Метаданни
Данни
- Серия
- Домът Деравенел (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Being Elizabeth, 2008 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Лили Христова, 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,2 (× 10 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Барбара Тейлър Бредфорд
Заглавие: Господарката на Рейвънскар
Преводач: Лили Христова
Година на превод: 2010
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Бард“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2010
Тип: роман
Редактор: Шели Барух
Художник: Megachrom
ISBN: 978-954-655-113-9
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1488
История
- — Добавяне
27.
Тихо като в гробница. Тук днес е така. Никога преди не съм виждала „Деравенелс“ в такова състояние. Мълчание, тягост във въздуха. Служителите работят както обикновено, но тъгата е хвърлила мрачна сянка върху лицата им. Движат се бавно по коридорите, говорят шепнешком, експедитивно вършат задълженията си, но болката, обгърнала ги като мъгла, е нещо осезателно. И така е навсякъде в Англия.
Една бликаща от енергия млада жена вече не съществува. И все пак… е тук. Тя е в сърцата и умовете ни, където ще живее завинаги. Случайна и нелепа, ненавременната й смърт е огромен удар за нас, кара ни да осъзнаем, че сме смъртни, уязвими и често изложени на опасности. Изтръпваме от болка и потъваме в скръб.
Минаха пет дни от смъртта й, а още не можем да дойдем на себе си, неспособни сме наистина да осъзнаем, че си е отишла. Тя бе толкова пълна с живот, така жизнерадостна, така готова да се грижи и да посвети обичта си на отритнатите, безпомощните и болните. Доблестната й усмивка, искрите в яркосините й очи… трудно ще повярваме, че никога няма да ги видим отново.
Смъртта на принцеса Даяна ме накара да се почувствам в толкова много отношения уязвима. Не защото съм смъртна, а заради Робин и различните аспекти на отношенията ни. Снощи не можах да заспя… Лежах будна и се тревожех за него… ами ако го убият или ненадейно умре? Какво ще правя без него? С живота ми ще е свършено. Ето какво усещам, защото той е цялото ми съществувание. И въпреки това през миналия уикенд така жестоко го нараних. Трябваше повече да внимавам какво говоря… Не бива да се впускам там, където и ангелите не смеят да пристъпят. Това бе забележка на баща ми, заимствана от една от любимите му песни. Той имаше мелодичен глас. И досега го чувам, в главата ми звънтят думите: „Глупаците се втурват там, където и ангелите не смеят да пристъпят“. Беше толкова добър тенор, че можеше да пее и в операта.
Баща ми обичаше музиката и често композираше. Баща ми романтикът… романтичният глупак. Онзи ден Робин го нарече чудовище и той навярно наистина се бе превърнал в такова. Но някога е бил Златното момче. Божествен. Красив, чаровен и неустоим. Жените са пълзели в краката му.
Какво е това? По бузите ми се стичат сълзи? Нима плача за баща си? Или за Робин? Или за принцеса Даяна? Чувствата ми днес са объркани.
Баща ми Хари Търнър. Обичах го, а сега благоговея пред него. Колко се гордея с великите му постижения и с това, което постигна за „Деравенелс“.
Винаги ли жертвата обича своя мъчител? С всички ли е така? Често съм се питала защо баща ми се отнасяше така пренебрежително към мен, докато бях дете, защо вечно ме обиждаше и се държеше отвратително с мен.
Крещеше ми, ругаеше ме и все ме отпъждаше. Беше богат, но винаги бе пестелив към Кат Аш и през годините, когато растях, все не ни достигаха парите. Близки като леля Грейс Роуз и Джон Дънли, бащата на Робин, показваха доброта към мене и внасяха щастие в живота ми. Джон — като разрешаваше на сина си да отсяда в „Уейвърли Корт“, а Грейс Роуз — като ме канеше в „Стоунхърст фарм“. Когато й гостувах, сама или с Робин, ужасно ни глезеше.
Защо, когато бях малка, баща ми ме мразеше? Дали защото в мен виждаше майка ми? И дали бе ненавиждал майка ми така силно, та да пренесе омразата си към мен? Едно невинно дете, което можеше да бъде единствено негово с червеникавокестенявата си коса и висока, източена фигура като на дядо ми Хенри. Хари Търнър никога не посегна да ме удари, но езикът му бе като камшик. Бях негова жертва и все пак го обичах и полагах всички усилия да му угодя. Дали понеже копнеех така отчаяно да ме обикне, да ме допусне до себе си? Той ме прие когато най-малко го очаквах, след като не го бях виждала от години. Покани ме да му гостувам с Мери. Струва ми се, че видяното му допадна, и така отново бях допусната до него. По думите на Кат Аш баща ми бил възхитен от познанията ми и горд от забележителното ми образование.
