Барбара Тейлър Брадфорд
Господарката на Рейвънскар (20)

20.

Ето как започна нашата прекрасна любов през един мразовит и мрачен мартенски следобед в „Рейвънскар“. Сега е юни и сме в Париж и както винаги се наслаждавам на всеки миг в този славен Град на светлината. Влюбена съм до уши в Робин, както и той в мен. Казва, че се обичаме до полуда, и аз зная какво има предвид. Защото има някаква лудост да си така напълно погълнат от някого и да живеете заедно на необичайно, но великолепно място, където другата част от света не съществува.

И за двама ни е чудно, че след като се познаваме от толкова много години, изведнъж сме се влюбили на двадесет и пет годишна възраст. Според Робин е все едно че те е ударил гръм, и е прав. Един ден бяхме най-добри приятели, на следващия — любовници. Сега никога не се делим и прекарваме заедно всеки миг, докато сме будни, а всъщност и докато спим. Робин се нанесе в апартамента ми и живеем заедно. Той запази собственото си жилище и ходи там през ден, за да провери дали всичко е наред, но вече не остава задълго. Непосилно ни е да сме разделени и зная, че ще чувствам същото до края на живота си, понеже Робин е част от мен, част от душата ми. Без него животът ми би бил пустош, изпълнена с нещастие. В много отношения той е смисълът на живота ми. Съществувам заради Робин и „Деравенелс“.

Естествено работата отнема от личното ни време, когато му се налага да пътува. В момента той пътува до Марбея и обратно, за да наглежда изграждането на курорта. Много е доволен от напредъка там, аз също се изумих, когато го видях през април. Няма съмнение, че е прекрасно място, и в бъдеще виждам само успехи. Поне веднъж Филип Алварес е постъпил правилно: закупил е великолепен парцел на брега на морето.

Клюките започнаха, когато се върнахме от Марбея. Новината за връзката ни се разпространи из „Деравенелс“ като прериен пожар и тръгнаха всякакви коментари, злонамерени забележки и подигравки. Не ни е грижа какво мислят хората… така или иначе светът донякъде не съществува за нас. Не крием от никого връзката си. Точно обратното. Заедно сме навсякъде през цялото време. Робин е социален тип, както и аз, обичаме най-вече театъра, както и вечерите и веселбите у приятели. Правим дарения на благотворителни организации и посещаваме инициативите им, защото вярваме, че доброто ще ни се върне. Като последствие вестникарските колони тръбят имената ни, а снимките ни се появяват постоянно в списанията. Всичко това само долива масло в огъня.

Колкото до Ейми, нито Робин отваря дума за нея, нито аз. Единственото, което ме запита, бе защо плаках, когато споменах името й през онази нощ в „Рейвънскар“. И аз му казах истината… че не зная. Той прие отговора ми.

Съвсем честно не ме интересува дали ще се разведе с нея, или не. Скъпият ми Робин го знае, както му е известно, че не искам да се омъжвам. Винаги съм била на това мнение. Той отгатна една от причините, когато каза, че баща ми е дал лош пример. Освен това съществуваше и адмиралът… Том Селмер не беше най-безупречният съпруг… ожени се за вдовицата на баща ми и даваше мило и драго да ме вкара в леглото си. А петият опит на баща ми да се ожени? Неговата красива съпруга Катрин имаше любовници и бе толкова глупава, безразсъдна и недискретна, че той я хвана, разведе се с нея и я отпрати. Не, бракът не ме блазни. Точно обратното. Щастлива съм и така. Той ме обича, зная това, и то с цялото си сърце и, честно казано, то ми стига.

Често идваме в Париж, за да останем за малко сами. Харесвам хотела, който Робин откри преди няколко години, „Реле Кристин“. Намира се недалеч от Латинския квартал, по-скоро малка странноприемница, някогашно абатство, съществуващо от тринадесети век. Притежава старомоден и уютен чар; апартаментът ни гледа към покрития с калдъръм и пълен с цветя двор, има отделна тераса, едно от другите неща, които ни допадат. Освен всичко е благословен с неповторимо спокойствие, затова Робин и аз се чувстваме сякаш сме на село, докато всъщност сме в сърцето на Сен Жермен, а Нотр Дам е на един хвърлей.

