Барбара Тейлър Брадфорд
Господарката на Рейвънскар (8)

8.

— Нося ти и хубава, и лоша новина — заяви Робърт от вратата, която свързваше съседните им кабинети. — Коя искаш да чуеш първо?

Като се изправи на стола си и му хвърли кратък поглед, Елизабет каза:

— Защо питаш? Знаеш, че искам първо лошата.

Робърт влезе в стаята, подаде й кафяв плик и седна на стола срещу нея.

— Какво е това? — попита неспокойно тя, но не го отвори.

Остави плика на писалището. Изгледа Робърт продължително и той отвърна на погледа й. В очите й се четеше ненадейна тревога.

— Копие от бележката, която твоята полусестра е написала до… бъдещия си съпруг Филип Алварес точно след като е превела онези пари. Като говоря за копие, имам предвид онова, което Мери е направила за себе си. С други думи, то е идентично с оригинала, който несъмнено той още притежава. И защо не?

Елизабет отвори плика, веднага позна почерка на Мери и прочете бързо бележката. На лицето й се настани мрачно изражение. Текстът беше кратък, но стилът — сладникав. Да ти прилошее. Тя затвори плика. Глупачка! Глупачка! Мери беше най-голямата глупачка на света. Филип я беше измамил. Затвори очи за миг, докато се успокои.

— Значи наистина му е дала парите като сватбен подарък — най-сетне промълви тя и поклати глава. — Няма да си ги върна, Робин, нали?

— Боя се, че не. Предполагам, че ги е приел като… зестра.

— На практика му е дала всичко, което има. Сесил ме осведоми, че личната й банкова сметка е празна.

— И на мен ми обясни същото. Ще се наложи да отпишеш парите, нямаш друга алтернатива — почувства се Робърт длъжен да изтъкне. — Но виж, намерим ли договорите за проекта „Марбея“, за мен няма съмнение, нито за Сесил, че можем да съдим Алварес и неговата компания.

— И по мое мнение няма да си върнем парите! След себе си Мери оставяше само безпорядък, а рискованите й начинания с Алварес криеха опасности. Тя може да се е наричала „велик магнат“, но това е празна фраза.

— Истина е. Но ми се струва, че бъркотията не е толкова страшна, колкото мислехме първоначално. Има много мъчнотии, но финансовите инспектори напредват, а Сесил усилено помага. Стигнахме дъното. Има само един път и той е нагоре.

Тя кимна в мълчаливо съгласие, но лицето й си остана мрачно. Робърт се облегна на бюрото, погледна я с блестящите си черни очи и попита:

— Не искаш ли да узнаеш и добрата новина?

Лицето й на часа грейна. Той винаги успяваше да я развесели.

— Разбира се.

— Направих резервация за нас двамата за през уикенда.

— Но аз не мога да замина! Не ставай смешен. Имам толкова много работа, ти също, Робин!

— Можеш да заминеш, както и аз. И ще заминем. И двамата се нуждаем от почивка. Изминалите две седмици бяха истински ад, не сме спирали да работим. Уморен съм, ти също. Убеден съм.

— Никога не си изглеждал по-добре, Робин Дънли! — извика тя, повишавайки възмутено глас. — Тази сутрин си красив, бляскав и жизнерадостен. Не ми изглеждаш никак изморен.

— А ти, Елизабет? Лицето ти е по-бледо отвсякога, отслабнала си, а под очите ти синеят кръгове. През последните две седмици стоиш затворена в този кабинет по двадесет и четири часа. Не е здравословно. Ще се пораздвижим, ще пояздим.

Тя знаеше, че Робърт говори истината. Вземаше добруването й присърце. Тя беше уморена, изтощена до пълна изнемога. Като хвърли поглед към календара, видя, че е четвъртък, пети декември. Неделя, осми, бе заградена с червено… беше денят, в който бе обещала да пие чай с леля Грейс Роуз. Понеделник, девети също беше заграден… тогава щеше да се състои срещата на борда на директорите. Мисълта за нея и за членовете на борда я подтикна да попита:

— Къде мислеше да отидем, Робин?