Робин е убеден, че клетвата ми никога да не сключа брак е заради страха от баща ми. Твърди, че се боя, защото съм виждала такива страшни примери. Навярно е прав. Не разбирам как някаква хартийка може да промени една връзка. Обикновена хартийка… не, не е вярно. Тя е законен документ, който има важно значение за много аспекти от живота ни. Но не съм възхитена от нея както от Робин. Все пак трябва да обмисля положението и то извънредно внимателно. Длъжна съм да направя всичко по силите си, та Робин да се почувства по-добре. Наложително е да го успокоя…
— Влез, Мери — извика Елизабет в отговор на силното почукване на вратата на кабинета си.
Иззад нея се появи хубавото лице на Мери и тя попита:
— Маркъс Джонсън е тук. Да го поканя ли?
— Да, и би ли съобщила на Грейс Роуз, че ще бъда при нея, за да пийнем по нещо в шест часа, както й обещах?
— Обезателно — Мери изчезна и затвори вратата.
Елизабет издърпа черната папка пред себе си и очите й пробягаха по списъка, който Маркъс Джонсън бе съставил. Вдигна поглед, когато Мери въведе посетителя. Стана, заобиколи писалището и протегна длан да се ръкува с него.
— Добро утро, Маркъс, радвам се, че успя да дойдеш днес вместо утре. Много съм ти признателна.
— Добро утро, Елизабет, нищо не ми струваше.
— Заповядай, седни — промълви тя и се настани срещу него зад бюрото.
— Случилото се с принцеса Даяна е истинска трагедия. Хората още не могат да дойдат на себе си — отбеляза Маркъс.
— Включително и аз. Не мога да се отърся от мъката и чувството на… обреченост — отговори Елизабет. — Все си мисля, че тази катастрофа можеше и да не се случи.
— Аз също, а и мнозина други. Не я охраняваха както подобава… така ми изглежда, пък и ситуацията е била доста хаотична.
— Вероятно е било така. — Хвърляйки поглед към страницата пред себе си, тя продължи: — Е, да се захващаме за работа, Маркъс. Наистина съм поласкана от предложението ти, дори съм във възторг. — Тя се усмихна и добави. — Искам да наема твоята компания да представи на пазара спацентровете на Елизабет Търнър, както и да помогне за популяризирането на търга на колекцията на Деравенел и Търнър. „Сотбис“ ще свърши повечето работа, но имам чувството, че се нуждая от… да го наречем повече реклама. Как гледаш на цялата работа?
— Можем да ти помогнем във всяко отношение и ти благодаря за доверието, Елизабет. Ще възложа задачата на две счетоводителки. Едната заедно с екипа си ще се занимава с рекламата на спацентровете, а другата с нейните подчинени може да работи по търга. — Той се поприведе напред. — Очевидно ти допада нашият план и начинът, по който искаме да представим спацентровете. Как ти се струва рекламният бал да се проведе в някой хотел, а не в спацентъра в Лондон?
— Прекрасно! Хрумнало ви е най-правилното предложение — засмя се Елизабет. — Наистина се тревожех за белите подове, белите завеси, белите мебели и тълпите хора, които разливат напитки, изпускат храна и драскат подовете.
— Зная за какво говориш. Истински кошмар. Това бе първото, за което се сети сътрудничката ми, и даде идеята приемът да се състои в хотел. Предложи „Дорчестър“, както си прочела в нашата презентация. Или предпочиташ друг?
— „Дорчестър“ е идеален за целта. Харесва ми и идеята да поразходим издатели на списания за красота, здраве и мода. Ще бъде чудесно, ако показваме спацентровете на групи от по шестима. Ще предлагаме и обяд. Всъщност одобрявам всичките ви хрумвания и ви наемам. Кога смятате да започнете?
— Ако все още планираш да откриеш първия спацентър в Лондон през април 1998, налага се да започнем веднага. Ще са ни нужни шест месеца, за да планираме всичко както трябва.
