Брет Батълс
Изиграният (21)

20.

Куин стана преди зазоряване. Облече се тихо и излезе през задния двор. През следващите два часа провери улиците в радиус четири пресечки от къщата, за да се увери, че никой не ги дебне. Гледаше да не се набива на очи, придържаше се към сенките и правеше дълги паузи, за да наблюдава. В седем и половина беше убеден, че къщата не е под наблюдение.

Спря на същия пазар, където бяха отишли предишния ден с Орландо, и купи кафета и кифли. Когато се върна, я завари в кухнята.

— Прочел си ми мислите — каза тя, когато й подаде чашата. — Леля Джей има само нескафе. Забравих да купя друго.

Куин постави торбичката с кифли на плота. Когато се върна, забеляза, че очите на Орландо са насълзени.

— Съжалявам — рече той. — Не биваше да те въвличам в това. Имаш си свои грижи. Двамата с Нейт ще се махнем оттук.

Тя го изгледа намръщено.

— Да не би да ми се стои тук да се гледам накриво с роднините на леля. Няма да ми причиниш подобно нещо.

— Сигурен съм, че много неща се нуждаят от вниманието ти.

— Какво си мислиш, че съм правила? Да не би да съм седяла и да съм я чакала да умре?

Куин замълча.

— Но ние само ти се пречкаме.

— Не ме ли чуваш? — попита тя. — Стига толкова по тази тема. Ясно?

— Добре — отстъпи Куин, вдигна ръце и се усмихна. — Схванах.

— Браво. — Орландо отиде до плота и взе кифличка с боровинки от торбата. — А сега гледай да не ми се пречкаш, докато приготвям нещата.

Нейт се появи, когато тя приключваше. Куин си погледна часовника — беше девет без пет — и рече:

— Благодаря, че дойде все пак.

— Това кафе ли е? — попита Нейт.

— Сигурно е малко изстинало — каза Орландо.

— Няма проблем. Обичам студено кафе. — Нейт отиде до плота. — Охо, има и кифлички. Супер. — Отнесе кафето и кифличката до масата. — Мога да седна тук, нали?

На масата лежаха телефонът на Куин, лаптопът на Орландо и висококачествени тонколони „Боуз“.

Орландо посочи стола от другата страна на масата, по-далеч от компютъра.

— Можеш да седнеш там. Само гледай да не разлееш нещо.

Нейт я изгледа, сякаш питаше: „На идиот ли ти приличам?“.

Номерът на Джени вече беше въведен в телефона на Куин. Трябваше само да натисне зеленото копче. След осъществяването на връзката разговорът щеше да минава през тонколоните и в същото време да се записва на лаптопа.

Компютърът имаше и друга, още по-важна задача. Чрез криптирана сателитна връзка с интернет Орландо бе пуснала програма, която можеше да определи местоположението на всеки мобилен телефон в света, стига да беше активиран.

Софтуерът беше копие на пакет, разработен съвместно от японската Разузнавателна агенция за обществена сигурност и американската Национална служба за сигурност. Орландо можеше да използва и други програми, но Куин знаеше, че според нея тази е най-добрата. Беше я скрила на един сървър на телевизионна компания в Токио.

Орландо зае мястото си пред компютъра, а Куин остана прав.

— Добре — рече той. — Време е.

Вдигна телефона и натисна копчето.

От говорителя до ухото му и от тонколоните на компютъра се чу звън.

Орландо и Нейт го наблюдаваха и чакаха.

Минаха десет секунди. Двадесет. Половин минута.

— Доста дълго звъни — обади се Нейт. — Не трябваше ли да се включи гласова поща?

— Не ми се вярва — каза Орландо.

— Може да не е до телефона си — предположи Нейт.

Куин продължи да чака, даваше време на Джени да отговори.

След двадесет секунди се чу изщракване.

— Да? — отговори някой.

— Джени, Куин е — каза той.

Мълчание.

— Джени?

Пак тишина. Куин погледна телефона, за да се увери, че връзката не е прекъсната.

