Пол Ливайн
Излъжи ме два пъти (19)

19.
Щъркелът и змията

— Пусни момчето — казах аз и се изправих.

Симарон пусна Кип на пода. Момчето изглеждаше готово да се разплаче.

— Опитах се да извикам.

— Няма нищо — казах аз.

— Опитах се да те предупредя, вуйчо Джейк, ама тоя грамаден негодник ме сграбчи изневиделица. Ако го бях видял, щях да го ритна по топките. — Когато са изплашени, някои хора онемяват. На други не можеш да им затвориш устата. Кип беше от вторите. — Да ти кажа, той е по-грозен от Майк Мазурки в „Някои го предпочитат горещо“ и…

— Добре, Кип. Сега бягай оттук.

— … по-грозен от Ричард Кил с железните зъби в „Шпионинът, който ме обичаше“ и по-зъл от Алън Рикман в „Умирай трудно“.

— Стига, Кип!

Кип се смъкна по стълбата. Симарон не помръдваше. Беше само по ботуши и джинси, без риза. Гърдите и раменете му хвърляха огромна сянка върху отсрещната стена. До мен Джоу-Джоу стискаше одеялото около гърлото си.

— Хосефина — каза Симарон, — какво търси той тук?

— Сими, той ме изнасили — изрече задавено тя и в очите й заблестяха сълзи.

Какво?

— Удари ме, както правеше някога. — Сега сълзите се лееха като из ведро. — Смъкна ми дрехите и ме изнасили.

Кой, аз ли?

— Ти знаеше какъв е — каза Симарон с безизразен глас. — Сама ми разправи. Откъде ти скимна да го допуснеш наблизо?

Не, нямаше начин да говорят за мен.

— Не знам, Сими. Мислех, че се е променил. Кълнеше се. О, чувствам се толкова глупава, толкова мръсна…

Толкова ме е срам. Това го пропусна.

— Чакай малко! — Завъртях се към Джоу-Джоу. — Не знам какви игрички играете. Може да се забавлявате, но на мен не ми е весело. А сега кажи истината на тоя каубой. Кажи му защо дойдох.

— Джейк искаше да ме върне в Маями. Искаше да те изоставя и да тръгна с него, но аз не желаех, Сими, и той побесня. Удари ме, нарече ме с най-лоши думи и после…

— Това е лудост! — викнах аз. — И двамата сте се смахнали. Накъдето и да погледна, все някой иска да ме накисне. Джоу-Джоу, какво правиш, по дяволите?

— Млъквай, адвокатче. — Лицето на Симарон оставаше все тъй спокойно, а в гласа му звучеше нотка на скръб, на печална неизбежност. — Моята жена отива в обора да си излъска седлото и не се връща. Аз идвам и те заварвам тук. Най-напред ме ограбваш. После нахлуваш в земите ми, а сега посягаш на моята жена. — Той се позамисли, след това заговори още по-тихо, сякаш разсъждаваше на глас: — Никой не може да ме упрекне. Не, хората ще разберат. Предупредих те. Казах ти какво ще направя, а ти ми се подигра. Посегна на моята жена върху собствената ми земя. Докога да търпи човек? — Той се завъртя право към мен и ме прониза с поглед. — Сега ще ти причиня малко болка, приятел, а като свърша, няма да остане и колкото за закуска на лешоядите.

Той тръгна към мен бавно, методично, целенасочено. Без вълнение, без припряност, без буйни емоции, които да хабят енергия и да го отклоняват от предстоящата работа. С рошавите мустаци, голите гърди и изхвръкналия корем приличаше на боксьорите отпреди стотина години.

Добре помнех последния ни сблъсък, затова бързо вдигнах ръце и заех отбранителна стойка. Сега поне бях облечен.

— Тя те прави на глупак, Симарон.

— И защо й е притрябвало, адвокатче?

Не знаех.

Той спря на една ръка разстояние и изстреля два бързи леви. Те отскочиха от рамото ми, но не без да оставят траен спомен за посещението си. Финтирах отляво и нанесох десен прав, който той блокира с левия лакът. От цялата работа си изпатих най-много аз. Кокалчетата ми уж бяха заздравели, но при удара пламнаха от болка.

Той беше по-едър, по-силен, с по-дълги ръце. Обикновено аз съм в тази позиция. Сега трябваше да се държа на разстояние — извън неговия обсег — и да атакувам фронтално. Високият, силен боец се съсредоточава върху нападението и не мисли за отбрана. Използва по-дългите си ръце, за да обработва врага от безопасно разстояние. По-дребният трябва да напада, отбива и контраатакува, като съкращава нападателната дистанция и удължава защитната.

Той връхлетя отново, аз отскочих и забих един ляв в слепоочието му, докато минаваше покрай мен. Потиснах желанието да нанеса серия удари и зачаках нов шанс за контраатака. Не се наложи да чакам дълго.

Той се обърна и пак връхлетя. Завъртях се, за да имам свободно пространство отзад, после отстъпих в стил „паун“ от кунгфу. Симарон нанесе с лява ръка най-калпавия си удар досега. Прекрачих напред и му забих един десен над окото, после се прицелих с ляво кроше към брадата, но го улучих по шията.

Отскочих назад и го зачаках да дойде.

— Слабак — подвикна той. — Какво, страх ли те е?

— Бягай да си шибаш овцете — отвърнах аз. Остроумието ми няма граници.

Този път той запази дистанция, финтира отляво и замахна с крак към слабините ми. Ритникът не беше достатъчно бърз и аз го отбягнах, като отстъпих крачка назад. Симарон едва не загуби равновесие. Изкушавах се да го нападна, но останах на място. Той изруга и отново тръгна насреща, а аз кръжах и внимавах да не ме притисне към някоя стена.

