Сесили фон Зигесар
Новачката (21)

21

Един бухал от „Уейвърли“ трябва да е верен на корените си.

Малко по-късно, когато дъждът спря и лятното небе започна да грее в бледо оранжево, учениците се отправиха на групички от общежитията си към залата за вечеря, а Брет забърза по каменните пътеки към рецепцията на „Уейвърли“. Остър ветрец внезапно повдигна краищата на гълъбовосивия й прозрачен копринен шал „Хермес“ и й навя мисли за зима. Повечето ученици ненавиждаха зимата в „Уейвърли“, защото трябваше да стоят затворени вътре и нямаха какво друго да правят, освен да учат и да зяпат стари филми в библиотеката. Но Брет я обичаше. Управителите на общежитията палеха огньове в камините в общите салони, а учителите отменяха часовете в деня на първия сняг. Към 4 следобед вече ставаше тъмно и двете с Кели пиеха горещо какао с ментов шнапс и клюкарстваха за последните си любовни трепети. Брет определено беше сигурна, че няма да пие какао с Кели тази зима — та те едва си проговаряха и дума — но пък може би щеше да го прави с някой друг. Гола.

Тъкмо когато подмина две дебели катерици, които се боричкаха заради някаква бисквитка, телефонът й изжужа и получи съобщение. „Сори, че прекъснахме вчера — пишеше сестра й. — Обичам те!“

Брет бързо набра номера на Бри и изчака включването на гласовата й поща. „Отивам на вечеря с Далтън — прошепна в микрофона. — Ревнувай. Ама много“. После натисна „Край“.

Брет влезе в офиса на администрацията със свит на топка стомах. Лобито беше празно. Върху огромната тикова масичка за кафе бяха спретнато подредени издания на „Ню Йоркър“, „Иконъмист“ и „Нешънъл Джеографик“. От уредбата се лееше симфония на Вивалди. Старият черешов под заскърца под черните ботуши „Джими Чу“ с висок ток, докато Брет се приближаваше към около 50-годишната главна администраторка, г-жа Тълингтън.

— Имам нужда от пропуск за тази нощ — каза Брет небрежно. И тъй като човек винаги имаше нужда от основателна причина за подобно нещо, добави: — Ще придружавам чичо си на едно тайно наддаване в Хъдзън, за антични руски произведения на изкуството и яйца „Фаберже“.

Брет знаеше, че една лъжа звучеше много по-убедително, когато бе наблъскана с дребни смешни детайли. Г-жа Тълингтън погледна към нея над очилата си с рамки от черупка на костенурка. Бръчките покрай устата й се извиха неодобрително. Брет беше облечена в черна пола „Армани“ на тънки бели райета, с цепка отстрани. Устните й бяха оцветени в ярко ален цвят, бледите й ръце бяха голи, а деколтето на копринения й топ се спускаше толкова надолу, че почти разкриваше дизайнерския й черен дантелен сутиен. Най-накрая г-жа Тълингтън издаде пропуска.

— Приятно прекарване с яйцата — каза тя сухо и официално. — И с чичо ви. Толкова е хубаво, че вие, момичета, поддържате близки отношения със семействата си.

Би станало интересно, ако г-жа Тълингтън си направеше труда да погледне през прозореца. Щеше да види как Брет се качва в ловджийско зелен „Ягуар“, модел от 57-ма година — кола, която категорично няма начин да принадлежи на нейния чичо, безработен актьор около четирийсетте, понастоящем личен треньор на отпуснати млади майки във фитнеса „Боди Илектрик“ в Парамус.

Ерик беше облякъл тъмносини дънки „Трю Рилиджън“ и фина бяла риза. Брет покри коленете с полата си и се почувства някак прекалено нагласена.

— Изглеждаш много добре — усмихна се Ерик и сграбчи скоростния лост.

— Мерси.

От CD плеъра се носеше песен на „Зигър Рос“. Прозорците бяха смъкнати до долу и хладният бриз на късното лято се плъзгаше вътре. Докато се спускаха по главния хълм на „Уейвърли“, покрай училищните игрища, Брет внезапно потръпна и се почувства дезориентирана. Сякаш напускаха Академията завинаги, без никога да се върнат. Нещастници. Тя си представи как всички в момента се настаняваха в залата за вечеря. Всяка седмица в четвъртък сервираха спагети с воднист доматен сос и противно пържено пиле.

