Харлан Коубън
Клопка (5)

Глава 4

Марша и Тед Макуейд влязоха в салона на гимназията в шест вечерта. Изтърканото клише „животът продължава“ не би могло да е по-вярно, защото тази вечер, независимо от факта, че Хейли я нямаше вече деветдесет и три дни, бе премиерата на „Клетниците“, поставена от учениците в Касълтън, в която участваше другата им дъщеря, Патриша, в ролите на Случаен минувач №4, Студент №6 и винаги примамливата роля на Проститутка №2. Когато Тед за първи път чу за нея — а това се случи в предишния им живот, преди изчезването на Хейли — той започна да се шегува с този факт: колко се гордеел да сподели с приятелите си, че четиринайсетгодишната му дъщеря ще играе Проститутка №2. Тези дни отдавна бяха отминали — свят и време, обитавани от други хора в нечия друга земя.

Когато влязоха, в салона се възцари тишина. Никой не знаеше как да се отнася с тях. Марша ги разбираше, но поведението им не я засягаше.

— Пие ми се вода — каза тя.

Тед кимна с глава:

— Ще запазя места.

Тя тръгна надолу по коридора, спря за малко пред чешмата, после продължи. На следващия ъгъл зави вляво. В дъното на коридора чистачът миеше пода. Беше напъхал слушалки в ушите си, поклащаше глава в такт с музиката, която само той можеше да чуе; дори да я бе видял, с нищо не го показа.

Марша тръгна нагоре по стълбите към втория етаж. Тук лампите светеха по-слабо. Стъпките й кънтяха в смълчаната сграда, която през деня бе изпълнена с глъчка и живот. Няма по-сюрреалистично място, по-празно и пусто от училищен коридор след края на учебния ден.

Марша хвърли поглед назад през рамото си, но там нямаше никого. Забърза крачка, защото бе намислила нещо.

Касълтънската гимназия бе голяма, в четирите й класа учеха две хиляди ученици. Сградата се издигаше на четири етажа и подобно на толкова много гимназии в градове с постоянно нарастващо население завършваше с надстройки и пристройки, не осъществили амбицията си да съставляват една цялостна структура. По-скорошните пристройки към красивата навремето тухлена сграда свидетелстваха за факта, че администрацията се е интересувала повече от съдържанието, отколкото от архитектурния стил на училището. Конфигурацията бе истински миш-маш и приличаше на къщичките, които децата строят от най-различни дървени кубчета, като в играта „Конструктор“.

Предишната нощ, в страховитата тишина на дома, в който живееха, великолепният й съпруг Тед се бе смял, наистина се бе смял, за първи път от деветдесет и три денонощия насам. Колко неприличен й се стори този звук! Тед престана почти веднага, изхълца и смехът му прозвуча като ридание. Марша искаше да протегне ръка, да направи нещо и да утеши изтерзания мъж, когото тя толкова много обичаше. Ала не можеше.

Другите им две деца, Патриша и Раян, се мъчеха да не показват тъгата си от изчезването на Хейли, но децата се адаптират по-лесно от възрастните. Марша се опитваше да съсредоточи вниманието си върху тях, да ги обсипва с грижи и обич, ала и това й бе трудно. Някой вероятно ще си помисли, че бе твърде наранена. Това беше вярно, но имаше и друго. Тя пренебрегваше Патриша и Раян, защото всичките й тревоги, всичките й грижи сега бяха насочени към Хейли — мислеше само и единствено какво да направи, за да я върне у дома. И едва тогава, а не преди това, ще обърне внимание и на другите си деца.

Мерилий, сестрата на Марша, която знаеше всичко случващо се в Грейт Нек, имаше куража да й заяви: „Престани да се оплакваш. Съсредоточи вниманието си върху съпруга и другите си деца!“ и когато Марша я чу да произнася думата „оплакваш“, дощя й се да я зашлеви право в лицето и да я посъветва да се погрижи за собственото си пропаднало семейство, защото синът й Грег употребяваше наркотици, а мъжът й Хал най-вероятно имаше извънбрачна връзка, така че да си затвори проклетата уста. Патриша и Раян ще го превъзмогнат, Мерилий, и знаеш ли? Имат добър шанс да го направят, защото за тях се грижи майка им, която винаги е нащрек ръкавицата на Раян за лакрос да е с удобен джоб и костюмът на Патриша да е с точно такъв сив цвят, какъвто изисква училищният правилник. Не, единственото нещо, което ще ги накара да се чувстват добре и пълноценни, това единствено нещо е завръщането на сестра им у дома.

Когато това стане и само тогава, а не по-рано останалите от семейството ще получат шанс да продължат живота си.

