Брет Батълс
Изиграният (17)

16.

В три и половина по стъпалата на къщата се качи възрастна двойка. Бяха облечени в черно и приличаха на корейци, също като майката, която Орландо бе изгубила като малка, и починалата наскоро леля Джеонг. Докато минаваше покрай Куин, жената го изгледа предпазливо, а мъжът само кимна и не му обърна повече внимание.

Имаха ключ за къщата и не след дълго изчезнаха вътре, без да поканят Куин.

Няколко минути по-късно започнаха да пристигат и други хора, все корейци. Някои се взираха в него, сякаш питаха: „Трябва ли да ви познавам отнякъде?“. Повечето обаче не му обърнаха внимание.

В четири без петнадесет пристигна черна лимузина. От задната седалка слезе възрастна двойка. Куин предположи, че жената е най-малко на осемдесет, а мъжът беше с няколко години по-стар. След тях от колата слезе още един човек. Жена, много по-млада.

Беше облечена в консервативна, но стилна рокля до под коляното. Косата й бе прибрана назад, носеше прости слънчеви очила с телена рамка. Въпреки че беше на токчета, ръстът й бе не повече от метър петдесет и пет. За разлика от останалите, тя бе само наполовина корейка. Баща й беше наполовина тайландец, наполовина ирландец, което правеше дъщеря му Орландо истинска американка.

Докато вървеше към възрастната двойка, тя погледна към къщата. Видя Куин и спря. После сякаш изпита облекчение. Раменете й се отпуснаха, а устата й се изви в лека усмивка.

Куин стана от стълбите и тръгна към нея. В очите й имаше сълзи, когато се хвърли в обятията му. Възрастната двойка продължи към къщата, престориха се, че не забелязват този внезапен изблик.

Куин прегърна Орландо и я погали по рамото.

— Дойде — каза тя, без да вдига очи.

— Винаги изтъкваш очевидното — отвърна той.

Усети как тя се усмихна до гърдите му, после го сръга и се отдръпна.

— Съжалявам, че закъснях за погребението — каза той.

— Няма нищо. Получих съобщенията ти. Просто бях… прекалено заета.

Орландо погледна към входа на къщата. На прага стоеше жената, която беше пристигнала първа. Направи й знак да влиза.

— Ела — каза Орландо на Куин.

 

 

Жената каза нещо на корейски, докато влизаха. Орландо отговори и жената изгледа Куин, обърна се и се отдалечи.

— Това е снаха на леля Джей — каза Орландо. „Джей“ беше галеното име на леля Джеонг. — Май си мисли, че сега всичко това е нейно.

— Нейно ли е?

— Не — отвърна Орландо. — Мое е.

— Винаги би могла да й го дадеш.

— Как ли пък не.

Типично за къщите, строени след земетресението, домът на леля Джеонг бе много по-дълъг, отколкото широк — стаите се редяха по коридора. Точно до вратата имаше малка дневна, претъпкана със стари мебели. Стените бяха покрити с картини на Христос, пейзажи и снимки. Някои от гостите вече се бяха настанили на жълто-кафявото канапе и двата овехтели фотьойла.

Орландо поведе Куин по коридора в лявата страна на къщата. Подминаха стълбата за втория етаж, малка баня, спалня за гости и трапезария, за да стигнат до кухнята в дъното.

Именно тук се бяха събрали повечето гости. Над десет души се бяха натъпкали в тясното помещение. Разговаряха на корейски, но всички замлъкнаха, щом Орландо и Куин влязоха.

Орландо им каза нещо, като спомена името му — „Джонатан“. Един-двама от мъжете му кимнаха, а жените го изгледаха безизразно.

Орландо се обърна към него.

— И това са роднини на леля — прошепна тя. — Мислят те за белия ми приятел.

— А ако бях кореец?

— Щяха да ти предложат стол и да те тъпчат с храна.

Куин се усмихна. Всъщност самият той имаше роднини, които биха се отнесли с Орландо по същия начин.

Тя взе две пластмасови чашки от масата и му подаде едната.

— Вземи. Лимонада.

Постояха известно време в кухнята. Орландо разговаряше с един гост, после с друг, а Куин просто се опитваше да бъде грижовен приятел.

