Сесили фон Зигесар
Новачката (15)

15

Моралът е пътеводна светлина за всеки бухал от „Уейвърли“.

Изи видя Кели, която се беше облегнала на фасадата на магазина, нервно си играеше с бамбуковите дръжки на чантата си „Гучи“ и държеше незапалена цигара в ръка. Следобедът бе топъл и тя носеше пъстра тънка риза и пола от същия плат. Заведенията в Ринклиф, наредени покрай павираната главна улица, бяха посещавани предимно от дългокоси артистични хипита, които ядяха ягодов сладолед във вафлени фунийки и спираха да говорят с Ханк — мъжът, който продаваше ръчно оцветени тениски и разни благовонни шишенца на улицата. Изи обаче дълбоко се съмняваше, че си беседват за ароматерапия. Ханк продаваше марихуана на много от учениците в „Уейвърли“, включително и на него самия. Вече си бяха махнали за „здрасти“.

— О-хо, вижте кой се появи — саркастично каза Кели.

Изи не отговори. Стояха пред „Пимпърнелс“ — луксозният бутик, в който Кели пръскаше благоволението си да пазарува. Беше единственият в Ринклиф, в който не продаваха ръчно оцветени тениски, но когато все пак го правеха, тениските бяха копринени, обсипани с пайети и струваха по 300 долара. Последния път, когато беше тук, Изи прекара цялото си време в изучаване на едно тънко, розово и чорапоподобно нещо, което струваше 360 долара, като се опитваше да измисли за какво би могло да послужи то. За топлене на нос? Чантичка за марихуана? Мекичък презерватив? Кели най-накрая го беше информирала, че това е кашмирено пуловерче за кученца.

Така или иначе беше важно да говори с Кели, затова беше дошъл.

— Имаме проблем — заяви той равно.

— Хм… ние? — Кели изучаваше прясно лакираните си нокти.

— Естествено, че ние — намръщи се Изи. — И защо днес срещнах Джени пред офиса на Далтън? Заради снощи ли? Тя няма нищо общо с нашите истории.

— Да, и аз бях повикана от г-ца Емъри. Ако искаш да знаеш, да, Джени беше там заради снощи. Няма как аз да поема вината. Онова, с Екстазито, нали помниш? Родителите ми ще ме разсиновят и ще ме пратят в НАСКАР училище!

— За какво говориш? — настоя Изи, като потриваше необръснатите си страни с ръце.

Кели отметна русата грива към гърба си.

— Виж, не искам да ме изключат. Затова казах, че си бил в стаята при Джени и че ние с теб сме скъсали.

— Какво?! — не повярва на ушите си Изи.

Кели сви рамене и бутна вратата на магазина. Звънчетата над нея оповестиха влизането им.

— Миличка! Добре дошла отново! — изцвърча много висока и много слаба жена с опъната назад руса коса в момента, в който те пристъпиха прага.

— Здравей, Трейси — изгука Кели и двете се целунаха по бузите, в един добре заучен ритуал. Изи се мотаеше отзад и изгаряше от желание да излезе. Веднага. Шопинг, пищящи момичета, кашмирени кучешки елечета — толкова далеч от неговия свят. За какво беше дошъл? Вместо това можеше да се порадва на последните си дни в „Уейвърли“.

— Запазила съм някои неща за теб през лятото — Трейси кимна и чевръсто ги поведе към една малка задна стаичка. Извади плик за дрехи, пълен с блестящи рокли, поли и блузи. Държеше и една рокля „Дона Карън“ в цвят слонова кост.

— Не е ли красива?

Изи сведе глава настрани, за да прочете табелката с цената — 2250 долара.

— О, наистина! — Кели затаи дъх. Не изглеждаше особено загрижена от факта, че е лъгала пред училищната администрация или че е забъркала съквартирантката си в проблеми. Не. Всичко, за което се безпокоеше тя, беше дали тази рокля се предлага в достатъчно малък размер.

— Практически можеш да облечеш тази рокля дори на сватбата си! — Трейси наложи дрехата върху тялото на Кели.

— Ако си проститутка — грубо добави Изи. Той се пльосна на лавандуловата кушетка и извади къдрава възглавничка от розова дантела изпод себе си. Кели завъртя очи:

— Момчета — с тежка въздишка се обърна тя към Трейси. — Какво разбират те…

После се приближи към Изи и го смушка в ръката:

— Е, какво, беше ли Далтън гаден с теб?

— Каза, че може да ме изключат.

— Да, но няма да го направят. Фамилията ти е традиция за „Уейвърли“. Никога не изключват потомствени възпитаници.

Изи улови пелена от безпокойство да засенчва лицето й, докато събираше роклите, надлежно предоставени от Трейси за проба.

— Не знам — отговори той, докато тя затваряше розовата врата на пробната. — Защо пък да не съм прецедент?

— Не, няма да те изключат — настоя решително Кели и преметна розовия си сутиен „Ла Перла“ върху вратата. Той провисна, безформен и тъжен. — Определено не си застрашен.

— Значи имаш намерение просто така да оставиш Джени да понесе цялата вина?

— Защо не? Г-н Пардий хвана нея, в крайна сметка. И тя е подготвена. Вече го обсъдихме.

Изи въздъхна.

— Далтън ми каза, че Джени нито е отхвърлила, нито е потвърдила нещо. И какво, ако все пак каже истината?

— Няма да го направи — отвърна Кели, а гласът й прозвуча прегракнало от пресилена решителност.

