Харлан Коубън
Клопка (2)

Глава 1

Три месеца по-късно

— Заклевате ли се да говорите истината, само истината и нищо друго, освен истината и Бог да ви е на помощ?

Уенди Тайнс се закле, зае свидетелското място и се огледа. Сякаш беше на сцената, което не бе нещо ново при нейната професия на телевизионен репортер, ала сега не знаеше къде да се дене от смущение. Огледа се и видя родителите на децата, пострадали от Дан Мърсър. Четири майки и четирима бащи. Всеки ден идваха в съдебната зала. В началото носеха снимки на децата си, на хубавите си невинни дечица, вдигаха ги високо над главите си, ала съдията ги накара да престанат. Сега седяха и мълчаливо наблюдаваха, което бе още по-страшно.

Столът беше неудобен. Уенди се намести по-добре, кръстоса крака, после веднага промени позата си и зачака.

Флеър Хикъри, именит адвокат, пледиращ за защитата, се изправи и Уенди за кой ли път се попита откъде Дан Мърсър е намерил пари, за да го наеме. Флеър бе облечен в обичайния си сив костюм на широки розови райета, с розова риза и розова вратовръзка. Прекоси залата по начин, меко казано, „театрален“, който всъщност с успех би могъл да се изиграе от Либъраци^[1], ако Либъраци би имал смелостта да се появи пред публиката в такъв крещящ вид.

— Мис Тайнс — захвана той с дружелюбна усмивка. Това бе задължителна част от представлението на Флеър. Да, той беше гей, ала в съдебната зала играеше като същински Харви Фиърстейн^[2] с кожени каубойски панталони. — Казвам се Флеър Хикъри. Желая ви добро утро.

— Добро утро — отвърна тя.

— Вие правите сензационни предавания в жълта телевизионна програма, която се нарича „Заловени в действие“, така ли е?

Адвокатът на обвинението, мъж на име Лий Портной, се обади:

— Възразявам. Това е телевизионна програма. Няма данни, потвърждаващи твърдението, че програмата е сензационна или жълта.

Флеър се усмихна.

— Държите ли да ви представя такива данни, господин Портной?

— Няма да е необходимо — с отегчен глас възрази съдия Лори Хауърд и се обърна към Уенди:

— Моля, отговорете на въпроса.

— Вече не работя в това шоу — уточни Уенди.

Флеър се престори на изненадан:

— Така ли? Но сте работили?

— Да.

— И какво се случи?

— Шоуто беше свалено от ефир.

— Нисък рейтинг?

— Не.

— Така ли? Тогава защо?

Портной се намеси:

— Ваша Чест, всички знаем причините.

Лори Хауърд кимна с глава:

— Продължете, господин Хикъри.

— Познавате ли клиента ми Дан Мърсър?

— Да.

— И сте влезли с взлом в дома му, нали?

Уенди се мъчеше да издържи на погледа му, да не се държи като виновна, каквото и да означаваше това.

— Не е точно така, не.

— Не е ли? Е, скъпа моя, бих искал да сме толкова точни, колкото позволява човешката ни същност, така че нека подкрепим казаното, нали така?

Той тръгна да прекосява съдебната зала с походка на манекен, вървящ по котешката пътека на модно ревю в Милано. Дори си позволи дързостта да хвърли усмивка към родителите на жертвите. Повечето от тях решиха да не гледат към Флеър, но един от бащите, Ед Грейсън, го погледна право в очите. Флеър изглеждаше невъзмутим.

— Как се запознахте с моя клиент?

— Появи се в един чат.

Флеър повдигна вежди.

— Нима? — изрече той, сякаш това бе най-вълнуващото нещо, което бе чувал някога. — И какъв беше този чат?

— Ами, чат в интернет пространството, който често се посещава от деца.

— И вие бяхте в същия този чат?

— Да.

— Но вие не сте дете, госпожице Тайнс. Искам да кажа, че може и да не сте по вкуса ми, но дори аз мога да забележа, че сте по-скоро апетитна млада жена.

— Възразявам!

Съдия Хауърд въздъхна.

— Господин Хикъри?

Флеър се усмихна и й се извини с жест на ръката. Това бе нещо, с което само Флеър можеше да се справи.

— И така, госпожице Тайнс, когато сте присъствали в този чат, вие сте се престрували на малолетно момиче, прав ли съм?

— Да.

— Значи сте се ангажирали в разговори, чиято цел е била да съблазняват мъжете и да ги окуражават да правят секс с вас, прав ли съм?

— Не.

— Как така?

— Винаги оставям другия да направи първата крачка.