Истината за жалост беше, че Марша не търсеше Хейли по цял ден. Опитваше се, ала ужасната умора я поваляше. Сутрин имаше нужда да си остане в леглото. Краката й бяха натежали като налети с олово. Дори сега й бе трудно да върви по училищния коридор.

Деветдесет и три дни.

Някой ден Марша трябваше да оправи шкафчето на Хейли. Няколко дни след изчезването на дъщеря й приятелите й бяха започнали да украсяват металната вратичка и тя бе заприличала на възпоминателна плоча на крайпътен бордюр, бележеща мястото, където някой е загинал в автомобилна катастрофа. Имаше фотографии, увехнали цветя, кръстчета и надписи: „Върни се у дома, Хейли!“, „Липсваш ни!“, „Ще те чакаме!“, „Обичаме те!“.

Марша спря и се загледа. Протегна ръка и докосна ключалката с цифрите по нея, като се запита колко ли пъти Хейли бе правила същото, за да вземе учебниците си, да напъха раницата най-долу, да закачи палтото си, докато си бъбри с приятелка за срещата по лакрос или може би за някое момче.

От другия край на коридора се чу шум. Тя се обърна и видя, че вратата на директорския кабинет е отворена. Пийт Зекър, директорът на гимназията, излезе, придружен от двама души, за които Марша предположи, че са родители. Не ги познаваше. Те мълчаха. Пийт Зекър протегна ръка, ала нито единият, нито другият я пое. Обърнаха се и бързешком се отправиха към стълбището. Пийт Зекър ги гледаше как се отдалечават, после поклати глава и се обърна към шкафчетата. Видя я.

— Марша?

— Здравей, Пийт.

Пийт Зекър беше добър директор, вратата му бе отворена за всеки и той бе в състояние да наруши училищните правила или да изгони учител, ако това бе в интерес на учениците. Пийт беше местен човек, бе израснал в Касълтън, бе учил в касълтънската гимназия и когато спечели директорския пост, всъщност постигна своята детска мечта.

Тръгна към нея.

— Преча ли?

— Не — насили се да се усмихне Марша. — Просто исках да избягам от останалите, макар за малко.

— Гледах генералната репетиция — каза Пийт. — Патриша е страхотна.

— Приятно ми е да го чуя.

Той кимна с глава. И двамата погледнаха към шкафчето. Марша зърна ваденка с автомобил и две думи на нея: „Касълтън Лакрос“, върху които се кръстосваха два стика. Тя бе залепила същата на задното стъкло на колата си.

— Какъв беше проблемът с двамата родители? — попита тя.

Пийт леко се усмихна:

— Тайна.

— О!

— Но ще ти загатна.

Тя чакаше.

— Когато учеше в гимназията, ти употребяваше ли алкохол? — попита я той.

— Бях от добрите момичета — отвърна Марша, после додаде в стила на Хейли: — Е, да, понякога си сръбвах по малко бира.

— Откъде я купуваше?

— Бирата ли? Съседката имаше чичо, който притежаваше магазин за алкохолни напитки. Ами ти?

— Имах приятел на име Майкъл Уинд, който изглеждаше по-голям за възрастта си — отговори Пийт. — Ти също познаваш такива типове — започват да се бръснат още в шести клас. Та той купуваше пиенето. Сега това не може да стане. Искат карта за самоличност.

— Е, какво общо имат тези родители?

— Хората мислят, че за да си купят алкохол, децата използват фалшиви лични карти. Има примери за това, но лично аз съм конфискувал не повече от пет. А пиенето си остава проблем, и то по-голям от когато и да било.

— Как ще накараш децата да си признаят?

Пийт хвърли поглед към мястото, където допреди малко стояха родителите.

— С помощта на родителите.

— Децата крадат от алкохолните запаси у дома?

— Бих желал да е така. Двойката родители, с които току-що разговарях, са семейство Милнър. Свестни хора. Той е застраховател в града. Тя притежава бутик в Глен Рок. Имат четири деца, двете от които са гимназисти. Най-големият е в отбора по бейзбол.

— Е?

— В петък вечерта тези двама добри и грижовни родители купуват буре бира и организират купон в мазето си в чест на отбора по бейзбол. Двете момчета се напиват и отиват в дома на свой познат. Едното се било натряскало до такава степен, че се наложило да промият стомаха му.

— Чакай, чакай. Родителите са купили пиенето, така ли?

Пийт кимна с глава.

— И затова си ги повикал?

— Да.

— Какво казаха те в своя защита?

