Харлан Коубън
Клопка (27)

Глава 26

Домът на излезлия в пенсия детектив от полицията в Есекс Франк Тремънт представляваше колониална къща с две спални, облицована с алуминиеви повърхности, с малка, но идеално окосена морава отпред и с флага на нюйоркските „Джайънтс“ отдясно на входната врата. Божурите в сандъчетата за цветя бяха тъй пищно разноцветни, че Уенди се запита дали не са изкуствени.

Уенди изкачи десетте стъпала от пътеката до входа и похлопа на вратата. Пердето на еркерния прозорец помръдна. След миг вратата се отвори. Въпреки че погребението бе свършило преди часове, Франк Тремънт беше още с черния си костюм. Бе разхлабил вратовръзката си, горните две копчета на ризата му бяха откопчани. Беше пропуснал да обръсне някои части на лицето си. Очите му бяха зачервени и на Уенди й лъхна на алкохол.

Без да я поздрави, той с дълбока въздишка отстъпи встрани и й кимна с глава да влезе. Тя се гмурна в къщата. В стаята бе тъмно, осветяваше се само от една лампа. Върху овехтялата холна масичка Уенди зърна полупразна бутилка с етикет „Капитан Морган“. Ром. Пфу! На дивана бяха разхвърляни отворени вестници. На пода се въргаляше картонена кутия, пълна, както предположи тя, с личните му вещи от работното бюро. По телевизията вървяха продължителни рекламни клипове с твърде ентусиазирана треньорка и мнозина млади и красиви момичета със стегнати кореми. Уенди върна погледа си към Тремънт. Той сви рамене.

— Вече съм пенсионер и си помислих, че не е лошо от време на време да си поизплаквам очите с реклами.

Тя се помъчи да се усмихне. В края на масичката имаше фотографии на момиче в пубертетната възраст. Прически като нейната се носеха преди петнайсет, дори двайсет години, но първото, което Уенди забеляза, бе усмивката й — широка и лъчезарна, чист динамит, усмивка, която може да скъса сърцето на всеки родител. Уенди знаеше тази история. Без съмнение това бе дъщерята на Франк, която бе починала от рак. Уенди погледна отново към бутилката с ром и се запита как не се бе пропил.

— Какво е станало, Уенди?

— И така — започна тя, като се опитваше да спечели време, — ти официално излезе в пенсия.

— Аха. Оттеглих се с гръм и трясък, не мислиш ли?

— Съжалявам.

— Спести си съжаленията за семейството на жертвата.

Тя кимна с глава.

— Вестниците доста се занимаваха с теб — забеляза той. — Случаят те превърна в знаменитост. — Франк Тремънт вдигна чашата си, като имитираше наздравица. — Поздравления!

— Франк?

— Какво?

— Не казвай нищо, за което после ще съжаляваш.

Тремънт кимна с глава.

— Да, забележката ти е на място.

— Случаят е закрит официално, така ли? — попита тя.

— От наша гледна точка — като че ли е така. Извършителят е мъртъв — вероятно е заровен в гората, в което някой по-умен от мен би провидял дълбока ирония.

— Продължихте ли да притискате Ед Грейсън да предаде трупа?

— Доколкото можахме.

— И?

— Не пожела да говори. Исках да му предложа имунитет, ако ни каже къде е трупът на Мърсър, но големият ми шеф Пол Коупланд не се съгласи.

Уенди си помисли за Ед Грейсън, попита се дали да не го посети още веднъж — можеше пък пред нея да признае. Тремънт избута вестниците от дивана и покани Уенди да седне. Самият той се отпусна в коженото кресло и грабна дистанционното управление.

— Знаеш ли какво ще дават по телевизията?

— Не.

— „Съдът на Кримстийн“. Известно ли ти е, че тя защитава Ед Грейсън?

— Ти ми каза.

— Да, забравил съм. Така или иначе, когато го разпитвахме, тя направи някои много интересни забележки.

Той вдигна бутилката и си наля ром в чашата. Предложи и на нея, но тя отказа.

— Какви забележки?