Флеър поклати глава и зацъка с език.

— Ако за всяко мое цъкане получавах по един долар…

През съдебната зала премина вълна от весел смях.

Съдията рече:

— Протоколите са у нас, господин Хикъри. Ще ги прочетем и ще решим.

— Полезна забележка, Ваша Чест, благодаря ви.

Уенди се чудеше защо Дан Мърсър не присъства в залата, ала причината бе очевидна. Това бе изслушване на доказателствата, което означаваше, че присъствието му не е задължително. Флеър Хикъри хранеше надежди, че ще убеди съдията да отхвърли отвратителните, чудовищни материали, които полицията беше открила както в компютъра на Мърсър, така и в тайни места из цялата къща. Ако можеше да ги отстрани от доказателствата по делото — а всички бяха съгласни, че това е твърде сложна задача — процесът срещу Дан Мърсър по всяка вероятност щеше да се провали, а по улиците щеше да ходи още един болен хищник на свобода.

— Впрочем — изрече Флеър и се извъртя отново към Уенди, — откъде разбрахте, че от другата страна е тъкмо моят клиент?

— Отначало не разбрах.

— О? С кого си мислехте, че разговаряте?

— Нямаше никакво име. Това е част от играта. В онзи момент знаех само, че това е някой, който се озърта за секс с непълнолетни.

— Откъде разбрахте?

— Моля?

Флеър изписа с пръсти кавички във въздуха.

— Че „се озърта за секс с непълнолетни“, както се изразихте вие. Откъде разбрахте, че мъжът в чата е целял тъкмо това?

— Така каза и съдията, господин Хикъри. Четете протоколите.

— О, четох ги. И знаете ли до какво заключение стигнах?

Въпросът му накара Лий Портной да стане на крака:

— Възразявам. Заключението на господин Хикъри не ни интересува. Не той дава показания.

— Приема се.

Флеър се върна на мястото си и започна да се рови из записките си. Уенди погледна към публиката. Това й помогна да вземе решение. Хората срещу нея бяха страдали много. Уенди им помагаше да получат справедливост. Колкото и да си казваше, че такава е работата й, това й струваше доста. Ала щом срещна погледа на Ед Грейсън, забеляза нещо, което никак не й хареса. В очите му имаше гняв. Може би дори предизвикателство.

Флеър остави книжата настрана.

— Е, ще го кажа така, госпожице Тайнс: ако разумен човек прочете тези протоколи, дали те определено и без всякакво съмнение ще му посочат, че единият от участниците в разговора е сексапилна трийсет и шест годишна репортерка…

— Възразявам!

— … или ще си направят заключението, че репликите са написани от тринайсетгодишно момиче?

Уенди отвори уста, после я затвори и зачака. Съдия Хауърд я подкани:

— Можете да отговорите.

— Играех ролята на тринайсетгодишно момиче.

— А! — отвърна Флеър. — Че кой не го е правил?

— Господин Хикъри — предупредително изрече съдията.

— Извинете, Ваша Чест, не можах да се стърпя. Е, госпожице Тайнс, ако бях прочел посланията ви, нямаше да се досетя, че сте играли роля, нали така? Щях да си помисля, че наистина сте тринайсетгодишна.

Лий Портной метна ръце нагоре във въздуха.

— Въпрос ли ми задавате?

— Ето го и въпроса, сладурче, чуйте го: бяха ли тези послания написани от тринайсетгодишно момиче, или не?

— Ваша Чест, вече отговорих.

Флеър каза:

— Искам само едно „да“ или „не“. Тринайсетгодишно момиче ли бе авторката на тези послания?

Съдия Хауърд й кимна с глава, че може да отговори.

— Не — отвърна Уенди.

— Всъщност, както казахте, вие сте играли ролята на тринайсетгодишно момиче, прав ли съм?

— Прав сте.

— И сте знаели, че събеседникът ви играе ролята на възрастен, който търси секс с непълнолетна. Знаели сте, че разговаряте с монахиня албинос с херпес на устната, така ли е?

— Възразявам.

Уенди срещна погледа на Флеър.

— Монахините албиноси с херпес на устната не търсят секс в дома на едно дете.

Ала на Флеър и окото му не мигна.

— И в чий дом се случи всичко това, госпожице Тайнс? В къщата, където бяхте нагласили камерите си ли? Кажете, там не живее ли малолетно момиче?

Уенди мълчеше.

— Отговорете на въпроса, моля — подкани я съдията.

— Не.

