Барбара Тейлър Брадфорд
Господарката на Рейвънскар (29)

29.

Франсис Уолсингтън напусна хотел „Плаза Атене“ на авеню „Монтен“ точно в девет часа в понеделник сутринта. Със старите си мебели хотелът му бе познат, тук се чувстваше у дома. Бе отсядал често през изминалите няколко години и познаваше мнозина от прислугата.

Срещата му в „Дофин“ беше чак в десет, но той искаше да подиша чист въздух и да помисли. Тръгна полека надолу по улицата по посока на „Шанз Елизе“. Сутринта бе прекрасна, свежа и уханна, синьото небе бе ясно и ослепително, каквото може да бъде само в Париж. След Лондон харесваше най-много френската столица, където обичаше да отсяда, независимо от времето. В дъжд и слънце тя бе уникална по красотата си, но в подобен ден му изглеждаше истински вълнуваща, пиршество за сетивата.

Замисли се за Елизабет. Тя доказа, че притежава всички качества на ръководител, на които той се възхищаваше — самоувереност, прозорливост и смелост. Бе един от най-дисциплинираните служители, с които някога бе работил, а всеотдайността и упоритостта й бяха достойни за похвала. Наскоро Сесил бе споделил с него, че тя притежава онзи интелект, който отличава истински вдъхновените от просто способните, и той се съгласи. Знаеше, че тя е човек на честта: думата й беше закон, както тази на баща й. Ръкостискането на Хари Търнър в Ситито бе равносилно на договор.

Франсис бе доволен, че Елизабет има до себе си човек като Робърт Дънли. Не само като търговски съветник и ръководител, но и като партньор в любовта. Той се възхищаваше на Робърт и го уважаваше, имаше му безусловно доверие и бе убеден в качествата му. Знаеше, че е честен и надежден. Франсис съзнаваше, че често го подценяваха, взимайки го за нагизден паун. Нищо не можеше да бъде по-далеч от истината. Как ревността и завистта помрачават ума на някои хора, помисли си той, когато наближи широкия булевард, една от главните артерии на Града на светлината.

Трафикът по „Шан з’Елизе“ вече бе оживен, бележейки началото на първия работен ден на седмицата. Франсис зави надясно, продължи бавно, като крайната му цел бе голяма постройка, разположена в края на булеварда до „Рон-Поан“, недалеч от площад „Конкорд“.

Имаше предостатъчно време преди срещата в „Дофин“, реши да изпие чаша кафе и избра едно улично бистро недалеч от крайната си цел. След като си поръча кафе с мляко и кроасан, се облегна на стола си и се загледа в преминаващия свят. Но не след дълго мислите му се съсредоточиха върху младата двойка, с която скоро щеше да се срещне: Франсоа де Бур и съпругата му Мари Стюарт де Бур. Неотдавна си бе дал труд да научи за тях колкото се може повече, но агентите му в Париж не се бяха натъкнали на нищо особено. Привидно у тях нямаше нищо заплашително или злокобно. Но по характер и двамата бяха разглезени, а Мари — и своенравна. Франсоа бе галеният син на Анри и Катерина де Бур, починалият му баща бе французин, а майка му — италианка. Франсоа бе най-големият от няколко братя и сестри, наследник на необятната търговска империя. Според сведенията, които Франсис бе получил, Франсоа де Бур бе горделив младеж, по всеобщо мнение хитър, но мързелив и донякъде небрежен. Всички знаеха, че не е умен колкото съпругата си. След смъртта на баща си той бе оглавил „Дофин“.

Мари Стюарт де Бур, негова съпруга и съдружник, бе наследница на обширна шотландска търговска империя със седалище в Единбург. Майката на Мари оглавяваше фирмата от години и я поддържаше стабилна. Френска аристократка от благородно потекло и с изтънчено възпитание, тя имаше трима богати и влиятелни братя, заемащи видно място във френското общество, търговия и политика.

Мари Стюарт бе изпратена да живее при уважаваните си чичовци в Париж. Тя израсна сред ерудирани и интелигентни аристократи и привикна да говори само френски. Впоследствие й осигуриха скъпо образование, изпратиха я в елитен колеж и й втълпиха, че й предстои велика съдба. Получените сведения подсказваха на Франсис, че тя е красива, млада жена, горделива и предвзета, прекалено амбициозна. Чичовците й бях втълпили, че е редно да има високи критерии. Около нея нямаше скандали, нито около младия Франсоа де Бур, който се считаше за съпруг мечта.

