Сесили фон Зигесар
Новачката (4)

4

Бухалите от „Уейвърли“ знаят, не чистите дробове са важни за качествения бухалов звук!

Брендън Бюканън седна върху един от куфарите си „Самсонайт“ и се вгледа в Хийт Феро. Когато и да пристигнеше в кампуса, винаги се срещаше първо с Хийт. Деляха обща стая, но въпреки това Брендън го намираше за доста досаден през повечето време.

— Донесъл съм цял картон цигари — наперено каза Хийт, докато разкопчаваше черния си средноголям сак „Туми“ и показа на Брендън края на кутията „Кемъл“ без филтър.

Бяха в лобито на „Ричардс“, в очакване на разпределението на стаите. То беше най-нормално общо помещение — място за срещи, където момчетата гледаха „Спортен център“, поделяха си пици с кренвирши от „Ратоли“ и флиртуваха с хубавите момичета по време на часовете за посещение — и все пак носеше специфична английска, кралска атмосфера. Бежовите гипсови тавани се извисяваха почти пет метра нагоре, пресечени от тъмни дървени греди; износени удобни кресла от кожа бяха разпръснати навсякъде. Стар кабинетен телевизор с три постоянни станции и от време на време със спортния канал „ESPN“ светеше в ъгъла. На земята лежеше огромен ориенталски килим с орнаменти, чиито безотговорно прогорени дупки от цигари му придаваха още по-исторически и архаичен вид.

— Ще ти стигнат за седмица — иронично подхвърли Брендън и отметна късата си, чуплива златисто-кафява коса назад, без това да промени общия й безпорядък.

Хийт пушеше като комин дори и пред общежитията, въпреки че пушенето беше забранено в целия кампус, но отговорниците за реда постоянно гледаха встрани. Правеха го може би заради необичайно впечатляващия външен вид на Хийт — висок, атлетичен, със зелени очи, изпъстрени със златни точици, с изпъкнали скули и разбъркана тъмноруса коса — но от проблеми далеч по-вероятно го пазеше семейството му. Бащата на Хийт беше дарил на Академията четири милиона и половина долара за изграждането на вътрешен закрит басейн с олимпийски размери и още един милион за триетажна пристройка към обновената ботаническа градина, така че Хийт преспокойно можеше да прави, каквото си поиска, без това да доведе дори до предупреждение.

— Носиш ли си смехотворния женски крем и тази година? — закачи го Хийт.

— Това е овлажнител — поясни засегнато Брендън.

— Това е овлажнител — изимитира го Хийт с преправен тънък глас.

И какво, ако Брендън се грижеше за кожата си? И ако харесваше хубавите дрехи и обувки, и ако предпочиташе чупливата си коса добре подредена? Той беше доста чувствителен по отношение на височината си — едва метър и седемдесет — и освен това бръснеше гърдите си, понеже мразеше тънките малки косми, които растяха във вдлъбнатата му гръдна кост. Останалите му приятели, не толкова чисти и придирчиви към външния си вид, го подиграваха безкрай. Но какво от това?

— Според теб кого ще пратят в нашата стая? — попита Хийт.

— Не знам. Може би Райън. Освен ако отново не му дадат самостоятелна.

Бащата на Райън Рейнълдс беше изобретил меките контактни лещи и открито използваше своето благосъстояние, за да осигури предимство на сина си. Много родители подкупваха „Уейвърли“ в името на децата си, но в повечето случаи това оставаше в тайна.

— Може да ни настанят с Уолш — изкикоти се Хийт.

— Неее, това не може да бъде допуснато дори и от служителите в администрацията — отвърна Брендън. Само произнасянето на това име — Уолш, от Изи Уолш — караше кръвта му да кипи.

— Е, как е Наташа? — Хийт произнесе името й с лош руски акцент.

Брендън въздъхна. Миналия април, след като Изи открадна тогавашното му гадже Кели Върнън, беше започнал да излиза с Наташа Ууд, от академията „Милбрук“.

— Скъсахме преди две седмици.

— По дяволите. Изневери ли й?

— Не.

— Е, какво тогава?

Брендън сви рамене. Скъсаха, защото той все още мислеше за Кели. Двамата с Наташа се въргаляха по централния плаж в Кейп Код и Брендън, без да иска, обърка името й, като я нарече Кели. Упс. Наташа се качи на дървената вишка на спасителите и отказа да слезе, докато Брендън не изчезне. Завинаги.

— Чие е това? — Хийт погледна през стаята и качи краката си върху кафявото кадифено канапе.

Цял куп яркорозови платнени чанти „Л.Л.Бийн“ си стояха там, без да имат прилежащ собственик все още.

