Харлан Коубън
Клопка (3)

Глава 2

— Пълен провал — каза Уенди на Портной, щом излязоха в коридора.

— Съдията няма да ги отхвърли.

Уенди не беше толкова сигурна.

— В известен смисъл се получи добре — продължи той.

— Какво имаш предвид?

— В казуса е заложено твърде много, за да се отхвърлят улики — поясни Портной и посочи към адвоката на противниковата страна. — Флеър успя само да ни покаже каква стратегия ще следва по време на процеса.

На известно разстояние от тях Джена Уилър, бившата жена на Дан Мърсър, отбиваше въпросите на репортер от конкурентна телевизия. Дори когато се събираха улики против бившия й съпруг, Джена оставаше негов непоколебим поддръжник и твърдеше, че обвиненията срещу него са измислени. Нейната позиция, която Уенди намираше за трогателна, но и за доста наивна, бе превърнала Джена в нещо като градски парий.

Още по-нататък Флеър Хикъри отговаряше на репортерите. Те, разбира се, го обичаха, както го обичаше и Уенди, когато отразяваше съдебните казуси, в които той се изявяваше. Флеър бе впечатляваща личност. Ала сега, застанала на свидетелската скамейка, тя се бе убедила, че освен бляскав той можеше да бъде и безмилостен.

Уенди свъси вежди.

— Флеър Хикъри не е никак глупав.

Флеър бе възнаграден с бурен смях от раболепната преса, потупа няколко журналисти по гърба и се оттегли. Когато най-сетне Флеър остана сам, Уенди с изненада видя Ед Грейсън да се приближава към него.

— Охо! — каза тя.

— Какво?

Уенди кимна с глава към тях. Портной проследи погледа й. Грейсън, едър мъж с ниско подстригана посивяла коса, застана до Флеър Хикъри. Двамата се вторачиха един в друг. Грейсън се приближи още малко и навлезе в пространството на Флеър. Ала Флеър не помръдна.

Портной направи няколко крачки в тяхна посока.

— Господин Грейсън?

Лицата им бяха на сантиметри едно от друго. Грейсън обърна глава в посока на гласа, който го бе повикал. Взря се в Портной.

— Наред ли е всичко? — попита Портной.

— Съвсем — отвърна Грейсън.

— Господин Хикъри?

— Превъзходно, адвокате. Бъбрим си като стари приятели.

Грейсън заби поглед в Уенди и на нея отново не й хареса онова, което забеляза в очите му.

Хикъри рече:

— Е, ако сме свършили, господин Грейсън…

Грейсън не каза нищо. Хикъри се обърна и излезе. Грейсън се приближи до Портной и Уенди.

— Какво бих могъл да направя за вас? — попита Портной.

— Нищо.

— Може ли да попитам за какво разговаряхте с господин Хикъри?

— Може — отвърна Грейсън и погледна към Уенди. — Мислите ли, че съдията повярва на историята ви, госпожице Тайнс?

— Това не беше история — възрази тя.

— Но не беше и самата истина, нали така?

Ед Грейсън се обърна и си тръгна.

Уенди рече:

— Какво, по дяволите, беше това?

— Нямам представа — отвърна Портной. — Не се притеснявай от него. Нито от Флеър. Добър е, но няма да спечели рунда. Прибери се, налей си питие, всичко ще е наред.

Уенди не се прибра. Отправи се към телевизионното си студио в Сикокъс, Ню Джърси, което гледаше към спортния комплекс „Медоуландс“. Гледката не я успокояваше. Представляваше мочурливо мокро място, което се превиваше под тежестта на непрекъснатите строителни работи. Тя провери електронната си поща и видя, че има съобщение от шефа си, изпълнителния продуцент Вик Гарет. Съобщението бе може би най-дългото, което Вик бе пращал по имейла. В него пишеше: „Искам веднага да те видя“.

Беше три и половина следобед. Синът й Чарли, ученик в горния клас на гимназията в Касълтън, вече сигурно си бе вкъщи. Набра номера на мобилния му телефон, защото той нямаше навик да вдига домашния. На четвъртото позвъняване Чарли отговори с обичайния си въпрос:

— Какво?

— Прибра ли се? — попита сина си тя.

