Харлан Коубън
Клопка (34)

Глава 33

Щом излезе от тъмната кухня и стъпи на моравата пред къщата на декана, Уенди присви очи. Загледа се в студентите, облени в слънчева светлина. Те минаваха покрай къщата всеки ден и вероятно нямаха представа колко тънка беше преградата, разделяща ги от жената с белязаното лице, която живееше в нея. Уенди остана да ги наблюдава още минута. Вдигна лице към слънцето. Стоеше с отворени очи, които се насълзиха от светлината. Беше й дяволски приятно.

Криста Стокуел беше простила на хората, които я бяха наранили.

Беше го казала просто така, без много обяснения. Уенди отхвърли настрана по-значимите философски аргументи — очевидната връзка между случая с Криста и собственото й отношение към Ариана Насброу — за да се съсредоточи върху настоящия проблем: кой друг, ако не най-пострадалият би могъл да прости и да продължи напред?

Провери мобилния си телефон. Продължаваше да получава съобщения от репортери. Отмина ги. Попе й бе звънял. Тя му се обади. Той вдигна още на първото позвъняване.

— Навън се тълпят репортери — уведоми я той.

— Знам.

— Сега разбираш ли защо съм за свободната продажба на оръжие?

Уенди се засмя — сякаш не го бе правила цяла вечност.

— Какво искат? — попита той.

— Някой разпространява мръсни слухове за мен.

— Като например?

— Например че спя с шефа си. Такива неща.

— И репортерите обръщат внимание на подобни глупости?

— Очевидно.

— Има ли нещо вярно в тях?

— Не.

— По дяволите!

— Да. Ще ми направиш ли услуга?

— Въпросът ти е реторичен — отвърна Попе.

— Попаднала съм в голяма каша. Някой може би ме преследва.

— А аз съм тежковъоръжен.

— Няма нужда от оръжие — каза тя с надеждата да не е права. — Но искам да отведеш Чарли някъде за ден-два.

— Мислиш ли, че е в опасност?

— Не знам. Така или иначе слуховете ще започнат да пъплят из целия град. Съучениците му може да му се смеят.

— И какво от това? Чарли държи на подигравки. Той е силно хлапе.

— Точно сега не желая да е толкова силен.

— Добре де, разбрано, ще се погрижа. Ще спим в мотел, става ли?

— Но в някой приличен мотел, нали, Попе? Не в такъв, в който се дават стаи за по час и в който има огледала по таваните.

— Ясно, не се притеснявай. Ако имаш нужда от помощта ми…

— От само себе си се разбира — отвърна Уенди.

— Добре, бъди внимателна. Обичам те.

— И аз те обичам.

Щом приключиха разговора, тя пак позвъни на Фил. Отново без отговор. Бе започнало да й писва от кучия син. А сега накъде? Тя вече знаеше тайната на петорката от „Принстън“, ала все още нямаше обяснение защо отплатата е закъсняла с двайсет години. Само един човек би могъл да й отговори.

Фил.

Отново опита да се свърже с него. Само си загуби времето. Ето защо се отправи направо към дома му. Отвори й Шери.

— Няма го.

— Ти знаеше ли? — попита я Уенди.

Шери не отговори.

— За „Принстън“. Знаеш ли какво се е случило там?

— Отскоро.

Уенди се канеше да я попита още нещо, ала се отказа. Имаше ли значение откога или какво точно знае Шери? Трябваше да говори с Фил.

— Къде е той?

— С останалите от Клуба на бащите.

— Не го предупреждавай, че отивам при него, разбра ли? — Отново бе дошло време да покаже моркова и тоягата. — Ако го предупредиш, това ще означава, че трябва пак да дойда. А тогава ще съм много гневна. Ще докарам камери и още репортери и ще вдигна достатъчно шум, за да привлека вниманието на съседите и дори на децата ви. Схващаш ли намеренията ми?

— Не съм толкова глупава — отвърна Шери.

Уенди не искаше да я заплашва, но стига толкова лъжи и извъртания.

— Не се притеснявай — каза Шери. — Няма да му се обадя.

Уенди се обърна и понечи да си тръгне.

— Само още нещо — спря я Шери.

— Какво?

— Той е много чувствителен. Бъди внимателна с него.

Уенди искаше да вметне нещо за Криста Стокуел, за чувствителността на нейната кожа, но не й беше работа. Подкара към „Старбъкс“ и спря до апарата за таксуване на паркинга, на който пишеше: „Приемат се само монети“. Тя нямаше дребни. Много лошо. Бе на път да заплаче. Спря пред вратата на кафенето и се стегна.

