Харлан Коубън
Клопка (31)

Глава 30

Уенди слезе от асансьора и се запъти към кабинета на Вик. Мина покрай Мишел Фейслър — новата водеща на новините — която работеше на бюрото си. В преграденото за нея пространство имаше фотографии на Уолтър Кронкайт, Едуард Р. Мъроу, Питър Дженингс. Уенди отново, за кой ли път, си каза: „Ау!“.

— Здравей, Мишел!

Мишел бе заета — щракаше нещо на клавиатурата.

Леко й помаха с ръка — само толкова. Уенди надникна над рамото й. Тя пишеше текст в „Туитър“. Някой бе изкоментирал: „Прическата ти беше страхотна в последното предаване!“, и Мишел „чуруликаше“^[1] в отговор: „Смених си балсама — скоро ще ти разкажа повече. Продължавай да ме гледаш!“.

Едуард Р. Мъроу щеше да е много горд.

— Какво става с мъжа, чиито колене бяха простреляни? — допита я Уенди.

— Да, това е една от историите, към които имаш слабост — отвърна Мишел.

— Как така?

— Оказа се, че е някакъв перверзен тип. — Тя извърна очи от компютъра, но само за миг. — Нали ти си специалистката по извратените?

Колко е хубаво да си специалист по нещо, каза си Уенди.

— Какво имаш предвид, като казваш „извратени“?

— Е, ти си специалистка по сексуалните перверзии, нали така?

— В какъв смисъл?

— Ох, сега не мога да говоря — отвърна Мишел и отново се обърна към компютъра. — Заета съм.

Докато стоеше зад гърба й, Уенди не можеше да не забележи, че Кларк беше прав: Мишел наистина имаше огромна глава, която контрастираше с тънкото й тяло. Приличаше на балон, окачен на връвчица. Вратът й сякаш всеки миг щеше да се прекърши под тежестта на главата.

Уенди погледна часовника си. До дванайсет оставаха три минути. Тя побърза към кабинета на Вик. Там беше секретарката му Мейвис.

— Здравей, Мейвис.

Жената едва вдигна поглед. Да не би след уволнението й Мейвис да е получила указания да се държи строго официално с нея?

— Бих искала да вляза при Вик за секунда.

— В момента господин Гарет не е на разположение.

Тонът й, толкова учтив преди, сега беше леден.

— Ще му кажеш ли, че се качвам на шестия етаж? След малко ще дойда пак.

— Ще го уведомя.

Уенди тръгна към асансьора. Може би си въобразяваше, но във въздуха се усещаше непривично напрежение.

Уенди бе идвала в тази сграда — администрацията на телевизията — милион пъти, но никога преди не се бе качвала на шестия етаж. Сега бе седнала в кабинет, боядисан целият в обезпокоително бяло, същинско чудо на кубизма, в чийто ъгъл ромолеше малък водопад. По-голямата част от едната стена бе заета от картина, на която се виеха черно-бели спирали. Останалите стени бяха празни. Спиралите отпред я разсейваха. От другата страна на стъклената маса точно пред спиралите седяха три фигури. Две жени и един мъж — всички строени в права линия пред нея. Единият от мъжете беше чернокож. Жената бе азиатка. Добър баланс, макар че главният измежду тях, мъжът, който седеше по средата и говореше, беше бял.

— Благодаря ви, че дойдохте — каза мъжът.

Беше се представил — всъщност бе представил и останалите — ала тя не бе обърнала внимание на имената им.

— Няма защо — отвърна Уенди.

Тя забеляза, че столът, на който седеше, бе поне с пет сантиметра по-нисък от техните. Класически номер за сплашване, макар и на доста аматьорско ниво. Уенди скръсти ръце на гърдите си, от което хлътна надолу още повече. Нека си мислят, че имат предимство.

— И така — каза Уенди с желанието веднага да си дойдат на думата, — какво мога да направя за вас, хора?

Белият мъж хвърли поглед към азиатката. Тя извади някакъв лист и го приплъзна през масата към нея.

— Това вашият подпис ли е?

Уенди погледна листа. Беше оригиналното копие на трудовия й договор.

— Така изглежда.

— Ваш ли е подписът, или не?

— Мой е.

