Брет Батълс
Изиграният (10)

9.

На следващата сутрин Куин стана рано, а гласът на стария му наставник отекваше в главата му.

„В нашия свят нещата са други, Джони. Трябва да се тревожиш за себе си, не за някой друг. — Това беше чест рефрен на Дъри. — Няма място за други. Другите само оплескват нещата.“

Посланието на наставника му беше ясно. Куин слушаше тази проповед, откакто бе решил да намери Джени. „Разкарай се оттук и се прибирай у дома.“ Дъри би направил точно това.

„С една разлика — помисли си Куин. — Дъри изобщо не би тръгнал да търси Джени.“

Разбира се, именно затова той не бе като него. И никога не е бил.

Всъщност него го беше грижа за другите. Чувстваше отговорност. Лоялност. А това не бяха от силните черти на Дъри. Той дори би нарекъл тези качества несъвместими с работата на чистач.

Когато Куин беше ченге във Финикс и едва не му светиха маслото, защото си пъхаше носа в едно разследване на убийство, което не му бе възложено официално, Дъри бе забелязал потенциала му и се намеси. Предложи му шанс за нещо повече, за живот, който му пасваше повече, отколкото и двамата предполагаха по онова време.

Като малък Куин растеше по-умен от останалите. Но беше достатъчно здравомислещ, за да не парадира с това. Уороуд, Минесота, беше приятно градче с добри хора, но те не биха толерирали един всезнайко, особено ако той се чувства като в клетка в мястото, което те наричаха свой дом.

Затова се смеси с останалите, шегуваше се, играеше и се смееше с останалите хлапета, беше вежлив, услужлив и почтителен с възрастните, а в същото време внимаваше за подробностите, упражняваше паметта си и усъвършенстваше всяко свое умение. Тъй като не се разкриваше пред другите, неволно научи изкуството на тайните, на актьорската игра, на приспособяването.

Като тийнейджър разви любов към главоблъсканиците и загадките на реалния свят, подобряваше личното си образование с книги за престъпления и разследвания. Точно тогава реши, че иска да постъпи в полицията. Не като редово ченге, а като детектив.

Сега си даваше сметка, че всъщност не се е подготвял за пазител на закона. А за живот в тайния свят.

Точно това видя в него Дъри — оформящия се чистач. Оставаше му само да довърши обучението му.

Той научи Куин на тънкостите на занаята, посочваше му препятствията и начините за преодоляването им, помагаше му да подобри някои умения и да усъвършенства вече изградените. После, когато чиракуването на Куин завърши, Дъри направи всичко по силите си да му помогне да стъпи на крака и да започне самостоятелна кариера.

Разбира се, всичко това бе преди Дъри да затъне и истинската му природа да вземе връх, за да го постави в крайна сметка пред куршума, излетял от оръжието на самия Куин.

Не. Дъри никога не би тръгнал да търси Джени.

Куин обаче чувстваше, че е длъжен да го направи.

Заради Марков.

Нямаше избор.

Никога не можеш да се изплатиш изцяло на някой, който е спасил живота ти.

Това не фигурираше сред правилата на Дъри. Той би се изсмял на подобно твърдение. По-скоро би те нарекъл задник и няма да вземе на сериозно нито една твоя дума.

Думите бяха на наставника на Орландо, Ейбрахам Делгър. За разлика от бившия шеф на Куин, Делгър не се боеше от време на време да показва и по-меката страна на характера си.

Стара китайска поговорка гласи, че онзи, който е спасил живот, е отговорен за спасения. Не дълг сам по себе си, а признание на факта, че щом някой живее, при положение че е трябвало да умре, всяко негово действие след това е отговорност на онзи, който го е измъкнал от ръцете на смъртта.

Куин обаче не можеше да приеме този начин на мислене. Идеята на Делгър, че дългът е на спасения, а не на спасителя, му се струваше по-вярна.

