Харлан Коубън
Клопка (33)

Глава 32

„Не бива да ловуваме повече…“

Беше й го казал Келвин Тилфър.

Това вече имаше някакъв смисъл. Тя се обърна към Лорънс Черстън за повече подробности за „белязаното лице“ и всичко останало, но не научи нищо друго. По време на лова Фил Търнбол бил заловен на място, където не е трябвало да бъде. Изгонили го. Край.

Уенди се върна при колата си и взе телефона, за да позвъни на Фил.

Бяха постъпили шестнайсет съобщения.

Първата мисъл накара сърцето й да заседне в гърлото: „Нещо е станало с Чарли“.

Тя бързо натисна бутона, за да влезе в гласовата поща. Още щом чу гласа на сина си, сърцето й се отпусна. Чувствата, които я заляха при второто съобщение обаче, бяха от малко по-различно естество.

Здрасти, Уенди, аз съм Бил Джулиано от новините на Ей Би Си. Искаме да говорим с теб относно обвиненията в неуместно поведение от твоя страна… БИП.

Правим материал за отношенията между вас и вашия шеф и бихме искали да чуем гледната ви точка… БИП.

Един от хората, за които твърдите в предаването си, че са педофили, използва скорошната информация за вашата сексуална агресивност, за да иска нов процес. Твърди, че не е отвърнал на чувствата ви и затова сте го унижили… БИП.

Тя натисна бутона за изтриване и се вторачи в телефона си. Искаше да се издигне над всичко това, да се освободи напълно.

Но не можеше. Беше наклепана по безобразен начин.

Може би трябваше да послуша Фил и да се отдръпне. Сега вече нямаше как — каквото и да направеше, не можеше да избяга от обвиненията неопетнена. Нямаше начин, по дяволите! Можеше да хване задника, който бе написал всичките тези мръсотии, и докато предават мачовете от националното първенство по футбол по телевизията, да го (я) накара да си признае, че всичко е измислица, но дори това нямаше да изчисти името й. Колкото и да е нечестно, вонята около нея щеше да си остане вероятно завинаги.

Така че станалото — станало, нали така?

Хрумна й нещо друго: не би ли могло да се твърди същото и за мъжете, които бе „заковала“ в своите предавания?

Дори невинността им да е била доказана, дали вонята на перверзния хищник е била отмита напълно? Не е ли това форма на отплата в космически план? Не е ли такава кармата на всички кучки?

Но сега нямаше време за подобни притеснения. Може би всичко бе свързано в едно единно цяло — онова, което бе направила, онова, което бе станало с мъжете, разкрити от нея по телевизията, както и случилото се на съвипускниците от „Принстън“? Ако разреши едната загадка, останалите ще се разрешат от само себе си?

Независимо дали й харесва, или не, животът й бе оплетен в тази бъркотия. Тя не можеше да се оттегли просто така.

Фил Търнбол е бил изключен заради участието си в лова.

В най-добрия случай това означаваше, че я бе излъгал, когато тя му разказа какво бе казал Келвин за ловуването. В най-лошия… ами, тя още не бе сигурна кое беше най-лошото.

Набра Фил на мобилния му телефон. Никакъв отговор. Обади се в дома му. Никакъв отговор. Отново позвъни на мобилния и му остави съобщение: „Знам за лова. Обади ми се“.

Пет минути по-късно тя похлопа на вратата на декана. Никакъв отговор. Продължи да тропа. Отново никакъв отговор. О, не. Не може да бъде. Тя обикаляше къщата и надничаше през прозорците. Лампите не светеха. Притисна лице в стъклото, за да вижда по-добре. Ако наоколо минеше охраната на студентското градче, как щеше да се оправдае?

Раздвижване.

— Хей!

Никакъв отговор. Отново погледна през прозореца. Нищо. Почука на стъклото. Никой не се показа. Върна се на парадния вход и отново захлопа. Зад гърба си чу мъжки глас:

— Мога ли да ви помогна?