— Аха.

— Какво правиш?

— Нищо.

— Имаш ли домашни?

— Малко.

— Написа ли ги?

— Ще ги напиша.

— Защо не ги напишеш сега?

— Съвсем малко са. Ще ми отнеме най-много десет минути.

— Това имам предвид. Щом са толкова малко, направи ги и да нямаш повече ангажименти.

— По-късно.

— Но с какво се занимаваш сега?

— С нищо.

— Тогава защо отлагаш? Защо не напишеш домашните си веднага?

Нов ден, но разговорът е същият. Най-после Чарли обеща, че ще се захване с тях „след минута“, което в прав текст звучеше така: „Ако ти кажа след минута, може би ще престанеш да ми досаждаш“.

— Вероятно ще се прибера към седем — каза Уенди. — Да взема ли китайска храна по пътя?

— От „Бамбуковата къща“ — отвърна той.

— Добре. В четири часа дай на Джърси да яде.

Джърси беше кучето им.

— Добре.

— И да не забравиш!

— Аха.

— Напиши си домашните.

— Чао.

Сигнал.

Тя си пое дълбоко въздух. Чарли беше на седемнайсет, същински трън в задника. Бяха преустановили търсенето на подходящ колеж — характерна за предградията родителска дейност, в което майките и бащите се втурваха с ожесточение, на което всеки деспот от Третия свят би се възхитил. Като всички момчета на неговата възраст Чарли гледаше на голямата промяна в живота си със страх и безпокойство, но далеч не тъй ужасено като майка си. Чарли, нейният красив меланхоличен син, който бе като трън в задника, беше целият й свят. Вече дванайсет години двамата живееха съвсем сами — самотна майка и единственият й син в ширналите се бели предградия. Годините незабелязано отлитаха една подир друга и малкото дете незабелязано бе станало голямо. Уенди не искаше Чарли да си отиде от нея. Всяка нощ тя му се любуваше, възторгваше се от съвършенството на своя трън в задника, и както правеше, откакто момчето бе на четири години, се молеше да замръзне и да си остане винаги такъв, на същите години, нито с един ден по-голям или по-малък, желаеше красивият й син да се замрази и да остане при нея поне още малко.

Защото скоро тя щеше да остане съвсем сама.

На екрана се появи нов имейл. Отново от шефа й Вик Гарет: „Коя част от «искам веднага да те видя» не разбра?“.

Тя написа: „Идвам“ и го изпрати.

Тъй като кабинетът на Вик беше от другата страна на коридора, размяната на съобщения изглеждаше безсмислена и досадна, но такъв бе светът. Уенди и Чарли често си изпращаха текстове, докато и двамата си бяха вкъщи. Твърде уморена, за да вика, тя предпочиташе да набере текста: „Време е за лягане“, или „Изведи Джърси“, или пък популярното: „Стига с този компютър, вземи някоя книга“.

Уенди беше втора година студентка в университета „Тъфтс“, когато забременя. Беше отишла на купон в студентския град и след като се напи, тя се затъркаля в чаршафите с Джон Мороу, спортист, обещаващ нападател, срещу когото в речника на Уенди Тайнс стоеше определението: „Не е моят тип“. В кампуса Уенди се изживяваше като либерално мислеща, тайно пишеща журналистка, носеше впити в тялото черни дрехи, слушаше само рок, честичко навестяваше поетични сбирки и изложби. И накрая си падна по великолепния спортист. Отначало не беше кой знае какво. Бяха се сближили, а после започнаха да се шляят заедно, не си определяха срещи, но всъщност се срещаха като гаджета. Продължиха така може би един месец, когато Уенди разбра, че е бременна.

Като всяка съвременна жена, след онова, което се случи, тя и единствено тя щеше да реши какви да бъдат последиците. Оставаха й две години и половина, за да завърши колежа, очакваше я журналистическа кариера, така че тя бе избрала възможно най-неподходящото време за раждане на дете, ала това още повече я мотивираше да вземе решение. Позвъни на Джон по телефона и заяви:

— Трябва да поговорим.