Затова след онази нощ във финландската провинция той дължеше живота си на Марков. Знаеше, че никога няма да престане да се опитва да му се изплати. Дори сега, след като приятелят му бе намерил смъртта си.

Взе душ, облече се, а после извади лаптопа от багажа си и го постави на бюрото. Използва безжичния достъп до интернет на хотела, заобикаляйки страницата за плащане.

Първо направи бърза справка, за да провери адреса на офиса на конгресмен Гереро. Имаше чувството, че там ще намери отговори. Но единственият начин да се увери бе да отиде лично. Уебсайтът потвърждаваше не само адреса на конгресмена, но и голямата му цел. В горната част на страницата се мъдреше банер:

АМЕРИКА ПРЕДИ ВСИЧКО

ГЕРЕРО ЗА ПРЕЗИДЕНТ

Куин се усмихна, когато реши как да проникне в офиса на конгресмена.

Затвори браузъра и отвори пощата си.

Имаше няколко съобщения. Обърна внимание само на двете от Нейт. Както го беше учил Куин, той беше изписал само датата — година, месец, ден — в полето „ОТНОСНО:“. Лесно за сортиране и без намек за съдържанието.

Отвори първото писмо.

Работих до късно и си помислих, че сигурно спиш. Ако искаш, сутринта мога да ти дам повече подробности по телефона.

Направих проверка за Таша Лейвър. Засега намерих само три жени с това име в цялата страна. Явно не е от най-често срещаните. За съжаление две от жените са над седемдесетте, а третата е мъртва.

Така че едва ли някоя от тях би могла да мине за 30-годишна.

Ще продължа да търся, но се съмнявам да попадна на нещо.

Обади ли се на Орландо?

Н.

Не извади късмет с Таша, но не се изненада. Вторият имейл бе изпратен няколко часа по-късно. Куин го отвори.

Снимките от Хюстън току-що минаха през системата. Нищо.

Пуснах ги през някои второстепенни източници и може би утре ще имам повече информация. Реших, че може и да не са местни, така че опитвам и в няколко чужди бази данни, но резултатите от тях ще се позабавят.

Възможно ли е да са били духове?

Духове бяха онези, които се измъкваха от системата, като често изтриваха всяка информация за себе си, която би могла да бъде проследена. Имаше голяма вероятност Нейт да е прав. В края на краищата самият Куин беше дух и бе на път да превърне и чирака си в такъв.

Щракна върху „ОТГОВОРИ“.

Уведоми ме веднага, ако намериш нещо ново.

Засега остави Таша Лейвър. Името най-вероятно е измислено.

Добра работа.

К.

Натисна „ИЗПРАТИ“.

 

 

Офисът на ръководството на мнозинство се намираше в сградата Лонгуърт на Индипендънс авеню. Това бе втората и най-малката от трите сгради, специално проектирани и построени за членовете на Камарата на представителите. Там се намираше и офисът на лидера на мнозинството, така че мястото беше удобно за решаване на партийни въпроси. На лидерите на малцинството се падаше съседната сграда, „Рейбърн“ — масивна постройка, в която работеха повечето конгресмени.

Трите сгради — „Рейбърн“, „Лонгуърт“ и „Канън“ — бяха подредени в редица южно от Капитолия.

Куин никога не бе имал причини да влиза в някоя от тях. Всъщност не бе стъпвал и в Капитолия. Беше идвал много пъти във Вашингтон, но всичките му посещения бяха по работа и обикновено включваха срещи в по-обикновени сгради далеч от туристическите райони.

Веднъж бе прекарал петнадесет минути при Мемориала на Линкълн, след което отиде до Мемориала на ветераните от Виетнам. И двете места се оказаха много по-въздействащи, отколкото очакваше. Беше се отдръпнал от черната гранитна стена, когато си даде сметка, че на нея можеше да са изписани имената на баща му, чичовците му или на всеки от хилядите хора, с които би могъл да се срещне през годините, ако съдбата му се беше развила по различен начин.