Тя се обърна. Щом видя кой говори, първата дума, която й дойде на ум, бе „денди“. Вълнистата коса на мъжа бе малко по-дълга, отколкото трябваше. Носеше туидено сако с кръпки на лактите и папийонка — имаше вид на човек, който може да вирее единствено в разредения въздух на високопоставените учебни заведения.

— Търся декана — каза Уенди.

— Аз съм декан Луис — отвърна той. — С какво мога да ви бъда полезен?

Няма време за игрички и вежливост, каза си тя.

— Познавате ли Дан Мърсър?

Той се поколеба, сякаш мислеше.

— Името ми напомня нещо — каза деканът. — Но… — Разпери ръце и вдигна рамене. — Трябва ли да го познавам?

— Така мисля — отвърна Уенди. — През последните двайсет години той е посещавал дома ви почти всяка събота.

— А! — усмихна се той. — Живея тук само от четири години. Предшественикът ми, декан Пашаян, е живял в къщата преди това. Но мисля, че знам за кого говорите.

— Защо е идвал у вас?

— Не е идвал. Искам да кажа, че е идвал в тази къща. Но не за да види мен, нито декан Пашаян.

— А защо?

Той мина покрай нея и отключи вратата. Остави я отворена. Тя изскърца. Той надникна вътре.

— Криста?

В къщата беше тъмно. Той махна с ръка на Уенди да го последва. Тя влезе. Остана във фоайето.

Чу се женски глас:

— Декане?

Към тях се приближаваха нечии стъпки. Уенди се обърна към декана. Той я погледна така, сякаш я предупреждаваше за нещо.

Какво, по…

— Във фоайето съм — каза деканът.

Последва шум от още стъпки. После отново женският глас — гласът на Криста?

— Срещата ви в четири часа е отменена. Трябва да…

Криста влезе от лявата им страна през трапезарията.

Спря се.

— О, не знаех, че има и друг човек.

— Не е дошла заради мен — обясни й декан Луис.

— О?

— Мисля, че е дошла, за да се види с теб.

Жената обърна главата си на една страна като куче, което се опитва да възприеме нов звук.

— Вие сте Уенди Тайнс? — попита тя.

— Да.

Криста кимна, сякаш я бе очаквала. Направи още една крачка напред. Лицето й се освети. Не много. Но достатъчно. Когато Уенди зърна лицето й, за малко да извика на глас, не заради видяното, въпреки че при нормални обстоятелства това би било съвсем в реда на нещата. Не, Уенди се развълнува, тъй като още една част от пъзела попадна на мястото си.

Криста носеше слънчеви очила, макар да беше на закрито. Но не това бе първото, което тя забеляза.

Първото нещо, което видя у Криста — нещо, което всъщност не можеше да остане скрито — бяха плътните алени белези навсякъде по лицето й.

Белязаното лице.

Жената се представи с името Криста Стокуел.

Изглеждаше на около четирийсет години, но беше трудно да се определи точната й възраст. Беше слаба, с нежни ръце и стоманено държане. Седнаха около масата в кухнята.

— Имате ли нещо против да говорим на слаба светлина? — попита Криста.

— Абсолютно нищо.

— Причината не е тази, която си мислите. Знам, че хората ще ме гледат. Съвсем естествено е. Не обръщам внимание. По-добре е, отколкото да се преструват, че не забелязват белезите. С това лице съм като слон в стъкларски магазин, нали разбирате какво имам предвид?

— Мисля, че ви разбирам.

— Откакто стана злополуката, очите ми са болезнено чувствителни към светлината. В тъмнината се чувствам по-удобно. Споменавам го между другото, нали така? Специализантите по философия и психология в този колеж биха се радвали да изучават моя случай. — Тя стана от мястото си. — Ще направя чай. Искате ли?

— Разбира се. Да ви помогна ли?

— Не, ще се справя.

— Мента или черен?

— Мента.

Криста се усмихна.

— Изборът ви е добър.