— Но вие бяхте там, нали? Може би събеседникът ви в интернет пространството, а ние наистина не знаем кой е бил той, но може би този човек ви е гледал по новините — каза Флеър, сякаш се гнусеше да произнесе думата „новини“, — гледал е предаването ви и е решил да играе роля, за да се запознае със сексапилната трийсет и шест годишна телевизионна звезда. Възможно ли е това?

Портной бе вече на крака.

— Възразявам, Ваша Чест. Това са въпроси, които по правило се обсъждат от съдебните заседатели.

— Много сте прав — рече Флеър. — Можем да се спрем на очевидния факт, че в случая е бил заложен капан.

Той отново се обърна към Уенди:

— Да се върнем към нощта на 17 януари, искате ли? Какво се случи, след като се сблъскахте с моя клиент в къщата, в която е бил заложен капан?

Уенди почака адвокатът да възрази срещу използването на думата „капан“, ала той вероятно бе решил, че е направил достатъчно до момента, и отвърна:

— Клиентът ви избяга.

— След като сте изскочили пред него с камерите, прожекторите и микрофоните си, така ли е?

Тя отново почака адвокатът да възрази, после отговори:

— Да.

— Кажете, госпожице Тайнс. Това ли е начинът, по който мнозинството от мъжете реагират при подобни обстоятелства?

— Не, повечето от тях се въртят около нас и се опитват да дадат обяснение.

— И виновни ли са били повечето от тях?

— Да.

— Но все пак моят клиент е действал по различен начин. Интересно.

Портной отново бе станал от мястото си.

— На господин Хикъри може и да му е интересно. Но на останалите от нас неговите трикове…

— Добре, добре, оттеглям въпроса си — прекъсна го Флеър невъзмутимо. — Отпуснете се, адвокате, съдебните заседатели ги няма. Нима не се доверявате на нашия съдия да прозре в триковете ми без вашите обяснения? — и закопча копчето на ръкавелите си. — И така, госпожице Тайнс, включвате камерите и прожекторите си, изскачате с микрофон в ръка, а Дан Мърсър хуква да бяга, нали това са показанията ви?

— Да.

— Вие какво направихте?

— Наредих на продуцентите да го последват.

Флеър отново се направи на изненадан.

— Полицаи ли са продуцентите ви, госпожице Тайнс?

— Не са.

— Нима мислите, че обикновени граждани би трябвало да преследват заподозрените, без да потърсят помощ от полицията?

— Бяхме довели полицай.

— О, моля ви. — Хикъри бе скептичен. — Предаването ви не улавя, то предизвиква сензации. Не е просто жълто, а оранжево в най-лошия…

Уенди го прекъсна:

— И преди сме се срещали, господин Хикъри.

Думите й го накараха да забави ход.

— Така ли?

— Когато бях асистент-продуцент в „Текущи афери“. Бях ви поканила като експерт по делото за убийство срещу Робърт Блейк.

Той се обърна с лице към зрителите и дълбоко се поклони.

— И така, дами и господа, току-що установихме факта, че съм курвата на медиите. Туше!

В залата премина още една вълна от смях.

— И все пак, госпожице Тайнс, нима се опитвате да убедите съда, че законът е дошъл да подкрепи журналистическото ви бръщолевене и ви е съдействал?

— Възразявам.

— Допускам възражението.

— Но, Ваша Чест…

— Отхвърля се. Седнете, господин Портной.

Уенди се обади:

— Поддържаме връзки с полицията и с окръжната прокуратура. За нас беше важно да застанем от правилната страна на закона.

— Разбирам. Значи сте работили с подкрепата на закона, нали така?

— Не, всъщност не.

— Е, как може да се нарече това, госпожице Тайнс? Нима организирахте целия този капан съвсем сама, без знанието и съдействието на закона?

— Не.

— Добре, чудесно. Свързахте ли се с полицията и с окръжната прокуратура преди нощта на 17 януари във връзка с моя клиент?

— С прокуратурата — да, свързахме се.

— Прекрасно, благодаря ви. Споменахте, че сте накарали продуцентите си да проследят моя клиент, така ли е?

— Тя не се изрази по този начин — обади се Портной. — Каза „да последват“.

Флеър погледна към Портной така, сякаш не бе виждал по-досаден човек от него.

— Да, добре, както и да е — да последват, да преследват, можем да поспорим върху разликата някой друг път. Когато клиентът ми побягна, госпожице Тайнс, вие къде отидохте?

— В дома му.

— Защо?

— Помислих си, че в даден момент Дан Мърсър ще се появи там.

— Значи го чакахте там, в дома му?

— Да.

— Пред дома му ли чакахте?

