Харлан Коубън
Клопка (39)

Глава 38

Вечерта, след като всичко бе свършило, Уенди седеше сама пред вратата на къщата си. Чарли беше на горния етаж при компютъра. Попе излезе и застана до стола й. Двамата се загледаха в звездите. Уенди пиеше бяло вино. Попе държеше бутилка бира в ръка.

— Готов съм за тръгване — обяви той.

— Не и ако си пил бира.

— Само една.

— Няма значение.

Той седна.

— И бездруго първо трябва да поговорим.

— Какво има? — попита тя.

— Аз не дойдох в Ню Джърси само за да ви видя — теб и Чарли.

Тя се обърна към него.

— А защо?

— Дойдох — отвърна той, — защото получих писмо от Ариана Насброу.

Уенди го гледаше.

— През седмицата се виждах с нея. Неведнъж.

— И?

— Прощавам й, Уенди. Не искам това да продължава. Мисля, че и Джон не би го одобрил. Ако не изпитваме състрадание, какво тогава ни остава?

Тя мълчеше. Спомни си за Криста Стокуел, как тя бе простила на момчетата от колежа, задето й бяха сторили такава злина. Беше й казала, че ако човек крие омраза в душата си, пропуска много повече в живота. Случи се така, че Фил Търнбол научи този урок по трудния начин. Отмъщение, омраза — ако ги къташ в себе си, може да изпуснеш важните неща в живота си.

От друга страна, Ариана Насброу не беше момиче, участвало в колежанска лудория. Тя бе пила и бе седнала зад волана, беше рецидивистка, бе убила съпруга й. И сега Уенди се питаше: щеше ли Дан Мърсър да прости на нея, на Уенди, ако беше жив? Можеше ли да се сравняват двата случая? И ако можеше, нима това щеше да е от значение?

— Съжалявам, Попе — каза тя. — Но аз не мога да й простя.

— Не те моля да го направиш. Уважавам решението ти. Искам и ти да уважиш моето. Ще можеш ли?

Тя се замисли.

— Да. Мисля, че ще мога.

Те седяха и мълчаха.

— Чакам — обади се след малко Уенди.

— Какво?

— Да ми кажеш за Чарли.

— Какво за него?

— Обясни ли му защо дойде?

— Не е моя работа — отговори Попе.

Той стана, за да довърши събирането на багажа си. Час по-късно Попе си тръгна. Уенди и Чарли включиха телевизора. Уенди остана за малко да гледа как картините се сменят една след друга. После стана и влезе в кухнята. Когато се върна, тя носеше плика в ръката си. Подаде го на Чарли.

— Какво е това? — попита той.

— Писмо за теб от Ариана Насброу. Прочети го. Ако ти се иска да поговорим за него, аз ще бъда горе.

Уенди се приготви за лягане и остави вратата отворена. Чакаше. Най-после чу стъпките на Чарли по стълбите. Събра кураж. Той мушна глава в отвора на вратата и каза:

— Ще си лягам.

— Добре ли си?

— Добре съм. Още не ми се говори за това. Искам да си помисля.

— Добре.

— Лека нощ, мамо.

— Лека нощ, Чарли.

 

 

Два дни по-късно, точно преди момичетата от касълтънската гимназия да играят срещу отбора на Риджууд за шампионата на страната по лакрос, на игрището се състоя заупокойна служба. По време на едноминутното мълчание на мястото, където се изписваха резултатите, се издигна надпис: „Парк Хейли Макуейд“.

И Уенди беше там. Наблюдаваше отдалече. Присъстваха, разбира се, Тед и Марша, двете им деца Патриша и Раян стояха до тях. Като ги видя, сърцето на Уенди отново се сви. Под името на Хейли се появи още един надпис, който напомняше на родителите да не организират у дома си събирания, на които се пие алкохол: „Не и в нашия дом“. Когато надписът се вдигна, Марша Макуейд извърна поглед встрани. Огледа насъбралия се народ и очите й се спряха върху Уенди. Леко кимна с глава. Уенди й отвърна. И това бе всичко.

Играта започна, Уенди се обърна и си тръгна. Излезлият в пенсия районен детектив Франк Тремънт също беше там, стоеше отзад, облечен в смачкания си черен костюм, с който беше и на погребението. Фактът, че Хейли е била мъртва, преди той да поеме случая й, би трябвало да му помогне да преодолее потиснатостта си. Ала в момента това не му личеше много.

