Барбара Тейлър Брадфорд
Господарката на Рейвънскар (40)

40.

През следващите няколко дни състоянието на Елизабет остана критично, а Робърт бе обезумял от тревога и не знаеше какво да прави. Копнееше да й помогне, а нямаше как. Не беше лекар, но бе достатъчно умен, за да разбере, че тя е поверена в най-добри ръце. Доктор Смоленски следеше болестта й и го информираше за развитието. Имаше огромно доверие и в Мелани Роланд. От момента, в който се запозна с нея в спешното отделение, разбра, че тя е лекар, посветил се на професията си.

Робърт ходеше в болницата по два пъти на ден, за да разбере как е Елизабет, после си тръгваше унил. Знаеше, че може само да чака. Не преставаше да се моли и постоянно говореше с Лондон. Сесил бе смазан и обезпокоен не по-малко от него и бе готов всеки момент да грабне следващия самолет за Ню Йорк.

— Почакай още един ден, докато излязат резултатите от тъканните култури — увещаваше го Робърт.

Но когато най-сетне ги получиха, той бе ужасен. Доктор Роланд му обясни, че Елизабет страда от една от най-редките форми на пневмония, с най-висок процент на смъртност.

— О, Боже, не! Не можете ли да я спасите?

— Разбира се, че можем — успокояваше го Мелани Роланд, без да чувства нужната увереност.

Елизабет лежеше на системи със затворени очи и безизразно лице.

Робърт се взираше в нея, изпълнен с обич, без да е в състояние да направи каквото и да е. Обърна се и излезе, шепнейки молитви. Тя трябваше да се спаси. Длъжна бе. Как щеше да живее без нея?

Умирам. Сигурна съм. Не искам да умра. Аз съм само на двадесет и девет. Искам да поживея още. Заради Робин. О, Боже мой! РОБИН. Какво ще стане с него, ако умра? Той има нужда от мен. Значи трябва да живея. А ако не стане така? Длъжна съм да се боря с тази смъртоносна болест. Защото ако умра, той ще стане уязвим. Не мога да го оставя на произвола на съдбата. Как да постъпя? Трябва да му осигуря солидно място в „Деравенелс“. Най-доброто. Да, положение и богатство. Точно това ще му подсигуря. Нужен ми е Сесил и свидетел. Сесил трябва да дойде. Трябва ми Сесил, свидетел и адвокати. Ще направя изменение в завещанието си.

Ден по-късно Сесил Уилямс пристигна в Ню Йорк.

— Да ме беше оставил да дойда по-рано — упрекна той Робин, хвърляйки му укорителен поглед над масата за закуска в ресторанта на „Карлайл“. — Тревожех се до смърт за Елизабет и продължавам да се тревожа.

— Зная. Но никой от нас не може да помогне. Всичко зависи от лекарите.

— Какво е истинското й състояние, Робърт? — В сивите очи на Сесил блесна безпокойство.

— Слабо се подобрява. Най-после я преместиха в друго отделение и вече не е на системи, изключват й изкуственото дишане, но още не е прескочила трапа.

— Защо? — попита Сесил с мрачен тон.

— На този етап винаги съществува опасност състоянието й да се влоши. Но да не мислим лошото, а да се надяваме на най-доброто.

Сесил остави салфетката си на масата и стана.

— Готов съм да отидем в болницата, стига да си привършил.

— Да вървим. Тя много ще се зарадва да те види — увери го Робърт, докато излизаха от ресторанта.

За ноември времето бе приятно. Повървяха до края на улицата и успяха да хванат такси на авеню „Медисън“. Робърт даде на шофьора адреса на болница „Корнел“, влезе и се обърна към Сесил:

— Отслабнала е и е по-бледа отвсякога, не се стряскай от вида й.

— Обещавам, няма — отвърна Сесил, но се стъписа, когато най-после я видя.

Елизабет бе измършавяла, а лицето й бе бяло като тебешир. Той забърза към леглото й, наведе се и я целуна по бузата, взе ръката й и я стисна, а усмивката, която озари тъмните й очи, веднага повдигна духа му.

— Пристигнах веднага, щом Робърт ми разреши. Понякога е доста опърничав.

Елизабет махна кислородната маска и отговори:

— Зная. И е прав. За кратко не бях на себе си. Щеше да се побъркаш от скука, докато чакаш да се събудя.

Робърт целуна Елизабет, издърпа един стол за Сесил и отиде да донесе друг за себе си. Сесил поговори с нея главно за „Деравенелс“, разказа й за най-различни събития, а тя внимателно слушаше и кимаше от време на време. Чувствителен към всяка промяна в настроението й, Робърт скоро забеляза, че тя започва да се изморява. Докосна рамото й и каза:

— Мисля, че е време да си вървим и да те оставим да си починеш. По-късно ще дойдем да те видим отново.

Елизабет кимна и свали маската.

— Трябва да поговоря със Сесил, Робин. Ще ни оставиш ли за момент?

— Разбира се — отговори той и отново я целуна.

И да беше изненадан, не го показа. Спокойно излезе от стаята и ги остави насаме.