— В „Уейвърли Корт“.

— В „Уейвърли Корт“ ли? Та тя е затворена!

— Нищо подобно. Снощи говорих с Тоби Уотсън и той ми съобщи, че си му поръчала да държи парното на нисък градус през цялата зима, за да не се спукат тръбите. Не му стигаха думи да опише колко топло и уютно било. Каза, че трябвало само да драсне една клечка на дървата в камините, които вече са наредени, да махне покривалата от мебелите и да прати Мъртъл на пазар…

— Обадил си се на пазача? — попита изумено Елизабет.

— И му наредих да действа — завърши Робърт.

— Да действа? Какво искаш да кажеш?

— Казах му, че трябва да изпрати Мъртъл на пазар. Налага се да се храним, докато сме там.

От изумление за миг тя загуби дар слово, после се съвзе и възкликна:

— Сесил е организирал няколко срещи за утре, на които съм длъжна да присъствам.

— Отменил е срещите. Ще се състоят идната седмица. Съгласи се с мен, че са ти необходими няколко дни почивка.

— Говорил си и със Сесил! — Тя го изгледа подозрително.

— Разбира се. Поне веднъж взех работите в свои ръце и бъди сигурна, че ще се грижа за теб няколко дни. Така че престани да се препираш.

Елизабет седна обратно на стола си, не знаейки какво да отвърне, но когато най-после заговори, се чу да казва:

— В неделя следобед трябва да се върна навреме, за да пия чай с леля Грейс Роуз, Робин. Тя ще ме чака… Не искам да я разочаровам.

— Няма да се наложи. — Той се усмихна, разбрал, че е спечелил, после скочи и мина откъм нейната страна на писалището. Вдигна я на крака и я помоли. — Ела с мен за момент, искам да ти покажа нещо.

След като кимна, вече подвластна на неговата воля, тя се остави да я изтикат от нейния кабинет в неговия. Стиснал здраво ръката й, той я поведе към бюфета, заемащ цяла стена.

— Погледни го. Не е ли красив! — Плъзна ръка по полираното до блясък дърво и продължи: — Изглежда като едно цяло, но са два свързани бюфета. От периода на Регентството^[1] са. Само погледни как сияе махагонът… не е ли прекрасен, Елизабет?

— Да, дървото е необикновено, както и самите мебели. Тук са от памтивека… Помня, че баща ми им се възхищаваше.

— Донесъл ги е Уил Хаслинг, най-добрият приятел на прадядо ти. Тук е бил неговият кабинет.

— Колко интересно. Не знаех. — Тя го погледна озадачено. — Защо така ненадейно ми ги показваш?

— Помниш ли как изпробвах сума ключове миналата седмица?

— Стотици.

— Откакто влязох във владение на този кабинет, след като помощникът на Мери, Нийл Логън, напусна по болест, се опитвам да отворя долапчетата на бюфета. Безуспешно. Никой от ключовете не ставаше. До снощи. — Той бръкна в джоба си, извади малко месингово ключе и й го показа. — Този отваря вратичките на долапчетата. Не е оригиналният ключ, не е от бюфета, но някак си става. Затова не се наложи да искам да демонтират ключалките и спасих античната мебел от повреда. — Докато говореше, Робърт отвори вратичките и издърпа едно чекмедже. — Пликът, който ти дадох, се намираше тук, под купчина списания, вестници и стари папки. Повече от вероятно е Нийл Логан да е забравил за съществуването му, както и къде го е прибрал. Как е той впрочем?

— Говорих със съпругата му завчера и тя ми съобщи, че било нервно разстройство. Лекарите му подозират, че става дума за придобито слабоумие. Успокоих я, че ще го пенсионирам. Като че си отдъхна.

Елизабет се приближи до бюфета, надникна във вътрешните чекмеджета, вдигна поглед към Робърт и попита:

— Намери ли вътре нещо друго важно?

— Не — отговори той. — Само бележката, която ти дадох.

