Брет Батълс
Изиграният (2)

1.

Вонята на разлагаща се храна и бензин висеше над дока, сякаш винаги си е била тук. Доминираше над всичко дори в малкия склад. Но само докато мъжът със светлосивия комбинезон отвори вратата на контейнера. Тогава единственото, което Джонатан Куин можеше да подуши, бе миризмата на смърт.

Без да трепне, той огледа вътрешността на контейнера. Беше празен, като се изключи подутото тяло, свито до стената вдясно.

— Затворете вратата — каза Куин.

— Но господин Албина искаше да видите какво…

— Видях. Затворете вратата.

Мъжът — беше се представил като Стафорд — затвори вратата и пусна резето.

— Защо е още тук? — попита Куин.

Стафорд пристъпи към него, но спря.

— Вижте, имам цял док на главата. Чака ме половин кораб за разтоварване. — Пое нервно дъх. — Навсякъде щъкат митничари. Сякаш са знаели, че днес ще пристигне нещо такова.

Куин вдигна вежда.

— Знаехте ли, че днес ще пристигне нещо такова?

— Не, по дяволите! — повиши глас Стафорд. — Да не мислите, че иначе щях да съм тук? Ако знаех, щях да се пиша болен. Господин Албина си има хора, които се грижат за подобни гадости.

Куин го измери с поглед и отново насочи вниманието си към контейнера. Започна да го обикаля, да го оглежда от горе до долу. След кратко колебание Стафорд го последва на почетно разстояние.

През годините Куин беше виждал хиляди контейнери — на кораби, на влакове, теглени от големи камиони. Представляваха големи правоъгълни кутии, с които се пренасяха стоки между страни и континенти. Имаше ги във всякакви цветове — черни, червени, зелени, сиви.

Този тук беше избледнял тъмносин, ако не се броят местата, където боята се беше олющила под напора на ръждата. На двете му дълги страни с големи бели букви беше изписано: „БАРОН & БАРОН“ ООД. Името не говореше нищо на Куин, но в това нямаше нищо чудно. Понякога му се струваше, че спедиторските компании по света са горе-долу толкова, колкото и контейнерите.

Когато стигна до точката, от която бе започнал огледа, Куин спря, без да откъсва поглед от контейнера.

— Ще го разкарате, нали? — попита Стафорд. — В смисъл… така каза господин Албина. Че ще прати някой да го разкара. Това сте вие, нали?

— Митническата декларация? — попита Куин.

Мъжът стоя като вцепенен около секунда, после кимна и вдигна папката от земята, където я беше оставил, за да отвори контейнера.

— Какво трябваше да има вътре? — попита Куин. Покрай търговския дисбаланс в последно време в Щатите не пристигаше нищо празно. Всеки празен контейнер би събудил подозрения.

Стафорд прехвърли няколко листа.

— Маратонки — каза той и вдигна очи.

Куин го стрелна с поглед.

— Един чифт ли?

— Много смешно — кисело отвърна онзи.

— Кой го намери? — попита Куин.

Стафорд като че ли не беше сигурен какво да отговори. Когато отвори уста, думите му не бяха толкова уклончиви, колкото погледа му.

— Един от докерите. Каза, че надушил нещо, когато кранът свалил контейнера на кея.

— От онзи кораб там ли? — Куин посочи към изхода. — От „Рийгъл 3“?

Стафорд кимна.

— Да. Беше един от първите разтоварени.

— Значи онзи докер просто е докарал контейнера тук и ви се е обадил?

— Да.

— Не се ли обадихте на полицията?

— Правя каквото нареди господин Албина. Той ми каза да ви изчакам.

Куин мълчеше и Стафорд добави:

— Точно така стана, ясно?

Куин се взира в него още известно време, после се обърна и тръгна към изхода.

— Хей! Накъде? — подвикна Стафорд след него.

— У дома — отвърна Куин, без да спира.

— Чакайте малко. А аз какво да правя?

Куин спря на няколко крачки от вратата и се обърна. Стафорд още стоеше до контейнера.

— Откъде е дошла пратката? Кой я е намерил? И защо са ви съобщили? — попита Куин.