— Заяви, че би трябвало да дадем медал на Ед Грейсън, задето е убил Дан Мърсър.

— Защото е въздал справедливост?

— Не, виждаш ли, това е едната страна. Но Хестър се опитваше да намекне за нещо много по-голямо.

— Което е?

— Ако Грейсън не бил убил Мърсър, ние никога нямало да намерим мобилния телефон на Хейли. — Той насочи дистанционното към телевизора и го изключи. — Заяви, че за трите месеца разследване не сме били отбелязали напредък и че Ед Грейсън ни бил предоставил единствената улика относно местонахождението на Хейли. После наблегна на факта, че добрият детектив трябвало да проучи известния перверзник, който се е навъртал в квартала на жертвата. И знаеш ли какво?

Уенди поклати глава.

— Хестър беше права — как съм могъл да не си дам сметка, че въпросният сексуален насилник е имал познати в града, където е живяла Хейли? Може би Хейли е била жива няколко дни след отвличането си. Може би съм можел да я спася.

Уенди погледна самоувереното, ала зловещо изражение на капитан Морган от етикета на бутилката. Каква страховита компания беше той за самотния пияница! Тя понечи да опровергае казаното от него, ала той махна с ръка и я спря.

— Моля те, не ми говори снизходително. Обидно е.

Имаше право.

— Не ми се вярва, че си дошла чак дотук, за да ме гледаш как тъна в самосъжаление.

— Не знам, Франк. Гледката е доста забавна.

Думите й почти го накараха да се усмихне.

— Какво искаш, Уенди?

— Защо мислиш, че тъкмо Дан Мърсър я е убил?

— Питаш дали има мотив ли?

— Да, точно това искам да те попитам.

— Искаш списък, подреден по азбучен ред ли? Както и ти самата го доказа, той е бил сексуален хищник.

— Добре, разбрах. Но в случая дали е така? Хейли Макуейд е била на седемнайсет. В щата Ню Джърси това е възрастта, на която съгласието й би имало пълна юридическа сила.

— Вероятно се е страхувал, че тя ще каже на някого.

— За кое? Юридически тя е имала право да излиза с когото си пожелае.

— Въпреки това. Би могла да го съсипе.

— И той я е убил, за да й запуши устата? — Уенди поклати глава. — Откри ли някаква следа за предишни отношения между Мърсър и Хейли?

— Не. Знам, че се опита да намекнеш за подобно нещо, когато бяхме в гората — че може да са се срещали в дома на бившата му жена и между тях да са възникнали отношения. Възможно е, но нямаме абсолютно никакви доказателства и не съм сигурен, че бих искал да се задълбочавам в тази посока — заради родителите й. Най-добре е да допуснем, че, да, той я е видял в дома на Уилър, че е бил завладян от мисълта за нея, хванал я е, направил е, каквото е направил, и я е убил.

Уенди се намръщи.

— Не го приемам.

— Защо? Нали помниш набедения за неин приятел Кърби Сенет?

— Да.

— След като открихме трупа й, адвокатът на Кърби му позволи да бъде, така де, по-обстоятелствен. Да, двамата са се срещали тайно, въпреки че той се е колебаел. Каза, че била много наранена, особено когато не я приели в университета. Дори предполагаше, че е вземала нещо.

— Наркотици ли?

Той сви рамене.

— Родителите й не бива да научават и за това.

— Не разбирам. Защо Кърби не ти го е казал още в началото?

— Защото адвокатът му се е опасявал, че ако узнаем характера на неговите отношения с нея, ще се отнесем грубо с момчето. И е бил прав.

— Но ако Кърби е нямал какво да крие?

— Първо, никой не твърди, че той няма какво да крие. Момчето е най-долнопробен наркопласьор. Ако тя е вземала нещо, предполагам, че тъкмо той й го е давал. Второ, повечето адвокати биха ти казали, че невинността всъщност нищо не означава. Ако Кърби бе заявил: да, ние имахме отношения и тя може да е смъркала или пушила нещо от онова, което аз й давах, щеше напълно да си разголи задника пред нас. И когато намерехме трупа, щяхме да бръкнем по-надълбоко, ако разбираш какво искам да кажа. Но щом всичко около него ни се изясни, логично бе той да проговори.