Тя включи електрическия чайник, извади две чаши и сложи по едно пакетче във всяка. Уенди забеляза, че докато вършеше всичко това, тя държеше главата си леко наклонена надясно. Когато отново се върна на мястото си, Криста остана известно време неподвижна, сякаш за да даде възможност на Уенди да прецени доколко бе наранено лицето й. Казано с прости думи, то бе ужасяващо. Белезите го покриваха плътно от челото до врата. Грозни, гневни линии, пурпурни и червени, разкъсваха кожата й и се издигаха като по повърхността на релефна географска карта. На малкото места, където нямаше белези, се виждаха тъмночервени петна, сякаш някой бе търкал кожата й със стоманена четка.

— Подписала съм договор да не разгласявам случилото се — заяви Криста Стокуел.

— Дан Мърсър е мъртъв.

— Знам. Но това не променя договора.

— Онова, което ми кажете, ще бъде запазено в най-строга тайна.

— Вие сте репортерка, нали?

— Да. Но ви давам думата си.

Тя поклати глава.

— Не виждам какво значение може да има това сега.

— Дан е мъртъв. Фил Търнбол е бил уволнен и обвинен в кражба. Келвин Тилфър е в лудница. Фарли Паркс също попадна в беда наскоро.

— Нима очаквате от мен да ги съжаля?

— Какво ви сториха?

— Не е ли очевидно? Или да поувелича светлината?

Уенди се наведе през масата. Постави длан върху ръката на жената.

— Моля ви, кажете ми какво се случи.

— И каква полза?

Кухненският часовник над мивката тиктакаше. Уенди надникна през прозореца навън и видя студентите, запътили се за час, оживени, млади, чийто живот според изтърканата фраза е целият пред тях. Идната година и Чарли щеше да е студент. Можете да заявите на тези младежи, че годините минават много бързо, че докато премигнат, и ще са завършили, че като миг ще отминат десет години, после още десет, ала те няма да ви чуят, не могат да ви чуят и може би така е по-добре.

— Според мен, каквото и да е станало — каквото и да са ви сторили момчетата — то е отключило неотдавнашните събития.

— Как?

— Не знам. Но мисля, че може да се проследи назад във времето. Каквото и да е било то, по някакъв начин е живяло свой собствен живот. И все още иска жертви. А сега и аз съм вътре. Тъкмо аз устроих капан на Дан Мърсър, независимо дали е виновен, или не. Така че сега и аз съм част от това.

Криста Стокуел подухна чая си. Лицето й изглеждаше така, сякаш някой го бе преобърнал с опаката страна навън, сякаш вените и сухожилията бяха издърпани на повърхността му.

— Беше последната им година — започна тя. — Аз бях завършила предишната година и готвех магистратура по изящни изкуства. Имах финансови затруднения. Като Дан. И двамата работехме, докато учим. Той се грижеше за прането в департамента по физическо възпитание. Аз работех тук, в тази къща, за декан Пашаян. Гледах децата, вършех домакинската работа, картотекирах документи, такива неща. Той беше разведен и аз много добре се разбирах с децата. Докато учех за магистър, всъщност живеех тук, в стаята отзад. Фактически още живея там.

Пред прозорците отвън минаваха двама студенти и единият се засмя. Звукът прекоси стаята — мелодичен, мек, неподхождащ на атмосферата в къщата.

— Както и да е. Беше месец март. Декан Пашаян бе извън града за някаква беседа. Децата бяха отишли при майка си в Ню Йорк. Двамата с годеника ми излязохме на вечеря. Марк беше втора година медицина. На идния ден имаше важно контролно по химия, в противен случай… — е, съществуват толкова много „ако“ в живота ни! Ако нямаше контролно, двамата щяхме да се върнем у тях, или, тъй като в къщата нямаше никой, да останем тук. Но не. На връщане от вечерята Марк ме остави вкъщи и отиде в библиотеката да чете. И аз трябваше да се подготвя за следващия ден. Ето защо взех тетрадката си тук, в кухнята, и я сложих на масата.

Тя се вторачи в повърхността на масата, сякаш тетрадката бе все още пред нея.