— Значи сте чели документа?

— Предполагам.

— Не искам да предполагате…

Тя вдигна ръка и го спря.

— Чела съм го. Какъв е проблемът?

— Искам да прочетете седемнайсети раздел, точка четвърта на трета страница.

— Добре — отвърна тя и запрелиства страниците.

— Разделът се отнася до нашата стриктна политика относно романтичните и/или сексуални отношения на работното място.

Думите му я накараха да се размърда на мястото си.

— Какво за тях?

— Чели ли сте го?

— Да.

— И го разбирате добре?

— Да.

— Така — каза белият мъж. — До нас достигнаха сигнали, че сте нарушили това правило, госпожо Тайнс.

— Ъъъ… не. Уверявам ви, че не съм го нарушила.

Белият мъж се облегна назад, скръсти ръце на гърдите си и зае позата на съдник.

— Познавате ли човек на име Виктор Гарет?

— Вик? Разбира се, той отговаря за новините.

— Имали ли сте сексуална връзка с него?

— С Вик ли? Недейте така.

— Това „да“ ли е, или „не“?

— Това е едно голямо НЕ. Защо не го повикате тук и сам не го попитате?

Тримата започнаха да се съветват помежду си.

— И това ще направим.

— Не разбирам. Кой ви каза, че двамата с Вик… — Тя се помъчи да не направи отвратена физиономия.

— Получихме сведения.

— От кого?

Те не бързаха да отговорят и внезапно отговорът се наложи сам. Нали и Фил Търнбол я бе предупредил?

— Не можем да ви кажем — отвърна белият мъж.

— Много лошо. Вие ми отправяте сериозни обвинения. Или разполагате с доказателства, които трябва да ми покажете, или нямате такива.

Чернокожият мъж погледна към азиатката. Азиатката погледна към белия мъж. Белият мъж погледна към чернокожия мъж.

Уенди разпери ръце.

— Репетирали ли сте го бе, хора?

Те наклониха глави един към друг и зашепнаха, сякаш бяха сенатори по време на изслушване. Уенди чакаше. Когато свършиха, азиатката отвори друга папка и я приплъзна върху стъклената повърхност на масата.

— Може би трябва да прочетете и това.

Уенди отвори папката. В нея имаше разпечатка от интернет. Докато четеше, Уенди усети, че кръвта й кипва:

Работя за телевизия Ен Ти Си. Не ви съобщавам името си, защото се боя, че ще ме уволнят. Но Уенди Тайнс е ужасна. Тя е примадона без всякакъв талант, издигнала се до върха по стария начин: спи с когото трябва. Напоследък се върти около нашия шеф Вик Гарет. Това е причината да работи по каквито си иска теми. Всъщност миналата седмица я уволниха поради некомпетентност, но отново я назначиха, защото Вик се страхува да не го съди за сексуално насилие. Уенди си е правила безброй пластични операции на носа, очите, циците…

И така нататък, и така нататък. Уенди отново си спомни предупреждението на Фил. Спомни си какво бяха сторили онези откачалки на Фарли Паркс, на Стийв Мишано, а сега и на нея. Изводите започнаха да се налагат от само себе си: какво щеше да стане с кариерата й, с начина й на живот, със способността й да се грижи за сина си. Клюките винаги се превръщаха в житейски факти. В човешкото съзнание обвиненията ставаха убеждения. Виновен си до доказване на противното.

Дан Мърсър не беше ли казал нещо подобно?

Накрая белият мъж се прокашля и попита:

— Е?

С целия кураж, който успя да събере, Уенди изпъчи гърди напред и заяви:

— Истински са. Ако искате, проверете.

— Не е смешно.

— Нима аз се смея? Нищо подобно, предлагам ви доказателства, че написаното е чиста лъжа. Хайде. Стиснете ги.

Белият мъж се изкашля важно и посочи към папката.

— Може би ще погледнете коментарите? Те са на втората страница.

Уенди се помъчи да запази самоувереното изражение на лицето си, ала усети, че светът около нея се разпада. Тя отгърна страницата и се взря в първия коментар.

Коментар: Работила съм с нея на последната си месторабота и съм напълно съгласна с казаното. И там стана същото. Шефът ни, който бе женен, се разведе заради нея. Тя е боклук.