— Не знам — Брендън сви рамене. Погледна един от етикетите — Дженифър Хъмфри.

— Ще има момче на име Дженифър Хъмфри в това общежитие? Луда работа.

— Не. Аз съм Дженифър.

Дребничко къдрокосо момиче в сладка светлопурпурна поличка, менте на „Марк Джейкъбс“, стоеше на вратата на фоайето. Брендън знаеше, че полата е менте, защото беше направил добър удар с една такава като подарък за Наташа през лятото. Тази Дженифър имаше малко вирнато носле и розови бузи, и носеше малки розови обувки с тънко токче, изрязани отпред така, че върховете на пръстите й надничаха.

— Здрасти — каза тя простичко.

— Ъъъ — заекна Брендън. — Ти не би трябвало да си тук…

— Не… но всъщност съм — засмя се леко Джени. — Разпределена съм в това общежитие.

— Значи ти си г-н Дженифър Хъмфри? — Хийт седна, кръстосвайки крака.

— Мда. В „Уейвърли“ са ме записали като момче.

Брендън отлично се досещаше какво си мисли Хийт в момента: „С цици като тези, със сигурност не си момче“. За бога, приятелят му беше такава досада на моменти.

— Аз съм Брендън — той протегна учтиво ръка, като пристъпи пред Хийт.

— Здравей — каза Джени и придърпа полата си надолу. Почти се паникьоса. От седемте момчета тук, които се мотаеха с багажите си, беше попаднала на двете най-готини. Брендън беше великолепен с безупречната си кожа, перфектната тъмно руса коса и дългите, гъсти мигли. Всъщност той беше по-хубав от самата нея! Джени харесваше момчета, които бяха малко по-небрежни и грубовати, досущ другото, което стоеше до Брендън — мръсно русолявата му коса беше леко мазна, а зелената оксфордска риза „Кели“ изглеждаше така, сякаш бе спал с нея. Тя го загледа отново и осъзна, че това беше момчето, с чиято кола се бе изкачила по хълма. Това с партито. Не я ли беше познал?

— Трябва просто да стоя тук и да чакам, докато измислят какво да правят с мен — тя погледна точно зад Брендън, в опит да опресни паметта на неговия готин приятел. — Може ли да постоя с вас?

Полагаше неимоверни усилия да контролира гласа си. „Новата Джени не говори с треперлив гласец, докато се самопоканва при готини момчета в пансион!“, скастри се мислено и заби нокти в дланите си.

— Естествено — отговори Хийт, зяпайки директно в деколтето й.

— Е, добре, какво правите вие тук? — Джени се заоглежда. — Всички ли трябва да висят в лобито, докато получат стая?

— Не, само ние сме прецаканите, затова чакаме, докато ни кажат къде можем да отидем — Хийт направи гримаса и извади Блекберито си от джоба на бежовите си панталони.

— Какво сте направили? — Джени седна.

— Не го слушай — поклати глава Брендън. — Учителите в „Уейвърли“ просто са задници.

Тя започна дискретно да остъргва калта от розовите си обувки, доколкото й беше възможно това.

— Аз съм малко уплашена. Нещо ме атакува на път за тук. Беше като… като голяма летяща котка.

— Оооо, това е Голям северноамерикански рогат бухал — обясни й Брендън. — Те са навсякъде из кампуса. Някой подарил на Академията двойка бухали преди сто години и те взели, че се намножили. Но въпреки че практически убиват деца през цялото време, рогатите бухали се явяват наш талисман. Може да се каже, че присъствието им е нещо като традиция тук.

— Цвъкат навсякъде — добави Хийт.

— О, аз обичам традициите — бързо възкликна Джени. — Но нещото ме връхлетя, сякаш не искаше да ме пропусне!

— Как би могло да пропусне — измърмори Хийт, докато чаткаше нещо на берито си. Отново погледна Джени в гърдите.

Старата Джени щеше да се смути, но не и Новата — тя щеше да го предизвика:

— Има ли някакъв проблем? — запита учтиво, поставяйки ръце в скута си. Хийт се усмихна кисело и после изправи глава:

— Чакай малко — той спря. — Откъде каза, че си? Ню Йорк?

— Да, от Горен западен Ню Йорк.

Очите на Хийт светнаха като на слот машина:

— Чувала ли си за клуб на име „Кокоше парти“?

Джени сви вежди.

— Мнее…

— Може да те заведа някой път.

