Пол Ливайн
Излъжи ме два пъти (9)

9.
El amor es ciego^[1]

 

Силвестър Хюстън Конклин задряма пред телевизора, докато гледаше как Клинт Истууд гърми по петима злодеи в някаква закусвалня. Преди това Кип беше изгълтал двойна порция спагети с кюфтета и чаша плодов шейк. Давах му белтъчини и въглехидрати, та да понатрупа маса. Вчера пък бяхме на кафяв ориз, задушена риба и сурови зеленчуци заради целулозата. Аз готвех, той си изяждаше всичко. За награда го черпех по половин бира.

Сега клюмаше на дивана, затова го отнесох горе в гостната, усещайки топлото му телце до гърдите си. Завих го, дръпнах чаршафа до брадичката и отметнах русите кичури от челото му. Изпитвах най-благи вуйчовски, а може би и направо бащински чувства. Кип се размърда, отвори леко очи и попита:

— Ама наистина ли заплаши да натъпчеш бастун в задника на щатския прокурор?

— Признавам.

— Такъв е гадняр…

— Голям гадняр — съгласих се аз. — Да го беше видял как се перчеше с онзи бастун.

— Като Реймънд Бър в „Място под слънцето“ или Евърет Слоун в „Дамата от Шанхай“. — Той се пресегна изпод завивката и стисна ръката ми. — Много ми е хубаво като разказваш разни работи за лека нощ, вуйчо Джейк.

— А пък на мен ми е много хубаво, че си тук. Хайде сега да гасим лампите.

Очите му пак се затваряха. Той насочи показалец насреща ми.

— Ха си мръднал, ха те застрелях.

И моментално заспа. Обиколих из стаята да събера купищата разхвърляни гащета, чорапи и тениски. После се измъкнах на пръсти и безшумно затворих вратата. Метнах дрехите в пералнята и сипах двойна доза от онзи прах, дето уж превръщал и най-страшните петна в хигиенични, лъскави молекули. Явно Кип започваше да постига онова, което не бе успяла да извърши нито една от стотиците умни и привлекателни млади жени — преобразяваше ме в цивилизован човек.

Бях надул вентилатора до дупка и през отворените прозорци подухваше лек ветрец, но в субтропичната ми спалня пак беше непоносимо горещо. Обикновено нощем се унасям от шумоленето на палмови вейки отвън край стените и воя на полицейски сирени из Коконът Гроув оттатък Дъглас Роуд. Сигурно съм последният местен жител без климатик, но така ми харесва. Старата къща от коралова скала на Къмкуот стрийт е обкръжена от няколко улички с прелестни имена. Само на две крачки са Лавър, Авокадо и Какао стрийт. Къщата е разположена сред тясното дворче така, че да поема прохлада от югоизточните ветрове, засенчват я гъстите корони на дъбове, черници и палми, но въпреки всичко летните нощи са горещи и душни.

Лежах гол по гръб, слушах глухото фучене на вентилатора, съпроводено от тропота на пералнята, и усещах как потта се стича по гърдите ми. По някое време задрямах и сънувах наниз от разпокъсани сцени. Брадясал каубой с пончо яздеше черен кон из равнините. Джоу-Джоу Баросо се смееше весело върху черния диван в апартамента на майка си, но смехът изведнъж стана зловещ и внезапно насреща ми се ухили Ейб Соколов с целия си чар на доберман пинчер.

Някой каза нещо, само че кой? Някой се оплакваше. Трябва да направиш нещо с тая врата, Джейк. Добре де, добре. Преобърнах се на другата страна и опитах да догоня сънищата. Някой запали цигара. Я виж ти, вече сънувах и миризми.

Изведнъж се разсъмна. Или може би не. Зората не те блъска изведнъж със сто и петдесет вата право в лицето. Замижах.

— Трябва да си заключваш вратата — рече гласът. Лампата щракна и изгасна. — Извинявай, че те будя, но излизам само нощем.

— Шушумига! Ти ли си?

На фона на съседските луминесцентни лампи се очерта облак цигарен дим с неясен силует в него.

— Не е Дракула, ако това питаш — отговори Баросо Шушумигата.

— Ах ти, копеле — възкликнах аз. — Неблагодарно, егоистично копеле. След всичко, което съм сторил за теб…

— Нали ти се извиних. Хайде, заспивай.

— Нямам нищо против да ме будиш. Ама за какъв дявол си ми използвал името в оная планинска компания?

— Божичко, Джейк, за тая дреболия ли се ядосваш? — изхленчи той. Както повечето мошеници, Шушумигата умееше да внушава на своите жертви, че са го наскърбили жестоко. — И това ли ще ми натякваш сега? А пък аз си мислех, че ще те зарадвам.