Всички бяха там. Норм, тъй нареченият Тен-А-Флай, бе в пълна бойна готовност, облечен с рападжийския си костюм с всички задължителни атрибути по него. Дъг бе в белия си екип за тенис. Оуен беше с бебето. Фил носеше костюма с вратовръзката си. Дори сега. Дори в този час на денонощието. Те се бяха сгушили един до друг около кръглата маса, бяха навели глави и нещо си шушукаха. Уенди си каза, че езикът на тялото им бе изцяло сбъркан.

Фил я видя и лицето му посърна. Затвори очи. На нея не й пукаше. Приближи се до масата и се вторачи в него. Той сякаш се смъкна пред очите й.

— Идвам от дома на Криста Стокуел — каза тя.

Останалите мълчаливо я гледаха. Уенди срещна погледа на Норм. Той поклати глава, като я молеше да се спре. Но тя продължи.

— Сега преследват и мен — уведоми го Уенди.

— Знаем — отвърна Норм. — Хванахме слуховете, разпространявани онлайн. Успяхме да изтрием доста от сайтовете, но не всичките.

— Сега вече битката стана и моя.

— Не трябваше — каза Фил, без да вдигне глава. — Предупредих те. Умолявах те да стоиш настрана.

— А аз не те послушах. Грешката е моя. А сега ми кажете какво точно става.

— Няма.

— Няма ли?

Фил стана от мястото си. Тръгна към вратата. Уенди му препречи пътя.

— Махни се от пътя ми! — заповяда той.

— Няма.

— Разговаряла си с Криста Стокуел, така ли?

— Да.

— Какво ти каза тя?

Уенди се колебаеше. Нали бе обещала на Криста да не казва на никого? Фил се възползва от мига и я заобиколи. Отправи се към вратата. Уенди тръгна след него, ала Норм сложи ръка на рамото й и я спря. Тя гневно се обърна към него.

— Какво ще правиш, Уенди? Ще го нападнеш на улицата ли?

— Нямате представа какво научих.

— Изключили са го от „Принстън“ — каза Норм. — Не е успял да завърши. Знаем. Той ни каза.

— А каза ли ви каква е причината? — попита тя.

— Нима мислиш, че това има някакво значение?

Думите му я накараха да млъкне. Спомни си какво й бе казала Криста — беше им простила, защото те са били просто деца, участници в една игра.

— А каза ли ви кой ги преследва? — поинтересува се тя.

— Не. Но ни помоли да не се месим. Ние сме негови приятели, Уенди. Верни сме на него, не на теб. Мисля, че той пострада достатъчно, а ти?

— Не знам, Норм. Не знам кой го преследва, него и съквартирантите му, а сега и мен. Дори не знам дали Дан Мърсър е убил Хейли Макуейд. Може би убиецът й е все още навън. Разбираш ли какво говоря?

— Разбирам.

— И?

— И нашият приятел ни помоли да не се месим. Това не ни засяга повече.

— Чудесно.

Тръгна към изхода. Беше ядосана.

— Уенди?

Тя отново се обърна към него. Норм имаше такъв нелеп вид със смешния си костюм, с проклетото черно кепе над червената кърпа, с белия колан, ръчния часовник с размери на сателитна чиния. Тен-А-Флай. Тя му извика на висок глас:

— Какво има, Норм?

— Фотографията е у нас.

— Коя фотография?

— С момичето. Проститутката, обвинила Фарли Паркс, че я е склонил към сексуални действия. Оуен успя да я увеличи. Не беше никак лесно, но се получи доста ясен образ. Ако те интересува, у нас е.

Тя чакаше. Оуен подаде снимката осем на десет на Норм. Норм й я занесе. Тя й хвърли поглед.

Норм каза:

— Изглежда съвсем млада, нали?

Светъл на Уенди, и бездруго разклатен, сякаш внезапно се срина.

Да, момичето на снимката изглеждаше младо. Много младо.

Освен това приличаше също на Чина, момичето, което Дан твърдеше, че е видял вътре в къщата и чийто образ бе нарисуван по описание от полицейския художник.

* * *

Така че сега тя вече знаеше. Момичето от фотографията е било подставено лице. Някой им бе заложил капан.

Но все още не знаеше нито защо, нито кой го бе направил.

Когато Уенди стигна до дома си, видя само една подвижна телевизионна станция, паркирана отпред. Нямаше представа от кой канал е. Дявол да го вземе — беше от телевизията, за която работеше. Ен Ти Си. Пред къщата чакаше Сам, нейният оператор, заедно с него — тя си пое дълбоко въздух — Мишел Фейслър с огромната глава.

Мишел оправяше прическата си. Бе мушнала микрофона в сгъвката на ръката си. Уенди си помисли да завие надясно и да я блъсне, да гледа как голямата й като тиква глава се търкулва и се удря в бордюра. Но вместо това тя уцели входа на гаража и вкара автомобила си вътре. Електрическата врата леко се плъзна и се затвори след нея и тя слезе от колата.