Коментар: Тя преспа най-малко с двама колеги, професори, с единия от тях, докато беше бременна. Разруши брака му.

Уенди усети, че лицето й пламна. Когато работеше на онова място, тя вече бе омъжена за Джон. Всъщност той загина малко преди да изтече последната й седмица там. Тази лъжа я разгневи повече от останалите. Беше толкова мръсна, толкова долна!

— Е? — обади се белият мъж.

— Това са най-долнопробни лъжи — изрече през зъби тя.

— Всичко е в мрежата. Някои от тези блогове са били разпратени до нашите спонсори. Те ни заплашиха, че ще спрат рекламите си за нас.

— Всичко е лъжа.

— Освен това бихме искали да подпишете и отказа.

— Какъв отказ?

— Господин Гарет е ваш шеф. Бихте могли да го съдите за сексуално насилие.

— Шегувате ли се? — попита Уенди.

Той посочи към папката.

— В един от блоговете се посочва, че преди време сте съдили шефа си за сексуално насилие. Кой знае, може отново да го направите?

Пред очите на Уенди падна червена пелена. Тя сви дланите си в юмруци и трябваше да се напрегне, за да говори с равен тон:

— Господин… Извинете, забравих името ви…

— Монтаг.

— Господин Монтаг… — Дълбока въздишка. — Искам много добре да ме чуете. Съсредоточете се в онова, което казвам, защото искам да съм сигурна, че ще го разберете. — Уенди взе папката и я размаха във въздуха. — Тук е пълно с лъжи. Това разбирате ли го? Измислици. Аз съм осъдила стария си работодател? Пълна лъжа. Обвиненията, че съм преспала с шефа или с професора си? Отново лъжи. Обвиненията, че съм преспала с друг освен със съпруга си, докато съм била бременна? Или че съм си направила пластични операции? Всичко е лъжа. Не е преувеличение. Не е изкривяване на истината. Това са откровени лъжи. Разбирате ли?

Монтаг се прокашля.

— Разбрахме позицията ви.

— Всеки може да влезе в интернет и да напише каквито си поиска лъжи за всекиго — продължаваше Уенди. — Не ви ли е ясно? Някой разпространява в интернет лъжи по мой адрес. Вижте датата на блога и ще се разплачете на глас. Било е написано вчера, а вече се радва на всички тези коментари? Фалшификация. Някой умишлено се опитва да ме съсипе.

— Както и да е — захвана Монтаг с израз, който не означаваше абсолютно нищо, ала подразни Уенди, както и някои други изречения, — според нас най-добре би било да си вземете временен отпуск ида се махнете, докато ние проучим обвиненията.

— Нямам такова намерение — отсече Уенди.

— Извинете?

— Защото, ако ме накарате да го направя, такива неприятности ще ви създам, че няма да си намерите място в лъскавите си костюми. Ще съдя телевизията. Ще съдя студиото. Ще съдя всеки един от вас лично. Ще изпратя на любимите ви спонсори блогове, в които ще заявя, че вие двамата — и тя посочи към белия мъж и към чернокожия мъж — се занимавате с маймунски секс върху мебелите в кабинета, а тя — и Уенди посочи към азиатката — обича да ви гледа и да мастурбира. Истина ли е? Е, това ще пише в блога. Всъщност ще бъдат няколко. После ще отида и ще добавя коментари от други компютри, неща като: Монтаг го предпочита по груб начин, със сексиграчки или малки животинчета. Ще изпратя защитниците на животните по петите ви. Ще изпратя блоговете и до семействата ви. Следите ли мисълта ми?

Никой не каза нищо.

Тя стана от стола си.

— Връщам се на работа.

— Не, госпожо Тайнс, боя се, че не можете.

Вратата се отвори. Влязоха двама охранители в униформи.

— Охраната ще ви придружи навън. Моля да не влизате в контакт с никого от компанията, докато не сме обсъдили случая. Всеки опит да се свържете с някого от участниците в този казус ще бъде считан за манипулация на доказателствения материал. Освен това заплахите ви срещу мен и моите колеги също ще бъдат взети под внимание. Благодаря за отделеното от вас време.