— Друг път недей да ме радваш.

— Канех се да ти кажа, Джейк, наистина се канех. Трябваше малко да разкрасим документите. Просто взех назаем доброто ти име, това е.

— Добре, сега искам да си ми го върнеш.

— Стига де, Джейк, ще поправим документите. Чудо голямо!

— Ти може така да си мислиш, но в адвокатското дружество ще са на друго мнение. Да не говорим за Ейб Соколов.

Той смачка цигарата в един декоративен пепелник и седна на ръба на леглото ми.

— Джейк, нуждая се от помощ.

— Аз също. Соколов смята, че съм убил Кайл Хорнбак по твоя поръчка или по собствена инициатива. Направо не го разбирам тоя човек.

— Шегуваш се.

— Не се шегувам, а Ейб няма чувство за хумор.

— Божичко, искаш да кажеш, че съм под подозрение.

Както винаги Шушумигата се тревожеше предимно за себе си.

— Обикновено става така, когато човек избяга от мястото на убийство — казах аз. — Какво си търсил снощи при мен, по дяволите?

— Опитах се да пристигна преди да тръгнеш за плажа. Предполагах, че подслушват телефона ми, значи щяха да ни търсят на Оушън Драйв. Потеглих нататък, после направих обратен завой и подкарах насам, но когато пристигнах, вече те нямаше.

— Кой те подслушва? Каква е тази история?

— Не знам, но преди да убият Хорнбак, някой ме следеше. Сигурен съм.

Усетих го, че трепери в тъмното.

— Както и да е, блъснах вратата с рамо и влязох — продължи той. — Беше тъмно, но забелязах нещо да се върти. Не разбрах какво е, затова включих лампата. Jesus Cristo^[2], едва не припаднах. Без малко да се издрайфам. Никога не бях виждал такава страхотия. Изгасих лампата и избягах. Боях се, че убиецът е в къщата и ще ме подгони. Прибрах се у дома, грабнах малко багаж и изчезнах. Снощи спах в колата на едно от островчетата.

Той се приведе към мен. Лъхна ме мирис на цигари и пот.

— Джейк, кой би сторил подобно нещо? Чакай малко! Дай да върнем назад. Какво търсеше Кайл тук?

— Нямам представа. Може да е убит другаде и да са го подхвърлили, за да ни натопят.

— Не. Една съседка го е видяла да пристига с такси. Убиецът най-напред го упоил с барбитурати, после го удушил и накрая го закачил горе.

Станах от леглото и нахлузих чифт избелели спортни гащета с емблемата на Пенсилванския университет. После пристъпих до прозореца и вдъхнах нощния въздух. Тежкият аромат на жасмин беше много приятен след миризмите на Шушумигата.

— Какво търсеше Кайл тук? — повторих аз. — С теб ли трябваше да се срещне, или с мен? Знаеше ли, че ще си тук и кой още знаеше?

— Много въпроси задаваш.

— И най-важното: кой искаше да го убие?

— Освен мен ли? — тихо попита Шушумигата.

Позамислих се, след това отговорих:

— Не, да започнем от теб.

— Е, вярно, мислех си да го претрепя, но разбира се това бяха само фантазии.

— Разбира се.

— Така де, той се канеше да ме изпорти. Знаеш ли, че за днес имаше среща със Соколов?

— Аз знам, но ти откъде разбра?

— Кайл ми каза.

Аха!

— Кога?

— Вчера сутринта.

Шушумигата понечи да каже още нещо, но изведнъж млъкна. Може би искаше да му вадя думите с ченгел.

— Вчера сутринта — повторих аз. Понякога повторенията действат стимулиращо на свидетелите. Сякаш натискаш бутона на помпата и изведнъж плисва поток от думи.

— Да — каза Шушумигата. — Седях си у дома и четях неделния вестник, когато той позвъни. Каза ми, че днес рано сутрин ще иде право при Соколов, ако не получи от мен компенсация.

— В долари ли трябваше да е компенсацията?

— Mucho^[3] долари. Петстотин хиляди.

Подсвирнах.

— А ти какво отговори?

— Попитах го дали ще приеме чек. После му рекох: „Chingate! Начукай си го и на теб, и на коня, дето те е докарал“. След като се успокоих, казах, че ще му се обадя с контрапредложение, но първо искам да пообмисля нещата.

— И да поговориш с адвоката си — допълних аз.

— Да.

— И му каза, че вечерта имаш среща с мен.

Шушумигата се поколеба, после кимна. Измъкна отнякъде цигара и я запали.

— Да, казах му. Но не казах къде. И не съм го канил тук на еспресо и pastelitos^[4].