Тя погледна крадешком към профила на Ерик — леко вирнатият му нос и перфектната, брадясала, точно колкото е необходимо, челюст — а после се загледа надолу към платинената гривна с рехава плетка, която той носеше на дясната си китка. Брет реши, че сигурно е подарък от момиче.

— На прапрапрадядо ми е била — обясни той, улавяйки погледа й и завъртя гривната около ръката си. — Харесва ли ти?

— Да — отговори тя, останала без дъх. На практика тази гривна се явяваше американско национално съкровище. — Красива е.

Те напуснаха територията на „Уейвърли“ и влязоха в града — една главна улица с малки и старомодни лампи от ковано желязо, магазин за художествени произведения, цветар, бръснарница с типичния знак в бяло, синьо и червено отпред и няколко тухлени къщи, това беше всичко. Брет беше решила, че отиват в „Малкия петел“ — мястото, където те завлича винаги семейството за Деня на родителите, защото е превзето и френско, и единственото в радиус от километри, където се сервира гъши дроб. „Ягуар“-ът обаче се плъзна покрай ресторанта, без изобщо да забави ход. Профуча покрай мола на края на града; подмина Макдоналдс и синеплекса също.

— Предполагам, че трябваше първо да попитам — обърна се Ерик към Брет, — но до колко часа е пропускът ти?

— До полунощ — каза Брет. Беше шест часът.

— Това ни дава шест часа — усмихна се Ерик.

Той отби колата към един просторен паркинг, мина по някаква алея и после зави към голяма, бетонна квадратна сграда. Това беше летището на „Уейвърли“, където бе кацнала със самолета на собствените си родители няколко дни по-рано. На пистата наперено бе застинал в очакване малък самолет „Пайпър Кюб“. Мъж в зелено пилотско яке и футболна шапка „Бостън Ред Сокс“ стоеше до него и дъвчеше незапалена цигара. Двамата с Ерик си помахаха за поздрав.

— Къде отиваме? — настойчиво поиска да узнае Брет, а сърцето й препускаше. Не знаеше какво да очаква, но знаеше достатъчно, че да се вълнува. Щом това излизане започваше със самолет, кой знае докъде можеше да се стигне нататък. Боже мили!

Ерик угаси двигателя на автомобила.

— Мислех, че можем да си позволим нещо повече от пилешкия специалитет в „Малкия петел“.

— В „Линдисфарн“ ли отиваме? — попита мъжът с коженото яке.

— Точно така — отвърна Ерик.

Разбира се. Бяха се запътили към фамилното имение в Нюпорт. Брет едва се владееше. Беше като в оня сладникав филм „Дневниците на принцесата“. Само дето Брет беше по-готина от Ан Хатауей с мишето лице, пък и той беше Далтън!

Брет беше виждала „Линдисфарн“ само в холивудските репортажи, затова, когато самолетът докосна пистата в имението тя потръпна от чувството, че навлиза в бляскав мираж. Фамилният дом на семейство Далтън, с грандиозна океанска панорама, представляваше всъщност покрит с бръшлян каменен замък, с кулички, канали и с всичко останало. Тя си спомни, че в репортажа разправяха дори за някакъв рядък вид лебеди, който обитавал канала покрай замъка вместо алигатори, макар в момента да не се мяркаха никакви бели птици. Сигурно спяха. Когато слезе от самолета и стъпи върху еластичната, перфектно окосена морава, дори соленият океански въздух й се стори кралски. Отне им почти 10 минути, за да стигнат от площадката за кацане до къщата. Жълтият лабрадор на градинаря, Мишка, приятелски ги посрещна, а после бе извикан от стопанина си в далечината, който помаха на Ерик.

Ерик първо разведе Брет из имението. Въведе я в къщата през тежките тъмни дъбови порти, а после и във френския салон — кръгъл и с висок купол, осеян с бели фрески. Брет едва си поемаше въздух. Всичко, което можеше да се случи в живота й оттук нататък — като например да влезе във висшата училищна лига, да се премести в апартамент в най-луксозния манхатънски квартал „Трибека“ или да срещне президента на Франция — щеше да бледнее пред настоящия момент. Тя се намираше по средата на величествен френски салон и съзерцаваше огромните, мъгляви платна на Моне по стените.