След около четиридесет и пет минути Орландо остави празната си чаша и каза:

— Мисля, че се нуждая от нещо по-силно. Идваш ли?

— Както кажеш — отвърна той.

 

 

Представата й за нещо по-силно се оказа двойно еспресо от щанда на „Старбъкс“ в супермаркета „Сейфуей“ на Маркет стрийт. Взеха кафетата и тя го поведе навън.

— Да се поразходим?

— Разбира се.

Закрачиха бавно на север.

— Как я караш? — попита Куин. Глупав въпрос, но не знаеше какво друго да каже.

— Добре, предполагам. — Орландо въздъхна и се опита да се усмихне. — Знаех, че леля е болна. Точно затова дойдох да я видя. Просто нямах представа колко близко е до края. — Вдигна чашата и отпи глътка. — Ако знаех, щях да взема и Гарет. Много искаше да го види.

— Оставила си Гарет у дома? — Момчето беше едва на шест.

Тя кимна.

— Господин Во и жена му го гледат. Добре е.

Господин Во работеше за Орландо в агенцията й в Хо Ши Мин. Беше добър човек и й помагаше всеотдайно.

— Направи всичко по силите си за леля си. Знаеш го, нали? — каза той.

Усмивката й стана тъжна.

— Не ми се говори за това. През последните три дни само това правя.

— Разбира се. — Последва кратко мълчание. — Можем да си говорим за футбол — предложи той.

Тя едва не се разсмя.

— Защо беше във Вашингтон?

— Нейт ли ти каза?

Тя не отговори — по навик не издаваше източниците си.

— Просто работа. Нищо особено — каза той.

— Останах с впечатление, че е повече от „просто работа“.

Куин спря, сякаш се канеше да отпие.

— Какво ти каза той?

— Спокойно — отвърна тя. — Нищо не ми каза. Само че си заминал по работа, но усетих, че има нещо повече. Попитах го. Но той удържа.

Куин отпи глътка кафе.

— Марков е мъртъв.

Орландо спря изненадана.

— Кога е станало?

— Преди една или две седмици.

— Съжалявам — рече тя. Освен Дерек Блекмор, Орландо беше единствената, която знаеше за стария приятел на Куин, за Финландия и за чувството за дълг, което Куин изпитваше оттогава. — Как е станало?

— Точно това се опитвам да разбера — отвърна Куин.

Закрачиха отново и Куин й разказа за случилото се. Как е трябвало да се отърве от трупа на приятеля си, за издирването на Джени, за Хюстън и Вашингтон, за конгресмена, Таша и Блекмор.

— Инициалите LP говорят ли ти нещо? — попита той накрая.

Тя се замисли, загледана в далечината.

— Не зная. В момента нищо не се сещам.

— И аз, но определено изкараха акъла на Блекмор.

Известно време вървяха мълчаливо.

— Ами Джени? — попита Орландо. — Имаш ли представа къде е?

Куин поклати глава.

— Мога да ти кажа къде не е. Не е там, където я е оставил Марков. Мисля, че е тръгнала да го търси.

— Но къде по-точно?

— Нейт каза, че корабът, с който докараха Марков, е отплавал от Шанхай.

Орландо не изглеждаше убедена.

— Дай ми телефона си — каза тя.

Куин й го даде, като преди това го активира. Тя влезе в интернет и пусна търсачката, за да намери някаква база данни.

— Как се казва корабът?

— „Рийгъл 3“.

Тя въведе името и няколко секунди се взира в екрана.

— Отплавал е от Шанхай, но е спирал и на други пристанища, преди да стигне до Ел Ей.

— Сигурна ли си?

— Недей да обвиняваш Нейт — каза тя. — Знаеш ли кои бази данни е използвал?

— Не каза. Най-вероятно DSIT. Аз му я показах.

DSIT беше една от базите данни, до които имаше достъп срещу много висока годишна такса.

— Това обяснява нещата. — Орландо влезе в сайта на DSIT и използва собствената си парола. След малко показа екрана на Куин. — Ето. Виждаш ли?

Куин прочете изписаната информация за „Рийгъл 3“. Датата беше същата, на която Куин беше нает да погребе Марков.

— „Произход — Шанхай“ — прочете той. — По дяволите!