Отметнах глава и отправих към него изпитателен, може би дори обвинителен поглед.

— Честна дума, Джейк. За какво да го каня? Исках да поговоря с теб. Дявол да го вземе, очаквах при следващата ни среща Кайл да се домъкне с микрофон под ризата. Ако се опитах да го подкупя, щяха да ми лепнат подстрекателство, подкуп или възпрепятстване на разследването. Трябваше ми съвет, преди да говоря с него.

Двамата помълчахме и аз се замислих. Кой искаше да убие Хорнбак? Освен Шушумигата. И кой искаше да накисне Шушумигата, а може би и мен? Вентилаторът продължаваше безконечните си обиколки, разсичайки като със сабя струйките цигарен дим. Пералнята отдавна бе млъкнала, а в храстите зад прозореца присмехулникът пееше сутрешните си песни.

— Кой е Кит Карсън Симарон? — попитах аз.

Шушумигата се усмихна печално в металносивите лъчи на идващата зора.

— Виж, това е дълга история.

 

 

Докато минавахме в кухнята, над източния хоризонт се разля розово сияние. Направих на Шушумигата cafe con leche^[5], а за себе си изстисках пресен сок от грейпфрут. Той ме помоли да изпържа четири яйца, но аз отговорих, че секретар-ковчежниците не вършат такива работи. Препекох му няколко филийки ръжен хляб и той ги излапа със сирене и бурканче от бабиното сладко от гуава. Аз пък си стоплих в микровълновата печка малко от снощните спагети.

— Кит Карсън Симарон — изрече Шушумигата с пълна уста. Името сякаш му доставяше удоволствие. — Нали си спомняш как би шута на Хосефина?

— Прекаляваш — рекох аз. — Просто се разделихме, това е.

— Ти я разкара. Всичко помня, нали и аз бях там. Заряза я като лош навик. Не те упреквам, имай предвид. След това беше вкисната цяла година.

— Добре де, няма да споря. Какво общо има това със Симарон?

— По-добре питай Хоси.

— Тя познава ли го? Когато Соколов спомена за Симарон, Джоу-Джоу дори не мигна.

— Е, едва ли би си признала, че без малко не стана мисис Симарон от област Питкин, щат Колорадо.

— Какво?

— Той я заряза пред олтара, или по-точно в хамбара, защото щяха да се женят в неговото ранчо. Разби й сърцето, Джейк, или по-точно щеше да го разбие, ако тя имаше такъв орган. Знаеш ли, само двама мъже съм запознал със сестра си — теб и Симарон. И от двама ви не получи нищо друго, освен болка.

— Това ми прилича на нейна приказка.

— Verdad^[6]. Цитирам нейните думи.

— Разкажи ми за него.

— Той беше богат, но през осемдесетте години затъна чак до каубойската шапка в заеми за издирване на нефт и газ. Когато пазарът се продъни, загуби всичко, освен ранчото в Колорадо. Така или иначе, по онова време вече беше зарязал сестра ми и оттогава насам тя не е погледнала мъж.

— Значи ти си ги запознал?

— С него въртяхме бизнес — продължи Шушумигата, — докато още можеше да изтегли милиони на кредит. Той пое финансирането на подводната ми експедиция край островите. Купи екипировката, плати на водолазите, осигури рекламата. Аз бях мозъкът, той — банката.

Канех се да подхвърля някоя язвителна забележка за ума на банкера, но Шушумигата продължаваше да говори.

— Ех, мама му стара, да можеше да го видиш. Изтърси ми се на Шугарлоуф Кий с ръчно шити каубойски ботуши и десетина кила сребро по колана. По-висок е от теб и носи грамадна черна шапка с перо — с нея сигурно стърчеше доста над двата метра. Свиква той целия екипаж и почва да черпи, а парите вади от дебела пачка в ботуша.

— И Джоу-Джоу си е паднала по такъв тип? — смаях се аз.

— El amor es ciego. Любовта е сляпа, приятелю.

— Заради онази история те дадоха под съд.

— Да, но не ме осъдиха, благодарение на Кит. Той ме отърва.

— Какво стана?

Шушумигата тъжно поклати глава.

— На шелфа край Бахамските острови открихме три галеона, тъпкани догоре с монети и статуетки. Чиста стойност седем милиона след приспадане на разноските.

— Какво лошо има в това?

— Преди да почне операцията, аз взех двайсет процента от акциите, още толкова дадох на Симарон и продадох останалото.

— Пак не разбирам.

— Шейсетте процента, дето ги продадох… ами, продадох ги около четири пъти.

— Мамка му!