— Там ли си? Моля те, отговори. Куин е.

— Не ти вярвам — каза тя. Почти шепнеше.

— Видяла си съобщението ми. Знаеш, че съм аз.

— Опитваш се да ме измамиш. Ти не си Куин. Куин няма причина да се свързва с мен.

Куин затвори очи.

— Сан Диего — рече той. — Преди година. Марков взе яхта под наем. Прекарахме доста време в Дел Коронадо. Снимах ви на плажа.

Тишина, после:

— Куин?

— Да.

— Как… защо…?

— Кажи ми, че си добре.

— Не разбирам. Защо се опитваш да ме намериш?

— Зная, че си в опасност. Искам да ти помогна.

Пауза.

— Как. Откъде знаеш?

— Джени, мисля…

— Стивън? Къде е Стивън?

Осъзна, че не може да крие истината от нея.

— Той… мъртъв е.

Дишането й стана плитко и накъсано.

— Забрави за мен — каза тя. И връзката прекъсна.

Куин натисна бутона за повторно набиране, но му отговори записано съобщение на тайландски, че абонатът в момента е извън обхват. Нямаше опция да остави гласова поща. Опита още два пъти със същия резултат, после остави телефона на масата и попита Орландо:

— Получи ли нещо?

— Дай ми минутка — отвърна тя.

Куин се наведе и се загледа в екрана на лаптопа.

Тя прелистваше списък с данни — само цифри и букви, не се виждаше никаква свързана дума. Внезапно тя спря превъртането и маркира един ред. Копира го и скри прозореца в лентата със задачите. Под него имаше втори прозорец — черен, с две празни бели кутийки в центъра.

Орландо избра горната и копира в нея информацията, като изтри последните пет знака. Тях въведе във втората кутия и натисна „Ентър“.

За момент целият екран почерня.

— Май не стана — обади се Нейт. Беше заобиколил масата и надничаше над рамото на Куин.

След още няколко секунди черният екран се смени с тъмносив. Появиха се яркожълти линии, образуващи картата на Азия от Индонезия до Северна Монголия. От изток на запад картата обхващаше Япония, целия Китай и по-голямата част от Индия. На екрана имаше малка синя точица в горния десен квадрант.

Куин се усмихна.

— Откри я.

— Може би — каза Орландо. Не изглеждаше особено радостна.

Защрака по клавиатурата и увеличи района около синята точка. Появиха се още линии, отбелязващи границите на страните, основните пътища и градове.

Точката се намираше в Североизточен Китай.

— Пекин? — предположи Нейт.

Куин поклати глава.

— На север от него е.

— Шенян — каза Орландо.

— Не изглеждаш убедена — отбеляза Куин.

Тя се намръщи, но не каза нищо. Образът на екрана продължаваше да се увеличава, докато не започнаха да се различават отделните улици. Изведнъж синята точка започна да примигва в жълто.

— Мамка му — изруга Орландо.

Куин се напрегна.

— Какво има? — попита Нейт.

— Фалшив сигнал — отвърна тя. Връзката с Джени беше препратена така, че да изглежда, че се обажда от Северен Китай.

— Ще можеш ли да установиш откъде е сигналът? — попита Куин.

— Ще успея. Трябва ми малко време. — Изглеждаше раздразнена, но Куин знаеше, че се радва на предизвикателството.

— Как е успяла да подправи местоположението си? — недоумяваше Нейт. — Тя не е професионалистка.

— Марков — отвърна Куин. — Явно й е дал някой от своите телефони и я е научил как да се крие. Самият той би сторил същото.

След още две фалшиви местоположения Орландо обяви:

— Готово.

— Къде е? — попита Куин.

На екрана се виждаха очертанията на полуостров между Южен Китай и пролива Малака. В лявата му част, на известно разстояние от брега, имаше град. Синята точка беше в границите му.

— Куала Лумпур — каза Куин. — Този път сигурна ли си?

Орландо кимна.

— Сигурна съм. — Продължи да увеличава образа. — Някъде около кулите.