Той се появи в тясната й стая и тя го покани да седне. Джон зае креслото тип „барбарон“, което приличаше на торба с боб, и всичко се превърна в комедия — близо двуметровият хубавец се мъчеше да се настани в него ако не удобно, то поне така, че да не падне на пода. Разбрал по тона й, че разговорът ще е сериозен, Джон се стараеше да остане с тържествено изражение на лицето, докато се мъчеше да се задържи стабилно на мястото си, и това го караше да изглежда като малко момченце, което се прави на зрял мъж.

— Бременна съм — осведоми го Уенди, като се залови да издекламира речта, която бе репетирала наум цели два дни. — Какво ще стане сега, ще реша аз и се надявам ти да уважиш решението ми.

Уенди продължи да говори, като крачеше из малката стая, без да го поглежда, и като се стараеше да се придържа в рамките на деловия тон. В края на предварително подготвеното си слово тя дори му благодари, задето е дошъл, и му пожела всичко най-хубаво. После реши да рискува и хвърли поглед към него.

Джон Мороу я гледаше със сълзи в очите — най-сините очи, които бе виждала някога — и изрече:

— Но аз те обичам, Уенди.

Стана й смешно, ала вместо да се засмее, тя се разплака и Джон се изхлузи от шибания си стол, падна на колене и й направи предложение, там, в тясната стаичка, и двамата се ожениха въпреки лошите предчувствия на мнозина, а Уенди се смееше и плачеше едновременно. Никой не вярваше в брака им, но през последвалите пет години те се наслаждаваха на безоблачно щастие. Джон Мороу бе приятен, любвеобилен, великолепен, забавен, умен и грижовен съпруг. Той беше рамото, на което тя можеше да си поплаче. Чарли се роди, докато двамата бяха още студенти. Две години по-късно Джон и Уенди бяха събрали достатъчно пари, за да направят първата вноска и да си купят малка къща на оживена магистрала в Касълтън. Уенди започна работа в местната телевизия. Джон се готвеше да защити докторската си дисертация по психология. Развиваха се.

Всичко бе твърде хубаво.

И тогава съвсем неочаквано, като гръм от ясно небе, Джон почина. В къщата, където живееха Уенди и Чарли, зейна празнина, голяма колкото празнината в сърцето й.

Тя почука на вратата на Вик, открехна я и мушна глава вътре.

— Звъня ли ми?

— Чух, че здравата са те свили в съда — отвърна шефът й.

— Това е подкрепата — рече Уенди. — Затова се залових за тази работа. Заради подкрепата, която получавам.

— Ако ти се иска подкрепа — каза Вик, — купи си сутиен.

Уенди се намръщи.

— Сам разбираш, че в това няма смисъл.

— Да, да, знам. Видях паметните ти бележки — имай го предвид, проучих многобройните ти повтарящи се записки, както и жалванията ти от задачите.

— Какви задачи? През изминалите две седмици ти ми нареди да отразя откриването на билкарски магазин и едно модно ревю за вратовръзки. Отново ме потопи в квазиреалността.

— Почакай… — Вик постави длан на ухото си, сякаш не можеше да я чуе. Беше дребен мъж, но имаше огромно шкембе, сякаш беше глътнал футболна топка. Лицето му можеше да се оприличи на лицето на някой копой, ако, разбира се, говорим за достатъчно грозен копой.

— Какво? — попита тя.

— Нима се бунтуваш срещу несправедливостта да се подвизаваш в една професия, доминирана от мъже? Нима твърдиш, че се отнасям с теб като с приятна за окото примамка?

— Нима моят бунт ще ми помогне да получа по-интересни задачи?

— Няма — отвърна той. — Но знаеш ли какво може да стане?

— Да покажа скандални разкрития в ефира ли?

— Харесвам начина ти на мислене, но не и днес. Отговорът днес е следният: „Осъждането на Дан Мърсър“. Ще трябва да довършиш образа си на героиня, която залавя болния педофил, а не да се проявяваш като умницата журналистка, допринесла за неговото освобождаване.

— Да допринеса за освобождаването му ли?

Вик сви рамене.

— Полицията нямаше и да разбере за Дан Мърсър, ако не бях аз.

Вик опря невидимата цигулка на рамото си, затвори очи и засвири.

— Не бъди гадняр — каза тя.