Уенди се смути. Наближаваше сублимният момент. Тя огледа лицата около себе си и задържа очи върху Ед Грейсън, чийто деветгодишен син бе една от първите жертви на Дан Мърсър. Докато отговаряше на въпроса, тя усещаше тежкия му поглед върху себе си:

— Видях една лампа да свети.

— В къщата на Дан Мърсър?

— Да.

— Колко странно! — учуди се Флеър със сарказъм в гласа. — Никога, ама нито веднъж не съм чувал някой да оставя осветлението включено, когато излиза от дома си.

— Възразявам!

Съдия Хауърд въздъхна.

— Господин Хикъри…

Флеър спря погледа си на Уенди.

— И какво направихте, госпожице Тайнс?

— Почуках на вратата.

— Клиентът ми отвори ли?

— Не.

— Някой друг отвори ли вратата?

— Не.

— А после какво направихте, госпожице Тайнс?

Уенди се мъчеше да остане спокойна, когато изрече следното:

— Стори ми се, че забелязах движение зад прозореца.

— Сторило ви се е, че сте забелязали движение зад прозореца — повтори Флеър. — Божичко! Не бихте ли се изразили още по-завоалирано?

— Възразявам!

— Оттеглям въпроса си. И така, какво направихте след това?

— Натиснах бравата. Вратата беше отключена. Отворих я.

— Наистина ли? Че защо сте го направили?

— Разтревожих се.

— За какво се разтревожихте?

— В някои случаи педофилите се самонараняват, когато ги заловят.

— Това наистина ли е факт? Значи сте се разтревожили, че клопката ви може да е накарала клиента ми да извърши самоубийство?

— Нещо подобно, да.

Флеър постави длан на сърцето си.

— Разчувствахте ме.

— Ваша Чест! — викна Портной.

Флеър отново го пропъди с жест.

— Значи сте искали да спасите клиента ми?

— Ако наистина е било така, да, исках да го спра.

— В предаването си използвахте думи като „извратен“, „луд“, „покварен“, „чудовище“ и „отрепка“, когато описвахте хората, на които поставяте клопка, прав ли съм?

— Да.

— И въпреки това днес вие признавате, че сте искали да влезете неканена в дома му, всъщност — да нарушите закона, за да спасите живота на моя клиент?

— Мисля, че бихме могли да се изразим и по този начин.

Гласът му не само бе пропит от сарказъм, а звучеше така, сякаш дни наред бе стоял потопен в него като в марината:

— Колко благородно!

— Възразявам!

— Това не е благородство — отвърна Уенди. — Предпочитам да видя тези мъже в съда, за да се успокоят семействата на жертвите. Самоубийството е най-лесният изход.

— Разбирам. И какво стана, след като влязохте с взлом в дома на клиента ми?

— Възразявам — намеси се Портной. — Госпожица Тайнс каза, че вратата е била отключена…

— Да, чудесно, влязла вътре, ако това се харесва повече на господина отсреща — прекъсна го Флеър и сви в юмруци отпуснатите си встрани ръце. — Просто спрете да ни прекъсвате. Какво се случи, госпожице Тайнс, след като влязохте — силно наблегна на думата Флеър — в дома на моя клиент?

— Нищо.

— Клиентът ми не се ли опитваше да се самонарани?

— Не.

— А какво правеше?

— Нямаше го.

— В дома му имаше ли някой?

— Не.

— А онова „движение“, което може би сте забелязали?

— Не знам.

Флеър кимна с глава и се отдалечи от свидетелката.

— Признахте си, че сте отишли в дома на клиента ми веднага след като той е побягнал, а продуцентите ви са го подгонили. Наистина ли сте си помислили, че е имал време да се прибере и да опита да се самоубие?

— Сигурно знае най-прекия път до дома си, при това имаше преднина. Да, мисля, че е имал достатъчно време.

— Разбирам. Но сгрешихте, нали?

— За какво?

— Клиентът ми не се е прибрал право у дома си, нали така?

— Не се прибра, така е.

— Но вие сте влезли в дома на господин Мърсър, и то преди той или полицията да са пристигнали, прав ли съм?

— За съвсем кратко време.

— Колко продължи краткото време?

— Не мога да кажа със сигурност.

— Е, нали е трябвало да погледнете във всяка стая? Да се уверите, че не се поклаща от някоя греда, обесен на колана си или на нещо друго, не е ли така?

— Надникнах само в стаята, в която осветлението беше включено. В кухнята.

— А това означава, че най-малкото е трябвало да прекосите всекидневната стая. Кажете, госпожице Тайнс, как постъпихте, когато разбрахте, че моят клиент не е в къщата?

