Брет Батълс
Изиграният (6)

5.

Излизането на терминала на международното летище „Буш“ в Хюстън бе като да се натъкнеш на стена от желатин. Въздухът беше толкова влажен, че сякаш буташе Куин обратно и му пречеше да продължи.

Той си погледна часовника: 15:15, но калифорнийско време. В Тексас бяха с два часа напред — 17:15. Краят на работното време. Поне за някои.

Хюстън изглеждаше съвсем подходяща начална точка за издирването на Джени. Това бе не само градът на конгресмена Гереро, но и нейният град. Ако беше излязла в отпуска по лични причини, най-вероятно си беше отишла у дома.

Куин избра един лексус седан от агенция за автомобили под наем и пое към града. На Осморка 610 зави на запад, след това на юг, тъй като широката магистрала заобикаляше централния район. Излезе от нея при Мемориал Парк и отново зави на запад, този път по Удуей Драйв.

Беше направил справка в интернет, преди да тръгне от Лос Анджелис, и бе разпечатал маршрута от летището до дадения му от Стийнър адрес.

Не след дълго зави надясно и се озова в скъп жилищен район. Доколкото можеше да прецени, тук живееха хора от горната прослойка на средната класа. Къщите определено бяха по-скъпи, отколкото можеше да си позволи един обикновен държавен служител. Но разбира се, това бе Тексас, а не Ел Ей. Тук всичко беше по-евтино. И, както обичаха да отбелязват мнозина, по-голямо. Малко къщи бяха с площ под сто и осемдесет квадрата; повечето бяха към триста, че и повече. Много от тях бяха на по няколко етажа, със скъпи автомобили, паркирани на алеите.

Хората тук явно растяха в кариерите си. Бъдещи президенти на компании и членове на бордове, които един ден щяха да се преместят в още по-големи къщи, с по-обширни дворове и повече квадратни метри, а може би дори с дом за гости в задния двор. Някои щяха да получат инфаркт, преди да навършат шестдесет, а други щяха да се отчуждят от близките си, защото прекарват повече време в офиса — ако вече не бяха попаднали в този капан.

Търсеният адрес се оказа в район, в който имената на улиците сякаш бяха взети от стари блусове — „Ленивата река“, „Старото езеро“, „Сладък жасмин“. Къщата беше просторна едноетажна постройка на „Бяла магнолия“. Беше тухлена, като повечето домове в квартала, с бели дървени врати и прозорци.

Асфалтова алея се отклоняваше до къщата и се връщаше обратно на улицата двадесетина метра по-нататък. Нямаше тротоари, затова Куин отби на тревния банкет и спря. Когато излезе, чу бръмчене като от армия насекоми. Очакваше да бъде нападнат всеки момент, но засега гадините явно предпочитаха да стоят настрана.

Тръгна по алеята и осъзна, че дори това някога да е бил домът на Джени, тя вече не живее тук. На полянката имаше велосипеди. Велосипеди за малчугани. Недалеч от гаража беше закачен преносим баскетболен кош. Куин не беше виждал Джени осем месеца, но по онова време тя нямаше деца. И ако играчките не бяха достатъчни да го убедят, че сега тук живее семейство, паркираната пред къщата кола го показваше красноречиво. Миниван, тъмнозелен и добре поддържан. Кола за многодетно семейство. Имаше вид на доста често използвана.

Продължи към вратата. Видя някакво момиченце да го гледа през прозореца на дневната. Изглеждаше на не повече от осем. Русата й коса бе прибрана назад на опашка, беше облечена с джинси и бледолилава тениска с катеричка от някакъв анимационен филм. Впери поглед в него, после се обърна и избяга.

Когато Куин стигна стъпалата пред входа, вратата вече беше отворена. На прага стоеше жена с фалшива усмивка. Не изглеждаше на повече от четиридесет и имаше същата руса коса като момичето от прозореца. Само че не беше хваната на опашка, а разпусната и стигаше до раменете й.

— Мога ли да ви помогна? — попита жената леко подозрително.