— Използваха най-простото извинение, което съм чувал: така или иначе хлапетата ще пият, нека поне да са в безопасна среда. Семейство Милнър не желаят децата им да заминат за Ню Йорк или някое друго място и да шофират в пияно състояние, знам ли? Затова разрешили на отбора да се натряска в тяхното мазе, доволни, че няма да си навлекат по-големи беди.

— Това донякъде има смисъл.

— Ти би ли го направила? — попита той.

Марша се замисли.

— Не. Но миналата година заведохме Хейли и една нейна приятелка в Тоскана и им разрешихме да пият вино в лозята. Грешно ли сме постъпили?

— Не сте нарушили италианските закони.

— Мисълта ти ми харесва, Пийт.

— Значи не мислиш, че родителите не е бивало да правят така?

— Мисля, че в никакъв случай не е бивало да го правят — отвърна Марша. — А и извинението им бие на кухо — как така ще купуват алкохол на децата? Тук не става въпрос да се грижиш за безопасността им. Става дума да се правиш на страхотен родител, на хипар. Да си първо приятел, а чак тогава родител на децата си.

— Съгласен съм с теб.

— Но пък — продължи Марша, като обърна глава към шкафчетата, — коя съм аз, че да давам съвети на родителите?

Мълчание.

— Пийт?

— Да?

— Какво се говори?

— Не съм сигурен, че се сещам какво имаш предвид.

— Напротив, сещаш се. Когато си говорите за това вие: учителите, учениците, който и да е — какво казват за Хейли? Че е отвлечена или че е избягала?

Още мълчание. Тя виждаше, че директорът размишлява.

— Не ми спестявай истината, Пийт. Моля те, не ме щади.

— Няма.

— Е?

— Друго може да не ми достига, ала имам волята да продължа.

— Разбирам.

Надолу по коридора бяха окачени постери. Балът наближаваше. Скоро щяха да се дипломират. Пийт Зекър отново погледна към шкафчето на Хейли. Марша проследи погледа му и забеляза една снимка, която я накара да спре. Цялото й семейство с изключение на самата нея — Тед, Хейли, Патриша и Раян — се бяха фотографирали в „Дисни Уърлд“ до Мики Маус. Марша им бе направила снимката с мобилния на Хейли в розовата калъфка и с пурпурното цвете отгоре. Ваканцията бе започнала три седмици преди изчезването на Хейли. Полицията бе погледнала доста повърхностно на пътуването й и се чудеше дали някой не бе проследил по някакъв начин момичето до дома й, ала разследването се бе озовало в задънена улица. Марша си спомни колко щастлива се чувстваше Хейли там, никой не искаше нищо от нея, за няколко дни те бяха просто безгрижни деца. Бяха направили снимката съвсем спонтанно. Опашката пред Мики Маус обикновено беше толкова дълга, че се чакаше поне половин час, хлапетата се редяха с тетрадка за „автографи“ в ръка, но Хейли забеляза, че тъкмо пред този Мики в „Епкот Сентър“ нямаше хора. Устата й се разтегна в усмивка, тя грабна брат си и сестра си и рече: „Хайде! Да си направим моментално фото!“. Марша настоя тя да ги снима и още помнеше наплива от чувства в душата си, когато цялото й семейство, целият неин свят, се скупчи около Мики — те бяха самата хармония, самото щастие! Като гледаше снимката сега, тя си спомни краткия миг на неземно блаженство и се взря в покъртителната усмивка на Хейли.

— Само си мислим, че познаваме децата си — забеляза Пийт Зекър. — Всички си имат тайни.

— Дори Хейли?

Пийт разпери ръце.

— Погледни редицата шкафчета. Знам, че ще прозвучи като клише, но всяко едно принадлежи на дете, което има свои собствени мечти и очаквания, на дете, преживяващо трудно и бурно време. Юношеството е истинска война, изпълнена с въображаемо, но и с истинско напрежение. От страна на обществото, на училището, на спортното дружество, и всичко става, докато децата се променят и хормоните бушуват в телата им. Това са шкафчетата, в които са затворени техните тревожни индивидуалности по седем часа в денонощието. Науката е моята професия и когато идвам тук, все си представям, че децата са като химически частици, подложени на висока температура. Виждам как се стремят да се разбягат във всички посоки.

— Аха — забеляза Марша, — значи мислиш, че Хейли е избягала, така ли?

Пийт Зекър не отлепваше очи от фотографията, направена в „Дисни Уърлд“. Сякаш и той се взираше в покъртителната усмивка на Хейли. Когато се обърна към Марша, в очите му имаше сълзи.

— Не, Марша, аз не мисля, че е избягала. Според мен нещо й се е случило. Нещо лошо.