— Уенди?

Беше Мишел. Чукаше на гаражната врата.

— Махай се от собствеността ми, Мишел.

— Не нося нито камера, нито микрофон.

— Приятелят ми, който е в къщата, има оръжие и си умира да го използва.

— Само ме чуй, става ли?

— Не става.

— Трябва да ме чуеш. Става въпрос за Вик.

Думите й я озадачиха.

— Какво за Вик?

— Отвори вратата, Уенди.

— Какво за Вик?

— Той те предава.

Стомахът й се сви.

— Какво искаш да кажеш?

— Отвори вратата, Уенди. Без камери, без микрофони, ще си остане само между нас двете, обещавам.

По дяволите! Тя се чудеше какво да направи, но всъщност с какво можеше да й навреди? Искаше да разбере какво ще й каже Мишел. Ако това означаваше да пусне тъпанарката в дома си, тъй да бъде. Тя се препъна в колелото на Чарли — както винаги удобно захвърлено пред вратата — и завъртя бравата на вратата. Не беше заключено. Чарли непрекъснато забравяше да я заключи.

— Уенди?

— Заобиколи и ела отзад.

Влезе в кухнята. Попе си бе отишъл. Беше оставил бележка, че е взел Чарли със себе си. Хубаво. Тя отвори задната врата и пусна Мишел да влезе.

— Благодаря ти, че ме пусна.

— Е, какво е това за Вик?

— Шефовете са жадни за кръв. Притиснаха го много лошо.

— Е, и?

— Дълго време настояваха Вик да каже, че си го сваляла — да намекне, че си била обсебена от него.

Уенди не помръдваше.

— Ето изявлението на телевизията.

Мишел й подаде някакъв лист.

Ние, служителите в Ен Ти Си, нямаме никакъв коментар относно въпроса с Уенди Тайнс, въпреки че искаме ясно да заявим, че директорът на новините Виктор Гарет не е извършил нищо незаконно или неетично и е отхвърлял всякакви и всички претенции към него, отправяни от негови подчинени. Престъпването на правилата е сериозен проблем в тази страна и невинните жертви, които страдат, са многобройни.

— Престъпването на правилата ли? — вдигна поглед Уенди. — Това истина ли е?

— Направено е добре, не мислиш ли? Формулирано е с витиевати фрази, така че да не могат да те дадат под съд.

— И какво искаш, Мишел? Нали не мислиш, че ще изляза в ефир?

Мишел поклати глава.

— Не си толкова глупава.

— Защо дойде?

Тя взе листа обратно и го размаха във въздуха.

— Но това не е вярно. С теб не сме приятелки. Знам какво си мислиш за мен… — и Мишел сви прекалено лъскавите си устни и затвори очи, сякаш преценяваше какво да бъде следващото й изречение.

— Вярваш ли на това изявление?

Тя отвори очи.

— Не! Хайде де! Ти? Да престъпиш границата с Вик? Невъзможно.

В този миг, ако не бе толкова потресена и емоционално уязвима, Уенди щеше да я прегърне.

— Знам, че е сантиментално, но аз станах репортерка, защото исках да изкарвам истината наяве. А това тук е боклук. Заложили са ти капан. Затова исках да разбереш за какво става дума.

Уенди възкликна:

— Леле!

— Какво?

— Нищо. Изненадана съм.

— Винаги съм ти се възхищавала — на начина, по който се държиш, по който отразяваш събитията. Знам как ти звучи, но е истина.

Уенди стоеше и я слушаше.

— Не знам какво да кажа.

— Не казвай нищо. Ако имаш нужда от помощ, аз съм насреща. Това е. Сега си тръгвам. Работим върху онзи материал, за който ти бях казала — за перверзника Артър Лимейн с простреляните колене.

— Нещо ново ли има?

— Всъщност не. Получил си е заслуженото, но все пак е доста учудващо — доказан разпространител на детска порнография да тренира детския отбор по хокей.

Уенди почувства как косата й настръхна.

Хокей ли?

Сега си спомни, че заедно с Чарли и приятелите му бяха гледали материала за него.

— Почакай, бил е прострелян пред Саут Маунтън Арина, нали?

— Да.

— Не разбирам. Помня, четох някъде, че там проверявали биографията на всеки треньор.

Мишел кимна.

— Така е. Но в случая с Лимейн присъдите не са се появили.

— Защо?

— Защото в биографиите се вписват само престъпления, извършени на територията на Съединените щати — отвърна Мишел. — А Лимейн е канадец. Мисля, че е от Квебек.