— Най-вероятно не — отвърна Куин. Усмихна се уж смутено, за да я накара да се поотпусне. — Търся една жена, мислех си, че живее тук. Явно съм записал неправилно адреса или тя се е преместила.

Жената го изгледа безстрастно, после лицето й се отпусна.

— Сигурно сте го записали неправилно. Живеем тук повече от десет години.

Грешен отговор.

Стийнър бе казал, че адресът може да е малко стар, но не чак толкова.

Куин кимна.

— Точно от това се опасявах.

— Как е името й? — попита жената. — Може да е от квартала.

— Трейси — изрече той случайно име, защото в ума му бе светнала предупредителната лампичка. — Трейси Дженингс. Познавате ли я?

Очите на жената се разшириха едва забележимо. Явно не беше очаквала точно това име, но бързо се овладя.

— Съжалявам, не я познавам.

— Няма нищо. Не биваше да ви безпокоя. Благодаря, че ми отделихте от времето си.

— Няма проблем — отвърна жената.

Куин тръгна обратно към колата си. Докато вървеше по алеята, хвърли последен поглед към къщата. Момиченцето отново бе на прозореца и му махаше, а в сенките зад него можеше да различи и майката, гледаше го как си отива. Той махна на детето и продължи напред.

Качи се в колата, запали и излезе на улицата. Беше изминал половин пряка, когато видя в огледалото някакъв седан да потегля зад него. Нов модел волво. Сребристо. Двама мъже отпред. Един на задната седалка.

Волвото не беше там, когато пристигна до къщата. Сигурен беше. Не бе видял никого и докато вървеше по алеята, нито на връщане. Тези мъже вече са били в колата, сякаш са чакали.

Куин държеше под око огледалото, докато излизаше към магистралата. Волвото продължаваше да го следва. Само по себе си това не бе чак толкова необичайно. Движеха се по основния път, извеждащ от жилищния квартал. Но не му се вярваше да е съвпадение.

Зави на изток по Удуей Драйв и се насочи към центъра. Волвото зави в същата посока и забави скорост, пропускайки няколко коли помежду им.

Трима мъже в кола, движеща се с няколко километра в час под максимално разрешената?

Не, не беше съвпадение.

 

 

В продължение на четвърт час Куин караше с умерена скорост и от време на време завиваше, сякаш знаеше накъде отива и не бърза. Всеки път волвото завиваше след него. Изпариха се и последните капчици съмнение. Следяха го.

Светофарът отпред светна жълто. Вместо да спре, Куин премина. Без да дава газ, само колкото да изпревари червеното. Волвото беше две коли назад и нямаше шанс. Въпреки извоюваното предимство Куин не увеличи скоростта. Продължи да кара така, сякаш нямаше представа, че има опашка.

Две пресечки по-нататък зави надясно. Веднага щом волвото изчезна от поглед, натисна газта. На следващата главна улица зави наляво, после надясно и пак наляво, като постепенно се отдалечаваше от преследвачите си.

Пет минути по-късно видя бензиностанция и спря при колонките. Макар че резервоарът бе почти пълен, той свали капачката и пъхна маркуча в отвора. Не включи помпата, а отиде до багажника и го отвори. Дръпна ципа на джоба на сака си и извади малко пластмасово устройство, което всеки би приел за зарядно. Само че не беше зарядно, а по-маломощна версия на детектора, с който бе проверил камиона предишния ден.

Този път обаче при обиколката на колата детекторът тихо сигнализира. Беше от дясната страна, близо до задната броня. Куин коленичи, уж за да провери гумата, и бръкна под бронята. Когато извади ръката си, в нея имаше малък метален диск.

— Хитро — тихо каза той, възхищавайки се на майсторството, с което бяха поставили устройството. Колата бе останала извън полезрението му само за минута-две, докато разговаряше с жената от къщата. Постави предавателя върху колонката за бензин и направи втора проверка. Този път не засече нищо.

Върна се при колонката и се облегна на колата, преструвайки се, че чака резервоара да се напълни. Минута и половина по-късно волвото мина покрай бензиностанцията.