Изи се облегна назад. Собственичката на магазина, Трейси, се загледа в кецовете му „Конвърс“, прострени върху лавандуловото кадифено канапе. Какво, не може да качва краката си горе? Лошо. Изведнъж Кели показа глава от съблекалнята.

— Миличък? Имам нужда от теб за една мъничка, дребничка услуга!

— Каква?

Ако трябваше да й помага да си разплете прашките или да си закопчае нещо, някак не беше в настроение. Очите на Кели срещнаха неговите:

— Е… — тя завъртя един рус кичур около показалеца си, — ако се налага Джени да ме прикрие — и аз съм сигурна, че тя ще го стори — трябва да се постараем нещата да изглеждат… достоверни.

— Достоверни?

— Ами, знаеш… Все едно нещо наистина се е случило между вас двамата.

Изи стисна зъби невярващо, загледан в нея.

— Затова — мисълта на Кели леко се носеше напред, — колкото й да ти звучи странно, се чудех, дали не може да пофлиртуваш малко с Джени? Например да се правите, че много се харесвате, нещо такова…

— Молиш ме да флиртувам с друго момиче?! — Изи се засмя и свали краката си от кадифеното канапе. — Забрави ли, че си най-ревнивото същество на планетата?

Кели затвори отново вратата и преметна току-що пробваната рокля върху нея.

— Не съм ревнива — възрази.

— Какво искаш да направя?

— Не знам… Флиртувай. Бъди мил с нея. Дружелюбен.

През затворената врата на съблекалнята лицето на Изи не се виждаше добре. Но ако Кели имаше възможност да го зърне отвътре, сигурно щеше да се озадачи от нескрито радостната усмивка на лицето му и от все по-наситената аленина, разливаща се от шията към бузите му. Когато тя отново подаде глава, той беше съумял да се овладее.

— Толкова зле ли ти звучи това наистина? Няма да бъдеш изключен. Тъпо е. Но така или инак имаш проблем, тъй като г-н Пардий те е заварил в стаята. Нищо няма да ти стане, ако ги накараш да повярват на видяното, нали?

— Да, така е — вдигна ръце във въздуха Изи в безпомощен жест.

Тя заподскача от облекчение и доволство, а той се загледа в гърдите й за миг.

— Миличък, моля те! Няма ли да бъде ужасно, ако ме изгонят?

— Ами ако мен ме изгонят?

Кели изкриви лице в скептична гримаса.

— Няма — твърдо каза тя. — Вече ти обясних.

Изи се поколеба. Възможно ли беше Кели да го беше видяла, докато седеше снощи до Джени, и това сега да беше някакъв тест? Сякаш беше по-добре да се прави, че не е убеден в ползата от тази идея, въпреки че отвътре, много ясно, се чувстваше като поразен от мълния. Наистина ли собствената му приятелка го умоляваше да сваля момичето, което го привличаше адски силно?

— Не звучи много морално — стоически рече Изи, с все още колеблива усмивка на уста.

— Морално? — тя отново затръшна вратата на пробната. — Забравихме ли, че ме открадна от Брендън Бюканън миналата година? Точно изпод носа му?

— Е?

— Ами, това също не е особено морално, нали?

Изи вдигна рамене.

— Както и да е — продължи Кели, — ще кажа и на Джени за това. Не те карам да спиш с нея или нещо подобно. Ще го направиш ли, моля те, заради мен?

— Аз… — Изи спря. Тя не го тестваше. Беше сериозна. Той наистина беше най-дяволски щастливият човек на света.

Кели излезе от пробната, беше облякла бялата рокля „Дона Карън“. Приличаше на Кучката-на-училището Барби, в сватбения си ден.

— Е, ще го направиш ли? — попита отново тя. Той бавно кимна и по лицето й се разля усмивка — Благодаря ти, скъпи, това ще бъде невероятна помощ от твоя страна!

„Не, не — мислеше си Изи. — Аз ти благодаря.“

 

 

Owl Net Email Inbox

To: [email protected]

From: [email protected]

Date: Четвъртък, Сеп 5, 12:15

Subject: Липсваш ми

 

Здрасти, баща ми,

Тъкмо приключих с първия си час по английски. Учителят ни прочете на глас част от „Вой“ и ме накара да си спомня как се вмъкнахме двамата с теб и с твоите грозни, но вкусни овесени бисквити в онова наистина странно кино и гледахме документалния филм за Алън Гинзбърг. Бях много щастлива в този ден.

Пробите за отбора по хокей на трева бяха вчера и няма да повярваш, но аз съм роден талант. Да не би тайно да си тренирал отбор по хокей за неуспели поети или нещо такова? Защото инак нямам представа на кого съм се метнала…

Все още свиквам с всичко тук — различно е от града и от „Констънс“ в много отношения. Мирише много по-добре и няма хлебарки, но пък има изобилие от ПРАВИЛА, които все още се мъча да запомня… Да се надяваме, че ще ми се удаде да ги спазвам така добре, както играя хокей.

Чувал ли си Дан? Признавам, че понякога ми липсва.

Прегръдки и целувки!

Обичам те:

Джени

P.S. Ще ми изпратиш ли мобилния? Мислех, че не са позволени, но както се оказва, тук всеки има. Върху бюрото ми е, в моята стая. И ако случайно се е преобразил в „Трео 650“, няма да го върна…

Мерси, тате. Обичам те!