Харлан Коубън
Клопка (25)

Глава 24

Небето над Рингууд Стейт Парк притъмня. Марша Макуейд крачеше през гъстата гора, а на няколко крачки пред нея вървеше мъжът й Тед.

Нито Тед, нито Марша бяха запалени планинари и любители на чистия въздух, не можеха да бъдат описани като хора, които „си падат по излети на открито“. Преди — вече винаги разделяха живота си с едно „преди“, когато техният наивен свят още бе цял и непокътнат, съвсем различен от сегашния — семейство Макуейд обичаше да посещава музеи и книжарници и да обядва в модни ресторанти.

Тед извърна глава надясно, Марша видя профила му и се изненада. Въпреки възможно най-мрачната маска, застинала на красивото му лице, устните му се бяха разтегнали в лека усмивка.

— За какво мислиш? — попита съпруга си тя.

Той продължи да върви. Оставаше си все тъй горестно усмихнат. Очите му бяха пълни със сълзи, каквито неизменно биваха през последните три месеца.

— Спомняш ли си танца на Хейли?

Хейли бе участвала в един-единствен концерт. Тогава беше на шест години. Марша каза:

— Това бе последният път, когато я видях в розово.

— Спомняш ли си костюма й?

— Разбира се — отвърна Марша. — Трябваше да изобразява захарен памук. Странен спомен. Искам да кажа, че изобщо не приличаше на себе си.

— Така беше.

— И?

Тед се спря в основата на хълма.

— Спомняш ли си целия концерт?

— Състоя се в средната аудитория на училището.

— Точно така. Ние, родителите, седяхме в салона, шоуто продължи цели три часа и бе ужасно скучно, а всички очаквахме онези две минути, през които щяхме да видим как децата ни играят на сцената. Помня танца на захарния памук, изпълнен от Хейли, който бе осмият или деветият номер от общо, колко бяха — двайсет и пет, дори трийсет? — тя се появява и ние започваме да се ръгаме с лакти в ребрата. Помня, че се усмихвах и търсех дъщеря си с очи и в онзи миг изпитвах най-чистата и неподправена радост на света! Сега сякаш в душата ми лумна същата онази светлина, аз виждам Хейли и малкото й личице е същото, каквото винаги е било, защото нали я познаваш — Хейли винаги си оставаше Хейли. Не искаше да греши. Искаше всичко да е на мястото си, всяка нейна стъпка да е изчистена и точна. И въпреки че в танца нямаше нито ритъм, нито чувство, Хейли не сгреши нито веднъж. А аз гледах това малко чудо и всеки миг щях да се взривя от гордост.

Тед хвърли поглед към нея, сякаш искаше тя да потвърди истинността на спомените му. Марша кимна с глава и в същия миг, въпреки страшната задача, която имаше да изпълнява, и на нейното лице се появи лека усмивка.

— И после — продължаваше той, — седиш си на мястото с насълзени очи, мислиш си за чудото, събрано в този миг, и тогава — изумително! — оглеждаш се в залата, виждаш и останалите родители и осъзнаваш, че всеки един от тях се чувства по същия начин. Толкова е ясно и просто и в същото време тъй поразително! Не можеш да повярваш, че това всеобхватно чувство, този прилив на обич не принадлежи само на нас, че онова, което преживяваме, не е уникално и че този факт му придава величавост. Помня, че наблюдавах и останалите родители от публиката. Гледаш насълзените очи и усмивките им. Виждаш как майките протягат ръка да докоснат ръцете на съпрузите си, никой не изрича и дума. Помня, че бях изпълнен със страхопочитание. Сякаш, не знам, сякаш не можех да повярвам, че помещението, че училищната зала, изпълнена до краен предел с чистата и неподправена любов, няма да се вдигне от земята и да полети нагоре в небесата.

Марша искаше да добави нещо, ала думите й убягваха. Тед сви рамене, обърна се и се заизкачва по склона. Той забиваше крак в пръстта, улавяше се за тънките дървета и се подемаше нагоре по наклона. Накрая Марша каза:

— Тед, много ме е страх.

— Ще се оправим — отвърна той.

Усмивките вече ги нямаше. Небето продължаваше да притъмнява. Над главите им прелетя хеликоптер. Тед протегна ръка назад. Марша я пое. Той я издърпа нагоре. Двамата продължиха да търсят дъщеря си.

Два дни по-късно в плитък гроб в края на Рингууд Стейт Парк полицейските кучета откриха трупа на Хейли Макуейд.