Куин го проследи с периферното си зрение. Колата зави надясно и продължи по пресечката.

Веднага щом преследвачите му се скриха от поглед, Куин извади маркуча и завинти капачката. Свали предавателя от колонката и го закрепи в нишата на маркуча, където трудно можеше да бъде открит.

Без да губи време, се качи в колата и запали. Потегли назад, за да не даде възможност на ония от волвото да го видят. Когато излезе от бензиностанцията, пресече платната и зави наляво.

Но не се отдалечи много.

Една пресечка по-нататък намери оживен мол, отби и паркира пред някакъв козметичен салон. Започваше да се стъмва, когато слезе от колата на тротоара пред магазините. Оттук се откриваше добър изглед към улицата. На бензиностанцията всичко изглеждаше нормално. Някой вече бе спрял при колонката, която беше използвал.

Погледна си часовника. От минаването на волвото покрай бензиностанцията бяха изминали пет минути. Сигурно вече си мислеха, че всеки момент ще приключи, а може би се чудеха защо се бави толкова. Скоро щяха да са принудени да проверят. Куин предположи, че ще му дадат максимум седем минути.

На осмата волвото се появи отново.

Разстоянието бе твърде голямо, за да може да различи мъжете вътре, но знаеше, че са изненадани, че не откриват лексуса. Проследяващото устройство им показваше, че колата е на бензиностанцията.

Спряха от другата страна на колонката. Шофьорът остана зад волана, а другите двама слязоха. Опитваха се да изглеждат спокойни, единият дори свали маркуча, но движенията им бяха сковани.

Отне им малко повече от минута да намерят предавателя и когато го сториха, не изглеждаха особено щастливи. Единият извади телефон, натисна две копчета и го поднесе към ухото си. Другият бързо върна маркуча на мястото му и се качи в колата.

За Куин това бе знак да се върне в лексуса. Премести колата, но не излезе веднага на улицата. След няколко секунди мъжът с телефона се прибра във волвото и колата потегли в посока, обратна на мола.

Не след дълго Куин ги настигна.

 

 

Тъмнината му даваше предимство. Голям град означаваше натоварени улици и множество запалени фарове. Лесно е да се скриеш в тълпата и да останеш невидим.

Бързо се изясни, че волвото се връща при къщата на „Бяла магнолия“. Когато приближиха квартала, Куин зави по една странична уличка. Вече знаеше къде отиват и въпреки че нощта беше чудесно прикритие по оживените улици, щеше да се набива на очи в по-тихите алеи на жилищните райони.

За съжаление кварталът не бе планиран по обичайния начин и откриването на алтернативен път не се оказа толкова просто. Алеите завиваха както им падне, някои правеха големи обиколки и се връщаха при същите главни улици, от които започваха, а други се оказваха без изход. Навсякъде имаше буйна зеленина. Там, където нямаше къщи, растяха дървета и храсти. Не беше съвсем пущинак, но и не беше подреден парк. Не можеше да се пресече напряко.

Куин се наруга за двата погрешни завоя, преди да намери „Бяла магнолия“. Излезе на улицата от противоположната посока, от която бе пристигнал преди, и спря на около пресечка от къщата. Взе чифт тънки кожени ръкавици и малко фенерче от сака в багажника. Съжали, че няма пистолет. Никога не летеше въоръжен и обикновено се сдобиваше с оръжие на място, ако решеше, че е необходимо. След пристигането му в Хюстън обаче, събитията се бяха развили толкова бързо, че нямаше време да търси доставчици.

Приближи пеша, като се криеше зад паркираните покрай улицата автомобили. Както и очакваше, волвото беше на алеята до гаража.

Изненадващото беше, че къщата бе осветена отвътре и отвън. Сякаш бяха включили всички лампи. Дори двата прожектора над гаража светеха.

Миниванът още беше на мястото си, но сега всичките му врати бяха отворени. Куин различи няколко куфара в багажното отделение. Велосипедите на поляната бяха завързани на покрива на колата.

