Сесили фон Зигесар
Новачката (13)

13

В моменти на емоционална борба един бухал от „Уейвърли“ трябва да се доверява на вътрешния си глас.

— Радвам се, че си дошъл да изясним ситуацията — Далтън поздрави Изи.

Пиянската злоупотреба с водка от предната вечер караше Изи да се чувства като лепкавата слуз, която сваляше от копитата на Кредо, преди да тръгнат на езда. Той се пльосна в дизайнерския черен кожен стол и се взря с празен поглед в съквартирантката на Кели, Брет, която седеше срещу него, с абсолютно прозрачна пурпурна блуза. Новият му съветник изглеждаше на осемнайсет, което беше добре дошло, защото предшественикът му, г-н Кели, беше толкова стар, че едва помнеше собственото си име. Пенсионира се миналата година, на възраст около сто.

— Здравей, Изи — поздрави го Брет с подчертано авторитетен тон и нанесе няколко бележки в жълтия си тефтер. — Добре ли прекара лятото?

— Ъ-хъ — изгрухтя Изи, докато блееше в тавана. Брет може и да си въобразяваше, че е г-ца Имам-власт-над-теб-защото-съм-перфектна, но пред него не минаваха такива номера. Едно време двамата бяха близки. Ходеха заедно на френски през първата година в „Уейвърли“ и за финалната презентация, която беше под формата на дискусия, Брет имаше идея да заместят обичайния нелеп диалог пред класа с готически късометражен филм на френски, в стил Годар, който да заснемат с ретро камера „Супер 8“. Изи беше нейният партньор в клас и респективно екзистенциалния герой във филма. Трябваше да изговаря невъобразимо странни неща на френски, от сорта на: „Mon omelette du jambon est mort“^[1] и „Les yeux — очите — изпитват болка“. Мосю Грим беше впечатлен и постави и на двамата най-високи оценки.

— И. Франсис Уолш — Далтън назова цялото му име, докато четеше досието му внимателно. — Какво искаш да ми разкажеш за предната нощ?

— Докато тя е тук? — той насочи пръст към Брет. — Бях останал с впечатление, че подобна информация е поверителна.

— Аз съм негов асистент — побърза да се обади Брет и се поизпъна.

— Брет ми помага в процедурите на Дисциплинарната комисия — обясни Далтън. — Смятам, че това е достатъчно основание за присъствието й тук.

Изи местеше поглед между тях двамата. Уха. Далтън беше хлътнал — по Брет Месършмит!

— Тук пише, че не сте се спогаждали добре с училищните правила през последните няколко години, Изи — Далтън прочисти гърлото си. — Дисциплинарни предупреждения, три пъти. Временно отстраняване, два пъти. Миналата година сте бил почти изключен, защото не сте се появил в училище след пролетната ваканция. Безброй пререкания с учители. Лошо отношение — той направи пауза и прелисти следващата страница. — Прекъсва учебните часове. Ниски оценки. Почти никаква извънкласна дейност. Употреба на алкохол, четири пъти. Отсъствия от спортните часове. Никакво чувство за колективна принадлежност… — Далтън обърна следваща страница, а Брет се усмихна самодоволно.

— Но… — г-н Далтън беше посочил нещо в досието с показалеца си и вдигна вежди. Показа документа на Брет и тя поклати скептично глава.

Изи завъртя очи с досада. Без съмнение бяха стигнали отново до проклетите резултати от тестовете. Събираше почти максималния възможен брой точки и в трите раздела, чудо голямо. Родителите му обичаха да се плюнчат около тази история, макар Изи да реагираше с нещо повече от равнодушие. Да се измъкне от общежитието, за да наблюдава падащи звезди в два сутринта или да цапа бос в рекичката зад художествената галерия призори — такива неща го вълнуваха; неща, които щеше да помни и в дълбоката си старост. А не някакви идиотски точки от тестове. За нещастие, всевъзможни безсмислени правила се изпречваха на пътя на Изи всеки път, щом пожелаеше да си подари някой от своите любими „Уейвърли“ моменти.

— Вие сте потомствен възпитаник на Академията — продължи Далтън и погледна за миг към усуканата плетка на копчетата си за ръкавели. — Но това не би трябвало да има значение. Ето например, аз също съм такъв.

— Наистина ли? — изцвърча Брет. — И аз!

— Баща ми е учил тук, както и дядо ми. И неговият брат — Далтън се обърна към Брет. — Всъщност Далтън са били в първия дипломиран клас на „Уейвърли“.

— Сякаш съм искал да зная — промърмори Изи саркастично. Какво му беше на този учител, така отчаян в опитите си да впечатли Брет? Далтън присви очи.

— Никога не съм очаквал да получавам по-различно отношение от това, което важи за останалите. Дори мисля, че учителите бяха по-взискателни към мен като наследствен потомък на „Уейвърли“ и очакваха от мен да бъда пример за останалите ученици.

— Точно така — Изи тракна със зъби. Пълни глупости! Родът му традиционно посещаваше „Уейвърли“, което очевидно беше някаква велика привилегия, но той знаеше за какво всъщност ставаше въпрос — ако семейството ти има достатъчно пари, за да изпраща многообещаващите си деца (или цели поколения) в „Уейвърли“, управата ще ти целува задника до края на дните ти. В това нямаше никакви морални стандарти, а само и единствено пари. И Хийт Феро беше от такъв шибан род в крайна сметка, а си беше чист боклук!

