Сесили фон Зигесар
Новачката (36)

36

„Уейвърли“ бухалът е честен бухал.

В понеделник сутринта Джени седна на голямата кръгла дъбова маса в офиса на декан Меримаунт; събранието на Дисциплинарната комисия беше започнало преди няколко минути. Стаята ухаеше на смесица от стари книги и прясна боя. Изи седеше през няколко стола. Брет, Райън, Селин и останалите членове на Дисциплинарната комисия, както и г-н Пардий, г-н Далтън и деканът, се бяха подредили от другата страна на масата, със скръстени ръце и очи, впити в нея. Джени си представи как Кели изпушва цял пакет цигари в „Дъмбъртън“, в очакване на присъдата.

На стената отсреща висяха картини в сребърни рамки, рисувани от дипломанти на „Уейвърли“, от 1985 досега. Представляваха отпечатъци от длани в различни цветове, на всяка от тях беше изписано съответното ученическо име. Дори ръцете на учениците в „Уейвърли“ издаваха тяхното благосъстояние. Джени се зачуди как ли щяха да стоят нейните длани редом до тези, на стената? После се запита дали ще остане в Академията достатъчно дълго, та да постави отпечатъка си в общата рисунка на класа?

Като спомена в мислите си думата „финал“, тя се сети, че все още не беше решила какво да каже пред Комисията, а времето бе дошло. Меримаунт, който изглеждаше особено провинциално с тъмносиния си плетен елек на ромбове, облечен под училищното червено-кафяво униформено яке, и с кръглите си очила с тънки златни рамки, наплюнчи пръст и обърна лист в тефтера пред себе си.

— Добре. Г-н Пардий, в бележките тук пише, че г-н Уолш е бил заварен в стаята на г-ца Хъмфри. Те са разговаряли, а г-н Уолш е бил почти гол. Това вярно ли е?

— Вярно е — потвърди г-н Пардий. — Влязох и ги видях. Беше очевидно, че е извършен някакъв сексуален акт.

Той погледна надолу и после отново към масата, червенина се разля нагоре по врата му. Джени хапеше бузата си отвътре. Меримаунт насочи поглед към нея.

— Г-це Хъмфри?

Това беше. Настъпи моментът, в който трябваше или да предаде Кели, или собствения си нов живот. Тя пое дълбоко въздух, макар да нямаше идея какво да каже.

— Вината беше моя.

Всички в стаята се обърнаха към Изи. Той прочисти гърло.

— Извинете? — попита Меримаунт.

— Вината беше моя — повтори Изи. — Разбирате ли, аз търсех Кели. Бях заспал по боксерки и затова тръгнах така. Влязох в тяхната стая, но Кели я нямаше. Заговорих Джени, без тя да ме е канила, по какъвто и да било начин. Тогава влезе г-н Пардий. Може и да е изглеждало сякаш двамата с Джени сме правили нещо, но не беше така. Тя наистина няма нищо общо.

Джени зяпна от изумление.

— Аз седнах на леглото й — продължаваше Изи. — Но тя не ме е викала. Просто се приближих и седнах.

Меримаунт прокара ръка през оредялата си песъчлива коса.

— Осъзнаваш ли последствията от подобна постъпка? Осмисляш ли нейната нередност?

— Да — кимна утвърдително Изи.

Джени хапеше устни от притеснение и седна върху ръцете си. Учениците от Комисията отсреща я зяпаха безизразно, с напълно лишени от емоция лица. Вероятно защото повечето от тях бяха все още махмурлии от съботната нощ. Въпреки че опитваше с всички сили да остане равнодушна, вътрешно Джени се чувстваше разнебитена. Беше свалена от бесилото, но сега Изи беше под застрашителна угроза. Ами ако го изгонят? Всички щяха да обвиняват нея. Да не говорим, че щеше да изгуби първото момче, което вероятно би могла да… обича?

Меримаунт се изпъна и постави юмруци върху бюрото си.

— Г-це Хъмфри? Това ли се случи?

Джени кимна леко. Беше вярно, в края на краищата. Горе-долу.

— Добре, дори и да е така, г-це Хъмфри, това не е най-добрият начин да започнете годината тук, особено като се има предвид и мажоретното ви представление преди хокейния мач. Искам да се явите в моя офис следващата седмица — Меримаунт сви вежди. — Мисля, че трябва да намерим начин да ви държим встрани от неприятности.

— Добре — кимна Джени.

Меримаунт се обърна към Изи.

— И за да сме напълно сигурни — г-н Уолш, вие поемате вината за случилото се?

Изи пое дълбоко дъх. Беше мечтал за този момент — за момента, в който действително го изключват от „Уейвърли“. Някъде вътре в себе си винаги бе смятал това за неизбежно. Беше си представял какво ще каже, с какво ще бъде облечен. В шантавите си фантазии виждаше как слага онзи откачен червен костюм от „Пауър Рейнджърс“, който имаше като дете и как развява във въздуха една от незаредените пушки на баща си — ей така, за да ги посплаши малко. Щеше да сложи грамадните си тъмни очила „Долче и Габана“ отпред на челото си и щеше да каже на всеки един от служителите на Академията какво точно мисли за него. После щеше да се метне на коня си Кредо и да запраши към залеза.

Но нещата никога не се случват така, както си ги представяш. В настоящия момент той се обливаше в студена пот, в бяла ризка с копчета и червено-кафяво униформено сако отгоре. Припомняше си всички онези неща, които щеше да пропусне, ако след малко бъде изключен. Бухалите. Начина, по който слънцето обагряше Хъдзън в оранжево и алено. Любимия му прозорец с фрески в църквата. Ритането на топка с Алън, когато не им се четеше. Черешовия пай в кафетерията и Мейбъл — сервитьорката там, която беше от малко градче до Лексингтън. Кели. Джени. Щеше да му липсва всичко, което беше намерил у Джени.

— Е? — попита отново Меримаунт.

— Да — кимна Изи. — Поемам вината.

— Добре тогава — продължи деканът с тих и разочарован глас. — Членове на Комисията, намираме ли г-н Уолш за виновен? Всички единодушни ли са?

Брет, г-н Далтън, г-н Пардий и Бени вдигнаха ръка. Най-младите членове на Комисията свиха рамене извинително, но също гласуваха. Най-накрая и Алън вдигна ръка, както и двете момичета от най-горния курс. Мъчителна тишина надвисна в стаята, докато Меримаунт преброяваше всяка вдигната ръка. Изи гледаше към пода. Накрая деканът въздъхна:

— Така. Ще постъпим по този начин — г-н Уолш, това ще е вашето абсолютно последно предупреждение. Ще ви наложим пробация. Отново. Две седмици. Нямате право да доближавате конюшните, освен при някакъв спешен случай с коня ви. Никакви пропуски за града, никакви посещения. Ще се явявате в часовете, в църквата и в стола, но това ще е всичко!

Той продължи да говори, но вече никой не го слушаше. Алън, Бени и двете по-големи момичета си отдъхнаха колективно и благодарно. Брет се облегна на стола и кръстоса ръце пред гърдите си, като се опитваше да прикрие облекчената си усмивка.

— Чакайте — прошепна Джени, към никого определено. — Какво се случва?

— Случва се това, че дъртият мръсник ме остави — промърмори Изи. Но гласът му издаваше колко много се радва. А многозначителният поглед, който получи от него й подсказа, че може би, най-случайно, тази радост имаше нещо общо с нея.