От къщата излезе мъж с голям кашон в ръце. Следваше го жената, с която бе разговарял. Тя носеше поредния куфар. След нея се появиха две деца. Едното беше момиченцето, което бе видял през прозореца, а другото — момче на около пет години. Съпруг, съпруга и деца? Поне така изглеждаше.

Извади мобилния си телефон и включи камерата. Апаратът не бе от стандартните модели, които можеха да се купят от всяка будка. Беше се появил само преди няколко месеца и човек трябваше да има връзки и да е склонен да плати цената, ако иска да го има. Но си заслужаваше. Само камерата беше безценна. Шестте мегапиксела и подвижният обектив осигуряваха кристалночисти изображения, които не всеки фотоапарат можеше да предложи.

Докато ги снимаше как товарят багажа, жената каза нещо на децата. Куин не чу думите, но тонът бе ясен — нетърпелив, дори настоятелен.

Когато децата не се размърдаха достатъчно енергично, мъжът им излая: „Веднага!“.

Това размърда не само децата. Един от мъжете, които бяха във волвото, излезе от къщата и забързано тръгна към вана.

Куин отново вдигна телефона и направи снимка тъкмо когато мъжът хвана бащата за ръката и рязко го завъртя, за да се окажат лице в лице. Каза му бързо нещо, после го пусна и се върна в къщата.

Бащата се поколеба за миг, загледан във входната врата, сякаш очакваше да се появи още някой. След няколко секунди се качи във вана със семейството си и запали двигателя.

Поеха по алеята и излязоха на улицата, минавайки точно покрай мястото, където се беше скрил Куин. Той успя да зърне момиченцето, което гледаше през прозореца. За миг му се стори, че и то го видя, но дори да беше така, вниманието му скоро бе отвлечено от нещо друго.

След като ванът се отдалечи, Куин се промъкна по-близо до къщата и си намери местенце точно срещу нея, до един голям джип „Чероки“.

Отначало не забеляза нищо ново. Започна да оглежда прозорците. Единственият с дръпнати пердета бе този на дневната. Но след малко един от мъжете отиде до прозореца и дръпна завесата, лишавайки Куин от единствената възможност да ги наблюдава.

Той остана на поста си. Минаха двадесет минути, тридесет, четиридесет.

След почти час светлините започнаха да гаснат една по една, останаха само лампата на верандата и прожекторите над гаража.

Двама от мъжете излязоха и тръгнаха към волвото. Куин вдигна телефона си и направи няколко снимки. Успя да улови в едър план и двамата; по-дребният беше един от онези, които претърсиха бензиностанцията. Не беше сигурен за другия, но той се качи на мястото на шофьора и Куин реши, че е карал колата и преди това.

Прожекторите на гаража угаснаха, а след няколко секунди изгасна и лампата на верандата. Куин едва успя да различи, че вратата се отваря. От къщата излязоха две неясни фигури. Единият беше от преследвачите, но не успя да познае другия. Косата му бе светла, най-вероятно руса. От начина, по който се движеше, Куин заключи, че той е шефът. Беше с костюм, също като останалите.

Когато вратите на волвото се отвориха, лампата в купето освети двамата, които чакаха вътре.

Куин направи две бързи снимки, преди вратата да се затвори и светлината да угасне. Впечатлението, с което остана и от четиримата, беше едно и също. Спокойни, уверени, в добра форма.

Бивши военни. Може би от някоя елитна част.

И определено означаваха неприятности.

 

 

Замисли се дали да не проследи отново волвото. Но реши, че къщата е по-важна.

Какво бяха правили вътре? А и какво правеше там семейството? Цялата ситуация изглеждаше повече от шантава.

След като изпрати снимките на имейла на Нейт, Куин остана на пост още час, за да се увери, че в къщата не е останал никой. Кварталът бе съвсем притихнал. Светлините на няколко съседни домове угаснаха, макар че повечето имаха външно осветление. По време на престоя му по улицата минаха само две коли, без шофьорите им да го забележат.

„Да влизам или не?“ — запита се Куин.

