Брет Батълс
Изиграният (9)

8.

Рязък звън го изтръгна от съня. Отвори очи и се надигна. Стаята беше потънала в мрак, слабата светлина отвън едва се процеждаше през прозореца. Над града се беше спуснала нощ.

Погледна наляво. Новият му телефон лежеше на леглото до него. Взе го и опря палец в екрана, за да го отключи.

— Ало?

Още беше сънен и му трябваше секунда, за да разпознае гласа на Питър.

— Там ли си? — попита Питър.

— Тук съм. Извинявай.

— Моментът неподходящ ли е?

— Задръж секунда — отвърна Куин.

Остави телефона на леглото, отиде до банята и наплиска лицето си със студена вода.

Погледна ся часовника — 21:23. Бяха минали повече от шест часа, откакто се бе върнал в стаята. Толкова дълъг сън не влизаше в плановете му. Намръщи се ядосан на себе си, докато се връщаше при леглото.

— Тук съм.

— Добре ли си? — попита Питър.

— Добре съм. Имаш ли нещо за мен?

— Нещо — да. Но не и отговор.

Куин кимна. Знаеше, че ще стане така. Беше помолил Питър да разбере с какво се е занимавал Марков. Тъй като приятелят му бе от ЦРУ, Питър можеше да използва някои от връзките си и да провери дали в Управлението знаят нещо за последните занимания на бившия си служител. Куин не беше казал на Питър, че Марков е мъртъв. Още нямаше смисъл да пуска тази аларма.

— Какво откри?

— Говори се, че никой не се е чувал с Марков от седмици. Просто изчезнал. Никой обаче не изглежда разтревожен. Нали е напуснал. Може да е отишъл на ваканция.

Куин се намръщи.

— Изчезнал е и никой не знае къде?

— Може би има други приятели, на които е казал.

Като се изключи Джени, Марков едва ли бе имал други приятели извън колегите.

— Мислиш, че е започнал да работи на свободна практика?

— Може би, но не успях да открия нищо — отвърна Питър. — Какво те кара да мислиш, че в момента не се излежава на някой плаж?

— Добре — каза Куин, без да отговаря на въпроса му. — Благодаря.

— Не забравяй уговорката ни — каза Питър.

Куин прекъсна връзката.

 

 

Таксито се движеше на север покрай река Потомак от страната на Вирджиния, докато Кий Бридж не ги отведе в Джорджтаун. Адресът на Джени във Вашингтон, който Стийнър му бе дал, беше на една от улиците с номер вместо име, които минаваха в посока север-юг през града. Куин каза на шофьора да го остави на няколко пресечки от М стрийт.

Нощта бе приятна и той нямаше нужда от яке, но все пак го беше облякъл. Беше съвсем тънко, но имаше пришит кобур под лявата мишница. Пистолетът със заглушител пасваше идеално в него.

Както обикновено улицата беше пълна с хора, които се наслаждаваха на приятната лятна вечер в барове и ресторанти. Куин си проправи път през група колежани. Двама носеха суитчъри на Джорджтаун и като че ли бяха подпийнали.

Вместо да завие по улицата на Джени, Куин продължи напред, като хвърли само бърз поглед на пресечката.

Беше еднопосочна и излизаше на М стрийт. В сравнение с главната улица бе тиха като морга. Единствените коли по нея бяха паркираните, а по тротоарите нямаше жива душа. Типично за Джорджтаун, от двете й страни се издигаха градски къщи — бели, жълти, сиви или с естествения си тухлен цвят.

Куин продължи до следващата пресечка и зави надясно. Озова се на улица съвсем като онази, на която трябваше да живее Джени. Повървя по пустия тротоар и зави в алеята на една тъмна сграда. Изкачи трите стъпала до вратата, спря, сякаш търсеше ключове в джоба си, и огледа пътя, по който беше дошъл.

Нямаше никого.

Слезе по стълбите и продължи напред, отдалечавайки се от М стрийт. Беше направил справка с картата и затова не се изненада, когато пред него се появи канал.

Това беше каналът Чесапийк и Охайо. В началото на деветнадесети век го бяха използвали за транспортиране на стоки от Мериленд до столицата и обратно. Сега единственото му предназначение бе да допълва списъка на историческите забележителности.

Широката ивица вода прерязваше Джорджтаун в посока изток-запад. Освен каменната алея покрай канала имаше стара пътека за влекачи, а до нея — тесен парк с дървета и пейки.

Куин зави надясно и тръгна покрай водата към пресечката на Джени. Ако картата беше вярна, сградата, в която живееше тя, трябваше да е на източния ъгъл на улицата и канала.

Постройката беше по-висока от двуетажните еднофамилни къщи, характерни за квартала. Имаше пет етажа, но не бе по-широка от околните сгради. Джени живееше в апартамент 4, което означаваше, че става въпрос за жилищна кооперация.

При тези размери на сградата бе разумно да се предположи, че има по един апартамент на етаж. Така че номер 4 означаваше четвърти етаж.

Куин погледна към предполагаемото й жилище и спря. На всеки етаж имаше по два прозореца с изглед към канала. Но апартаментът на четвъртия етаж беше различен. На мястото на прозорците сега имаше големи парчета шперплат. Дори на слабата светлина от уличните лампи се виждаше, че тухлите около шперплата са почернели.