— Излязох навън и продължих да чакам.

— Да чакате какво?

— Да се появи полицията.

— А тя появи ли се?

— Да.

— Със заповед за обиск, прав ли съм?

— Да.

— Аз разбирам, че сте имали благородни помисли, когато сте влезли незаконно в дома на клиента ми, но нима ни най-малко не се разтревожихте за начина, по който ще се погледне на опита ви да му поставите клопка?

— Не.

— От 17 януари насам вие сте извършили задълбочено разследване на миналото на клиента ми. Освен намереното в дома му през онази нощ от полицията, вие открихте ли солидни доказателства за незаконната му дейност?

— Още не.

— Ще приема отговора ви за „не“ — уточни Флеър. — С една дума, без доказателствата, открити от полицията, вие не разполагате с нищо, което да свърже моя клиент с нещо незаконно, прав ли съм?

— През онази нощ той се появи в къщата.

— В къщата клопка, където не живее никаква малолетна. Значи, госпожице Тайнс, случаят, както и вашата… ъ-ъ… репутация зависят изцяло от намереното в дома на моя клиент. Без него вие не можете да докажете нищо. С една дума, вие сте имали и начин, и убедителна причина да подхвърлите тези доказателства, нали така?

На това място Лий Портной скочи от мястото си.

— Ваша Чест, това е абсурдно. Аргументът би трябвало да се прецени от съдебните заседатели.

— Госпожица Тайнс призна, че е влязла в къщата незаконно, без съдебна заповед — заяви Флеър.

— Чудесно — отвърна Портной, в такъв случай трябва да я обвините във влизане с взлом в чужд дом, ако мислите, че ще успеете да го докажете. А ако господин Хикъри желае да представи абсурдните си теории за монахини албиноси или за подхвърлени улики, нека го направи по време на процеса. Пред съдебните заседатели в залата. И тогава аз ще мога да представя улики, с които да докажа абсурдността на теориите му. Затова имаме съдебни зали и процеси. Госпожица Тайнс е обикновена гражданка и не отговаря на стандартите, на които отговаря официалният служител в съда. Не можете да отхвърлите компютъра и снимките, Ваша Чест. Те са били открити по време на законен обиск по силата на заповед, подписана от съдия. Някои от гнусните фотографии са били скрита в гаража и зад рафта с книги, така че няма как госпожица Тайнс да ги е поставила там за краткото време, за минутите, които е прекарала в жилището му.

Флеър поклати глава.

— Уенди Тайнс е влязла с взлом в къщата под благовиден предлог. Включено осветление? Някакво движение? Моля ви! Тя е имала и убедителен мотив да подхвърли уликите, при това е знаела, че домът на Дан Мърсър скоро ще бъде обискиран. Това е по-лошо и от плодовете на отровното дърво. Всяко едно доказателство, открито в къщата, трябва да бъде отхвърлено.

— Уенди Тайнс е обикновена гражданка.

— Това не й дава картбланш в случая. Тя с лекота би могла да подхвърли и лаптопа, и въпросните снимки.

— А това е аргумент, който можете да насочите към съдебните заседатели.

— Ваша Чест, откритите улики са абсолютно безполезни. Според показанията на самата госпожица Тайнс в случая тя не е само обикновена гражданка. Няколко пъти я попитах за връзките й с прокуратурата. И тя си призна, че е техен сътрудник.

Като го чу, Лий Портной пламна целият.

— Това е смешно, Ваша Чест. Нима всеки репортер, който работи върху криминално дело, е сътрудник на прокуратурата?

— Според собствените й признания Уенди Тайнс е работила със и в близост до прокуратурата, господин Портной. Мога да накарам стенографката да прочете онази част от протокола, в която госпожица Тайнс говори за полицая, присъствал на местопроизшествието, както и за връзките, които през цялото време е поддържала с прокуратурата.

— Това не я прави прокурорски служител.

— Това е въпрос на семантика и господин Портной го знае добре. Неговата институция не би възбудила дело срещу моя клиент, ако не беше Уенди Тайнс. Целият случай — престъпленията, в които обвиняват моя клиент — произтича от опитите на госпожица Тайнс да му заложи капан. Без нея нямаше да издадат заповед за обиск.

Портной прекоси залата.

— Ваша Чест, дори госпожица Тайнс да е представила случая в прокуратурата, нима всеки свидетел или жалваща се страна биха могли да се смятат за наши сътрудници…

— Чух достатъчно — заяви съдия Хауърд. Удари с чукчето и стана. — До утре сутринта ще ви уведомя за решението си.