 

 

При звука от завъртането на ключа Елизабет влезе откъм терасата, а на лицето й бе изписано очакване. Робин се усмихна, докато затваряше вратата зад себе си, после остави пазарските чанти, които носеше, прегърна я и я притисна. После я отдалечи и за миг погледна лицето й.

— Радвам се да видя, че имаш значително по-добър вид, скъпа. Изглеждаше ужасно изтощена.

— Бях малко уморена, но си починах. — Тя хвърли поглед към пазарските чанти и попита: — Какво си купил? Изглежда, си се отдал на бясно харчене.

— Седни и ще ти покажа. — Той донесе торбите до масата близо до френските прозорци, отворени към терасата, и й подаде едната. — Това е за теб.

— „Шанел“! Чудесно. Благодаря ти. Какво е?

— Отвори го и ще разбереш.

— Точно тази чанта си бях харесала! — извика тя, след като разгъна пакета. — О, благодаря ти, Робин. Бях помолила Бланш да ми я вземе, но в Лондон вече бяха свършили.

— Е, сега я имаш и то с много любов.

Тя скочи, приближи се до него и го целуна, после попита:

— Ами останалите неща?

— Чанта от „Шанел“ и за Мери, не същата като твоята, а онази, която й беше легнала на сърцето. Портфейл за Амброуз и две вратовръзки за Сесил Уилямс, подарък от нас двамата.

— Колко си мил, Робин, сигурна съм, че ще харесат подаръците. — След като седна обратно на стола си, тя смени темата. — Как вървят делата на „Деравенелс“?

— Без промяна. Парижкият ни клон работи много добре, а Жак Бетанкор особено ми допада. Ръководи отдела си с желязна дисциплина, но способно и с чар. Защо и останалите чуждестранни директори не са като него. С някои трудно можеш да се разбереш.

— Естествено. Съкращаваме служителите, за да намалим разходите, защо да им харесва? Но ти се справяш добре.

— Не е моя заслугата, Елизабет, а на Никълъс. Успява с лекота да изпрати едни в пенсия, други да обезщети с наистина завидни премии, така че да не остават лоши чувства. Струва ни доста, но в далечен план от спестените заплати ще натрупаме цяло състояние. Благодарение на Никълъс всичко върви по вода.

— Винаги е знаел как да накара хората да преглътнат горчивия хап, защото веднага след това им подава бонбон. Довечера ще вечеряме ли с него?

— Да. Настоява да ни заведе в „Ле Гран Вефур“…, твърди, че ти е любимият.

— Вярно е. Особено ме вълнува мисълта, че Наполеон е водил там Жозефин на романтични вечери, освен това ми харесва и обстановката.

Той се засмя.

— Винаги така говориш за ресторантите. Споменаваш атмосферата, а не храната. И преди да ми отговориш, зная, че не си лакома.

Тя кимна, взе ватираната червена чанта от „Шанел“, огледа я и промълви почти на себе си:

— Исках точно тази…

Докато я наблюдаваше, Робърт си каза, че този следобед тя изглежда особено болезнено слаба. Странно как не бе забелязал досега, може би го подчертаваше черната рокля, която бе облякла. Още ли беше отслабнала? Той не преставаше да се безпокои заради нейната липса на апетит. Беше злояда още от дете. Неспокойна по природа, напоследък на няколко пъти бе припаднала и често ставаше раздразнителна.

— Какво има? Защо ме гледаш така, Робин?

— Възхищавам ти се в тази елегантна рокля, сладка моя.

Тя го дари с дълга усмивка и каза:

— Толкова съм щастлива, че доведе Мери в компанията. Тя ще стане моята дясна ръка.

— Радвам се, а Амброуз е моята, що се касае до проекта „Марбея“. Понася вместо мен всички главоболия, свързани с него, и честно казано, ако не беше той, щеше да се наложи да стоя там много повече. Той е прекрасен мой заместник.

Тя кимна.