— Радвам се, че си проявил постоянство с ключовете. — Елизабет неочаквано се засмя. — И се радвам, че ще ме заведеш в „Уейвърли Корт“. Кога тръгваме?

— Тази вечер — твърдо отговори той и добави: — Само не започвай отново да спориш.

 

 

Когато задълго отсъстваш от любимата къща, забравяш красотата й и нейното значение за теб. Същото се случи с мен. По-рано тази вечер, когато с Робин пристигнахме в Кент, си спомних, че „Уейвърли Корт“ е любимото ми място, откакто се помня. Кат го превърна в мой дом и през последвалите години научих наизуст всяко негово ъгълче… всяко тайно място, скрита стая и кътчета от градината са мои и само мои. Обичам павилиона, плажа, от който се вижда Ламанша, където като дете често ходех с Кат и тя ми показваше светлините на Франция, проблясващи в далечината. „Уейвърли Корт“ е най-красива през пролетта и лятото, но дори есента и зимата не отнемат от хубостта й. В миналото по Коледа Кат и Бланш с помощта на Тоби украсяваха стаите на долния етаж до неузнаваемост. Винаги имаше голяма елха, окичена с блестящи играчки и мънички приказни светлини. Клончета бодлива зеленика и имел висяха от полилея в предната зала. Коледа. Две-три седмици ни делят от нея. Можем да дойдем тук и да отпразнуваме Рождество в Кент, както едно време. Ще му го предложа. Мисля, че ще му допадне. Сигурна съм. Искам да прекарам Коледа с него. Робин е единственият близък, който имам, най-близкият ми.

 

 

— Обзалагам се, че си спала добре — каза Робърт, поглеждайки Елизабет над масата за закуска в петък сутринта. — Да нощуваш в стая, която познаваш от дете, винаги действа успокоително, какво ще кажеш?

— Действително добре се наспах — съгласи се Елизабет. — И разбира се, че обичам старата си стая, но снощи бях каталясала. Едва успявах да държа очите си отворени, докато вечеряхме.

Робърт се засмя.

— Не си ли доволна, че те убедих да дойдем в „Уейвърли Корт“?

— Да ме убедиш! Колко си дързък, Робин Дънли. Ти направо ме изкомандва.

— Понякога се налага да постъпвам така, както правех и в миналото — изстреля в отговор той, като продължаваше да се усмихва.

Тя се засмя, без да отвърне нищо. След миг Робърт попита:

— Ще пояздим ли тази сутрин?

Тя рязко вдигна глава, озадачена.

— Тук няма коне.

Той продължително я изгледа, на лицето му се появи дяволитата усмивка, която познаваше толкова добре.

— Напротив, има. Два. По един за всеки, Рижата мома и Бързата стрела. Пристигнаха тази сутрин. Помолих Амброуз да ги изпрати. Какво ще кажеш?

Очарована и изненадана, тя се засмя и скочи.

— Нямам търпение. Чудесна идея… Хайде, да вървим да се преоблечем за езда. — После хитро го изгледа. — Щом вчера си се разбрал с Амброуз, явно, си донесъл своя костюм.

— Естествено.

Той се изправи, излезе след нея от трапезарията и прекосиха преддверието. Заедно се качиха по стълбите, а когато стигнаха пред нейната стая, Робърт заяви:

— Ще се срещнем в конюшните след десет минути.

 

 

Робърт препусна напред, следвайки Елизабет по петите. Тя яздеше като вихър, приближавайки се към най-високата ограда на имението, а сърцето му биеше до пръсване. Страхуваше се за нея, че няма да успее да прескочи оградата, че конят ще се препъне, ще я хвърли и тя ще се нарани.

Още от дете бе винаги безстрашна и бърза и той осъзна, че е станала още по-смела ездачка. Откакто бяха излезли преди около час, галопираше през полята около „Уейвърли Корт“ по маршрутите, избрани още от детинство.