След като приключи с имейлите, той се беше обадил в офиса на конгресмен Гереро и се представи като репортер, подготвящ очерк за политика. В миналото се беше показал като превъзходен актьор и можеше бързо да влезе в роля. Това бе един от талантите му, на който Дъри се възхищаваше от самото начало.

Старият му наставник мразеше подобни представления и с времето все повече разчиташе на способностите на Куин, когато се налагаше.

— Ти си роден лъжец — казваше му Дъри. — Продължавай в този дух и всичко ще бъде наред.

Куин не беше сигурен дали комплиментът му харесва, но не можеше да отрече, че смяната на самоличности му се удава съвсем лесно.

Секретарката в офиса на Гереро му каза, че без проблем може да се срещне с човек от отдела за връзки с пресата.

— Всъщност вече се срещнах с един от сътрудниците ви преди няколко месеца и се чудя дали мога да я видя отново — бе казал Куин.

— Ще проверя. За кого става въпрос?

— Името й е… — Направи пауза, сякаш търсеше в записките си. — Дженифър Фуентес.

— О, съжалявам — отвърна жената веднага. — Госпожица Фуентес не е в офиса тази седмица. Но имате късмет, помощник-секретарят на пресотдела Дилън Рей има свободен час в четиринадесет и тридесет. Устройва ли ви?

— Великолепно.

Точно в 14:20 Куин изкачи стъпалата пред сградата „Лонгуърт“ и мина под тясната арка. Озова се в преддверие с няколко стъклени врати в метални рамки. Отвори едната и влезе.

Охраната през двадесет и първи век не бе като онази от детството му. Сега където и да отидеш, охранителите, детекторите, претърсването, проверката на багажа и справките с досието ти бяха норма. Невинността си беше отишла и човечеството можеше да обвинява единствено себе си за това.

Сградата „Лонгуърт“ не беше изключение. Както и очакваше, на входа го посрещнаха детектор за метал и рентгенов апарат. Точно заради това беше оставил пистолета в хотела.

— Каква е целта на посещението ви, господин Дрейк? — попита един от служителите, след като Куин му даде фалшивата си лична карта.

— Имам среща с човек от екипа на конгресмен Гереро в два и половина.

— С кого по-точно?

— Дилън Рей.

Човекът от охраната направи справка с компютъра, кимна и му върна картата.

— Приятен ден, господин Дрейк.

Куин взе асансьора до етажа на Гереро и тръгна по коридорите, подминавайки офисите на други членове на Камарата на представителите. Някои от имената му бяха познати от вестниците или новините по телевизията.

След няколко минути стигна в офиса на Гереро. Отдалеч личеше, че е по-различен от останалите. Входът му бе украсен по-пищно. Тъмната дървена фасада беше по-голяма от останалите и блестеше като мебел от реклама на почистващ препарат.

От двете страни на вратата се издигаха знамена. Отляво бе националният флаг, а отдясно — флагът на Тексас. Вратата между тях беше отворена.

Куин надяна усмивка на лицето си и влезе в малкото фоайе.

Помещението бе подредено така, че да създава впечатление, че тук се случват важни неща. В центъра имаше модерно лъскаво бюро с голям телефон с безброй бутони и компютърен терминал с плосък екран. Зад бюрото седеше жена — руса, усмихната и привлекателна. От двете страни имаше затворени врати, водещи към дълбините на офиса.

— Мога ли да ви помогна? — попита жената със силен тексаски акцент.

— Да, моля. Дойдох да се видя с Дилън Рей — каза Куин.

— Името ви?

— Ричард Дрейк. Имам среща в два и половина.

Жената погледна компютъра си и отново се усмихна — явно бе открила името му в списъка.

— Моля, седнете — каза тя. — Ще кажа на господин Рей, че сте тук.