— Добра система — каза тя. — Да не споменавам аналната аналогия.

Той вдигна рамене.

— Сигурен ли си, че Кърби няма нищо общо?

— Какво общо може да има? Да не би той да е оставил телефона в хотелската стая на Дан Мърсър?

Тя се замисли върху думите му.

— Добре казано.

— При това той също има непоклатимо алиби. Виж, Кърби е типичното идиотче, дете от заможно семейство — от онези, които мислят, че са нафукани тарикатчета само защото са направили нещо гадно в Нощта на дяволите. Но тук той не се е провинил в нищо.

Тя се облегна назад. Очите й се спряха върху портрета на мъртвата му дъщеря, но не се задържаха дълго там. Бързо извърна поглед встрани, може би малко по-бързо от необходимото. Франк я видя.

— Дъщеря ми — каза.

— Разбрах.

— Няма да говорим за това, ясно?

— Ясно.

— И какъв ти е проблемът с този случай, Уенди?

— Мисля, че имам още много въпроси.

— Погледни отново снимката. Светът не е такъв, за какъвто го мислим.

Той изправи гръб. Очите му се вторачиха в нейните.

— Понякога — може би твърде често — въпросите са излишни.

 

 

Когато се върна при колата си, Уенди видя, че Тен-А-Флай й е изпратил съобщение. Обади му се.

— Мисля, че се добрахме до информация за Келвин Тилфър.

Членовете на Клуба на бащите бяха използвали последните два дни да установят местонахождението на останалите съквартиранти от „Принстън“. Най-лесно откриха, разбира се, Фарли Паркс. Уенди бе звъняла на бившия политик цели шест пъти. Фарли не бе откликнал на обажданията й. Нищо чудно. Живееше в Сейнт Луис и не му беше лесно да намине. Така че засега той оставаше малко встрани.

На второ място бе д-р Стийв Мишано. Тя го откри по телефона и го помоли да се срещнат. Ако можеше да не му казва причината по телефона, Уенди щеше да е доволна. Но Мишано дори не попита. Заяви, че е на смяна и че ще се освободи следобед на другия ден. Уенди си каза, че би могла да почака.

Но третият и според Уенди най-важният бе неуловимият Келвин Тилфър. Досега не бяха открили нищо за него. Името му изобщо не фигурираше в интернет — сякаш той не обитаваше тази планета.

— Какво? — попита тя.

— Има брат. Роналд Тилфър е доставчик в НТЗ — „Непрекъсваеми токозахранващи устройства“, в Манхатън. Единственият родственик, когото успяхме да открием. Родителите му са покойници.

— Къде живее?

— В Куинс, но можем да те улесним. Когато Дъг е работил за „Леман“, развивал е бизнес с НТЗ. Дъг се обади на старата си връзка в отдела за продажби и получи разписанието на брат му. Сега всичко е компютризирано, така че бихме могли да проследим движенията му онлайн, ако искаш да го намериш.

— Искам.

— Добре. Тръгваш към Горен Уестсайд. Докато той прави доставките, аз ще ти пращам имейли с местонахождението му.

Четирийсет и пет минути по-късно тя откри кафявия камион, паркиран пред ресторант на име „Телепан“ на Западна 69-а улица. Паркира колата си в зоната за едночасов престой, излезе и се облегна на бронята. Докато гледаше камиона, тя си припомни телевизионната реклама с мъжа с дългата коса, който рисува върху бялата дъска, спомни си как тъй и не разбра какво точно рисува, преди да види на екрана инициалите „НТЗ“ и името „Браун“. Щом се появеше надписът — това ставаше обикновено в най-решаващия момент на някой футболен мач — Чарли ще поклати глава и ще каже: „Голям пердах ще яде този тип“.

Странно е какво остава в паметта ти.