— Да повикам ли колегите, да плеснем с ръце и да се прегърнем? Може да се уловим на хорце и въодушевено да подхванем „Кумбая“^[1]?

— Няма ли да го оставиш за по-късно, когато ще си правиш физическите упражнения?

— Ох!

— Някой знае ли къде се крие Дан Мърсър? — попита тя.

— Не. Не са го виждали от две седмици.

Уенди не знаеше какво да прави с тази информация. Беше й известно, че Дан се е преместил заради смъртните заплахи, които е получавал, но не й изглеждаше нормално да не се появи днес в съда. Тъкмо се канеше да попита още нещо, когато интеркомът на Вик избръмча.

Той вдигна пръст, за да я предупреди да не говори, и натисна бутона.

— Какво?

Секретарката заговори с тих глас:

— Марша Макуейд е тук. Иска да те види.

Съобщението ги накара да млъкнат. Марша Макуейд живееше в града на Уенди, на един-два километра от дома й. Преди три месеца дъщеря й Хейли, съученичка на Чарли, се измъкнала през прозореца на стаята си и повече не я видели.

— Нещо ново по случая с дъщеря й? — попита Уенди.

Вик поклати глава. Тъкмо обратното, което, разбира се, бе още по-лошо. Вече две, а може би и три седмици изчезването на Хейли Макуейд бе истинска сензация. Отвличане на малолетна? Бягство от дома? Сензационната новина бе подкрепена от извънредни съобщения по новините, надписи по време на предаванията, изказвания на „специалисти“, които пресъздаваха на екрана онова, което би могло да й се случи. Ала всяка история, дори най-сензационната, заглъхва, когато не се захранва със свежи новини. Бог им е свидетел колко неистово се опитваха да я задържат в обсега на публичното внимание. Спираха се на всеки слух, от продажбата й като бяла робиня до сектите, изповядващи култ към дявола, ала в тази работа нито една новина не бе истински „лоша новина“. Времевият обхват на нашето внимание е толкова тесен, че да ти се скъса сърцето, и дори да укорявате медиите за това, истината е следната: само публиката може да диктува какво и докога да се предава по телевизиите. Ако хората се интересуват и гледат, историята може да остане. Ако новината престане да интересува зрителите, телевизията търси новата лъскава играчка, която да привлече изменчивото внимание на публиката.

— Искаш ли аз да говоря с нея? — попита Уенди.

— Не, аз ще го направя. Нали затова получавам големите пари?

Вик я отпрати. Уенди се отправи към другия край на коридора. Обърна се навреме, за да види Марша Макуейд пред вратата на Вик. Уенди не я познаваше, но я бе виждала няколко пъти из града, както случайно срещаме хора на павилиона за кафе, на училищния паркинг или в магазина за видеоигри. Няма да използваме клишета от типа „усмихнатата майка, която сякаш непрекъснато мъкне някое дете след себе си, се бе състарила с цели десет години“. Защото Марша не бе такава. Тя все още беше доста привлекателна жена, която изглеждаше на годините, на които бе в действителност, ала всяко нейно движение бе като на забавен кадър, сякаш дори мускулите, контролиращи изражението на лицето й, бяха обвити в мека пелена. Марша Макуейд се обърна и срещна погледа на Уенди. Уенди й кимна и се опита да се усмихне. Марша извърна глава и влезе в кабинета на Вик.

Уенди се върна на бюрото си и вдигна телефона. Мислеше си за Марша Макуейд, за съвършената майка с хубавия съпруг и красивото семейство, за това колко бързо и лесно й бе отнета усмивката, колко бързо и лесно можеше да се отнеме всичко. Набра мобилния на Чарли.

— Какво?

Всъщност нетърпеливият му тон я успокои.

— Написа ли си домашните вече?

— След минута.

— Добре — каза Уенди. — Още ли ти се яде китайска храна от „Бамбуковата къща“?

— Нали го обсъдихме?

Прекъснаха разговора. Уенди седна на стола си и вдигна крака на бюрото. Проточи врат и погледна през прозореца — гледката си оставаше все тъй грозна. Телефонът иззвъня.

— Ало?

— Уенди Тайнс?

Щом чу гласа, свали краката си на пода.

— Да?

— Аз съм Дан Мърсър. Трябва да ви видя.