Мебелите в помещението бяха добре изработени и скъпи — със сигурност не бяха закупени с държавни средства. Куин седна на един от меките кожени фотьойли, наредени покрай стените от двете страни на входа. Пред него имаше ниска масичка с най-новите броеве на новинарски и политически списания, които конгресменът беше решил, че трябва да бъдат четени от посетителите.

Куин огледа отново стаята, този път по-внимателно. Стените бяха облицовани с ламперия от тъмно дърво. Над нея бяха боядисани в бяло и се заобляха, преминавайки в тавана.

На едната стена висеше снимка на конгресмен Гереро. Куин го позна от подобна снимка на уебсайта му. На отсрещната стена имаше колаж от фотографии в черни метални рамки, които показваха Гереро с различни политически фигури и знаменитости. Сред тях изпъкваха няколко снимки с бившия президент — последния от партията на конгресмена, заемал най-високия пост в страната.

На всяка от фотографиите Гереро излъчваше сила и създаваше впечатлението, че е напълно съсредоточен в онова, което прави в момента. Изглеждаше интелигентен и загрижен. Прошарената му коса също помагаше — изглеждаше достатъчно възрастен, за да знае това-онова, и достатъчно млад, за да може да стори нещо. Куин предположи, че е около петдесетте. Това подсили подозренията му, че дори да изгуби сегашното състезание за президентския пост, конгресменът ще опита отново след четири, а защо не и след осем години.

Вратата вдясно от рецепцията се отвори и в стаята влезе мъж, висок около метър шейсет и пет. Беше добре облечен и изглеждаше на не повече от тридесет. И, сякаш следвайки неписан закон, светлокестенявата му коса бе подстригана по същия начин като на конгресмена от снимките.

Мъжът отиде при секретарката и двамата размениха тихо няколко думи, след което се изправи и тръгна към Куин. Изглеждаше малко уморен и усмивката на лицето му като че ли казваше, че би предпочел да прави нещо друго.

— Господин Дрейк? — попита той, протягайки ръка. — Аз съм Дилън Рей.

Куин стана и се здрависаха.

— Благодаря, че се съгласихте да се срещнете с мен — каза той.

— Е, както можете да се досетите, тук винаги е натоварено — каза Рей и побърза да добави: — Но се радвам, че мога да ви отделя време. Моля, елате. Да идем в кабинета ми.

Куин се усмихна и му направи знак да води.

Минаха през вратата, от която бе излязъл Рей, и навлязоха в сърцето на офиса. Озоваха се в централна зала, около която имаше няколко кабинета. Десетки хора се трудеха за конгресмена — пишеха, въртяха телефони, разговаряха помежду си.

— Кой е кабинетът на конгресмен Гереро? — попита Куин, играейки ролята на любопитен журналист.

Рей спря и се обърна.

— Онзи там — и посочи отсрещната страна. — Виждате ли коридора? В дъното.

Куин кимна, сякаш това бе едно от най-интересните неща, които е научил тази седмица.

Рей го въведе в малък кабинет без прозорци. Вътре имаше бюро, два стола за посетители и две библиотеки с безупречно чисти томове в кожени подвързии по рафтовете.

На стените висяха още снимки на конгресмена. Отново направени по време на мероприятия. Гереро се усмихваше, ръкуваше се, посещаваше заводи, слушаше граждани. Този път обаче нямаше знаменитости и политически величия. Това бе стената на истинския конгресмен — или поне Куин реши, че такъв е замисълът на снимките.

— Доста подреден кабинет поддържате — каза Куин, докато сядаше. Бюрото бе абсолютно чисто, ако не се брои един телефон, черно преспапие и бележник. Никакви компютри, контейнери за входяща и изходяща кореспонденция, папки.

Рей се изсмя смутено.

— Всъщност работното ми място е на едно от бюрата, покрай които минахме. На помощник-секретаря на пресотдела не се полага кабинет. Освен това сме малко натясно. Всъщност идеята е на конгресмена. Кабинет, който може да се използва от всеки при нужда.

— В редакцията имам клетка точно до тоалетната — каза Куин. — Именно затова предпочитам работата навън.