Изведнъж оградата се изпречи точно пред нея. Робърт затаи дъх и се помоли Елизабет да успее да я прескочи. Така и стана. По-младата кобила, Рижата мома, прелетя над оградата сякаш на сън и грациозно се приземи. Чувство на крайно облекчение заля Робърт и той на свой ред се прехвърли през оградата със същата лекота. Препусна след нея и извика:

— Елизабет! Почакай! Спри!

Тя изпълни молбата му, конят й най-сетне забави ход и младата жена се обърна към него на седлото си.

— Какво има? Зле ли ти е, Робин?

— Добре съм, при все че преди малко щеше да ми причиниш инфаркт.

— Така ли? — Тя го погледна изненадана и се намръщи. — И с какво?

— Стори ми се, че пришпорваш Рижата мома прекалено силно, че тя няма да успее да прескочи оградата и ще те хвърли.

Елизабет се усмихна донякъде самодоволно.

— Довери ми се, Робърт. Знаеш ли, станах доста опитна ездачка, откакто за последно яздихме заедно…

— Е, добре. — Той погледна часовника си и смени темата. — Да се прибираме ли? Вече е дванадесет и половина. Гладен съм, а ти?

— Да тръгваме. Мъртъл ме уведоми, че обядът ще се сервира точно в един.

Обърнаха конете и препуснаха един до друг през ливадата в мълчание. Денят бе прекрасен, мразовит, но слънчев, а небето над Кент бе наситеносиньо, изпъстрено с пухкави бели облачета. Златисточервените листа не бяха опадали още и дърветата край ливадата блестяха в пурпур, а горите бяха обагрени във всички нюанси на жълтото и кафявото. Докато яздеха, Робърт си мислеше за времето, когато идваше тук като момче, за да прави компания на Елизабет. Той почувства внезапен и неочакван копнеж по онези отминали момчешки години, когато светът бе толкова различен, някак по-дружелюбен, както поне на него му се струваше. Всяко нещо си беше на мястото… братята и сестрите му бяха още живи и весели, родителите му — също. Мъка стегна гърдите му, засенчи красивото му лице, а сърцето му се сгърчи от болка. След миг Робърт се поизправи на седлото и погледна напред. Той е умен, решителен, амбициозен и оптимист… не бива да се взира в миналото, а в бъдещето… длъжен е да продължи… напред. Елизабет прекъсна откъслечните му мисли, като попита:

— Робин, ще дойдеш ли с мен в „Стоунхърст фарм“ следобед? Искам да отскоча дотам и да поогледам.

— Разбира се, ще те придружа. Какво казва Кат за къщата?

— Че е в безупречно състояние, благодарение на пазача Брайни Медоуз. Всъщност добави, че струва малко състояние. От години градините ги поддържа Алисън Хардън и те са истинска забележителност. Навремето бяха поразителни, помниш ли, Робин? Постоянно ходехме там с леля Грейс Роуз. Тя наистина ни обичаше, а за теб бе любимка сред възрастните.

— Разсмиваше ни със странното си чувство за хумор и ни позволяваше да ядем каквото си поискаме… плодов кекс, шоколадов мус и пасти с карамел, а веднъж излапахме цял сладкиш със сметана и плодове. Тя беше смаяна.

— Не ми напомняй! — засмя се Елизабет. — После ми беше лошо. Бях една малка лакомница.

Робърт поклати глава и се намръщи.

— Не и ти, ти никога не се хранеше достатъчно, а Кат все се вайкаше, че си прекалено слаба.

— Зная, беше истинска мърморана. Също като теб.

— Не съм мърморко! — запротестира той не само възмутен, но и пообиден.

— Току-що се разтревожи, че няма да прескоча някаква си ограда и ще си строша врата.

— Добре ти е известно, че Кат и Сесил ще си направят жартиери от червата ми, ако нещо ти се случи, когато си с мен — изтъкна той, все още възмутен.

Елизабет само се засмя и за да го подразни, пришпори Рижата мома и се впусна в галоп, бърза като вятъра.