— Хубаво е да ме заобикаля семейството ти, Робин… — Тя докосна ръката му. — За което ти благодаря.

— Семейството ми, поне каквото е останало от него, те обича, Елизабет, и е готово на всичко за теб… на абсолютно всичко. Извънредно много те уважават и изпитват топли чувства към теб. — Той я погледна в очите. — Сесил спомена ли ти нещо за мен, имам предвид връзката ни?

— Не. Доста изненадващо, ако питаш мене. Но напоследък забелязвам, че ме гледа доста странно. Опитах се да разгадая изражението му и мисля, че бих го описала като… недоумение.

— Разбирам. Мълвата стигна апогея си в лондонския клон, както ме уведоми днес следобед Никълъс. Успокои ме, че ще замре, ако не й обръщаме прекалено внимание, вършим си работата и си живеем живота.

— Съгласна съм и откровено казано, не съм изненадана. Напоследък станахме любима тема на пресата. Млади, красиви, преуспели и Влюбени с главно „В“. Май така тръбяха скорошните заглавия.

Робърт се изправи, приближи се до Елизабет, изправи я на крака и я поведе към спалнята.

— Ще ми се да си починем преди вечеря, какво ще кажеш?

— Да си почивам? Не. Но ще ми бъде приятно да легна до теб, скъпи, и да се отдадем на страстта си.

— Така и ще направим.

 

 

Разположен под старинните арки на Пале Роял, „Ле Гран Вефур“ датираше още отпреди Френската революция. Бе открит през 1784 под името „Кафе дьо Шартрьоз“ и през последните столетия се бе превърнал в любимо място за срещи на много знаменитости… Наполеон и Жозефин, Виктор Юго и Колет, както и на френски политици, прочути художници, известни театрали и популярни филмови звезди.

Елизабет за първи път бе дошла тук с леля си Грейс Роуз, която я бе довела в Париж като подарък за деветнадесетия й рожден ден. Въпреки че бе вечеряла тук само още веднъж, Елизабет помнеше този прекрасен ресторант, който сякаш не принадлежеше на този свят. Впечатлението, което бе оставил у нея, нямаше нищо общо с храната. Струваше й се, че главната зала плува около вечерящите заради старите изподраскани огледала, окачени по тавана и повечето стени. Те бяха поставени в гравирани златни рамки, а между тях се виждаха неокласически картини на нимфи, обкичени с цветя и лози. Платната бяха безценни и затова покрити със защитно стъкло и като цяло за трапезарията ефектът бе вълшебен. Елизабет бе омагьосана за пореден път.

Никълъс ги очакваше. Стана, радостно ги поздрави и целуна Елизабет по бузата.

— Седни тук, Елизабет и ти също, Робърт — Никълъс им посочи покритата с червено кадифе скамейка до стената и добави. — Ще се уверите, че е удобна.

— Ако не възразяваш, предпочитам стол — отвърна Робърт и след като Елизабет се настани на скамейката, той се отпусна на позлатен старинен стол, а до младата жена седна Никълъс.

— Поръчах бутилка „Круг“ — обяви Никълъс, обръщайки се към Елизабет. — Ще вдигнем тост за предстоящия търг. Робърт ме смая днес, като ми разкри плановете ти. Бях като зашеметен, че е възможно да спечелиш към петдесет милиона паунда. Още не мога да го осъзная.

— Причината е, че има толкова много ценности, предавани по наследство от различни фамилии, всичките мои предци. Самата аз едва го вярвам. Но експертите от „Сотбис“ са убедени, че това ще бъде търгът на годината. Разбираш ли, притежавам множество прекрасни картини, планини от бижута, сребърни и златни прибори, както и скъпи мебели. Всички те са безценни.

— Робърт ме уведоми, че ще продадеш къщата в Челси… винаги съм я харесвал, истинско бижу.

— Да, и се надявам, че някой руски олигарх или бизнесмен милиардер ще я грабне за седемдесет милиона паунда.

— Вдигнала си цената! — възкликна Робърт развеселен. — Преди няколко дни струваше само четиридесет милиона.