Роналд Тилфър — за когото тя прие мъжа в кафявата униформа на НТЗ — се усмихна и помаха с ръка зад гърба си, докато излизаше от ресторанта. Беше нисък, с късо подстригана коса, под униформените му панталони си личеше, че има стройни крака. Уенди се отблъсна от бронята на колата и му препречи пътя, преди той да стигне до камиона.

— Роналд Тилфър?

— Да?

— Казвам се Уенди Тайнс. Репортерка съм за новините по Ен Ти Си. Опитвам се да открия брат ви Келвин.

Той присви очи.

— За какво ви е?

— Подготвям материал за състудентите му от неговия випуск в „Принстън“.

— Не мога да ви помогна.

— Искам да поговоря с него.

— Не е възможно.

— Как така?

Той понечи да я заобиколи. Уенди отново застана пред него.

— Да кажем само, че Келвин не е на разположение.

— Какво пък трябва да означава това?

— Не може да говори с вас. Не може да ви помогне.

— Господин Тилфър?

— Трябва да се връщам на работа.

— Не, не трябва!

— Извинете?

— Това е последният ви адрес за днес.

— Откъде знаете?

Нека се чуди, рече си тя.

— Да престанем да си губим времето със загадъчни отговори като „не е на разположение“, „не може да говори“ и други от този род. Изключително важно е да разговарям с него.

— За абсолвентския му курс в „Принстън“?

— Не само за това. Някой вреди на колежанските съквартиранти.

— И си мислите, че това е Келвин?

— Не съм казала подобно нещо.

— Не може да е той.

— Помогнете ми да го докажа. В противен случай животът на някои хора ще бъде съсипан. Дори брат ви може да е в опасност.

— Не е.

— Тогава нека помогне на старите си приятели.

— Келвин? Той не е в състояние да помогне на никого.

Отново загадъчност. Започваше да й писва.

— Говорите така, сякаш е мъртъв.

— Би могло и така да се каже.

— Не желая да ви прозвучи мелодраматично, господин Тилфър, но въпросът наистина е на живот и смърт. Ако не искате да говорите с мен, мога да докарам полицията при вас. Дойдох сама, но бих могла да се върна заедно с новинарската си група — с камери, магнетофони, оператори.

Роналд Тилфър изпусна дълбока въздишка. Заплахата й бе фалшива, разбира се, но пък той не го знаеше. Прехапа устни.

— Не повярвахте, като ви казах, че не може да ви помогне, така ли?

— Съжалявам.

Той сви рамене.

— Добре тогава.

— Какво му е доброто?

— Ще ви заведа да видите Келвин.

 

 

Уенди погледна Келвин Тилфър през дебелото защитно стъкло.

— Откога е тук?

— Последния път ли? — Роналд Тилфър вдигна рамене. — Може би три седмици. След седмица вероятно ще го пуснат.

— И къде ще отиде?

— Живее на улицата, докато отново не направи нещо опасно. Тогава го връщат отново тук. Държавата вече не вярва в продължителното задържане на пациентите в психиатричните клиники. Затова отново ще го пуснат.

Келвин Тилфър яростно пишеше нещо в тетрадката пред себе си, а носът му почти докосваше листа. През стъклото Уенди го чуваше как крещи. Безсмислици. Келвин изглеждаше доста по-възрастен от състудентите си. Косата и брадата му бяха посивели. Зъбите му бяха изпопадали.

— Той бе умникът в семейството — каза Роналд. — Чудак и гений, особено в областта на математиката. Тетрадката му е пълна с такива неща. Математически формули. По цял ден ги пише. Не може да изключи мозъка си. Виждате ли, майка ни правеше всичко възможно, за да го превърне в нормално момче. В училище искаха той да преминава няколко години наведнъж. Но тя не му разреши. Караше го да спортува — правеше всичко, за да го задържи в рамките на нормалното. Но ние сякаш винаги сме знаели накъде се е запътил. Тя се мъчеше да задържи развитието на лудостта. Все едно да задържиш океана с голи ръце.

— Какво му има?

— Остра шизофрения. Изпада в ужасни състояния.

— Исках да попитам какво му се е случило?

