Сесили фон Зигесар
Новачката (10)

10

Има неща, които един бухал от „Уейвърли“ не яде. Просто така.

„Вие сте част от една велика традиция“ — дълбокият, всепроникващ глас на декан Меримаунт гърмеше и тътнеше из параклиса. Всички разправяха, че Меримаунт бил велик революционер през седемдесетте; че бил редовен член на МЕНСА, но за Джени той изглеждаше по-скоро като детски треньор, който кара миниван „Додж“, отколкото като декан на престижно училище. Посивяващите му, сресани назад кичури, бяха залепнали за потното му теме. Зад него се беше настанила управата на „Уейвърли“, нагласена в училищните униформи — вратовръзка в червено-кафяво и синьо, червено-кафяво сако, бяла риза, панталони. Обичайно учениците бяха длъжни да носят само саката, с каквото искат отдолу, но на първата среща за годината, в църквата, всички трябваше да имат и вратовръзки, включително момичетата. Полууиндзорският възел на Джени беше доста нескопосан. Тя въздъхна. Баща й беше собственик на една-едничка вратовръзка, цялата покрита с паяжини. Не беше го разпитвала никога за произхода й, но вероятно я притежаваше от времето, когато самият той е бил първокурсник.

Цялата Академия се беше събрала за речта на декана по случай официалното начало на учебната година, както и за първата официална училищна вечеря след нея. Църквата беше претъпкана; миришеше на тийнейджърски тела и на крака.

Миналата нощ Джени бе събудила Хийт дотолкова, че да успее да го замъкне на стълбите пред „Ричардс“ и след това беше допълзяла изтощена до „Дъмбъртън“. Кели или Брет бяха изтръгнали посред нощ кабела на радиото-будилник, за да си зареждат телефоните, но слава богу, църковната камбана я събуди навреме за хокейните проби. Всеки ученик в „Уейвърли“ трябваше да спортува нещо и Джени беше избрала хокей на трева, защото изглеждаше най-традиционен за един пансион. Планираше да се запише и на лакрос^[1] през пролетта, пак по същата причина. Джени дори нямаше хокеен стик, но Алис Смайл — треньорката с вид на булдог — беше намерила резервен стик „Кранбери“ в склада и малко след това Джени откри, че се чувства съвсем на мястото си на терена. „Сигурна ли си, че никога не си играла хокей в училищен отбор?“, беше я попитала тренер Смайл. Като че Джени би могла да забрави. Центърът на противниковия отбор, Кинли, която Джени бе срещнала предната вечер на партито, промърмори: „Добро движение“, докато Джени тичаше в тръс обратно към страничната линия. Можеше пък и да успее да влезе в отбора!

— Тази година има нови попълнения в нашия съвет, които бих искал да представя — обяви деканът. Джени погледна часовника си. Бяха тук вече 40 минути: пяха училищния химн на „Уейвърли“, после спортния химн на „Уейвърли“, бяха казали „Уейвърли“ молитвата към Св. Франциск и бяха ръкопляскали на всеки от училищните префекти — нещо като директори на всеки клас — които деканът официално представи. Джени умираше от глад.

— Първо, възпитаникът на „Уейвърли“ и отскоро дипломант на „Браун“, г-н Ерик Далтън. Той ще бъде новият професор по антична история на началния и среден курс, а също и съветник към Дисциплинарната комисия. Както и новият помощник-треньор на мъжкия отбор по гребане. Добре дошъл, г-н Далтън!

Всички заръкопляскаха чинно. Джени се загледа тайно в Брет, която трябваше да стане и да помаха на младшите класове два реда по-напред, чийто префект щеше да бъде. Видя я как сръга брюнетката до нея при вида на г-н Далтън и как оформи безгласно с устни думите: „Мили боже!“

— Бих искал топло да приветствам и всички нови ученици и първокурсници — „Уейвърли“ е вашият нов дом, а ние сме вашето ново семейство — продължи Меримаунт. — И накрая… заповядайте на вечерята!

Тълпата избухна в аплаузи и бухукания и се заизлива навън от църквата през голямата морава към залата за вечеря. Джени затаи дъх, щом влезе в салона — отвътре залата приличаше на английска катедрала. Стените бяха покрити със снимки на класове, още от далечната 1903, а също и на Максимилиян Уейвърли, основателят на Академията.

Учениците се рояха наоколо, целуваха се и се поздравяваха с пляскане на високо вдигнатите си ръце. Джени не беше сигурна какво трябва да прави и къде изобщо трябва да седне. Тогава чу до себе си:

— Малка лудница е тук, а?

