както ги нарича.

Но като цяло 2000 година беше добра. Поне досега. Управлявах „Деравенелс“ без затруднения. Франсис е по-спокоен, откакто осъществи идеята си за идеалния телохранител, един наистина силен и решителен мъж, който напълно отговаря на изискванията му. Със сигурност Гари Хилтън отговаря и на моите очаквания. Тих, възпитан и „неподвижен“… Не мога да търпя присъствието на някой приказлив шавливец. Той е спокоен, съсредоточен и винаги нащрек. Кара ме да се чувствам в безопасност и съм сигурна, че ще ме пази.

Робин също одобрява Гари Хилтън и признава усъвършенстваните му умения, а и с него е по-спокоен за сигурността ми. Всичко между нас върви добре и най-после успяхме да се отърсим от сянката, която ненадейната и трагична смърт на Ейми хвърляше върху нас и живота ни. Благодарни сме, че клюките стихнаха, а пресата си намери по-интересни събития. От време на време Робин ме подкача, че сме се прочули.

Сега двамата сме в Ню Йорк. Дойдохме за няколко седмици в манхатънския клон на „Деравенелс“, а аз имам уговорени срещи с Анка Палиц във връзка със спацентровете… Единствената беда е, че тръгнах от Лондон в най-ужасния студ и не мога да се освободя от него…

 

 

Елизабет не преставаше да кашля, затова седна на един стол и закри устата си с ръка. Миг по-късно Робърт влезе в спалнята с угрижено изражение на красивото си лице.

— Как си? — попита той с натежал от тревога глас. — Изглеждаш ужасно, Елизабет.

— Не зная какво стана — най-сетне успя да изрече тя с отпаднал глас. — Кашлицата ме връхлетя ненадейно. После също така неочаквано си отиде. Добре съм, Робин, наистина.

— Да не би да имаш бронхит?

— Убедена съм, че не. — Тя се изправи, изпъна полите на червената си вълнена рокля и се приближи до гардероба. — Закъсняваме. Имаме среща с Анка в „Ла Гренуий“ след половин час. — Дари го с най-жизнерадостната си усмивка, на която бе способна, в желанието си да го успокои.

— Ако ще идваш, побързай, любима. Аз съм готов. — Той й помогна да си облече палтото. — Гари ни чака долу.

 

 

Анка Палиц, руса, красива и много шик, бе вече в ресторанта и се усмихна топло, когато Шарл, собственикът, доведе Елизабет и Робин до масата.

— Прекрасно е, че ви виждам — поздрави ги тя, докато Елизабет се настаняваше на канапето до нея, а Робърт заемаше стола от другата страна на масата.

— Съжалявам, че закъсняхме, не взехме предвид задръстванията — оправда се Елизабет.

— Няма нищо. Какво ще желаете за пиене? Шампанско, вино, нещо безалкохолно?

— Благодаря, само вода. Не мога да пия алкохол по обяд, приспива ме.

— Робърт, ами ти?

— И за мен само вода — отвърна той.

Анка направи знак на сервитьора, даде поръчката, а Робърт се загледа в Елизабет и установи, че вече изглежда съвсем болна. Лицето й бе по-бяло отвсякога, а погледът й — леко замъглен. Той реши, че има висока температура. Взираше се в нея така разтревожено, че Елизабет промълви:

— Добре съм, Робин.

Тя винаги знаеше какво мисли, а и изражението му не оставяше нищо на въображението. Анка се обърна, загледа я и веднага забеляза ужасната и бледнина.

— Сигурна ли си? Добре ли се чувстваш?

— От глупавия студ е, който донесох със себе си от Лондон. Нищо ми няма. Впрочем това е за теб. — Елизабет бръкна в чантата си и извади кафяв плик. — Цялата програма, която съм замислила за тукашните спацентрове. Проучи я и ми кажи какво мислиш. Не бързам, но ми се иска да науча мнението ти, докато сме в Ню Йорк. Искам също така да ми кажеш ще продължиш ли да работиш с нас. Нищо няма да се промени, очевидно ти и сега работиш с мен.

— Разбирам, че е така, и съм напълно сигурна, че ще остана, Елизабет, но искам да прегледам всичко и по-късно тази седмица да поговорим отново.

— Разбира се и…

Елизабет замлъкна, за да потисне нов пристъп на кашлица. Притиснала кърпичка до устата си, тя кашля, докато лицето й почервеня. Най-после успя да се овладее и си пое дълбоко дъх. В същия миг трепна и притисна гърдите си с ръка.

— Какво има? — попита Робърт, притеснен от очевидното й страдание.

Елизабет отговори:

— Боли ме, когато си поема дълбоко дъх. — Тя се облегна уморено. — Вие ми се свят, Робин.

— Май трябва да те заведем на лекар — отбеляза той разтревожено и погледна Анка, повдигнал вежди.

— И аз така мисля, по-добре веднага да тръгваме — отривисто заяви Анка, поела положението в свои ръце. — Имам отличен лекар, Робърт, и съм сигурна, че ще приеме Елизабет незабавно. Отивам да се обадя в кабинета му.

— Добре, ще дойда с теб. Трябва да телефонирам на Гари, колата е паркирана някъде наблизо. — Той стана, подаде ръка на Анка и се взря в Елизабет. Идвам след секунда, скъпа.

— Добре съм. Не се готвя да умирам, Робин.