Далтън се наведе напред:

— Присмивайте се, колкото желаете, но не е трябвало да бъдете в общежитието „Дъмбъртън“ снощи, нито пък е трябвало да бъдете с… ъмм… с това ново момиче, Дженифър Хъмфри.

— Имахте ли нещо с Джени? — Брет също се наведе, крайно заинтригувана.

— Какво каза тя по този въпрос? — попита Изи.

— Нищо не каза — смръщи се Брет. — Каза, че не е готова да разкаже.

— О — Изи се почеса по носа. Не беше сигурен какво да прави с Джени и със случилото се предната нощ. След като си говори с нея, бе решил, че тя е само мираж. Не злоупотребяваше с грима, ако изобщо използваше грим и беше миньонче, докато Кели бе висока. Имаше миниатюрни крака и ръце, дълги мигли и ходеше с чанта, по която нямаше нацвъкани хиляди от G-тата на „Gucci“. И задаваше въпроси за изкуство. А снощи… да, това също беше мираж — пиянски мираж. Предполагаше се, че щеше да спи с Кели, а вместо това се изсипа полугол от леглото на Джени, подгонен от Пардий.

Сега Джени — сладката Джени — си имаше неприятности заради него. Но той трябваше да е край нея. Тя изглеждаше толкова розова и невинна, също като картината на Ботичели, която беше видял в Рим миналата година, „Раждането на Венера“ — сексапилна мадама, която излиза от мидена черупка. Не искаше Джени да има проблеми. Но и не искаше Кели да разбира, че е галил гърба на Джени. Изи хвана главата си с две ръце, за да не изтече махмурлийският му мозък през ушите.

— И така, чуйте ме. Не знам какво става тук, но като ваш съветник съм длъжен да ви предупредя — подобно нарушение, последвало поредицата ваши предходни провинения, може да доведе до изключване.

Брет затаи дъх и поклати глава, преструвайки се на загрижена. Изи едва примигна:

— Окей.

— Чухте ли какво ви казах току-що? — попита Далтън. — Има вероятност да бъдете изключен.

— Да. Чух ви.

— Ако бях на ваше място, щях да отделя повече време на причините, довели ме в този кабинет — твърдо каза Далтън, — вместо с ентусиазъм да продължавам да създавам проблеми.

Това си беше вече мъжка приказка — нещо, което някой от братята му би казал. Изи бе най-малкият от четиримата, като другите трима също бяха учили в „Уейвърли“, много ясно. Всеки път, щом Изи им се оплачеше за нещо, те казваха, че няма да осъзнае значението на „Уейвърли“, докато не завърши. Поредната глупост от арсенала на възрастните хора с промит мозък. Братята му вече се бяха дипломирали и от колежа, и от правния университет; двама от тях бяха женени, а третият — сгоден. Бяха мъже под чехъл, отегчителни чичовци, които нямаха и елементарно понятие от истинския живот.

— Добре — процеди през зъби Изи. — Свършихме ли със съветването?

Без да дочака отговор, той стана рязко, дръпна вратата и се втурна навън.

Навън, пред „Стенсфийлд Хол“, внезапно се почувства замаян. „Има вероятност да бъдете изключен“. Далтън сериозен ли беше? Ако го изгонеха от „Уейвърли“, можеше да забрави за годината си в Париж. Щеше да бъде принуден да живее в дома на чепатите си родители, където да бъде обучаван от частен учител и единственият му контакт с външния свят щеше да е плашещата платиненоруса пощальонка, която твърде интензивно демонстрираше предпочитанията си към Изи. Той изпита необходимост да седне. Може би беше заради водката снощи, но му призля.

„Буху-буху“. Погледна към дърветата, откъдето долетя звукът. Един от големите рогати бухали го наблюдаваше с кръглите си, жълти очи. Изи изпръхтя към него по начина, по който успокояваше коня си Кредо и извади бутилка „Спрайт“ от училищната си чанта. Отпи глътка водка, останала от снощи. Всички бързаха за първите учебни часове от годината, но той имаше нужда да помисли.

Шляеше се по старата каменна пътека, която водеше към конюшните и му се прииска Кели да е там, за да легне с него в една от влажните клетки и да го накара да забрави за заплахата на Далтън. Щяха да се изтегнат върху някой конски чул и да останат там през целия ден, без да ги е грижа за пропуснатия първи учебен ден. Но въображаемата гола Кели в пустата конюшня не успя да го развълнува достатъчно — Кели от Фантазиите щеше да продължи да се оплаква от сламата в косата си или от несъществуващи буболечки върху одеялото.

Изи се затвори в топлата, напоена с влага клетка на конюшнята и стисна очи. Но когато се върна в мечтите си, върху конския чул лежеше не Кели, загледана в него. А Джени.

Owl Net Email inbox

To: Всички ученици в „Уейвърли“

From: [email protected]

Date: Четвъртък, Сеп 5, 9:01

Subject: Щети върху собствеността на „Уейвърли“

 

Драги ученици,

Забелязах, че рисунки на понита са се появили из кампуса — по тротоарите, по дъските за бележки пред стаите и по стените на душовете в женските съблекални.

Моля, имайте предвид, че посегателството върху училищната собственост е сериозно провинение и няма да бъде толерирано. Няколко човека анонимно ми докладваха, че тези рисунки им причиняват и негативно емоционално въздействие.

Моля, чувствайте се уведомени, че центърът ни за душевно здраве работи денонощно и че всеки, който бъде видян да нанася щети върху собствеността на „Уейвърли“, ще получи дисциплинарно наказание.

Приятни първи учебни дни!

Декан Меримаунт