И гласът на Дъри отново се обади в главата му: „Разкарай се веднага. Връщай се в колата си и отивай на летището. Изобщо не трябваше да идваш тук“.

Знаеше, че вече е закъснял за последния самолет до Ел Ей, но можеше да хване някой ранен полет и да си бъде у дома преди обед. После можеше да се опита да намери Джени по други канали. Но не помръдна.

Интуицията му подсказваше, че Стийнър е прав. Домът беше на Джени. И тук ставаше нещо много странно.

Огледа „Бяла магнолия“. Нямаше жива душа.

Измъкна се от прикритието си и пресече улицата на едно неосветено от улична лампа място. Спря в началото на алеята, за да се убеди, че никой не го наблюдава. За миг му се стори, че усеща някой наблизо, но чувството бързо изчезна. Може би беше някое животно, най-вероятно излязъл на вечерен лов опосум. Все пак изчака около минута, преди да продължи.

Щом стигна до предната врата, залепи ухо на дървото и се заслуша. Както и очакваше, не се чуваше нищо. Извади кожените ръкавици от задния си джоб, надяна ги и опита дръжката. Беше заключено. Наруга се тихо, че не бе извадил и шперца от сака си. Помисли си дали да не се върне до колата, но му се стори ненужен риск.

Може би имаше друг начин да влезе.

Слезе от верандата и започна да обикаля къщата, като оглеждаше всеки прозорец. Надяваше се някой да е забравен отворен, но не извади късмет.

Стигна до ъгъла и се озова пред двуметрова дървена ограда. Дори и да имаше порта, не можеше да я види. Хвана се за ръба, подскочи и се набра през преградата.

Подобно на предния двор, задният също беше покрит с трева. Куин се прехвърли през оградата без особени усилия.

Виждаше само част от задния двор, но беше ясно, че е голям и покрит със зеленина. Точно отпред покрай страничната ограда имаше стара дървена барака за градинарски инструменти. Храстите и дърветата изглеждаха добре поддържани. Явно бараката се използваше редовно.

Изчака няколко секунди, като почти очакваше някой да се появи иззад ъгъла. Накрая насочи вниманието си отново към къщата.

За разлика от фасадата, тук не всички завеси бяха спуснати. Надникна през първите няколко прозореца. Макар да бе тъмно, можеше да различи интериора. Спални. Може би за гости или са били използвани като кабинети. Бяха в такова състояние, че бе невъзможно да се определи със сигурност. Във всяко помещение цареше хаос — пръснати по пода хартии и дрехи, разместени мебели, свалени картини. Сякаш дори имаше дупки в стените.

Преди да премине към следващия прозорец, телефонът завибрира в джоба му. Вибрацията бе характерна — търсеше го Нейт. Тъкмо се канеше да го остави на гласовата поща, когато се сети защо го търси чиракът.

— Да? — каза той колкото се може по-тихо.

— Пропусна обаждането — каза Нейт.

— Съжалявам — отвърна Куин. Бяха се уговорили кога да му се обади, но той бе насочил цялото си внимание към къщата и забрави. — Всичко е наред.

— Сигурен ли си?

Нейт очакваше точната фраза, за да разбере, че наставникът му наистина е добре.

— Няма проблеми — каза Куин.

— Разтревожи ме — каза Нейт. — Вече щях да търся подкрепления.

— Съжалявам — повтори Куин. — Нещата са малко по-сложни, отколкото предполагах.

Стигна до другия ъгъл на къщата и надникна. Пак двор. Почти очакваше да види белведер в средата, но нямаше.

— Куин?

— В момента съм зает — отговори Куин.

— Тогава ми звънни, когато имаш свободно време — каза Нейт. — Попаднах на нещо.

— Задръж. — Куин се промъкна покрай ъгъла и приближи следващия прозорец.

Стаята от другата страна май бе главната спалня. Рискува да включи фенерчето и фокусира лъча, за да намали вероятността разсеяната светлина да стигне до предната част на къщата.

— Да не би да си успял с кода от контейнера? — попита той, докато надничаше вътре.