— Направих си чай. Също като днес. Седнах и тъкмо щях да започна да пиша есето си, когато долових шум от горния етаж. Както вече казах, къщата беше пуста. Би трябвало да се изплаша, нали така? Помня, че веднъж бях чула професора по английска литература да пита студентите от кой шум можеш да се изплашиш най-много. Дали от плача на мъж, стенещ от болка? Дали от писъка на ужасена жена? От изстрел на огнестрелно оръжие? От бебешки плач? А професорът поклаща глава и казва: „Не, най-страшно е, когато си сам в тъмната къща, знаеш, че няма никой друг в нея, сигурен си, че не съществува никаква възможност някой да се е промъкнал вътре, нито да се намира близо до дома ти, и внезапно от горния етаж чуваш как някой пуска водата в тоалетната“.

Криста й се усмихна. Уенди се помъчи да отвърне на усмивката й.

— Но аз не се изплаших. Ами ако се бях изплашила? Още едно „ако“. Ами ако бях повикала охраната на студентското градче? Всичко щеше да е различно, нали? Животът ми щеше да е съвсем друг. В онази нощ аз бях сгодена за най-великолепния и красив мъж на света. В момента той е женен за друга. Имат три деца. Много са щастливи. Предполагам, че и аз щях да съм щастлива.

Тя отпи от чая си, като държеше чашата с две ръце, и остави това „ако“ да отшуми.

— И така, чух шума и тръгнах натам. Вече чувах шепот на хора, дори кикот. Е, сега вече е ясно, нали така? Студенти. Ако тогава съм усещала страх, сега вече страхът го няма. Това бяха само няколко пакостници, подготвили дяволия за декана. Нещо такова. И аз се качих по стълбите. Настъпи тишина. Беше ми се сторило, че гласовете идват откъм спалнята на декана. Тръгнах към спалнята му. Влязох и се огледах. Не видях никого. Почаках очите ми да се приспособят към тъмнината. После си казах: „Но какво правиш? Защо не светнеш лампата?“. Протегнах ръка към електрическия ключ.

Нещо в гласа й се промени. Криста Стокуел млъкна. Белезите по лицето й, червените грапавини, потъмняха. Уенди отново се пресегна към нея, ала нещо бе накарало Криста да настръхне и Уенди се спря.

— Дори не знам какво стана после. Поне тогава не знаех. Сега вече знам. Но тогава, в онзи момент, да си кажа честно, чух само оглушителен трясък и усетих, че лицето ми експлодира. Така го почувствах. Сякаш в лицето ми избухна бомба. Сложих длани на бузите си и усетих ръбовете на счупени стъкла по тях. Порязах си ръцете. Кръвта шуртеше надолу по страните ми, влизаше в ноздрите и устата ми, задавяше ме. Не можех да дишам. В първия миг, може би два, не изпитвах никаква болка. После тя ме захапа внезапно, сякаш някой смъкваше кожата от лицето ми. Отново изпищях и паднах на пода.

Уенди усети как пулсът й се учести. Искаше да й зададе въпроси, да научи някои подробности, ала не помръдна от мястото си и остави Криста да й разкаже историята така, както я бе започнала.

— Вече съм на пода, пищя и усещам как някой изтича покрай мен. Протегнах се, без да виждам нищо, и го хванах. Той се сгромоляса и изруга. Хванах го за крака. Не знам защо го направих. Действах инстинктивно. И тогава той ме ритна, за да се освободи. — Гласът й се превърна в шепот. — Виждате ли, тогава не го осъзнавах, но по цялото ми лице имаше парченца от стъкло — от разбитото огледало. И когато той ме ритна, за да се освободи, стъпалото му заби парченцата дълбоко в кожата ми и те достигнаха до скулите ми. — Тя преглътна. — Но най-голямото парче е било до дясното ми око. И бездруго съм щяла да загубя окото си, но с ритника си той заби парчето в мен като нож…

За щастие тя спря дотук.