— Какво има, Елизабет? — попита Сесил и се приближи към нея. — Нещо важно ли искаш да ми кажеш?

Тя кимна и махна маската.

— Ако нещо се случи с мен, ако не оздравея, искам Робърт Дънли да стане управителен директор на мое място. Обещай да го изпълниш.

— Не мога, Елизабет, колкото и да искам да ти угодя. Не забравяй, че се налага да промениш правилата на компанията, ако искаш желанието ти да се изпълни. Нали разбираш, той не е Деравенел, а само член на семейството може да стане управителен директор.

— Тогава да променим правилата. — Тя бързо върна маската на лицето си, изведнъж почувствала нужда от кислород.

— За това е нужно събрание на борда на директорите. Да измислим друга длъжност. Администратор може би, както Едуард Селмер е бил на мястото на малкия Едуард.

Тя се плъзна напред и го сграбчи за рамото.

— Искам той да оглави компанията, в случай че умра. Трябва да го уредим сега, Сесил. Защото може и да не оживея.

— Ще направя, каквото е по силите ми — обеща той, после нежно я нагласи върху възглавниците, оправи кислородната маска и потърси Робърт, за да й кажат довиждане и да я оставят да си почива.

За всеобщо облекчение и радост Елизабет Търнър бе изписана от болницата точно три седмици след като я приеха в спешното отделение. Беше по-слаба отвсякога, немощна, сякаш не хвърляше сянка, но бе оздравяла от пневмонията, която бе нанесла тежки поражения на организма й и едва не бе причинила смъртта й.

— Ето ме, жива и здрава — възкликна тя, сядайки на канапето във всекидневната на апартамента им в „Карлайл“. — И благодаря, че бяхте до мен. — Усмихна се на Робърт и на Анка Палиц, после потупа седалката до себе си. — Седни до мен, Сесил — обичта трептеше в гласа й. — Толкова съм щастлива, че си тук. Е, ще поръчаме ли следобеден чай! Точно това ми се иска най-много.

Останалите се съгласиха и Робърт се обади на румсървиса. Анка се извини и затършува в чантата си за документите, които бе донесла на Елизабет. Сесил се доближи и каза:

— Не исках да се обръщам към адвокатите на „Деравенелс“, Елизабет. Затова уредих да те представлява отделна юридическа фирма с мнението Робърт да бъде наречен администратор, ако се окаже необходимо. — Той говореше с поверителен тон, използвайки момента, че са сами. — Трябва да определиш дата, на която да се срещнем с тях.

Елизабет изведнъж доби замислен вид, зарея поглед в далечината, после тихо отговори:

— Мисля да променя правилата на компанията, Сесил, така че Робърт да може да стане управителен директор, ако умра. Когато се възстановя и се върна в Лондон, ще свикам извънредно събрание на борда на директорите. Сигурна съм, че няма да има пречки, бордът ще направи каквото аз поискам.

Сесил не бе съвсем сигурен, но кимна в съгласие.

Робърт Дънли най-после си отдъхна, че Елизабет оздравя толкова бързо, но все пак остана бдителен за здравето и доброто й физическо състояние. Доскоро бе изплашен, дори ужасен, че тя бе с единия крак в гроба, и настояваше да намали темпото.

Веднага щом доктор Смоленски й разреши да пътува, отлетяха за Калифорния, за да посрещнат Деня на благодарността с приятели. Искаше тя да се възстанови на топлия климат и в спокойна среда. Когато се върнаха в Лондон за Коледа, бдителността му не отслабна. Начерта й програма и тя нямаше друг избор, освен да се придържа към нея… Все пак живееха заедно и той я наблюдаваше през цялото време. Настояваше да прекарва само определени часове в „Деравенелс“, да се храни както трябва и да не работи през уикендите. Режимът даде резултати и с изтичането на 2001 година тя най-накрая влезе във форма. Бе минала цяла година, но Елизабет изведнъж се изпълни с предишната си жизненост и енергия.

— Отново съм старата Елизабет — каза тя на Робин една сутрин през декември 2001, докато влизаше в неговия кабинет. — Искам да кажа, здравата Елизабет. — Тя се повъртя около вратата и му се усмихна със закачливо изражение.

Той стана и я прегърна.

— Изглеждаш… великолепно — прошепна и леко я целуна по устата. — Имам нещо за теб. — Върна се до бюрото си. — Да го наречем предколеден подарък.

Заинтригувана, с изненадано изражение на лицето, Елизабет пое кутийката, която й подаде, отвори я и изпусна лека въздишка.

— О, Робин, колко са красиви! — Тя се взираше в чифт смарагдови обици във формата на идеален квадрат с по четири малки диаманта, инкрустирани в долната част. — Благодаря ти, много ти благодаря.

Пристъпи към него, прегърна го и го целуна по бузата.

— Защото беше добър войник и изпълняваше заповедите ми — пошегува се той с усмивка.

Тя се засмя заедно с него. Толкова силно го обичаше. Около него се въртеше животът й… целият й живот, както знаеше, че неговият се върти около нея.