Тя се обърна с надеждата, че Хийт най-накрая се е появил. Вместо това обаче, до нея стоеше момчето със статива, което беше срещнала на моравата вчера с Ивон. Изи. Поне това беше името, което й се стори, че спомена Ивон.

Косата му беше толкова кафява, че чак черна, а очите — дълбоко сини. Под училищното сако беше облечен в износена зелена тениска с жълт силует на подкова. Беше от типа на шикозните тениски, които се продаваха по 65 долара в „Барнис“, но тази определено приличаше на истинска класика. Гласът му беше дрезгав, с акцент, който тя не можа да разпознае.

— Така е, да — съгласи се Джени. Отстъпи настрани, за да го пропусне да мине. Скицник от луксозната марка „Смитсън от Бонд Стрийт“ се подаваше от зелената му правоъгълна чанта от груб плат. Върху корицата беше закрепен един-единствен лист, със скицирани очи, носове и устни. — Портрети ли рисуваш?

— Ами, да… А ти?

— О… ъммм, да, и аз — Джени се опита тихомълком да се стегне. „Вече си Новата Джени“, наложи се да си напомни.

— Супер — Изи шляпна ръка с някакво момче, което тъкмо беше влязло. — Е, ще се видим по-късно — усмихна се той.

— Хей — познат глас я повика някъде отзад. Тя се обърна и се усмихна на Брендън, който изглеждаше още по-чист и готин от предния ден (ако това изобщо беше възможно), в червено-кафявото си сако и вратовръзка на райета. — Това е официална вечеря, разпределили са местата предварително. Ти си на моята маса.

— Благодаря — Джени се усмихна признателно и го последва през претъпканата зала. — И така, докога продължи партито снощи?

— О, както обикновено — очите на Брендън се стрелнаха към пода. — Аз дори не те видях, прибрала си се рано?

— Ами, да — Джени прехапа долната си устна.

Те стигнаха до маса, на която вече седяха двама ученика — едно много високо момче с халка на носа и много високо момиче, чието ъгловато лице, големи, широко разположени очи и гъста кафява коса категорично говореха за добро, класическо потекло.

— Това е Райън Рейнълдс, а това е Бени Кънингам.

— Видях те на купона снощи. Аз съм Джени — усмихна се тя към Бени.

— Точно така — Бени кимна и хвърли многозначителен поглед към Райън.

Джени свали училищното сако, с което й беше супер горещо, и го метна върху стола си.

— Не можеш да правиш това! — просъска Бени. — Управата ще откачи!

— О!… — Джени бързо нахлузи сакото отново. Огледа се из залата — повечето ученици вече бяха по масите. Със сака.

— Оглеждаш се за Хийт? — избъбри Бени и си изпроси яко сръгване в ребрата от Райън.

— Ами — Джени разтърси колосаната си червено-кафява салфетка от плат с надеждата, че лицето й не е в същия цвят, — да. Той беше… той беше малко… уморен снощи. Помогнах му да се прибере.

— Кажи „пиян“ по-добре — засмя се Райън. — Както и да е. Брендън, вълнуваш ли се от предстоящата Черна събота? — попита той, забивайки ножа си в масата.

— Какво е Черна събота? — полюбопитства Джени.

— Не си представяй кой знае какво — засмя се Брендън. — По време на Черната събота всички спортни отбори от „Св. Луций“ се изсипват в „Уейвърли“ и настъпват масови кръвопролития. Отборите го приемат наистина сериозно, понеже се предполага, че трябва много да се мразим взаимно. Нещо като поредната традиция. Ти ще играеш хокей на трева, нали?

— Да — усмихна се Джени, която никога преди не беше участвала в отбор. — Пробите бяха днес.

— Е, женският хокеен отбор ще участва, както и футболните отбори. Когато всичко свърши, децата и от двете училища купонясват яко на тайно парти, чието място не е известно до последния момент.

— Обикновено партито организира Хийт — докладва Бени, докато затягаше на китката си сребърната гривна „Тифани“. — Но той сигурно вече ти е казал.

Учениците, които отговаряха за сервирането — в бели колосани оксфордски ризи и изгладени сиви памучни панталони — разнасяха по масите големи, кремави на цвят чинии, пълни със сьомга на грил, маринована в меден сос „Уасаби“. Това беше доста по-добре от кулинарните експерименти на баща й, чийто резултат беше лазанята с агнешко и ананаси, и с водка фламбе.