— И това е последното, което си спомням. Припаднах. Три дни и три нощи съм била в безсъзнание и когато отново дойдох на себе си — е, през следващите няколко седмици ту се събуждах, ту отново припадах. Операциите следваха една след друга. Болките бяха непоносими. През цялото време ме упояваха. Малко избързах. Ще се върна назад. През онази нощ полицейската охрана на кампуса ме открила по виковете. Заловили Фил Търнбол в двора на декана. Целите му обувки били оплескани с моята кръв. Знаехме, че са участвали и други студенти. Нали разбирате, играели на онази разпространена в колежите игра — „Лов на лешояди“. За голямата награда — боксерките на декана. Шейсет точки. Това е била голямата цел на Фил Търнбол — чифт боксерки. Както казах и преди, беше просто момчешка лудория. Нищо повече.

— Споменахте, че е имало и други. Чули сте шепот и кикотене.

— Така е, но Фил твърдеше, че е бил сам. Приятелите му, разбира се, потвърдиха неговия разказ. Не бях в състояние да се противопоставя на казаното от него, пък и какво ли бях видяла всъщност?

— И Фил пое цялата вина? — попита Уенди.

— Да.

— Защо?

— Не знам.

— Все пак не разбирам. Какво точно ти стори? От какво са тези прорези?

— Когато съм влязла в стаята, Фил се е криел зад леглото. Щом ме видял да протягам ръка към електрическия ключ, така де, според мен е искал да отвлече вниманието ми в друга посока. До мен се разбил голям стъклен пепелник. Трябвало е да вдигне шум, аз да извърна глава встрани и тогава Фил да избяга, така мисля. Но на стената е имало старинно огледало. И то се е пръснало точно в лицето ми. Просто случайност.

Уенди не каза нищо.

— Три месеца лежах в болницата. Загубих едното си око. Другото бе тежко пострадало. Известно време бях напълно сляпа. Зрението на едното ми око постепенно се възстанови. Все още ме считат за сляпа, но аз мога да различавам предметите. Всичко ми се мержелее и имам проблеми със светлината — особено със слънчевата светлина. Пак казано между другото. Според лекарите лицето ми е било буквално нарязано на филийки. Показвали са ми снимки. Ако мислиш, че това, което виждаш сега, е лошо… имай предвид, че преди лицето ми приличаше на смляно говеждо месо. Само така мога да го опиша. Сякаш някой лъв ми бе изръфал лицето.

— Съжалявам — каза Уенди, защото не знаеше какво друго да каже.

— Годеникът ми Марк се държа страхотно. Не се отделяше от мен. Като си помислиш, това е направо геройство. Преди това бях красива. Сега вече мога да го кажа. Няма да звучи нескромно. Наистина бях красива. А той беше толкова хубав! И така, Марк бе непрекъснато около мен. Но беше започнал и да се оглежда наоколо. Вината не беше негова. Не бе очаквал подобно нещо.

Криста млъкна.

— И какво стана?

— Накарах го да си тръгне. Познавате любовта, нали? Но така аз разбрах какво означава истинска любов. Макар че ме заболя много повече от порезните рани, аз обичах Марк достатъчно силно, за да го накарам да си отиде.

Тя отново млъкна и отпи от чая си.

— Вероятно се досещате за останалото. Семейството на Фил ми плати, за да си мълча. Щедра сума, ще кажете вие. В попечителски фонд е, от който всяка седмица ми се изплаща съответна сума. Ако кажа на някого какво се е случило, плащането ще се преустанови.

— Няма нищо да кажа.

— Мислите ли, че това ме притеснява?

— Не знам.

— В никакъв случай. Нуждите ми са доста скромни. Продължавам да живея тук. Продължих да работя за декан Пашаян, но не се грижех за децата му. Лицето ми ги плашеше. Така че станах негова асистентка. Когато той почина, декан Луис прояви любезност и ме остави тук. Дарявам по-голямата част от парите си.

Мълчание.

— И как се вписва Дан във всичко това? — поинтересува се Уенди.

— Как мислите?

— Предполагам, че онази нощ е бил в къщата?

— Да. Всички бяха тук. И петимата. Разбрах го по-късно.

— Откъде?

— Дан ми каза.

— И Фил е поел вината на всички върху себе си?

— Да.