Уокър бе в парадната си шерифска униформа, допълнена с пистолет и кобур на кръста. Стоеше на пътната настилка и говореше с Мишел Фейслър. Мишел отразяваше мача по Ен Ти Си. Когато видя Уенди да се приближава към тях, тя се отдръпна и ги остави сами. Уокър нервно пристъпваше от крак на крак. Попита:

— Добре ли си?

— Добре съм. Нали знаеш, че Дан Мърсър се оказа невинен?

— Знам.

— Излиза, че Ед Грейсън е убил невинен човек.

— Знам.

— Не можеш да го оставиш да се измъкне просто така. И той трябва да отговаря пред съда.

— Дори ако е мислел, че Мърсър е педофил?

— Независимо от това.

Уокър замълча.

— Чу ли какво казах?

— Чух — отвърна Уокър. — Ще направя каквото мога.

След думите си той не добави „но“. Нямаше нужда. Уенди правеше всичко възможно да изчисти името на Дан, но на кого му пукаше? Мъртвият си е мъртъв, нали така? Уенди се обърна към Мишел Фейслър. Мишел пак носеше бележника си, наблюдаваше тълпата, отбелязваше си нещо в него като последния път, когато бяха двете заедно.

Това й напомни за нещо.

— Здравей — поздрави я Уенди. — Какво беше казала за несъответствието във времето?

— Беше объркала реда на събитията — отвърна Мишел.

— Добре. Ед Грейсън прострелва шурея си Лимейн, преди да убие Мърсър.

— Да. Но не мисля, че това променя нещата.

Уенди се замисли и прекара събитията през главата си още веднъж, този път по-бавно — вече имаше време.

Всъщност това променяше всичко.

Обърна се към Уокър и видя пистолета на кръста му. Известно време тя просто се взираше в него.

Уокър забеляза погледа й.

— Какво има?

— Колко куршума намерихте в паркинга за каравани?

— Моля?

— Момчетата от техническия екип огледаха паркинга, където е било стреляно срещу Дан Мърсър, нали така?

— Разбира се.

— Колко бяха куршумите?

— Само един, на паважа.

— Куршумът, пробил дупка в караваната?

— Да. Защо?

Уенди се запъти към автомобила си.

Уокър каза:

— Чакай, какво става?

Тя не отговори. Отиде до колата си и внимателно я огледа. Нищо. Никаква следа, никаква драскотина. Закри уста с ръката си. За да заглуши писъка си.

Уенди се качи в автомобила и се отправи към дома на Грейсън. Откри го в задния двор да плеви градината. Внезапната й поява го стресна.

— Уенди?

— Който и да е бил онзи, който е убил Дан, той стреля и по колата ми — заяви тя.

— Моля?

— Ти си точен стрелец. Всички го казват. Няколко пъти те видях да се целиш в автомобила ми. И да стреляш. Но по него няма и следа от куршум. Всъщност единственият куршум, открит на паркинга, е този, пробил стената — от първия ти изстрел. Открит е на най-очебийното място.

Ед Грейсън вдигна поглед от земята.

— За какво говориш?

— Как е възможно точен стрелец да пропусне Дан Мърсър от толкова близко разстояние? Как е възможно да не улучи колата ми? Как може да не уцели проклетата земя наоколо? Отговор: невъзможно е. Всичко е било инсценировка.

— Уенди?

— Какво?

— Остави нещата такива, каквито са.

Двамата срещнаха погледите си за миг.

— Няма начин. Смъртта на Дан още тежи на съвестта ми.

Той не каза нищо.

— Като си помисля, каква ирония на съдбата! Когато го видях в караваната първия път, Дан бе целият в охлузвания и синини — бяха го пребили. Ченгетата си мислеха, че Хестър Кримстийн е много умна. Защото бе използвала моите показания за твърденията си, че ти си го бил набил и това е била причината в колата ти да има следи от неговата кръв. Онова, което те не можаха да разберат, е, че тя говори истината. Ти си открил Дан. Набил си го, защото си искал да си признае. Но той не го е направил, нали така?

— Да — отговори Ед. — Не си призна.

— Всъщност ти си започнал да му вярваш. Разбрал си, че вероятно е невинен.