Погледна към апартаментите на петия и третия етаж. Прозорците нямаха завеси, не се виждаха и дреболии на первазите. Бяха тъмни и изглеждаха запустели. И макар че на прозорците на първия и втория етаж завесите бяха дръпнати, Куин имаше чувството, че апартаментите са празни.

„Пожар“ — помисли си той. Нямаше начин да сбърка признаците. И най-силно беше пострадал четвъртият етаж.

„Какво става, по дяволите?“

Заповяда си да продължи напред по алеята. В далечината се чуваше движението по М стрийт, но тук, недалеч от дома на Джени, цареше зловеща тишина. Дори водата в канала сякаш беше притихнала, докато преливаше през старите шлюзове от едно ниво към друго.

Когато стигна пред малката жилищна кооперация, Куин спря отново. Лампата над главния вход не светеше, но тъмнината не скриваше предупредителната лента, опъната на площадката. Както подозираше, сградата бе евакуирана.

Огледа уличката, изкачи стъпалата и се мушна под лентата. Извади хирургически ръкавици от джоба на коженото си яке си и си ги сложи.

Опита дръжката. Беше заключено, но самата врата поддаваше, сякаш резето не бе застанало на мястото си. Натисна отново дръжката и побутна вратата. Резето се опъна за момент, след което вратата поддаде. Без да губи време, Куин прекрачи прага и затвори след себе си.

Озова се в малко фоайе. Първо забеляза миризмата. На пушек. Но не бе толкова силна, колкото очакваше. Запита се колко ли време е минало от пожара.

Отдясно имаше метални пощенски кутии. Общо пет на брой. Отляво бе вратата на апартамента на първия етаж, а право напред — стълбището.

Куин отиде до кутиите. През големия прозорец над входа влизаше достатъчно светлина, за да разчете табелките без помощта на фенерчето. Имаше само номера от 1 до 5, без имена.

Лесно се справи с ключалката на четвъртата кутия. Оказа се пълна, сякаш притежателят й не бе стъпвал в дома си най-малко седмица преди избухването на пожара. След злополуката поща не беше пристигала. Всички пликове бяха адресирани до един човек.

Дженифър Фуентес.

Прибра ги обратно и затвори вратичката.

Тръгна нагоре по стълбите. Като се изключат номерата на апартаментите, вторият и третият етаж бяха абсолютно еднакви — гола площадка, врата и стълби.

Изкачи се до четвъртия етаж, но спря малко преди площадката, за да огледа. И този етаж сигурно някога беше приличал на долните, но вече не бе така. Стените бяха почернели от дима, а вратата на апартамент 4 беше разтрошена на парчета. Явно се бе наложило пожарникарите да я разбият, за да спасят сградата.

След като провери здравината на пода, Куин стъпи на площадката и приближи прага, но не влезе. Мракът вътре бе почти непрогледен, шперплатът на прозорците спираше светлината отвън. Куин извади фенерчето си и го включи.

Пожарникарите може и да бяха спасили сградата, но явно не бяха успели да направят каквото и да било за жилището на Джени. Пораженията бяха пълни. Пожарът беше унищожил всичко.

От вещите на Джени не бе останало нищо.

 

 

Излезе от сградата така тихо, както и влезе. Тръгна към М стрийт, за да хване такси до хотела. Докато вървеше по тротоара, чу зад себе си рев на двигател.

Продължи, сякаш не го е забелязал. Може би не беше нищо особено. Много хора живееха между тези пресечки. Всеки можеше да излезе по някаква среднощна работа.

Вървеше в очакване колата да го задмине, но тя не се появяваше. Звукът от двигателя се чуваше на трийсетина метра назад. Съсредоточи се върху него, като с всяка крачка преценяваше местоположението му. Шумът оставаше постоянен, сякаш автомобилът се движеше със скоростта, с която той вървеше.

Ръката му се плъзна към оръжието, готова да го извади при нужда.

Почти беше стигнал до оживената и осветена М стрийт. Ако онези в колата го дебнеха, щяха да му скочат всеки момент. Може би щеше да успее да се справи с тях, но можеше и да се провали.

„Не си струва риска“ — реши той и отдръпна ръка от пистолета.

Най-неочаквано хукна към ъгъла, зави надясно, забеляза пролука в трафика и се втурна през улицата. Една кола наду клаксон, но той не й обърна внимание и изтича до отсрещния тротоар.

Когато стигна там, погледна през рамо към уличката на Джени. Очакваше да види преследвачите си, но тях ги нямаше. Скри се в тъмния вход на един затворен магазин за подаръци и се загледа към ъгъла.

Мина половин минута, преди от улицата да се появи хонда „Акорд“. Купето бе изненадващо празно. Нямаше група мъже, готови да се втурнат по петите му. В автомобила имаше само един човек.

Хондата изчака няколко минути на ъгъла, пропускайки доста възможности да завие. Куин видя, че шофьорът се оглежда, сякаш търси нещо.

Накрая колата зави надясно по М стрийт и мина покрай него. Макар да се намираше от другата страна на улицата, той успя да познае водача.

„Мътните да те вземат“ — помисли си.

Беше Таша Лейвър.