— Много добре ви разбирам — отвърна Рей. — Обожавам, когато имаме работа извън офиса. Няма нищо по-хубаво от това да се поразтъпчеш и да се смесиш с хората.

— Абсолютно. — Куин усети промяната в поведението на служителя — човекът се поотпусна, сякаш беше доловил нещо общо помежду им. Идеално.

— С какво мога да ви помогна, господин Дрейк?

— Наричайте ме просто Ричард. Надявах се да ми дадете малко повече информация за конгресмена. Искам да запълня някои празноти в статията си.

— Разбира се — каза Рей. — Значи пишете очерк за конгресмена, така ли?

— Точно така. Отчетохме увеличаване на популярността му в Колорадо — каза Куин, използвайки част от информацията, която бе изкопал сутринта. — Май все повече хора започват да го забелязват. Редакторите решиха, че няма да е зле да изпреварим събитията, вместо да ги следваме. И ето ме тук.

Рей грейна.

— Ние също видяхме тези числа. И Колорадо не е единственото място, където имаме растеж. Не мога да ви опиша колко е хубаво да видиш, че посланието на конгресмена се чува.

— Напълно ви разбирам. — Куин се усмихна многозначително. — Може би догодина по това време ще се приготвяте да се изнесете от тази теснотия в истински офис от другата страна на Алеята.

— Дотам все още има много път — отвърна Рей, но не успя да скрие надеждата в гласа си. — Дотогава може да се случи какво ли не. — Той вдигна ръка от бюрото. — Но ако искате да говорим за изборите, мога да ви свържа с човек от изборния му екип. Технически погледнато, аз мога да говоря само за нещата, които са пряко свързани със сегашната работа на конгресмена.

— Разбира се — отвърна Куин. — Точно затова дойдох при вас.

В продължение на петнадесет минути Куин задаваше въпроси, които изглеждаха важни, но всъщност бяха лесни пасове, които даваха възможност на Рей да говори надлъж и нашир. Куин си водеше записки в тефтерчето, като се правеше на заинтригуван от отговорите.

След едно дълго описание на последното посещение на конгресмена в Тексас Куин каза:

— Определено оставам с впечатлението, че го е грижа за хората, които представлява.

— Абсолютно.

— Когато се срещнах с Дженифър Фуентес при предишното ми идване, тя спомена, че конгресменът не е от хората, които сляпо следват партийната политика. Мислите ли, че това може да му създаде проблеми при изборите?

— Тук отново ще трябва да ви насоча към говорителката на предизборния му щаб. Името й е Никол Бланк. Ще ви дам телефона й. — Рей започна да пише в бележника. — Някой спомена, че сте се разговаряли с Дженифър. Странно, че не ви е свързала с прессекретаря или с мен.

Откъсна листчето и го подаде на Куин.

Куин се усмихна.

— Не е чак толкова странно. С Дженифър имаме общ приятел. От колежа ми. Той ни свърза.

— Ясно — кимна уж разбиращо Рей. — Това обяснява нещата. Все пак предпочитаме да прокарваме запитванията на пресата през офиса. Едва ли бихме занимавали някой с нейната позиция, освен ако наистина не се наложи.

— Останах с впечатление, че е доста заета.

— Работата й е много натоварена — отвърна Рей.

— Е, май събрах всичко, което ми трябваше — рече Куин. — Много съм ви благодарен, че ми отделихте от времето си.

Двамата се изправиха.

— За мен беше удоволствие — каза Рей. — Преди да си тръгнете, имам нещо за вас.

Наведе се, отвори едно чекмедже на бюрото и извади платнена чанта. Беше тъмносиня, а отстрани с бели букви бе изписано „Поздравления от конгресмен Гереро“. Подаде торбата на Куин.

— Благодаря — каза той.

— Най-интересен ще ви бъде броят на „Хюстън Ливинг“. В него има чудесна статия за конгресмена. Дори са го сложили на корицата.