— Ще дам договорите, които си изготвил, на Мери и тя ще ги прегледа заедно с адвокатите ми, преди да ги подпиша. Ще ти ги върнем колкото се може по-бързо. Междувременно има някои въпроси, които искам да обсъдя с теб.
— Тогава да започваме — предложи Маркъс. — Тази сутрин имам време колкото щеш.
— Наистина ми се струва, че напредва твърде бързо — каза Марк Лот и отпи от сухото си мартини. — Хапката е прекалено голяма за нейната уста.
Алегзандър Доусън весело се засмя.
— Прекара я, а, Марк? Или по-точно й го вкара.
— Не ставай глупак! Наистина ли допускаш, че ще ми хрумне да пъхна най-ценната част от себе си, където се е завирал проклетият Дънли? В никакъв случай, друже. Освен това тя не е мой тип.
— Но определено е негов. Тия двамата се чукат денонощно като зайци и целият град го знае. Не мисля, че в Ситито гледат на това с добро око. Много се говори за шефката на „Деравенелс“ и дясната й ръка, по съвместителство и неин любовник. Тамошните момчета могат да харесват скритото прелюбодейство, но са крайно против, когато се върши в офиса.
— Нали не го правят в кабинета й? — попита невъздържано Марк и изгледа подозрително колегата си.
— Оглупя ли! Така е думата. Плътските отношения между колеги са забранени. Но да се върнем на първата ти забележка, че напредва прекалено бързо, спацентровете ли имаш предвид?
— Разбира се. Ще струват цяло състояние — заяви Марк.
Алегзандър направи знак на сервитьора, поръча още две сухи мартинита и се обърна към Марк.
— Къде ти е умът днес, стари непрокопсанико? Не компанията плаща за спацентровете, а тя със собствените си пари.
— Тя няма никакви, както знаеш добре. За това се погрижи сладката малка Мери, като тикна всичките си авоари в алчните ръце на онзи испански мошеник Алварес. Той определено е знаел как да я измами.
— И то по повече от един начин — изстреля в отговор Алегзандър с многозначителна усмивка. — За голям ужас на Норфел. Винаги съм мислел, че все му се щеше да се пъхне в гащичките й. Знаеш, че бяха като дупе и гащи. Може пък от време на време да му се е отварял парашутът.
— Говориш врели-некипели, приятелю. Норфел и Мери посещаваха една и съща църква и това е единственото общо помежду им. Стигне ли се до неговите въртиопашки, старецът е придирчив. Харесва бледи и слаби. И страстни… като арабски коне. Мери не беше негов тип: прекалено тъмна, пълна и меланхолична — довърши убедително Марк.
— Открай време харесвах Мери — заяви Алегзандър, а после разсеяно плъзна поглед из ресторанта на хотел „Дорчестър“. — Проклет да съм, говорим за вълка, а той в кошарата! — ненадейно възкликна той. — Ето я Елизабет. И кой е красавецът с нея? Не ми разправяй, че е разкарала Дънли заради по-възрастен мъж! Да умреш от смях.
— Това е Маркъс Джонсън, умнико, известният експерт по връзки с обществеността. Учихме заедно в „Итън“. Баща му е лорд Джонсън от Бевърли. Йоркширски род, въшлив с пари. И доколкото зная, тя надали го вълнува. Интересите му са различни… поне докато имаше. — Марк се облегна и се усмихна на Алегзандър. — Освен това е женен. Но да се върнем на спацентровете. Както споменах, ще струват сума пари и тя е взела десет милиона заем от банката. Кажи ми сега, приятелю, какво ще стане, ако те се провалят? Кой ще връща парите? Елизабет или компанията? Обзалагам се, че компанията, понеже тя няма да има достатъчно, че да върне заема.
— Не, грешиш. — Алегзандър поклати яростно глава. — Забравяш, че ще спечели минимум седемдесет милиона паунда от търга на антиките и наследените вещи от родовете Деравенел и Търнър в „Сотбис“.
Марк се намръщи и присви очи.
— Сигурен ли си, Алекс? Сумата ми изглежда страшно голяма. Какво има толкова да продава? Знаеш ли?
— Да. Понеже по една случайност моя племенница работи в „Сотбис“. Гостувах на родителите й в Хемпшър миналия уикенд. И тя беше там и отбеляза за търга, че е най-големият, който аукционната къща е провеждала от много години, както и че предметите са изумителни. Множество диамантени диадеми и възхитителни бижута, но най-силно се прехласваше от произведенията на изкуството. Платна на импресионисти и постимпресионисти, които ще се продадат за милиони.