— Отново „Сотбис“, Робърт. Специалистите им по недвижими имоти я смятат за уникална. Знаеш, че е от периода на Регентството, в безупречно състояние, с обновени кухня и бани. Понеже е на брега на Темза и има просторна градина, се надяват да получат дори и повече.

В този момент се появи сервитьорът с бутилка изстудено „Круг“ в сребърна шампаниера, пълна с лед, извади тапата, напълни чашите им и се оттегли с леко кимване. Никълъс вдигна своята и обяви:

— За колекцията на Деравенел-Търнър!

— За колекцията — отвърна Елизабет и тримата чукнаха чаши.

След няколко минути Елизабет се обърна към Никълъс.

— Искам да те попитам нещо… от голямо значение за мен.

— Каквото пожелаеш.

— Известен ли ти е акционер на „Деравенелс“, готов да ми продаде акции? Плащам по най-високата цена.

— Не и без да съм проучил. Но навярно има неколцина, особено сред наскоро пенсионираните или вдовици и деца на бивши директори, наследили акции. Понеже те познавам добре, имаш предвид Мари Стюарт, но тя няма толкова акции от „Деравенелс“, колкото теб.

— Вярно е, но откъде да знаем не управлява ли акции, собственост на подставени лица?

— Няма откъде, разбира се — намеси се Робърт. — Но бързо можем да разберем, като извършим дискретно разследване. Знаеш, че в тази област Франсис е гений.

— Затова ли подготвяме търга, за да спечелим пари за още акции? — Никълъс й хвърли въпросителен поглед.

— И да, и не. Разбира се, че са ми нужни пари в брой, за да закупя акции, но също така искам да създам неприкосновен запас, в случай че „Деравенелс“ има нужда от оперативен фонд или се наложи да воюваме срещу… французойката. — Елизабет отпи от шампанското и завърши. — Но аз и без това не искам всички тези предмети. Те са досадно бреме. Днес живеем в различен свят.

— Разбирам. Несъмнено в някакъв момент Мари Стюарт ще ни създаде главоболия, защото й е влязла мухата да обсеби „Деравенелс“. Обаче не може да спечели, Елизабет, заради завещанието на баща ти. Напълно законно е и ще издържи във всякакъв съд.

— Послушай Никълъс, Елизабет. — Робърт се облегна на масата и я погледна в очите. — Той ти казва истината и не забравяй, че си заобиколена от адвокати… включително Сесил и Франсис Уолсингтън. Защитени сме както трябва и разполагаме с най-добрите юридически съветници.

— Тя може да сложи ръка на „Деравенелс“, ако починеш, без да оставиш наследник.

— Това не е задължително — изстреля Елизабет в отговор. — Ами цялата фамилия Грейсън? Брат ми Едуард винаги показваше предпочитание към тях, те са и мои братовчеди, следователно имат право да ме наследят. Значи, че мога да си посоча наследник, нали?

— Да, сигурен съм, че можеш, но на въпроса ти трябва да отговори Сесил. — Никълъс се намръщи. — Другата възможност е да се омъжиш и да родиш наследник.

— Престани да се тормозиш заради онази жена! — Робърт хвана ръката на Елизабет. — Една досадница… но в никакъв случай не и заплаха. Сега, нека си поръчаме вечеря, скъпа. Умирам от глад.

Сервитьорът им раздаде менюто, изслушаха кои са специалитетите за вечерта и поръчаха. Елизабет си избра език на скара, а Робърт и Никълъс предпочетоха гълъб, пълнен с пастет от гойна гъска. После се облегнаха, отпиха от шампанското и заговориха за друго.

Открай време Робърт Дънли умееше да разсейва Елизабет и скоро тя се смееше на остроумията му. На свой ред и тя прояви духовитост и двамата й сътрапезници започнаха да се заливат от смях. Най-после спокоен, на Никълъс Трокмън му падна камък от сърцето, че тя изостави разговора за Мари Стюарт, която от известно време му беше като трън в задника. Смяташе я за опасен противник, но нямаше намерение да разкрива мислите си, най-малко тази вечер. Знаеше, че така само ще разтревожи Елизабет.