— Какво искате да кажете? Той е болен. Тук въпросите са излишни. — Въпросите са излишни — днес за втори път чува тази забележка. — Как се разболяваш от рак? Не е станал такъв, защото мама го е напляскала веднъж в детството му. Причината е нарушение на биохимичното равновесие в организма му. Както вече казах, винаги си е бил такъв. Дори като дете той не спеше. Не можеше да изключи мозъка си.

Уенди си спомни думите на Фил. Чудак. Странен математически гений.

— Медикаментите не му ли помагат?

— Укротяват го, така е. Както стреличките с транквилизатори укротяват слона. Той не знае нито къде е, нито кой е. Когато завърши университета, назначиха го на работа в една фармацевтична компания, но той не се застояваше на работното си място. Непрекъснато изчезваше и го уволниха. Заживя по улиците. Цели осем години не знаехме къде е. Когато най-после го открихме в един кашон, пълен със собствените му фекалии, Келвин имаше счупени кости, които бяха зараснали накриво. Зъбите му бяха опадали. Нямам представа как изобщо бе оживял, къде е намирал храна, през какво е трябвало да премине.

Келвин отново се разкрещя:

— Химлер! Химлер обича котлети от риба тон!

Тя се обърна към Роналд.

— Химлер ли? Известният нацист?

— Така е. Говори нелепости.

Келвин отново започна да драска в тетрадката си, още по-бързо от преди.

— Мога ли да поговоря с него? — попита тя.

— Шегувате се, нали?

— Не.

— Няма да ви е от полза.

— Но няма и да навреди.

Роналд Тилфър погледна през стъклото.

— През по-голямата част от времето той вече дори не ме разпознава. Гледа през мен. Исках да го взема у дома, но имам жена, дете…

Уенди мълчеше.

— Трябва да направя нещо, да го защитя, не сте ли съгласна? Като се опитам да го заключа някъде, той се ядосва. Затова го пускам на свобода и не преставам да се тревожа за него. Като деца ходехме да гледаме „Янките“. Келвин знаеше всичко за всеки един от играчите. Можеше да ти каже кога точно са направили смяна в играта. Ето каква е моята теория: гениалността е проклятие. Така си мисля. Някои са на мнение, че геният възприема Вселената по начин, по който ние не можем. Той вижда света в неговата реалност, която е тъй ужасна, че геният губи разсъдъка си. Със сигурност това води до лудост.

Уенди се взираше право пред себе си.

— Келвин говорил ли е някога за „Принстън“?

— Майка ми толкова се гордееше с него! Всъщност всички бяхме горди. Хлапетата от квартала не посещаваха университет от Бръшляновата лига. Опасявахме се, че няма да ни приемат сред тях, ала той се сприятеляваше бързо.

— Приятелите му са в опасност.

— Погледнете го, госпожо Тайнс. Мислите ли, че може да им помогне?

— Бих искала да опитам.

Той сви рамене. Администраторът я накара да подпише някакви документи и ги посъветва да не се приближават много до него. Няколко минути по-късно въведоха Уенди и Роналд в оградената със стъкло стая. До вратата застана санитар. Келвин седеше до писалището и не спираше да дращи в тетрадката си. Бюрото беше широко, така че Уенди и Роналд стояха на доста голямо разстояние от него.

— Здравей, Келвин — поздрави го Роналд.

— Дроунс не разбира същината.

Роналд хвърли поглед към Уенди. Направи й знак тя да продължи.

— Учил си в „Принстън“, нали, Келвин?

— Казах ти. Химлер обича котлети от риба тон.

Не откъсваше очи от тетрадките.

— Келвин?

Той продължаваше да пише.

— Помниш ли Дан Мърсър?

— Бяло момче.

— Да. А Фил Търнбол?

— Безоловният бензин причинява главоболие на благодетеля.

— Твоите приятели от „Принстън“.

— Бръшляновата лига, човече. Някои от момчетата носеха зелени обувки. Мразя зелени обувки.

— И аз.

— Бръшляновата лига.

— Правилно. Твоите приятели от Бръшляновата лига. Дан, Фил, Стийв и Фарли. Помниш ли ги?