— Неподходящо — измърмори Брендън. „Кокоше парти“ беше някакъв стрийп клуб в Манхатън, за който изведнъж всички заговориха. Той премести погледа си от Хийт към новото момиче. Двамата май бяха започнали някаква зрителна канадска борба. Тя изглеждаше напълно очарована, но какво от това? Макар Хийт да му беше приятел, нямаше как да не го сравни с някоя картина на Моне — определено впечатляваше, но ако го гледаш отдалече. Веднъж опознаеш ли го отблизо, ставаше прекалено… ами, смешен. „Само почакай, докато разбереш, че има навик да си гризе ноктите на краката“, мислеше си Брендън и скърцаше със зъби. „Почакай и ще видиш, че клюкарства повече и от момичетата. Скоро ще научиш, че момичетата го наричат «Пони» зад гърба му, понеже немалко от тях са го яздили.“

Състезанието по гледане сякаш беше приключило. Чу се тънък звук и вниманието на Хийт отново се насочи към блекберито. Хоп! Магнитното поле беше деактивирано.

— Г-н Дженифър Хъмфри — изломоти той отново. — От Горен Уест Сайд.

Хийт написа още няколко реда и захвърли телефона в чантата си. След това си съблече тениската и доволно потърка златистокафявото си, добре оформено, Прекарах-лятото-в-Кейп-Код тяло.

— Ще взема душ. Иска ли някой да дойде?

Джени отвори уста, за да отговори, но Хийт се завъртя, намери пухкава бяла хавлия за баня в сака си и се завлачи към банята.

Брендън въздъхна, извади сребристия си „моторола RAZR“ и прегледа няколко нови имейла — само разни съобщения за добре дошли и спекулации относно съдбата на Тинсли Кармайкъл. Усети, че Джени го наблюдава и настръхна, без да може да контролира тялото си.

— Разрешено ли ни е да имаме телефони? — попита тя.

— Ами, не. Не можем да говорим, но всеки праща ММС и СМС-и. Включваш се към Бухалския нет (OwlNet) и използваш имейл адреса си от „Уейвърли“ — първо име и фамилия, без паузи. Това е училищна тайна, която преподавателските ни величия все още не са надушили.

— Дявол да го вземе, аз не нося моя. В ръководството пишеше: „Никакви мобилни телефони“.

— Бухалите на „Уейвърли“ не могат да използват клетъчни телефони в кампуса — иронично изрецитира Брендън. Джени се изхили.

— Да, всичко около Бухалите на „Уейвърли“ много ми допада.

Брендън се усмихна:

— Очевидно някой от старите управници на „Уейвърли“ е написал правилника след бурята на 20-те години на миналия век — по време на сухия режим, да кажем — когато маниерите и доброто поведение са били наистина важни. Предполагам, че бухалите са били талисман още тогава. После правилникът е бил адаптиран към по-модерни времена, с мобилни телефони и прочее екстри.

— Забавно — Джени се почувства по-спокойно. Бузите я боляха от толкова много усмихване днес.

— Е, ще има парти във фоайето тази вечер, може би ще искаш да дойдеш?

— Парти? — Джени вдигна вежди нетърпеливо. — Разбира се!

— Ще бъде нещо непретенциозно, но си е традиция, нали знаеш… — Брендън сви рамене. Изглеждаше по-малко срамежлив без Хийт наоколо.

Джени прехапа устни, което Брендън намери за неустоимо. Тя беше толкова свежа в лице и толкова искрено развълнувана, че е тук — съвсем различна от извадените сякаш от конвейер останали момичета, тип Барби-отива-на-училище в „Уейвърли“, с техните пуловери „Феър Айл“ и тъмни очила „Гучи“, и с вечното им чувство, че всичко им принадлежи. Сега трябваше само да стои настрани от Пони ездата, особено пък преди да е започнало училището…

— Добре — Джени прекъсна вътрешния му монолог. — Щом е традиция, трябва да дойда. Хийт ще бъде ли там?

Хийт прекрачи вратата на лобито. От чорлавата му руса коса се стичаше вода, надолу по голите му гърди, а бялата хавлия беше омотана около добре оформената му тясна талия. Не държеше нищо, освен берито си и каза с широка усмивка:

— Не бих го пропуснал.

 

 

OwlNet Instant Message Inbox

ХийтФеро: Вече се видях със стриптийзьорката. Два пъти.

РайънРейнълдс: ???

ХийтФеро: Баща ми я закара до офиса. После двамата с Брендън си седяхме в „Ричардс“ и тя дойде. Даваше го леко обаче. Наистина невинно. Но можеш да се обзаложиш, че е палавница.

РайънРейнълдс: Вече се е промъкнала в мъжките общежития?! Показа ли ти прашките си?

ХийтФеро: Все още не е…