Докато отпиваше от кафето си, Франсис се замисли за Елизабет и вътрешно се усмихна. Стана му ясно, че Мари Стюарт не може да се сравнява с жената, за която той работи. Елизабет Търнър Деравенел бе гений. Вече се бе доказала като блестяща бизнесдама за краткото време, през което въртеше руля на „Деравенелс“, и освен че бе високообразована, според Франсис бе минала школата на жестоката действителност. Беше дъщеря на един от най-великите магнати, които светът познаваше, и беше пила вода от извора. Притежаваше талант на завършена актриса и отдавна бе усъвършенствала дарбата да се преструва. Находчива и проницателна, Елизабет можеше да стане извънредно твърда, стигне ли се до свързани с бизнеса въпроси. Франсис знаеше, че тя винаги мисли с главата си и никога не позволява на чувствата да замъглят преценката й. Наученото за Мари Стюарт де Бур му говореше, че тя не може да стъпи и на малкия пръст на Елизабет. Бе разглезената любимка на чичовците и съпруга си и при все че бе добре образована, нямаше никакъв опит в бизнеса. Влиятелна обществена фигура и в допълнение богата, тя имаше известна хубост и очарование. Но само толкова.

Няма спор, реши Франсис. Тя няма основание за претенции съм „Деравенелс“, каквото и да си въобразява. На мадам де Бур й се нрави идеята, че е наследница на компанията, наслаждава се на мисълта, че й принадлежи по линия на баба й Маргарет Търнър Стюарт, сестрата на Хари, но всичко се случва само във въображението й. Обречена самоизмама. Допи кафето, посегна към джоба си за пари и направи знак на сервитьора.

Тя бе красива, но не толкова, колкото я изкарваха. Дотук с митовете, помисли Франсис, докато прекосяваше старинния килим в пастелни цветове, за да се срещне с Мари Стюарт де Бур и съпруга й Франсоа.

В нея имаше нещо от Елизабет. Имаше телосложението на рода Търнър, беше висока, стройна и грациозна. Овалното й лице с правилни черти бе бледо като на Елизабет, кожата й бе безупречна, а очите й бяха кехлибарени и красиви. Но най-привлекателното в нея бе косата й. Червено-златиста, тя обрамчваше лицето й и стигаше до раменете. С Елизабет бяха братовчедки и бе пределно ясно, че в жилите им тече една и съща кръв.

— Добро утро, господин Уолсингтън — поздрави Мари Стюарт на английски с френски акцент, докато поемаше протегнатата му ръка в крепката си длан. — За мен е огромно удоволствие да ви приветствам в „Дофин“. Бих желала да ви представя съпруга си Франсоа де Бур, президент на компанията.

— Добро утро, мадам де Бур — отговори Франсис, обърна се и се ръкува с мъжа й. — Мосю де Бур, bonjour.

— Добър ден, мосю Уолсингтън — промърмори Франсоа на изкълчен английски, но с нисък, приятен глас.

Дари Франсис с дружелюбна усмивка. По-дребен от жена си, той бе толкова тъмен, колкото тя — светла. Имаше незапомнящо се лице. На Франсис му се сториха странна двойка, най-вече заради несходството в ръста.

Мари Стюарт ги поведе към малък кът за срещи в далечния ъгъл на просторния кабинет. Тя кацна на ръба на стола си сякаш нетърпелива да започне и се поприведе напред, взряна във Франсис.

— Знаех, че Елизабет ще изпрати вас.

— Всъщност бордът на директорите, заедно с Елизабет, ме упълномощи да се срещна с вас, мадам де Бур. Както и адвокатите ни. Истината е, че всички сметнахме такава среща за добра идея след изявленията, които направихте. — Хвърли поглед към Франсоа и добави: — По-точно изявлението ви, че ще настъпите на пазара на Великобритания, като погълнете една международна компания, както прочетох в интервюто, наскоро дадено от вас пред „Ню Йорк Хералд трибюн“.

Франсоа побърза да отговори:

— Наистина това е желанието ни, мосю Уолсингтън. В духа на нашето време искаме „Дофин“ да се разпростре по целия свят.

— Като се опитате да погълнете „Деравенелс“?

— Не съм споменавал „Деравенелс“ — побърза да отговори французинът с леко възмутен тон.

— Абсолютно вярно, но „Деравенелс“ е най-голямата и преуспяваща световна компания и ние умеем да четем между редовете, както и нашите адвокати.

Фиксирайки Франсис с кехлибарените си очи, Мари Стюарт заговори с някак по-студен тон:

— За втори път споменавате адвокати, мосю. Да не би да ни… заплашвате?

— Ни най-малко, мадам. Но имаме обичай да се консултираме с адвокатите си дори и при най-слабия намек, че друга компания ни е хвърлила око като на възможна цел. И съвсем откровено, бордът на директорите реши да разговарям с вас най-вече, за да обясня колко сложна като организация е „Деравенелс“.

Тя го изгледа внимателно и попита:

— Какво имате предвид под „сложна“?

— Нека обясня накратко, мадам. Както съм сигурен, че ви е известно, „Деравенелс“ е частна компания, акциите не се предлагат публично и много рядко се продават. Фактически много рядко сменят собствениците си, преди всичко когато някой от акционерите ни почине и ги остави на член от семейството като част от наследството. И…

— Аз притежавам акции! — възкликна Мари Стюарт и му хвърли неприязнен поглед.