— Вече ви казах. — Този път думите на Стафорд прозвучаха още по-неубедително.

Куин се усмихна и поклати глава. Не можеше да го вини. Ясно беше, че говори каквото му е наредено. Но пък той не обичаше да го поднасят.

— Е, успех с разрешаването на проблема.

Бутна вратата и излезе.

 

 

— Доста бързо приключи — отбеляза Нейт.

Куин седна на мястото до шофьора в своето беемве Г3. Чиракът му Нейт седеше зад волана с „Основи на летене по прибори“ в скута. Само преди седмица беше започнал уроци за управление на малки летателни апарати. Това бе един от многото допълнителни курсове, които трябваше да изкара покрай обучението си.

Докато шефът му го нямаше, Нейт беше смъкнал прозореца, за да може прохладният бриз да проветри купето. Айподът му беше включен в стереоуредбата. Кей Ти Тънстол изпълняваше на живо кавър на стария хит „Искам да се върнеш“ на „Джаксън Файв“.

— Оказа се, че нямат нужда от нас — каза Куин.

— Значи няма труп? — изненада се Нейт.

— Има труп. Просто реших, че е по-добре да се погрижат сами.

Нейт се изсмя.

— Ясно. По-добре за кого? За тях или за нас?

Куин си позволи съвсем лека усмивка.

— Да тръгваме.

Нейт го гледа още секунда, сякаш очакваше повече разяснения. Когато такива не последваха, метна учебника на задната седалка и запали.

— Накъде?

Куин си погледна часовника. Единадесет. Пътуването от Лонг Бийч до дома му в Холивуд Хилс щеше да им отнеме повече от час.

— У дома. Само че съм гладен. Затова първо спри някъде да хапнем.

— Какво ще кажеш за „Пинкс“?

Куин се усмихна.

— Става.

Няколко минути пътуваха мълчаливо, докато Нейт прекоси града до магистралата.

— Е, какво се случи всъщност? — попита той, след като набраха скорост.

Куин зяпаше разсеяно през прозореца.

— Не ми казаха всичко, което исках да знам.

— И затова просто си тръгна?

— Трябваше — рече Куин и се обърна към чирака си. — Не е нужно да знаем всичко. Това не ни влиза в работата. Но за да я свършим както трябва, има неща, с които трябва да сме наясно.

Започна да разказва за срещата си със Стафорд. Когато стигна до момента, когато го разпитваше кой е открил тялото, телефонът му иззвъня. Извади го, погледна екрана и се намръщи. Знаеше, че повикването ще дойде, но това не го правеше особено щастлив.

— Куин.

— Разбирам, че не си проявил интерес да ни помогнеш. — Високият писклив глас не можеше да се сбърка. Хорхе Албина.

Със седалище извън Сан Франциско, Албина беше експерт във вноса и износа на какво ли не. Пари, хора, оръжие, а явно вече и на трупове. Услугите му не бяха от евтините, но беше от най-добрите в бизнеса.

— Да кажем, че това е причината, ако ти върши работа — каза Куин.

— Не върши работа, ако не е истината.

— По този въпрос съм напълно съгласен с теб.

Настъпи мълчание.

— Стафорд ми каза, че просто си си тръгнал. Без причина — рече Албина.

— Сгрешил е.

— Това не е отговор.

Куин пое дълбоко дъх.

— Хорхе, каква е най-важната част от работата ми?

Последва кратко колебание.

— Каквото и да кажа, отговорът ще е грешен.

— Не и ако наистина се замислиш — увери го Куин. — Но ще ти кажа. Доверието.

— Доверието — повтори Албина, сякаш за първи път чуваше тази дума.

— Да. Доверяваш ми се, като ми казваш какво се е случило, нали така? Доверяваш ми се да те отърва от проблем, за да не излезе наяве по-късно, прав ли съм? И също така ми се доверяваш, че никога няма да използвам наученото срещу теб. Това ми се струва доста важно.

— Не го ли намираш за малко мелодраматично? — В гласа на Албина се прокрадваше раздразнение. — Ти си чистач. Работата ти е проста. Трябва само да разкараш тялото.