— Знаете ли защо?

— Бил е доста убедителен, предполагам. Но може да е имало и друго. Той беше богат. Останалите не бяха. Вероятно е решил, че няма да постигне нищо добро, ако издаде приятелите си.

Думите й имат смисъл, каза си Уенди.

— И Дан ви посещаваше?

— Да.

— Защо?

— За да ме утешава. Разговаряхме. Той се чувстваше ужасно заради онази нощ. Задето бе избягал. Така се започна. Бях бясна, когато го видях за първи път тук. Но после се сприятелихме. С часове разговаряхме край тази маса.

— Казахте, че сте се вбесили?

— Трябва да ме разберете. През онази нощ аз загубих всичко.

— Така е, имали сте право да се гневите.

Криста се усмихна.

— О, разбирам.

— Какво?

— Нека отгатна. Била съм ядосана. Била съм вбесена. Мразела съм ги. И съм измислила как да им отмъстя. И какво, седяла съм и съм чакала цели двайсет години, за да ги ударя? Това ли си мислите?

Уенди сви рамене.

— Прилича ми на отмъщение — сякаш някой се разплаща с тях.

— И най-вероятният заподозрян съм аз? Белязаното маце с брадва в ръце, готово да я стовари върху някого?

— А вие не мислите ли така?

— Звучи ми като лош филм на ужасите. — Тя отново наклони глава на една страна. — Като лошата героиня ли ме възприемаш, Уенди?

Уенди поклати глава.

— Всъщност не.

— Има и друго.

— Какво е то?

Криста разпери ръце. Все още носеше слънчевите очила, но тя забеляза, че от едното й око се търкулна сълза.

— Простих им.

Мълчание.

— Те бяха просто деца, които участваха в една игра. Не са искали да ме наранят.

И това беше чистата истина. Тонът й бе красноречив и неподправен.

— Щом живееш в този свят, ще се сблъскаш с други хора. Това е. Сблъскваме се един с друг и понякога някой бива наранен. Момчетата искаха само да откраднат някакви глупави боксерки. Но нещата се объркаха. За един кратък период от време аз ги мразех. Но като се замислиш, каква е ползата от това? Омразата ти отнема толкова много енергия, че изгубваш представа за истински важните неща.

Уенди усети как сълзите напират в очите й. Взе чашата си и отпи от чая. Ментата леко се плъзна в гърлото й. Нека няма омраза. На това тя нямаше как да отговори.

— Може би през онази нощ те са наранили още някого — каза Уенди.

— Съмнявам се.

— А може би някой друг иска да отмъсти за теб?

— Майка ми е покойница — отвърна Криста. — Марк е щастливо женен. Нямам друг близък човек.

Задънена улица.

— Какво ти каза Дан, когато дойде за първи път?

Тя се усмихна.

— Ще си остане между нас.

— Но все трябва да има някаква причина, задето всички те бяха съсипани от скандали.

— Това ли е главната причина, поради която си тук, Уенди? Да им помогнеш да си върнат предишния живот?

Уенди замълча.

— Или си дошла — продължаваше Криста, — защото се тревожиш, че си сгрешила и си поставила клопка на невинен човек?

— Мисля, че и двете.

— И се надяваш на опрощение?

— Надявам се да получа отговори.

— Интересуваш ли се от моето мнение по въпроса? — попита Криста.

— Разбира се.

— Познавах Дан много добре.

— И аз така си помислих.

— Разговаряли сме за много неща на тази маса. Той ми разказваше за работата си, за това как се е запознал с първата си жена, Джена, за това, че вината за разпадането на брака им е била само негова, за това как са си останали близки, за самотата си. И двамата бяхме самотни.

Уенди чакаше. Криста намести слънчевите очила на лицето си. За миг Уенди си помисли, че ще ги свали, но тя не го направи. Нагласи ги и сякаш се помъчи по някакъв начин да погледне Уенди в очите.

— Не мисля, че Дан Мърсър е бил педофил. Мисля, че не е убил никого. Така че, Уенди, според мен ти си поставила клопка на невинен човек.