— Зная, мадам. Наследили сте ги от баба си.

— И чрез нея ставам наследница на „Деравенелс“.

Без да обръща внимание на думите й, Франсис продължи спокойно и невъзмутимо:

— Освен тази специфична и доста необичайна ситуация с акциите на „Деравенелс“ има и други правила, заради които всяко поглъщане на компанията става невъзможно. През последните седемдесет години бяха въведени определени закони. Тук не е нужно да дискутираме повечето от тях. Освен един, въведен от Хари Търнър. Той не допуска „Деравенелс“ да преминава в ръцете на чужденец… само англичанин има право да я наследи.

— Аз съм англичанка — заяви рязко Мари Стюарт, а лицето й посиня.

— Едва ли, мадам, при всичкото ми уважение. Майка ви е французойка, а баща ви бе шотландец, следователно не сте англичанка, колкото и да ви се иска. Освен това са ви довели във Франция на петгодишна възраст и сте възпитана като французойка. Претенциите ви са безпочвени.

— Но баба ми беше англичанка! — гласът й се извиси и стана писклив.

— Това не е достатъчно. Не е в съгласие с волята на Хари Търнър. Нещо повече, сигурно си спомняте, че той наследи „Деравенелс“ от своя баща, а в завещанието му ясно е написано, че компанията ще се наследи първо от сина му Едуард, после от дъщеря му Мери и най-после от Елизабет, ако другите му деца починат и не са оставили свои наследници. Вън от неговото завещание има още много правила, които абсолютно изключват възможността фирмата да бъде погълната. Всеки, наумил си да обсеби „Деравенелс“, е обречен на неуспех. Освен това Елизабет Търнър, нейният настоящ управителен директор, е най-големият самостоятелен акционер, притежаващ петдесет и пет процента от акциите. Никой не може да я надмине.

Мари Стюарт седеше облегната на стола си и не откъсваше очи от Уолсингтън. Колкото и да бе неопитна, не бе глупава. Но бе наивна и правата й по отношение на „Деравенелс“ й бяха втълпявани още от дете. Нейните френски чичовци и майка й се бяха погрижили напълно да й промият мозъка и тя нямаше намерение да се предаде толкова лесно.

— Обаче аз имам претенции, мосю Уолсингтън — най-сетне изрече тя с ясен и нетърпящ възражение тон, изведнъж изпълнена с увереност. — Заради прадядо си Хенри Търнър и съпругата му Бес Деравенел Търнър, моята прабаба. Заради тяхната дъщеря Маргарет, сестрата на Хари, аз съм тяхна наследница. Но понеже Елизабет, моята братовчедка, управлява компанията, нека ви обясня положението. Ако тя се разболее или почине, наследницата съм аз и никой друг.

— Но „Деравенелс“ не може да премине в ръцете на чужденка, както току-що ви обясних. Мадам де Бур, вие сте чужденка.

— Но не съществуват други потомци на Хенри Търнър — възрази пискливо тя.

Франсис Уолсингтън, който знаеше всичко за всеки, свързан с „Деравенелс“, бе съвсем наясно, но реши да прекрати този спор.

— Убеден съм, че обясних положението извънредно ясно и ви уверих, че по никакъв начин не можете да погълнете „Деравенелс“. Няма как да стане, просто няма как. Моля ви, повярвайте ми, правилата ни са ненарушими. Ще загубите време, усилия и пари. Вие и всеки друг, който се опита.

Мари Стюарт доби замислен вид и впери очи в ръцете си, отпуснати на скута. Франсис забеляза, че, досущ като Елизабет, тя има извънредно красиви ръце, с дълги, чувствителни пръсти. Най-накрая вдигна глава и го погледна открито.

— Бих желала да предадете почитанията и поздравите ми на братовчедка ми, мосю Уолсингтън. Моята братовчедка. Запомнете това. И ще ми направите огромна услуга, ако я замолите да спомене името ми като своя наследница в завещанието си.

За миг Франсис Уолсингтън остана като гръмнат и примигна. Но той бе отдавнашен майстор на преструвките и лицето му остана безизразно, когато отговори:

— Струва ми се, че е малко прибързано от ваша страна, мадам. Елизабет Търнър е само на двадесет и шест, предстои й да се омъжи и…

— За Робърт Дънли ли? Та той е женен!

— … и да има свои деца — продължи той, без да обръща внимание на прекъсването.

— Все пак ще я помолите ли? — настоя Мари Стюарт. — И ви моля да й предадете, че искам да се срещна с нея.

— Ще предам целия ни разговор дума по дума — отговори Франсис и стана. — Извинете ме, но се налага да тръгвам. — Благодаря ви за любезността, мадам де Бур.