 

 

От обяснението на Анка Палиц по телефона доктор Андрю Смоленски разбра, че случаят е спешен. След пристигането им в кабинета, докато Анка ги запознаваше, Елизабет започна да кашля и доктор Смоленски силно се разтревожи. След като тя се успокои, попита:

— Откога имате тази кашлица, госпожице Търнър?

— От миналата седмица… — Тя спря, тръсна глава и прокара ръка през лицето си. — Извинете, малко съм сънлива.

Робин се намеси и бързо обясни:

— Пристигнахме в Ню Йорк на двадесети, миналия петък. Когато тръгвахме от Лондон, Елизабет имаше тежка простуда. Но кашлицата се появи тук, някъде през уикенда.

— Разбирам. — Лекарят си записа нещо, после отново се обърна към Елизабет. — Когато си поемете дълбоко дъх, болят ли ви гърдите?

Елизабет кимна.

— Имате ли храчки? Изхвърляте ли секрети?

— Рано тази сутрин, но не много.

Той се изправи и заобиколи бюрото си.

— Налага се да ви прегледам. Моля, влезте тук. — Той отвори вратата на амбулаторията и добави: — Съблечете палтото и роклята си. Сестрата ще ви помогне.

Елизабет се изправи и прекоси кабинета. Доктор Смоленски я въведе в амбулаторията и я остави сама. Сестрата влезе през друга врата, усмихна се и каза:

— Прегледът е рутинен, госпожице Търнър, не се тревожете. Сложете тази нощница.

Миг-два по-късно прегледът започна. Премери температурата и пулса й, преслуша й гърдите със стетоскоп и провери нивото на кислорода в кръвта й. Когато свърши, кимна и я подкани:

— Облечете се, госпожице Търнър, и се върнете в кабинета ми.

Когато Елизабет се появи, лекарят говореше на Анка и Робин със сериозно изражение.

— Имате 37.6 температура и трудно доловим, доста ускорен пулс. Дишането ви също е учестено, а кислородът в кръвта ви е осемдесет и четири процента. Изглежда, дробовете ви не поемат достатъчно въздух. Господин Дънли току-що ме попита дали нямате бронхит и аз му отговорих отрицателно. Обаче сте развили пневмония, затова настоявам да ви приемат в болница по спешност. За още изследвания.

— О! — възкликна тя и го погледна стресната.

— Аз ще уредя всичко — заяви лекарят с твърд и нетърпящ възражения глас.

 

 

В нюйоркската болница „Корнел“ подложиха Елизабет на многобройни изследвания. Поставиха й диагноза сравнително бързо след рентгенов преглед на гърдите и кръвна картина. Имаше тежки симптоми на пневмония.

Доктор Мелани Роланд, която проведе изследванията, влезе в малкия кабинет, където Елизабет чакаше заедно с Робърт и Анка, за да обясни положението.

— Искаме да ви приемем за двадесет и четири часа в болницата. Ще започнем лечение с антибиотик, докато чакаме резултатите от тъканните проби.

— Не искам да оставам в болница дори и за една нощ — запротестира Елизабет, обръщайки се към Робърт.

— Най-правилно е да постъпите така, госпожице Търнър — увещаваше я доктор Роланд. — Симптомите ви са доста тежки. Развивате пневмония.

Робърт се приближи до Елизабет и я прегърна.

— Само за една нощ — прошепна той, за да я утеши. — Ще отида до хотела да взема каквото ти е нужно и ще се върна. — Той хвърли поглед към доктор Роланд. — Нали мога да остана при нея няколко часа?

Доктор Роланд се готвеше да откаже, но вместо това кимна и топло му се усмихна.

— Разбира се, господин Дънли.

— Нали е възможно да настаните госпожица Търнър в самостоятелна стая, докторе? — помоли той.

— Веднага ще се погрижа.

Анка се обади:

— Ще остана с теб, докато Робърт се върне.

— Благодаря ти. Ще ти бъда признателна.

 

 

На следващата сутрин Робърт се върна в болницата и установи, че са преместили Елизабет от самостоятелната й стая. Бяха й поставили система и бе на изкуствено дишане.

— Какво се е случило? — попита той доктор Роланд, която го пусна да види Елизабет, но само за миг.

Лекарката го изведе в коридора и отговори:

— Дадохме й силно успокоително. — После седна с него на близкото канапе и обясни: — През нощта температурата й се покачи, нуждата й от кислород се повиши, а досега не реагира на антибиотика.

Обзет от тревога, Робърт някак си успя да запази спокойствие. Попита:

— Ами тъканните проби? Какво открихте?

— Още чакам резултатите, господин Дънли. Междувременно опитвам да лекувам госпожица Търнър с различни антибиотици с надеждата да постигна по-добри резултати. Но съм длъжна да ви уведомя, че състоянието й е критично.

— Но защо? Какво е станало?

— Засега болестта побеждава и лекарствата не помагат. Надяваме се новите антибиотици да подействат, всъщност съм убедена в това — увери го тя, усещайки безкрайната му тревога.

Робърт потри лицето си с длан и си пое дълбоко дъх.

— От пневмония се умира… Елизабет няма да умре, нали?

— Както ви обясних, състоянието й е критично, но правим всичко по силите си, за да помогнем на госпожица Търнър. След като получим резултатите от тъканните проби, със сигурност ще знаем повече.

— Да остана ли тук да чакам, докато се събуди? — попита той с нотка на отчаяние в гласа.

— Не ви препоръчвам. Тя може да спи с часове, в което се надявам.

— Разбирам — отвърна той. — Благодаря ви, доктор Роланд.