Брет беше толкова впечатлена, че едва успя да запази концентрация, докато обикаляха от стая в стая. После се насочиха към задната част на имението, където беше къщата за гости — стара зелена постройка с огромна тераса отзад и с дървени стълби към океана. Повечето къщи за гости се състояха от малка дневна и спалня. Къщата за гости в „Линдисфарн“ обаче беше голяма, почти колкото семейния, съвсем немалък дом на родителите на Брет. Влязоха вътре и тя седна на големия удобен диван с дамаска на пъстри цветя. Докато Ерик се суетеше из кухнята, Брет се вгледа в белите стени, обсипани с картини на Уорхол. Ако Далтън изобщо имаха персонал — а тя беше сигурна, че разполагаха с такъв в изобилие — то той със сигурност умееше да не нарушава уединението на семейството.

Ерик опитно наля отлежало Бордо в две огромни, скъпи чаши. Изглежда не му пукаше, че възрастта на Брет не позволява легалната употреба на алкохол.

— В тази къща прекарвам по-голямата част от времето си, когато съм тук — обясни той и разклати виното в чашата си, пристъпвайки към широката веранда отвън.

Само на няколко крачки от тях вълните се разбиваха в скалите. Брет отпи голяма глътка вино. Какъв живот!

— Е — започна Ерик, — Брет Месършмит. Коя си ти?

Той я погледна по начин, твърде различен от начина, по който възрастните гледаха тийнейджърите и си мислеха, че все някога ще пораснат и тогава ще станат сериозни хора. Не, той я погледна напрегнато, все едно тя наистина означаваше нещо за него. Брет надигна отново чашата си и трескаво се опита да измисли брилянтен, но стегнат отговор. Коя беше Брет Месършмит?

— Ами… харесвам Дороти Паркър — отговори тя и веднага й се прииска да си прехапе езика. Държеше се като някоя суха, глупава и незряла ученичка.

— Наистина ли? — поинтересува се той и прехапа устната си, все едно си мислеше: „Не това исках да чуя“. — И какво друго? Разкажи ми за семейството си.

— Семейството ми? — тя почти се задави с думите в гърлото си. Това беше вероятно най-неприятният въпрос, който можеше да й бъде зададен. Усети как бузите й поруменяват. — Наистина не ми се говори за това.

— Защо? — той отпи от виното. — Мога ли да предположа?

— Давай — Брет сви рамене. Надяваше се, че изглежда невъзмутима, макар отвътре да й призляваше.

— Родителите ти се отнасят с теб като с принцеса и ти си разглезено малко чудовище.

— Може би — Брет надигна виното си и отвърна предпазливо: — Ти не си ли?

— Може би — усмихна се на свой ред той.

— Но… за да отговоря все пак на въпроса ти, да, разглезена съм — започна Брет.

Лъжливата семейна история за фермата в Ню Хемптън и благотворителните партита за подпомагане на застрашените видове птици беше готова на върха на езика й, но тя се спря. Нещо в начина, по който я гледаше Ерик, й вдъхна сигурност, че може да му се довери — независимо колко смущаваща можеше да бъде истината. Брет беше обзета от странно спокойствие.

— Къщата на моите родители… майка ми я създаде като копие на Версай — започна тя бавно. — Само дето се намира в… ами, в Ръмсън, Ню Джърси.

— Знам къде е Ръмсън — прекъсна я Ерик, — плавал съм дотам няколко пъти. Изглежда много подходящо място за прекарване на детството.

Тя го погледна изпитателно. Не личеше да й се подиграва. Отпи още една глътка, пое дълбоко въздух и продължи:

— В такъв случай сигурно си виждал къщата. Най-голямата е по крайбрежието. Родителите ми са малко като героите от онова шоу за семейство Сопрано, сещаш ли се? Дето са червиви с пари, но имат таланта да ги харчат по възможно най-идиотския начин? Е, такива са и нашите, но поне спазват закона. И вкусът им е по-лош, ако това изобщо е възможно.

— Значи любимият десен на майка ти е леопардовият? — закачи я Ерик.

— О, не, още по-зле. Зебровият. Той е навсякъде — ластични панталони, чорапи, бар столове. Невъобразимо. Сестра ми, която е моден редактор, е заплашвала много пъти, че ще се откаже официално от семейството.

Ерик се изхили.

— Моята майка си пада по кашмира — с шарки, които приличат на малки сперматозоиди.

— Ъхх — потърси се погнусено Брет.

Тя вече усещаше леко замайване, въпреки че беше изпила по-малко от чаша вино. Да разказва на Ерик за родителите си изглеждаше съвсем естествено. Брет се зачуди защо ли бе вярвала през всичките тези години, че щеше да е далеч по-добре за нея, ако можеше да се похвали с нормална по големина, сива каменна къща в Кейп Код и с две тойоти отпред, вместо с двата златни хамъра, тапицирани в еднаква зеброва кожа и с избродирани на облегалките за глава гигантски семейни инициали.