— О, господи… Това мирише вкусно! — Джени грабна вилицата си и отхапа голямо парче. — Ммммм!

— Леле, ти ядеш сьомга?! — едно момче се подпря на лакти върху масата до нея. Хийт. Най-после.

— Здрасти — тя закри пълната си уста с ръка.

— Никой не яде сьомга — подигравателно каза той. Нямаше и помен от любвеобилния, Ти-си-секс-богиня ореол, който й беше предложил предната вечер.

Очите на Джени се разшириха. Тя се огледа наоколо и да, наистина, никой не беше докоснал рибата в чинията си.

— Но защо? Какво й е?

Брендън се обърна към нея:

— Не, тя си е добре. Хората просто… не я ядат. Не знам защо. Просто така.

— Джени? — някой я потупа по гърба. Тя се обърна и видя Ивон — момичето, което я беше завело до „Дъмбъртън“ вчера. Мръснорусата й коса беше прибрана на два снопа встрани, с помощта на клипсове от черупка на костенурка, а бледосините й очи гледаха налудничаво и отнесено, също както вчера.

— Мога ли да говоря с теб? — Ивон погледна нервно към останалите на масата. — В коридора?

Райън и Бени си размениха по още един многозначителен поглед. Джени сви рамене и сложи салфетката си върху рибата. „Новата Джени не се смущава тъй лесно“, каза си наум. И какво от това, че никой не искал да яде риба? Новата Джени прави това, което си поиска.

Ивон я поведе навън, към входното фоайе на залата за вечеря.

— Надявам се, че не е нещо за джазовия ансамбъл — заяви Джени директно. — Защото не съм особено заинтригувана. На практика съм музикален инвалид.

— Не, не е за това. Аз… ами, аз дочух някои неща за теб, които смятам, че е редно да знаеш.

— Моля? — Джени почти се задави. И преди беше изслушвала подобни Аз-мисля-че-трябва-да-знаеш речи… Почти винаги се бе оказвало, че са посветени на факти, които всъщност тя никога не би искала да научава.

— Всички си разменят съобщения за теб.

— Какви? — настойчиво попита Джени. Ивон дълбоко пое дъх:

— Разправят, че си била стриптийзьорка и си се събличала срещу… ами, срещу един долар. И че си нещо като нюйоркска секс легенда. И още, че вече си спала с някого тук, в „Уейвърли“.

— Моля?! — почти изписка Джени. Изведнъж фоайето й се видя мрачно и мъгливо. — С кого?! Искам да кажа, кой разправя тези неща?

Ивон заби поглед в земята.

— Момчето, което беше на твоята маса. Хийт Феро. Не знам дали изобщо си се запознала с него, но той…

Джени видя червена мъгла пред очите си. Хийт. „Не може да е истина“.

— Аз не вярвам — каза отривисто Ивон и размаха ръка.

— Благодаря ти — отвърна с изтънял гласец Джени.

— Трябва да тръгвам сега, извини ме! — Ивон се обърна и се втурна навън.

Джени се облегна на стената, почувства се дезориентирана и замаяна. Хийт. Цялото й тяло се разлюля в порив на гняв и ужас. Нима Хийт беше съсипал доброто й бъдеще в това училище, още преди то да е започнало? Брендън се появи под извитата арка на вратата, погледна я и направи загрижена гримаса.

— Добре ли си?

— Трябва да… — преди да завърши изречението си, Джени се извърна внезапно и побягна навън. Тичаше задъхано през влажната зелена морава; искаше й се да може да се издигне и да отлети като някой от онези дебели, стари, големи рогати бухали. Старинните постройки на „Уейвърли“ се издигаха от едната й страна, а прозорците им се взираха в нея заплашително. Хапката сьомга се разбунтува в стомаха й и я накара да забави стъпки. Мечтаеше да дойде в този пансион и да започне отначало, на чисто. Да стане момичето, което винаги бе искала да бъде — една нова, по-впечатляваща версия на самата себе си. Щеше да е доста по-трудно, отколкото бе очаквала.

 

 

OwlNet Instant Message Inbox

ИзиУолш: Отвън съм. Провери дали брегът е чист.

КелиВърнън: Чакай малко…

КелиВърнън: ОК, сега сложих ухо на вратата на Анджелика — ТВ-то е силно. Всичко изглежда наред.

ИзиУолш: Супер. Идв.сл.1 мин.