— Може би.

— Ще ми помогнеш ли? Върнал си се вкъщи. И какво стана — притиснал си Ед младши да ти каже истината ли?

— Остави, Уенди.

— Хайде. Знаеш, че не мога да се откажа. Ед младши призна ли си, каза ли ти, че снимките е направил вуйчо му?

— Не.

— Кой тогава ти каза?

— Жена ми, ясно? Видя ме целия в кръв. Заяви ми, че трябва да престана. Разказа ми какво се е случило, че брат й е направил снимките. Умоляваше ме да оставя нещата така. Синът ни щял да го преживее. Брат й щял да потърси медицинска помощ.

— Но ти не остави нещата така.

— Права си. Но имах намерение да накарам Ед младши да свидетелства срещу вуйчо си.

— Прострелял си го в коленете?

— Не съм чак толкова тъп, че да ти отговоря на този въпрос.

— Няма значение. И двамата знаем, че ти си го направил. А после какво? Отиде при Дан, за да му се извиниш ли? Нещо от този род?

Той не отговори.

— Нямаше никакво значение, че съдията прекрати делото — продължи тя. — Моето шоу съсипа живота на Дан. Дори сега, когато излязох и публично го реабилитирах, хората продължават да мислят, че Дан е педофил. Няма дим без огън, така си казват. Нямал е никакъв шанс. С живота му бе свършено. Може би и ти се укоряваш за начина, по който го преследваше. Ти също искаш да оправиш всичко.

— Остави нещата такива, каквито са, Уенди.

— При това ти си пенсиониран федерален съдия. Човек, който работи по програмата за защита на свидетелите, права ли съм? Знаеш как да направиш така, че хората да изчезнат.

Той не отговори.

— Така че решението е било много просто. Трябвало е да инсценираш смъртта му. Не си могъл да намериш друг труп или да подправиш полицейския рапорт, както би могъл да направиш с федералните документи. А без труп ти е бил необходим надежден свидетел — някой, който никога няма да вземе страната на Дан Мърсър. И това съм аз. Оставил си достатъчно улики, за да може полицията да повярва на думите ми — кръв, свидетел, който те е видял да изнасяш килим, колата ти е на местопрестъплението, поставяш проследяващо устройство на моя автомобил, дори отиваш на стрелбището — ала не са достатъчни, за да те осъдят. В пистолета си имал само един истински патрон. И си го изстрелял в стената. Останалите са халосни. Вероятно Дан се е порязал нарочно. О, дори нещо още по-умно — намираш някакъв паркинг за каравани извън обсега на мобилните оператори. Свидетелят ти трябва да се махне оттам. Така ще имаш достатъчно време, за да измъкнеш Дан. А когато са намерили мобилния на Хейли в онази стая, за миг си изтръпнал, нали съм права? Затова дойде тогава в парка. Затова търсеше информация. За миг си се притеснил, че вероятно си помогнал на истинския убиец да избяга.

Тя го чакаше да каже нещо. Но той само я гледаше.

— Чуден разказ, Уенди.

— Е, не мога да го докажа…

— Знам — каза той. — Защото това са глупости. — После се поусмихна и додаде: — Нима се надяваш и мен да запишеш на микрофоните под дрехата си?

— Не нося микрофони.

Той поклати глава и се отправи към къщата. Тя го последва.

— Не разбра ли? Не искам нищо да доказвам.

— Тогава защо си дошла?

Очите й се напълниха със сълзи.

— Защото се чувствам отговорна за онова, което му се случи. Аз му поставих клопката за телевизионното шоу. Моя е вината, задето целият свят го мисли за педофил.

— Тук си права.

— И ако си го убил, вината също пада върху мен. Завинаги. Няма как да поправя станалото. Аз съм виновна. Но ако си му помогнал да избяга, може би, казах — може би, сега той е добре. Може би дори ме разбира и…

Тя млъкна. Бяха влезли в къщата.

— И какво?

Беше й трудно да говори. Всеки миг щеше да избухне в плач.

— И какво, Уенди?

— И може би — продължи тя — дори ще ми прости.

Тогава Ед Грейсън вдигна телефонната слушалка. Набра дълъг телефонен номер. Изрече някакъв код. Почака да чуе изщракването. После й подаде слушалката.