Да се отпуснеш и да говориш без задръжки беше изкушаващо приятно. Изпита желание да продължи.

— Майка ми носи розови диаманти и яде само трюфели „Линд“ и „Золофт“. Има седем малки, крехки кученца Чихуахуа, с еднакви зеброви каишки, които води със себе си навсякъде. А баща ми е пластичен хирург.

Дълго пазените тайни се изливаха от устата на Брет — не беше за вярване какво споделя с Ерик!

— Сериозно? — той подпря брадичка на дланта си. — Разкажи ми още.

— Добре — отвърна тя ентусиазирано. — Понякога баща ми кани на вечеря някои от по-известните си клиенти и тогава се приказват наистина отблъскващи неща. Като например как са изглеждали циците им преди операцията или какво се случва с всичката тлъстина, която изсмукват от хората.

Брет се чувстваше напълно свободна. Все едно се гмуркаше гола. Ерик се наведе напред и попита:

— И какво правят с нея?

— Използват отделни клетки — прошепна тя — за разни изследвания, знаеш.

— От сланина? — прошепна ужасено Ерик в отговор. Брет кимна.

— Ами, ъмм… да, но понякога просто я изхвърлят.

Той се облегна назад и се загледа в нея със замечтана усмивка.

— О, боже, това е толкова… освежаващо!

— Освежаващо?

Ерик се намести на дивана и зарея поглед навън към водата. Малка грациозна лодка се поклащаше върху вълните на може би 500 метра от брега.

— Повечето хора непрекъснато се опитват да се изтъкнат; дори децата в „Уейвърли“, които по принцип са по-изтъкнати от останалите. Искам да кажа, никой не е искрен по отношение на себе си и семейството си. Кого го е грижа дали баща ти е носител на Нобелова награда или изсмуква сланина от задниците на разни жени в Ню Джърси? Какво общо има това с теб?

Брет го изгледа продължително и после се съгласи:

— Да. Това е точно така.

Той отвърна на погледа й, след което кратко заключи:

— Ти си различна.

Брет срещна очите му и всичко вътре в нея сякаш щеше да се взриви.

— Ще ме извиниш ли — прочисти гърлото си тя. — Трябва да се обадя по телефона.

— Разбира се — Ерик дръпна стола си назад и със ставането си докосна лявото й бедро с ръка. Брет застина за секунда. Ръката му не се отмести. В този миг големият шкаф-часовник в дъното на стаята започна да отмерва часа и той се отдръпна.

Брет пристъпи върху влажната трева навън, запали цигара и изкачи бавно стълбите на дървена беседка, засенчена от люляци. Вдъхна сладкия цветен аромат и си пожела да не губи самообладание. Набра някакъв номер и след едно позвъняване отсреща се включи гласовата поща на Джеремая. „Йоо, не съм тук. Остави ми съобщение, нещастник!“ Биип. „Брет е — рязко каза тя в микрофона, омерзена от тъпия му запис. — Не мисля, че можем да се срещаме повече. Затова, ами… не идвай за партито след игрите за Черната събота. Не мога да ти обясня в момента, но така искам. Аз, ами, аз наистина съжалявам. Чао“.

Брет отново слезе на моравата. Ерик беше излязъл от къщата, разхождаше се с навити до коленете тъмни дънки и разсеяно въртеше в ръката си тумбеста чаша с коняк. Обширното небе се смрачаваше с пурпурен отблясък и малки светлинки играеха по водната повърхност. Брет чуваше как вълните се разбиват меко в брега и долови нежен, далечен звук на предупредителна морска сирена.

— Всичко наред ли е? — попита я той и взе цигарата й, за да си дръпне.

Тя кимна. После Ерик посочи безмълвно по посока на звука, към зелената премигваща светлина.

— Това там е моята яхта. Нямам часове в петък и си мислех да дойда с нея до Академията.

— Харесва ми зелената светлинка — замечтано промълви Брет. — Напомня ми на „Великият Гетсби“. Когато Гетсби търсеше с поглед включена светлина на палубата на Дейзи, сещаш ли се?

— Да — отговори Ерик. — Може би и аз трябва да я включа, когато пусна котва до „Уейвърли“?

Брет се опита да скрие усмивката си.

— Кой мислиш, че ще се оглежда за нея? — попита го тя, но от израза на лицето му можеше да се досети, че той имаше предвид едно много специално момиче от Ръмсън, Ню Джърси.