Имаше предвид кулите „Петронас“, които преди време бяха най-високите сгради в света, но на всеки няколко години се придвижваха надолу в списъка.

— Не можеш ли да се приближиш повече? — попита Нейт.

Орландо го изгледа раздразнено.

— Разбира се, мога да приближа много повече. Просто е по-забавно да познаем къде се намира.

— Ясно — рече Нейт. — Значи това е максималната точност. Просто попитах.

— Ще сложа проследяваща програма на номера — каза Орландо на Куин. — Тъй като знаем в общи линии в коя част на света е, ще бъде по-лесно. Когато отново си включи телефона, ще го прихванем.

— В реално време ли? — попита Куин.

— Почти. Но не така, сякаш я следим по петите.

Орландо отново затрака на клавиатурата. Куин продължи да гледа екрана. Но не мислеше за сегашния образ, а за прозореца, в който Орландо бе вкарала данните. Нещо в него му се струваше познато.

Изпъна рамене и тръсна глава, за да проясни мислите си. Просветна му чак когато тръгна към тоалетната.

Числата на екрана. Сега си спомняше защо му изглеждат познати.

Втурна се обратно в кухнята. Там беше само Орландо.

— Къде е Нейт? — попита той.

— Навън — отвърна тя.

Куин изтича към задната врата и я отвори. Нейт седеше на стъпалата с чашата студено кафе. Вдигна очи, когато Куин подаде глава навън.

— Какво има?

 

 

Две минути по-късно всички отново бяха в кухнята. Нейт бе намерил листа в багажа си и го даде на Куин. Той сравни записаното с копието в портфейла си, за да се увери, че няма грешка.

На двата листа бяха изписани еднакви редове цифри и букви. Това бе поредицата, която бяха открили на стената на контейнера, в който бе умрял Марков.

На Куин буквите и цифрите му приличаха на данните, които бе използвала Орландо, за да открие телефона на Джени.

— Вкарай това — каза й той.

Подаде й листа. Тя го погледна и се обърна към него.

— Това да не е…?

— Да.

— Проклета да съм — рече тя. — Идентификационен модул на телефон.

— SIM карта ли? — попита Нейт.

— Нещо такова.

Орландо отново извика черния екран с двете празни кутии. Въведе данните, но този път във втората кутия символите бяха девет вместо пет.

— А тези двете — каза тя. — Онова е LP, нали?

— Да. Показах листа на Блекмор и само тези букви означаваха нещо за него.

— Е, официално мога да те уведомя, че нямат нищо общо с останалата поредица — каза тя. — Допълнение са.

— Сигурна ли си? — попита Куин.

— Абсолютно.

Значи каквото и да означаваха, двете букви бяха сами по себе си някакво съобщение.

— Знаеш ли — каза Орландо и вдигна листа, — ако ми беше показал това по-рано, щях да ти кажа какво представлява.

Нейт изсумтя.

— Аз предложих точно това.

— Просто ми покажи накъде сочи сигнатурата — каза Куин.

Орландо натисна „Ентър“. Екранът отново почерня за момент. Картата, която се появи след това, беше позната. Отново Азия.

— Добрата новина е, че чипът е още активен — каза Орландо.

Започна да увеличава образа, преди Куин да види къде се намира синята точка. Пак се появи Малайският полуостров южно от Тайланд. Този път обаче подминаха Куала Лумпур и продължиха на юг, за да спрат на един остров на върха на полуострова.

— Я виж ти — каза Куин. — Сингапур.

Орландо продължи да увеличава картината. Жълтите линии очертаваха залива, после и река Сингапур. Куин започна да различава различните пристанища — Боут, Кларк, Робъртсън. Картата продължаваше да се увеличава — този път повече, отколкото когато проследяваха телефона. След улиците се появиха и очертанията на сгради.

Когато програмата достигна максимално увеличение, картината замръзна. В средата на екрана имаше една-единствена сграда на брега на реката. В центъра й пулсираше синята светлина, голяма колкото капачка на бутилка.