— Ще я прегледам. — Докато Рей заобикаляше бюрото, Куин добави: — Питах се дали не мога да кажа здрасти на Дженифър. Така или иначе съм тук…

— Съжалявам — отвърна Рей. — В момента не е във Вашингтон.

— По работа ли е заминала? — попита Куин ей така, сякаш изобщо не очакваше отговор.

— Боя се, че има семейни проблеми.

— Надявам се всичко да е наред.

Рей му се усмихна загрижено и го поведе към вратата.

— Всички се надяваме.

Докато прекосяваха залата, Куин се оглеждаше небрежно. Работата, изглежда, бе набрала темпо.

Тъкмо приближаваха изхода, когато Рей каза тихо:

— Ето го и конгресмена.

Куин проследи погледа му през залата към кабинетите от отсрещната страна. Гереро тъкмо излизаше заедно с една по-възрастна жена, която вървеше до него и си водеше записки.

Конгресменът беше облечен в скъп тъмносив костюм и носеше черен кожен бележник. От снимките Куин бе останал с впечатлението, че е висок. Оказа се прав. Гереро беше някъде към метър и деветдесет.

Рей се поколеба, сякаш обмисляше нещо, после каза:

— Изчакайте за момент.

Помощник-секретарят прекоси залата и спря на няколко стъпки от Гереро. Когато му се отвори възможност, каза няколко думи на конгресмена и погледна към Куин. Гереро кимна и тръгна след Рей през залата.

— Конгресмен Гереро — каза Рей, когато се озоваха при Куин, — бих желал да ви представя Ричард Дрейк. Подготвя статия за „Денвър Пост“. Очерк за вас.

Гереро се усмихна и протегна ръка. Куин я пое.

— Много се радвам да се запознаем, господин Дрейк. Колорадо е един от най-прекрасните щати в страната. Щастливец сте.

— Благодаря, сър — отвърна Куин. — Читателите ни ще се радват да научат, че мислите така.

— В коя част на Денвър живеете?

— Всъщност домът ми е западно от града. В Голдън.

— Много хубаво — каза Гереро. — В общи линии живеете в планината.

— Били ли сте там?

— Да, няколко пъти. — Гереро се усмихна добродушно. Истинска усмивка, не на политик. — Отскачахме понякога до Вейл, когато бях в колежа. Спирахме в Голдън за обиколка на пивоварната „Курс“ и да намажем безплатна бира.

Всички се разсмяха.

— Господин Дрейк е приятел на Дженифър Фуентес — обади се Рей, опростявайки лъжата на Куин и улучвайки самата истина, без да подозира.

За част от секундата на лицето на конгресмена се изписа тревога.

— Приятели ли сте?

— Не много близки — отвърна Куин. — Запознахме се преди няколко месеца. Господин Рей ми каза, че е в отпуска.

Конгресменът впери поглед в него със замръзнала усмивка.

— Да. Е, жалко, че я изпуснахте — рече накрая. — А сега, ако ме извините, трябва да се добера до Капитолия.

— Разбира се — отвърна Куин. Конгресменът премълчаваше нещо, но моментът не беше подходящ да го притиска. — Благодаря, че отделихте време да говорите с мен.

— Удоволствието е изцяло мое.

Отново се ръкуваха и Гереро излезе.

— Изкарахте късмет — каза Рей.

— Защо?

— Ако бяхте дошли следващата седмица, нямаше да го срещнете.

Куин вдигна въпросително вежди.

Рей се усмихна.

— Заминава в чужбина заедно с още няколко членове на Комисията по разузнаване.

— Наистина ли? Къде?

— В Сингапур.

— Нещо интересно ли?

— Събиране на факти — отвърна Рей. — Във връзка със сигурността на страните от Тихоокеанския кръг. В наше време не можеш да си позволиш да останеш неинформиран.

— Това е едно от основните правила в живота ми — отбеляза Куин.