Брет Батълс
Изиграният (12)

11.

Срещу подходяща сума всеки добър хотел може да ти осигури всичко, и то в последния момент. „Кристъл Сити Мариът“ не правеше изключение. След стоте долара бакшиш портиерът прие присърце поръчката на Куин.

В осем без четвърт Куин вече беше облечен с тъмносин костюм на „Брукс Брадърс“, бяла риза и вратовръзка, която беше достатъчно добра, за да покаже, че може би разполага с пари, но не така крещяща, че да го откроява в тълпата. Като цяло приличаше на консервативен, преуспял и самоуверен мъж. Щеше да се смеси дори с политиците и вътрешните хора.

Беше поръчал на портиера да му намери кола за вечерта, а не такси. Трябваше да бъде независим. Не беше сигурен дали ще успее да разговаря с конгресмена в галерията или ще му се наложи да го проследи след това — разбира се, при условие че Гереро изобщо се появи на откриването.

Насочи лексуса на север по същия път, по който беше пътувал с такси до Джорджтаун предишната вечер. Отново беше въоръжен — пистолетът, който беше оставил в стаята през деня, сега бе скрит на сигурно място под седалката до него.

Видя галерията на половин пряка северно от М стрийт, към източния край на Джорджтаун и на по-малко от километър от опустошения апартамент на Джени.

Пред входа стояха повече от десетина души, които разговаряха и пушеха. Някои дори държаха чаши с вино. Няколко коли бяха спрели до тротоара и чакаха да бъдат паркирани от облечените в сини униформи прислужници.

Той спря зад един кадилак последен модел, оттук ясно виждаше главния вход. Непосредствено след него се извисяваше познатата арка на детектора за метал. Пистолетът щеше да остане в колата.

— Добър вечер, сър — каза едно от момчетата и отвори вратата на колата. Подаде билет на Куин, който му отстъпи мястото зад волана.

Фасадата на галерията бе остъклена и светлината отвътре се изливаше към тротоара. Подобно на повечето постройки в Джорджтаун, останалата част от сградата бе от същите тухли като тези по тротоара.

Над прозорците имаше табела: „Галерия Делъни“. А отдолу с по-малки букви пишеше: „Изящни изкуства“.

На вратата стоеше млада жена, облечена в бяло. Несполучлив избор. Кожата й бе почти толкова бледа, колкото и роклята. За сметка на това косата й беше черна, почти синя. Боя, без съмнение. Държеше папка, а на малката масичка до нея имаше купчина картички.

— Мога ли да видя поканата ви?

— Казаха ми, че името ми е в списъка — отвърна той.

Тя кимна, без да се усмихва. Куин предположи, че това е част от играта й.

— Вашето име?

— Ричард Дрейк.

Жената започна да проверява списъка, докато пръстът й стигна почти до края на листа.

— Да. Разбира се. Господин Дрейк. — Вдигна глава, физиономията й си оставаше все така неутрална. — Приятно прекарване.

Куин влезе в галерията и мина през детектора за метал. Зад устройството стоеше усмихнат едър мъж с тъмносин костюм. Охрана, разбира се, но приличаше по-скоро на дегизирано ченге под наем, отколкото на сериозен бияч.

Вътре вече се беше събрала тълпа. Още не беше претъпкано, но определено беше шумно. Повечето мъже бяха облечени като него — с консервативни скъпи костюми, а жените като цяло бяха предпочели стандартните черни вечерни рокли. Тук-там се забелязваше нещо цветно, но не твърде дръзко или разголено. В края на краищата това не беше Холивуд.

Куин се огледа за конгресмена, но освен ако не се намираше в някое друго помещение, явно още не беше пристигнал.

Недалеч от входа имаше маса с ордьоври и празни винени чаши. Зад масата стояха двама мъже, облечени в бяло като момичето на вратата. Суетяха се до бутилки „Ръдърфорд Хил“ и пълнеха чашите на гостите.

— Желаете ли питие? — попита един от мъжете.

— Да, моля — отвърна Куин.

— Каберне совиньон или шардоне?

— Шардоне. Благодаря.

След като получи чашата си, Куин се обърна и отново огледа помещението. Този път игнорира хората и се съсредоточи върху разположението.

Галерията се състоеше от основна зала с едно или две по-малки помещения в дъното. Може би бяха офиси или тоалетни.

Самата зала беше голяма, около двадесет на десет метра. Беше превърната почти в лабиринт от платна, висящи на окачени за тавана жици. Дори картините до стените висяха по същия начин.

Резултатът бе интересен. Създаваше илюзията за простор и ограничено пространство едновременно.

По-внимателното вглеждане в картините показваше, че темата не свършва с декора на галерията. Образите бяха сурови — сиви, черни и бели линии и ивици оформяха сгради, улици и къщи. Имаше и хора в същите тонове, които се губеха на заден фон като призраци. Но на всяко платно имаше някакъв цвят. Ярък, жив цвят. Детска топка на червени, жълти и розови петна, изоставена на пуст тротоар. Яркосиньо яке, окачено на врата. Хвърчило на пейка в парка, съчетаващо сякаш цялата цветова гама.