— Стига бе!
— Истина е — настоя Алегзандър. — Повярвай ми, Марк. Елизабет е ударила джакпота — творбите са изключително ценни. Очевидно голяма част от тях идват от любовницата на Едуард Деравенел, някоя си Джейн Шоу. Матис, Моне, Мане, Ван Гог… все големи имена. Племенницата ми Вениша ме увери, че първата оценка сега се счита за прекалено занижена и „Сотбис“ я извършва наново.
— Искаш да кажеш, че въпреки всичко тя е неуязвима? — Марк повдигна вежди. — Че не можем да я повалим?
— Не съм казал подобно нещо. Все пак е уязвима. Само изтъкнах, че не спацентровете ще бъдат нейният провал, а нещо друго. Като помислиш, Робърт Дънли може да я завлече на дъното. Предизвиква недоволството на мнозина служители в компанията. Клюките набират скорост.
Марк се приближи до Алегзандър и попита:
— Кой го е взел на мерника си?
— Норфел — отвърна тихо Алегзандър. — Но повярвай ми, че и той има трески за дялане. С по един крак е и в двата лагера.
Смаян, Марк се намръщи и промърмори:
— Все пак кой го е взел на мерник?
— Ако не знаеш, аз няма да ти кажа. — Алегзандър се облегна, защото сервитьорът пристигна с чиния скариди, и не промълви повече и дума.
След като на Марк му сервираха порцията пушена сьомга, той не се стърпя.
— Обясни ми, за Бога! Каква е тази голяма тайна? Да ти призная, Марк, не съм сигурен в сведенията си. Правя догадки, а не е редно, нали?
Марк Лот, много по-проницателен от колегите си, разбра, че Алегзандър Доусън лъже и затова настоя:
— Хайде, поне ми намекни. Тогава можем да обединим силите си и да бутнем Елизабет Търнър от скалата.
Алегзандър отметна глава и високо се изсмя. След като се поуспокои, прошепна почти нечуто:
— Един мой прачичо, сега покойник, имаше чичо, който е бил в „Деравенелс“ в началото на века. По онова време е оглавявал минния отдел. Умрял внезапно при необичайни обстоятелства, истината е, че смъртта му така и останала нещо като мистерия. Прачичо ми подозираше, че неговият чичо е убит и то от член на кликата на Едуард Деравенел вътре в компанията. Цял живот той се опитваше да разгадае тази смърт и твърдеше, че иска да си отмъсти.
— А работеше ли прачичо ти в „Деравенелс“?
— Да, в минния отдел и дори носеше името на чичо си, който бе умрял така не навреме.
— Как се е казваше?
— Обри, на чичо си Обри Мастърс, но фамилията му бе Доусън. Името му бе Обри Доусън.
— Ясно. И отмъсти ли прачичо ти Обри?
— О, не, тогава вече било прекалено късно. Минали години и всичко било забравено. Той почина ерген и ми завеща акциите си от „Деравенелс“. Получих работа тук с връзките му в компанията. Обичам този конгломерат и ще го защитавам.
— А аз се уредих на работа тук чрез баща си, който работеше за Хари Търнър, а дядо ми беше в борда на директорите, когато Хенри Търнър управляваше компанията. Но мисля, че това ти е известно.
— Определено. С теб сме стари вълци. Нека пазим този свещен конгломерат, особено от неспособни женски ръце — отговори Алегзандър.
— Обезателно — увери го Марк, възхищавайки се с каква лекота колегата му смени темата.
Сесил Уилямс вдигна поглед, когато на вратата на кабинета му се почука. Влезе Франсис Уолсингтън.
— Здравей, Франсис! Не очаквах да те видя в кантората днес. Мислех, че си решил да удължиш уикенда.
— Така беше, но промених плановете си. Заради това. — Наведе се и постави на бюрото на Сесил сгънат вестник. — Чети и плачи.
Сесил го изгледа, намръщи се тревожно, долавяйки сериозния тон на Франсис, и вдигна вестника. Беше копие на парижкото издание на „Интърнешънъл Ню Йорк Хералд трибюн“, сгънато на бизнес секцията. Прегледа го набързо и възкликна:
— Допускаш, че Франсоа и Мари де Бур имат предвид „Деравенелс“, така ли?
— Е, определено не са хвърлили око на „Маркс и Спенсър“, това е сигурно. Виж отново второто изречение и чети между редовете, Сесил.