Устните на Куин се изопнаха.

— Знаеш ли, прав си. Това е най-простата работа на света. Така че съм сигурен, че оттук нататък ще си намериш някой друг да я върши.

— Чакай — побърза да каже Албина. — Добре. Извинявай. Зная, че работата ти не е толкова лесна. И ти имам доверие, ясно? Имам ти доверие.

Куин отново пое дъх.

— И аз трябва да ти имам доверие. Не е нужно да знам всичко. Понякога ми е достатъчно само да зная какъв е проблемът. Но ако задавам въпроси, за това си има причина. Трябва да съм наясно кой още знае за ситуацията и дали те трябва да бъдат заблудени. Трябва да обмисля какви проблеми могат да възникнат, докато работя. Не бих приел работа, ако нямам доверие на информацията, която ми е дадена.

Чу как Албина си пое дълбоко дъх.

— Е, какъв беше проблемът?

— Попитах твоя човек как контейнерът се е озовал там, кой е открил трупа и защо са повикали него. Излъга ме.

Албина въздъхна.

— Виж, преди два дни ми се обадиха по телефона, нали разбираш? Казаха ми, че към мен пътува пратка. Лично за мен. Дадоха ми името на кораба, „Рийгъл 3“, и номера на контейнера. Хората ми и без това бяха писани да го разтоварят, така че контролирането на положението не беше трудно.

— От кого беше обаждането? — попита Куин.

— Не знам. Изписа се хавайски номер, но се оказа кьорфишек. Кой знае откъде са се обадили?

— Мъж или жена?

— Мъж.

— Но не си познал гласа — каза Куин.

— Не. Не го познах.

Куин се замисли. Това обяснение беше много по-смислено от онова, което бе получил в склада. Но Албина беше по-печен от Стафорд, по-добър лъжец, така че Куин все още не беше готов да се довери на информацията.

— Решението ти да не ми помогнеш окончателно ли е? — попита Албина.

— Кой е мъртвецът? — попита Куин. — Някой от твоите хора?

Беше видял трупа само за няколко секунди, при това подут и обезцветен.

— Наистина ли ти трябва да знаеш? — попита Албина.

— Вече да.

Албина помълча няколко секунди.

— Не е от моите — каза накрая. — Мъжът по телефона ми каза, че името му е Стивън Марков. Никога не съм го чувал.

Куин се напрегна и заби поглед в пътя пред себе си, но гласът му остана спокоен.

— Марков?

— Да. Каза ми го буква по буква. М-А-Р-К-О-В. Да ти говори нещо?

— Не.

— Който и да е, просто искам да се отърва от него. — Албина се поколеба за момент. — Аз съм виновен, че Стафорд те е излъгал. Така му наредих. Не исках да се замесвам в това повече, отколкото е необходимо. — Нова пауза. — Трябва ми помощта ти.

Куин знаеше, че Албина спестява нещо. Но това вече нямаше значение.

— Куин? — настоя Албина.

— Ако искаш да го направя, трябва да следваш инструкциите ми дума по дума — каза Куин. — Никакви въпроси, никакви отклонения.

— Разбира се.

— Първо трябва да изкараш контейнера от пристанището — каза Куин. — Можеш да го прекараш през митницата, нали?

— Мога.

— Намери камион, който не може да се проследи. Няма да го връщаш обратно. И се увери, че няма някакво проследяващо устройство. Има ли, ще разбера и повече няма да ме чуеш. Ако всичко мине добре, ще оставя камиона някъде, откъдето да си го прибереш, след като приключа.

— Добре. Няма проблем.

— Има една спирка за камиони по И-15 източно от Ел Ей, в посока към Корона — каза Куин и му даде името на изхода от магистралата. — Кажи на шофьора да паркира там и да остави ключовете под седалката. Някой ще трябва да го следва с кола, за да го прибере. Но само това. Никакви други хора, ясно? Ако дори ми се стори, че някой ме следи, сделката отпада.

— Готово.

— Звънни ми, когато напуснат пристанището.

Куин затвори, без да изчака отговор.

— Е, да разбирам ли, че пак сме в играта? — попита Нейт.