Най-после Келвин спря да дращи. Вдигна поглед. Очите му бяха като две празни плочи. Той се взря в Уенди, но явно не я виждаше.

— Келвин?

— Химлер обича котлети от риба тон — повтори той, като настоятелно шепнеше. — А кметът? Не му пукаше.

Роналд седна. Уенди се помъчи да го накара да я погледне в очите.

— Искам да поговорим за съквартирантите ти в колежа.

Келвин се засмя и се вторачи в нея.

— Съквартиранти ли?

— Да.

— Смешно. — Той се разкикоти също като побъркан. — Съквартиранти. Като да си с квартирата си. Сякаш ти и квартирата ти правите секс и квартирата забременява от теб. Сякаш си с нея, схващаш ли?

Той отново се разсмя. Е, каза си Уенди, това е по-добро от рибните предпочитания на Химлер.

— Спомняш ли си старите съквартиранти?

Смехът пресекна, сякаш бе на запис и някой го бе изключил.

— Те са в беда, Келвин — каза тя. — Дан Мърсър, Фил Търнбол, Стийв Мишано, Фарли Паркс. Всичките са в беда.

— В беда?

— Да. — Тя повтори четирите имена. После пак.

Лицето на Келвин започна да се променя. Изкриви се пред очите им.

— О, боже, о, не…

Келвин се разплака.

Роналд застана нащрек.

— Келвин?

Роналд протегна ръка към брат си, ала писъкът на Келвин го спря. Той бе неочакван и пронизителен. Уенди отскочи назад.

Очите му се бяха разширили.

— Белязаното лице?

— Келвин?

Той бързо се изправи, столът му се катурна. Санитарят тръгна към него. Келвин отново изпищя и се сви в ъгъла на стаята. Санитарят повика подкрепление.

— Белязаното лице! — пищеше Келвин. — Ще ни избие всичките! Белязаното лице!

— Кой е Белязаното лице? — изкрещя въпроса си Уенди.

— Оставете го на мира! — извика Роналд.

— Белязаното лице! — Келвин стисна очи. Хвана главата си с ръце и я стисна от двете страни, сякаш черепът му всеки миг щеше да се разцепи на две половини. — Казах им! Предупредих ги!

— Какво означава това, Келвин?

— Спрете! — нареди Роналд.

Келвин загуби мисълта си. Главата му се залюшка напред-назад. Дойдоха двама санитари. Щом ги зърна, Келвин запищя:

— Спрете лова! Спрете лова!

Той се свлече на пода и се опита да избяга, като пълзеше на четири крака. Очите на Роналд се насълзиха. Опита се да успокои брат си. Келвин се изправи на крака. Санитарите се отнесоха с Келвин така, сякаш бяха на футболното игрище. Единият го удари ниско долу, а другият го хвана през раменете.

— Не го наранявайте! — извика Роналд. — Моля ви!

Келвин беше паднал на пода. Санитарите му слагаха усмирителна риза. Роналд ги молеше да не го нараняват. Уенди се опита да се приближи до Келвин, протегна ръка към него.

Най-после очите му срещнаха нейните. Докато той се дърпаше да се освободи, Уенди пропълзя по-близо до него. Един от санитарите й изкрещя:

— Махай се оттам!

Тя не му обърна внимание.

— Какво има, Келвин?

— Казах им — прошепна той. — Предупредих ги.

— За какво ги предупреди, Келвин?

Келвин се разплака. Роналд я сграбчи за рамото и се опита да я издърпа настрана. Тя го отблъсна.

— За какво ги предупреди, Келвин?

В стаята влезе трети санитар. Той носеше в ръка спринцовка за инжекции. Заби я над лакътя му. Сега Келвин я гледаше право в очите.

— Да не излизат на лов — отговори той с изненадващо спокоен глас. — Повече не биваше да излизаме на лов.

— На лов за какво?

Ала инжекцията му бе подействала.

— Никога не биваше да излизаме на лов — тихо каза той. — Белязаното лице ще ти каже. Никога не биваше да ловуваме.