— Да, наложи се да дам на инвеститорите нашите дялове, а освен това Симарон покри недостига от осемстотин бона, за да не идем в затвора. — Шушумигата се разсмя, очевидно смаян от собствения си лош късмет. — Откъде да знам, че ще намерим нещо? За пръв път ми се случваше далаверата да проработи.

— Също като в „Продуцентите“ — обади се иззад мен нечий глас.

Обърнах се. На прага стоеше Кип по гащета, с подпухнала от сън физиономия.

— Зиро Мостъл организира премиерата на една пиеса и беше сигурен, че ще се провали, затова я продаде на продуцентите няколко пъти и когато дойде успехът, онези му го нашибаха.

— Не казвай „нашибаха“ — скастрих го аз.

— Точно така — подкрепи ме Шушумигата. — Казвай „начукаха“. „Шибам“ не звучи изискано, а за да успееш в бизнеса, моето момче, трябва да бъдеш изискан.

— Все тая — каза Кип. — Мостъл се издъни и рече на Джин Уайлдър: „Толкова внимавах. Подбрах калпава пиеса, калпав режисьор, калпави артисти. Къде не можах да сбъркам?“.

— Страхотно — възкликна Шушумигата. — Това момче е артист по рождение. Мога да му уредя кариерата.

Кип грабна от лавицата кутия царевични пръчици, седна зад масата и наостри уши. Ако слушаше както трябва, като нищо щеше да се научи на бизнес.

— Всъщност „Съкровищницата на Скалистите планини“ беше идея на Симарон — каза Шушумигата. — В добрите си времена той беше закупил концесии за издирване на минерали из цяло Колорадо.

— Но как смяташе да ги финансира? Нали казваш, че бил разорен.

— Така е. Затова обикалям да продавам дялове. Инвеститорите ще финансират проучванията. Но слушай, Джейк, това не е геоложко дружество. По дяволите, при днешните цени на среброто и златото добивът просто не покрива разноските. Пък и еколозите има да ни мотаят години наред, додето направим първата копка. Но ние търсим друго. Вече добито злато и сребро. То е там, Джейк, складирано в стари галерии, укрито из пещери, заровено под планините. Имаме карти. Имаме сателитни снимки, които могат да се закупят от правителството. Имаме чувствителни прибори, най-модерна апаратура, тъй че каквото и да се случи, няма как да загубим.

— Каквото и да се случи ли?

— Ако открием нещо, всички печелят, и то здравата. Ако ли не, ние със Симарон все пак получаваме възнаграждение за труда от инвеститорите. И най-хубавото е, че всичко върви по закон.

Аз гледах как Кип внимателно срязва един портокал на четвъртинки и започва да ги смуче.

— Аха…

— Добре де, малко пораздухме приказките около теб и може да не сме били съвсем точни относно моята биография, но ти казвам, бизнесът е съвсем реален. Честна дума, Джейк. Повярвай ми.

Искаше ми се да му повярвам, но не беше толкова лесно. Понякога ми се случва да имам работа с прокурорски свидетел, на когото са обещали амнистия. За да предупредя съдебните заседатели да внимават, в заключителната си реч им разказвам приказката за селянина, който посред зима намерил замръзнала гърмяща змия. — „Моля те, не ме убивай — рекла змията. — Почти съм умряла от студ. Прибери ме и ми спаси живота.“ Но селянинът се боял. „Ако те стопля, ще ме ухапеш.“ Змията поклатила глава и отвърнала: „Обещавам да не те хапя“. Тогава селянинът отнесъл змията в дома си, затоплил я и не щеш ли, тя го ухапала. Умирайки, селянинът изпъшкал: „Как можа да ми сториш това? Нали обеща…“.

На това място млъквам за миг и поглеждам втренчено заседателите. „Да — рекла змията, — но когато дадох това обещание, ти знаеше, че съм змия.“ Сега гледах по същия начин своя клиент.

— Стига бе, Джейк, не ми ли вярваш?

— Вярвам ти — казах аз и много ми се искаше да е така. — Тогава с какво те заплашваше Хорнбак? Какво щеше да каже на Соколов?

— Това си беше чист блъф. И друг път е продавал мои акции, затова предполагаше, че има някаква шашма. По дяволите, какво друго да мисли? Както и да е, заплашваше да пропее, но всъщност не разполагаше с нищо.

— Знаеш ли ако някой пропее, какво го правя? — попита Кип и по невинното му младежко лице плъзна зловеща усмивка.

— Ъ? — сепна се Шушумигата.

Кип хищно оголи зъби.

— Пускам му един куршум в корема, та дълго да лежи и да си спомня.

— Какви са тия шибани приказки?

— На Ричард Уидмарк от „Смъртоносна целувка“ — обясни Кип. — И не се казва „шибани“.