Във всяка творба имаше тъга. Дълбока, тъга и самота. Куин с изненада откри, че картините го привличат. Трудно се откъсна от тях, за да продължи огледа си.

Тръгна към дъното на залата. На всеки няколко крачки спираше и се преструваше, че разглежда поредната творба. Забеляза втора маса за напитки и ордьоври, разположена между двете врати.

Приближи се до едната врата и откри, че тя не води към помещение, а към коридор. В дъното му се виждаше метална врата. Беше отворена, а до нея забеляза детектор на метал и човек от охраната. Този обаче не се усмихваше. Изглеждаше отегчен. Отвън Куин различи няколко души, които пушеха и разговаряха. В средата на коридора трима се бяха наредили на опашка до врата с надпис „Тоалетна“.

Отиде до следващата врата. Тя водеше към друго помещение, много по-малко от основната зала. Надникна. Вътре имаше още картини, но не така големи като тези отпред. Няколко посетители ги разглеждаха, а други стояха в средата на стаята и разговаряха.

Куин се обърна и видя, че тълпата в залата се е увеличила. Дори му се стори, че разпознава някои лица. Бяха все хора, които бе виждал по телевизията или във вестниците — други законотворци, един-двама репортери от национални медии.

Гереро обаче го нямаше.

Погледна си часовника — 21:05. Част от задълженията на политика, особено ако има големи амбиции, бе да се смесва с хората. А умният политик би дошъл точно когато тълпата е най-многобройна. Така че Гереро трябваше да се появи всеки момент.

Тъкмо се канеше да си вземе ордьовър, когато вниманието му бе привлечено от жената, появила се на входа.

— Мътните да те вземат — изруга той под нос.

Таша.

Изобщо не го беше послушала. Явно беше разбрала, че конгресменът ще идва тук, и смяташе да се опита да разговаря с него. Вече се превръщаше в повече от проблем — ставаше опасна. Куин реши да я изчака да влезе по-навътре в залата, преди да предприеме нещо.

Забеляза, че изглежда по-уверена, отколкото при предишните им срещи. Сякаш си беше заповядала да се владее, за да не отстъпи, когато дойде моментът да се изправи пред конгресмена. Куин бе виждал и други хора да се държат по този начин в подобни ситуации.

Докато си проправяше път през гостите, Таша оглеждаше помещението. Добре се преструваше, че проявява интерес към изложбата, но не пропускаше нито един от хората около нея. Когато погледът й се насочи към мястото на Куин, той направи крачка вляво и се скри зад една картина.

След няколко секунди Таша спря пред масата до коридора. Докато тя чакаше чашата си вино, Куин застана зад нея.

— Май е по-добре да не избързваш с това — каза й той.

Таша се обърна. Беше я виждал уплашена, нервна, дори самоуверена, но за пръв път я виждаше изненадана.

— Какво правиш тук? — успя да попита тя.

— Ела — каза той. Хвана я за ръката и я дръпна към коридора.

— Чакай. Къде отиваме?

Куин не отговори. Разчиташе, че няма да му устрои някаква сцена. Поведе я по коридора, минаха през детектора и излязоха на малка пресечка.

— Причиняваш ми болка — прошепна тя. — Пусни ме.

Куин я поведе по алеята, докато не се отдалечиха достатъчно от гостите, излезли да изпушат по цигара.

— Как успя да влезеш?

Таша го погледна малко неуверено, после каза:

— Един приятел от Хюстън… работи в галерия. Обади се тук-там и ми уреди покана.

— Да не би да си търсиш белята?

— Няма да престана да търся Джени само защото ти си казал така. Помолих те за помощ, но отказа. Това означава, че трябва да действам сама. Конгресменът ще дойде тук. Смятам да разговарям с него.

— Наистина ли си мислиш, че ще ти каже нещо? — попита Куин. — Сигурно няма да успееш дори да се приближиш до него. Казах ти вече, върви си у дома.

— Не.

Раздразнението му се засили и пръстите му се впиха в ръката й.

— Престани — изохка Таша.

Куин охлаби хватката си. Искаше да я подплаши, не да й причинява болка.

— Виж, дори не съм сигурен, че конгресменът знае нещо. Така че, моля те, просто си върви.

— Трябва да опи…

— Няма да стигнеш доникъде с него — прекъсна я Куин. Пое дъх и добави по-спокойно: — Но аз бих могъл.

Тя го погледна малко скептично.

— Искаш просто да се разкарам и да не ти се пречкам, нали?

— Да.

— Добре — каза тя след кратък размисъл. — Ще го направя, но само ако ми кажеш какво си научил.

Куин понечи да откаже, но премълча. По изражението й личеше, че не би приела такъв отговор.

— Ако го направя, ще ми обещаеш, че ще забравиш за всичко и ще си идеш у дома.

— Наистина ли се опитваш да помогнеш на Джени? — попита тя.

— Да.

Таша се вгледа в лицето му, сякаш се мъчеше да прецени дали й казва истината.

— Споразумяхме се — каза накрая.