 

 

По-късно същия следобед, докато се разхождаха из „Стоунхърст фарм“ с Брайни Медоуз, Елизабет и Робърт се пренесоха назад във времето. Пазачът работеше тук от петдесет години, познаваше ги още от деца. Във всяка стая прозорците искряха, подовете блестяха, а старинните мебели излъчваха мека топлина. Килимите бяха чисти, никъде нямаше и прашинка. Всичко си беше на мястото, къщата изглеждаше безупречно.

— Имам чувството, че вчера съм била тук — каза Елизабет, обръщайки грейналото си лице към Брайни. — Съвсем същата е, както по времето, когато бях малка.

— Да, наистина, госпожице Търнър, но пък и госпожица Грейс Роуз е придирчива, тогава тя я поддържаше, а сега възлага това на нас. Беше взискателна в онези дни и продължава да е същата. Постоянно ми звъни по телефона и издава нареждания.

— Не знаех, че все още проявява интерес към къщата, Брайни — отвърна изненадано Елизабет.

— И още как, госпожице Търнър! Благодарение на напътствията й от години къщата се поддържа в превъзходно състояние. Градините процъфтяват. Жалко, че Алисън, градинарката, я няма днес. С гордост щеше да ви разходи. Тази година зимата е мека, поне засега.

— Забелязахме градините, докато идвахме с колата — намеси се Робърт. — Великолепни са, прекрасни храсти и букови дървета… просто да ти спре дъхът.

Брайни кимна, усмихнат до уши, видимо поласкан от хвалбата. Като гледаше Робърт, си припомни някогашното момче и вътрешно се усмихна. Ето го сега: възмъжал, висок и красив, и преди да се усети, пазачът изтърси:

— Няма жаби в джоба ти днес, господине, нали?

Робърт отметна назад глава и гръмогласно се изсмя.

— Каква ясна памет имаш, Брайни. Голям любител бях на жабите, когато бях ученик, а?

— Самата истина е, господине. Намирахте ги за очарователни и все бърникахте из езерото. Колко пъти съм се страхувал, че ще цопнете вътре.

— Веднъж ми хвана попова лъжичка и я сложи в един буркан — намеси се Елизабет. — Обзалагам се, че не си спомняш.

— Има си хас… беше подарък за вас, един от първите. — Той се засмя, докато изкачваха стъпалата пред къщата. — И как, за Бога, да забравя най-славната попова лъжичка?

Елизабет се усмихна и каза:

— Благодаря, че ни разведохте.

Стисна мазолестата ръка на Брайни и влезе вътре.

— Удоволствието бе мое, госпожице… вие двамата ме върнахте към младостта… възкресихте спомените ми.

Робърт крепко се ръкува с Брайни.

— Да, и за нас беше като пътешествие по алеята на спомените, Брайни. Довиждане засега.

Брайни им помаха, докато вървяха към настланата с плочи тераса.

— Направи ми впечатление, че Брайни не спомена Мери, но не съм особено изненадана. Тоби каза, че не са се харесвали много и че Брайни се е държал с нужното уважение, но на разстояние — подхвана Елизабет.

— Симпатично старче, ценен като злато — отвърна Робърт, после я погледна и се смръщи. — Питам се защо леля ти Грейс Роуз толкова обича тази къща. Веднъж ми каза, че я е подарила на баща ти.

— Така разбрах. — Елизабет сви рамене. — Може би й е любима, защото е израснала тук и е живяла в нея като зряла жена и след като се омъжи за Чарлз Моран. По една случайност Кат е права. Имотът струва малко състояние.

— Планираш ли да го продадеш? — попита Робърт.

— Не зная. Не мога да живея във всички тези къщи. „Стоунхърст фарм“ наистина е красива. Обаче винаги съм обичала „Уейвърли Корт“ най-много, а от друга страна, тя е най-близо до Лондон. Предава се по наследство и трябва да премине в ръцете на наследниците ми, когато умра.

— Хей, никакви разговори за смърт днес! И двамата ни чака още дълъг живот, моето момиче!

— Вярно е, Робин. Ще го изживеем заедно.

Той й хвърли поглед скришом, но не отговори нищо.