Лесно можеше да се сгреши. „Произход“ не означаваше пристанището, от което е тръгнал корабът, а постоянната му база. В случая — Шанхай. Опита се да си спомни дали е обяснил тази подробност на Нейт, но не беше сигурен.

Орландо превъртя страницата. В колоната ПП, означаваща „предишно пристанище“, бе изписано мястото, където „Рийгъл 3“ беше спирал, преди да продължи за Лос Анджелис.

Куин усети как косъмчетата на тила му настръхват. Сингапур.

— Какво има? — попита Орландо.

— Онзи тип, с когото се срещнах в офиса на конгресмена, Дилън Рей, каза, че Гереро щял да пътува за Сингапур следващата седмица.

— Защо?

Куин затвори очи, за да си спомни разговора.

— Някакво събиране на информация. Издирване на факти. Май така го нарече. Нещо във връзка със сигурността.

— Сам ли ще бъде, или с делегация?

— Не зная.

— Значи си убеден, че конгресменът е свързан по някакъв начин с изчезването на Джени?

Куин се намръщи.

— Трябва да е замесен. Хората, които бяха с него в Джорджтаун, бяха същите, които видях в Хюстън. А когато разговаряхме, ясно личеше, че крие нещо. Все още не мога да събера цялата картина, но той или е отговорен за случилото се с Джени, или най-малкото знае какво е станало.

Орландо кимна.

— Бих могла… нали се сещаш… Бих могла да поразровя.

— Имаш си други грижи. Ще натоваря Нейт.

Опита се да си вземе телефона, но тя не му го даде.

— Искам да правя нещо, което да ме разсее — сериозно рече Орландо. — Мога… мога дори да поразровя и около онова LP.

Взираха се известно време един в друг.

— Добре — каза Куин накрая.

Тя му подаде телефона и той го прибра в джоба си.

Отново закрачиха мълчаливо, като отпиваха от кафетата. Спряха на кръстовището и зачакаха да светне зелено.

— Преди да се заровя твърде много, сигурен ли си, че искаш да се замесваш в това? — попита Орландо. — Знам, че Марков ти беше приятел. Знам и че се опитваш да постъпиш правилно, като разкажеш на Джени какво се е случило. Но нещата изглеждат доста сериозни. Можеш да си навлечеш излишни неприятности.

Куин стисна зъби.

— Няма да ми е за първи път.

— Точно затова повдигам въпроса. Последния път стана голяма дандания. Сигурен ли си, че отново ще можеш да се справиш с подобна веселба?

Никога не можеш да се изплатиш изцяло на някой, който ти е спасил живота.

— Ще се справя.

— Това не е твоята игра. Можеш просто да се махнеш.

— Знаеш, че не мога — отвърна той, надяваше се, че това ще я накара да смени темата.

— Заради Марков ли? — попита тя.

Куин пое дълбоко дъх. На света имаше само шепа хора, заради които би жертвал всичко и би направил какво ли не, за да им помогне. Дори посмъртно. Марков бе вторият в този списък. Сега разговаряше с първия.

— Нямам избор — рече той. — Длъжник съм му.

Начинът, по който тя го погледна, го изненада. Сякаш щеше да се разочарова, ако беше отговорил друго.

— В такъв случай и аз нямам избор.

— Знаеш ли, права си. Може да си навлека сериозни неприятности. Не е нужно да ми помагаш. Сам ще се погрижа.

Тя се разсмя.

— Сякаш можеш да ме спреш.

— Орландо, това е мой личен проблем. Не твой. Не е нужно да се замесваш.

Тя докосна ръката му и го погледна в очите.

— Миналата зима, когато всичко изглеждаше изгубено, когато… Дъри беше взел сина ми. Това също бе личен проблем. Но ти ми помогна.

Имаше и още, но нямаше нужда да го казва. Куин знаеше, че тя приема нещата също като него. Какъвто и проблем да имаше някой от тях, другият щеше да му помогне. Винаги.

Светофарът светна зелено и те пресякоха улицата.

— Благодаря — рече Куин.

Тя вдигна очи за момент и се облегна на него, той я прегърна и каза:

— Май няма да е зле да се връщаме.

Усети как тя поклати глава.

— Още не.