— Не — отвърна Нейт. — Нямам представа какво означава.

— Нищо ли не намери?

— Не отговаря на никакви стандартни кодове.

Куин прекара лъча по стената. Стаята имаше три врати. Едната водеше към коридора, другата — най-вероятно към баня. Третата беше затворена. Дрешник?

— Е? — попита Куин. — Напъни се повечко.

В стаята имаше широко легло с бяла дървена рамка, покрита с богата резба. В другия край се виждаше голям гардероб, също бял, но с по-проста изработка. Беше изместен от стената и сега стоеше под странен ъгъл. До него имаше тоалетка в същия цвят. И тя бе избутана от първоначалното си място. Куин не видя скрин, но точно под прозореца имаше нещо приблизително със същите размери.

В тази стая също цареше хаос — разхвърляни дрехи, книги, грим и обувки. Матракът бе оголен и срязан, от зейналата рана се бяха изсипали пружини и памучен пълнеж. Стените също не бяха подминати. Сякаш някой ги беше надупчил с щанга на всеки няколко педи.

— Мислех си дали да не потърся малко помощ за това — каза Нейт.

— Не би трябвало да ти е нужна.

Въпреки хаоса ясно личеше, че стаята е принадлежала на жена. Нямаше мъжки дрехи, нито обувки. Нищо, което да подскаже, че помещението е използвано от съпрузи.

Куин знаеше, че това не е доказателство, че къщата е на Джени, но потвърждаваше подозренията му. Семейството, което бе видял, беше фасада, която да заблуди всеки случаен посетител и да прикрие погрома, който се вършеше вътре.

— Знаеш ли, Орландо сигурно ще се справи с това за нула време — каза Нейт.

Куин изключи фенерчето.

— Не съм молил Орландо да се справя с кода, нали така?

— Да, но бих могъл да й звънна. Няма да има нищо против.

— Не — отсече Куин.

Следваше задна врата, водеща към кухнята, както и плъзгаща се стъклена врата, зад която имаше нещо като по-малка дневна. И двете бяха заключени.

— Разбра ли откъде е тръгнал корабът? — попита Куин.

— Да. — Този път в гласа на Нейт се долавяше самодоволство. — От Шанхай.

— Интересно.

— Не го ли очакваше?

— Не съм очаквал нищо — отвърна Куин. Всъщност Шанхай му звучеше логично. Повечето доставки до Западния бряг идваха от Азия, а Шанхай бе едно от най-оживените пристанища не само в Тихия океан, но и в целия свят.

Непосредствено след стъклената врата имаше по-малък прозорец. С матирано стъкло. Баня. Прозорецът беше отворен. Само няколко сантиметра, сигурно, за да излиза влагата, но дори да беше затворен, Куин можеше да се справи с него.

— Изпратих снимки на имейла ти — каза той, докато надничаше вътре. — Виж дали ще успееш да получиш добър образ на всеки от заснетите. Помниш как се работи с програмата за увеличение и изчистване, нали?

— Все това ме питаш.

— Е, помниш ли?

— Да. Помня.

Куин побутна прозореца със свободната си ръка.

— Добре. Пусни я и провери един номер. Имаш ли нещо за писане?

— Да.

Куин му продиктува номера на волвото. Съмняваше се, че ще попаднат на нещо полезно. При толкова педантични хора, ако не колата, най-малко номерата бяха крадени.

— Това ли е всичко? — попита Нейт.

— Не — отвърна Куин и му даде адреса на Джени. — Искам пълен списък на собствениците. Може да ти се наложи да поровиш малко повечко.

— Дадено — каза Нейт. — Доколкото разбирам, още не си намерил приятелката си.

Куин стисна зъби и отвърна:

— Още не.

Тъкмо започна да отваря прозореца, когато нещо се раздвижи в храстите до оградата зад гърба му. Докато се обръщаше към шума, долови някакво изщракване под рамката на прозореца, сякаш бе натиснал някакъв… бутон.

Успя да се отдалечи на три крачки от прозореца, когато къщата експлодира.