Сесил кимна и внимателно изчете статията. Представляваше интервю, дадено от Франсоа де Бур и съпругата му Мари Стюарт. Когато стигна до абзаца, за който говореше Франсис, го прочете на глас: „Със съпругата ми планираме да разширим «Дофин», което баща ми се готвеше да направи преди трагичната злополука. Искаме конгломератът ни да достигне до всяка точка на света и първата ни крачка е да предявим претенциите си във Великобритания. За тази цел възнамеряваме да присъединим към «Дофин» компания, разпростряла се по цялото земно кълбо.“
Сесил се облегна на стола си.
— Предполагам, че си прав, говори за „Деравенелс“. Но всички знаем, че не могат да ни погълнат. Нямат никакъв шанс.
— Обаче в опитите си могат да вдигнат доста шум, да ни сочат с пръст, да окалят доброто ни име или поне да опитат.
— Франсис се навъси. — Всъщност и двамата знаем, че Мери искрено вярва, че има права над „Деравенелс“. Естествено се заблуждава, но независимо от това смятам, че се готви да ни атакува.
— Но само с думи! — Сесил погледна колегата си и добави:
— Може само толкова, нищо повече. Елизабет притежава несравнимо повече акции от нея, следователно властта е нейна.
— Вярно е, а ние сме частна компания с определени специфични правила, изковани през вековете, за да ни пазят от враговете. Малцина знаят за съществуването на тези правила. От друга страна, някои акционери не милеят за „Деравенелс“, както ти е известно, Сесил. И те могат да се изкушат да продадат акциите си на Мари. На съответната много висока цена.
— Съгласен съм с теб. Но доколкото зная, никой не продава акции на „Деравенелс“. С други думи, пазарът за тях е затворен, ако изобщо има такъв. Как се натъкна на тази статия? Абониран ли си за „Хералд трибюн“?
— Не, но веднага ще поправя грешката си заради тези побъркани оръдия, които гърмят като обезумели от Париж. Един приятел ми се обади оттам тази сутрин и ми прочете статията, после ми я прати по факса. Да отидем ли да я покажем на Елизабет?
— Мисля, че е редно да я прочете лично. Няма смисъл да й го спестяваме — отвърна Сесил. — В противен случай ще ни направи на бъзе и коприва. Само че не е тук. Направи нещо, което рядко й се случва: излезе на обяд с експерта по връзки с обществеността, когото нае, Маркъс Джонсън. Ще трябва да почакаме, докато се върне.
— Робърт отиде ли с тях?
— Не. В кабинета си е. Да му позвъним.
Няколко секунди по-късно Робърт Дънли влезе в офиса на Сесил със загрижено изражение.
— Какво има? Какво се е случило? — попита той, докато крачеше към бюрото на Сесил, сложи ръка на рамото на Франсис вместо поздрав и седна на другия стол.
Сесил му подаде страницата от вестника.
— Чети.
Робърт го послуша, след което изгледа първо Сесил, а после и Франсис.
— Винаги сме знаели, че един ден тя ще си покаже рогата. Случи се по-рано, отколкото предполагах, но след като свекър й почина, тя и съпругът й имат пълна власт над компанията. Лоша работа. — Той прокара ръка по брадичката си, потърка я, после върна вестника на Сесил. — Нищо не можем да направим, освен да я накараме да млъкне. Но, честно казано, не вярвам да е възможно.
Обърна се към Франсис и попита:
— Какво е твоето мнение?
— Същото като твоето. Открай време си говорим, че ще ни създаде неприятности, но така и не предприехме нищо.
— Няма как да я спрем — изтъкна Сесил.
— Елизабет трябва да прочете това, щом се върне — обади се Робърт. — Задължително е да знае.
— Съгласни сме — Франсис се облегна на стола си, загледа се пред себе си, а очите му добиха замислено изражение. Най-накрая проговори: — Мисля, че трябва да уведомим Франсоа де Бур, че знаем за намеренията му и той няма никакъв шанс да успее заради правилника на компанията. Нека го поразим в зародиш, дори да го заплашим, че ако се наложи, ще му изпратим адвокати.
— Удачна идея, Франсис, навярно трябва лично да му предадеш съобщението. Защо не отидеш в Париж, за да се срещнеш с Де Бур? — предложи Робърт.
— Защо не? — съгласи се Франсис. — Но първо нека поговорим с Елизабет.