Той пак опита ритник, този път по-отблизо. Аз бях заел позата „богомолка“ и с едно дръпване го проснах по гръб. Симарон се стовари с трясък върху дъските, а аз отново устоях на изкушението да нападна. Почнехме ли борба на пода, нямах никакъв шанс.

Той стана и предпазливо пристъпи към мен. Този път аз останах на място. Обикалял съм достатъчно гимнастически салони, за да усвоя основните принципи на самозащитата. В момента прилагах женската тактика Винг Чжун. Тя е предназначена за бой на жена срещу мъж, но не бях чак такъв шовинист, че да не видя колко е уместна в момента. Целта е да изтощиш едрия противник, като отбягваш ударите му. Моята стратегия беше да го вбеся, да го накарам да загуби търпение. Същевременно проверявах доколко е издръжлив. Трябваше да се изтощи от толкова тичане и ръкомахане.

В животинското царство има нещо подобно. Щъркелът напада змията с човка, но тя отскача, после се хвърля към главата на щъркела. Щъркелът отбива с крило контраатаката и всичко започва отначало. Който се изтощи пръв, най-вероятно ще загуби око, или ще усети смъртоносно захапване. Ако и двамата грохнат, разотиват се и чакат до новата схватка.

В момента последното ми звучеше най-добре. Бях пристигнал напомпан с адреналин, готов да нанасям тежки телесни повреди. Сега просто се защитавах след несправедливото обвинение. Всичката праведна ярост се беше събрала в масивните юмруци на К. К. Симарон.

Този път той финтира с крак и аз наведох ръка, за да отклоня ритника, който така и не дойде. Симарон ме халоса в ребрата с юмрук, или може би с парен чук. Свих пръстите на дясната си ръка като нокти — каратистите го наричат кумаде. Целех се в очите, но вместо това забих два пръста в носа му. Бях влязъл прекалено рисковано и той омота лявата си ръка около главата ми. С дясната замахна да ме удари в лицето и аз задърпах с всичка сила, като напъвах колене и въртях тяло в отчаян опит да се изтръгна. Това го разклати и юмрукът улучи челото ми, но хватката не отслабна.

Клатушкахме се напред-назад по платформата като пияни моряци, опитващи да танцуват. Той вече пъхтеше. Макар и едър, не беше в добра форма. В задавения му дъх долавях мирис на уиски. Докато се борехме, плъзгайки крака по дъсчения под, аз намерих опора, напрегнах крака, извъртях бедро и отблъснах противника към стената. Главата му изкънтя върху дъските, но явно пострада по-малко от тях. Когато Симарон отлепи гръб от стената, коленете му се подгънаха и аз преминах в атака.

Грешка.

Симарон се преструваше. Нанесох ляв удар, той се отдръпна, после скочи напред и заби къс прав в корема ми. Докато пъхтях и се превивах, Симарон мина отзад и преметна лакът през шията ми. Размахах ръце назад, но не напипах нищо, а хватката ставаше все по-здрава и започна да ме души.

Продължавайки да стиска, той ме блъсна в стената с главата напред. Този път дъските изпращяха, а може и да беше черепът ми. Чух Джоу-Джоу да крещи:

— Не, Сими! Ще го убиеш! Недей!

Колко мило.

Колко грижовно.

Колко късно.

Вече губех съзнание, когато натискът около шията ми изчезна. Отворих очи, но бях замаян и Кит Карсън Симарон сякаш танцуваше наоколо. Вдигнах ръка да го отблъсна, а той ме сграбчи за китката, изви я отзад и пак ме запокити към стената. Този път връхлетях с цяла тежест, дъската се изкърти и отхвръкна навън. Ако не бях по-широк от нея, щях да изхвръкна и аз, което би ми спестило доста неприятности.

Отлетях от стената, Симарон ме сграбчи за същата китка, пак я изви и ме метна в обратна посока, където налетях на парапета над конските отделения. Може гредата да беше проядена от термити, или пък комбинацията от скорост и маса се оказа прекалено голяма за старата дървения. Както и да е, парапетът се строши и аз полетях в пространството.

Стоварих се с тътен върху нещо живо. Съществото се размърда, издаде някакви гръмки звуци и аз рухнах на пода, а то започна да гази и рита. Прикрих с ръце главата си и се претърколих, като плюех кръв, кал и слама. Над мен половин тон конско месо се зъбеше, тропаше и протестираше на висок глас срещу неканения съквартирант.

Чух гласове — Джоу-Джоу крещеше нещо, но не различавах думите. Кип също говореше и изведнъж ме обзе тревога за него. Ако Симарон ме убиеше, какво ли щеше да направи с малкия очевидец?

Опитах да прогоня мъглата в главата си. Чух стъпки по стълбата. Тежки стъпки. Хванах се за гривата на коня и станах на крака. Ако това беше филм, още при падането щях да яхна мощния жребец без ни най-малки поражения върху интимните ми части. Щях да прошепна в ухото му някоя магическа дума и той щеше да събори с копита вратата на отделението. После с юнашки вик щях да грабна Кип и да го отнеса в галоп към лунните лъчи и ветреца, развяващ косите ми.

Само че не беше филм, всичко ми се мержелееше пред очите и доколкото можех да преценя, главата ми бе омазана със смес от кръв и фъшкии.

Вратата на отделението се отвори и чух гласа на Симарон:

— Излизай, адвокатче. Не съм свършил с теб.

Отдръпнах се към стената зад коня — точно там, където казват, че не бивало никога да заставаш. Плеснах го по задницата и той се стрелна през отворената врата, а аз хукнах подир него.

К. К. Симарон обаче не беше вчерашен и притежаваше изключителна бързина за толкова едър мъж. Той отскочи и конят дори не го закачи, но това поне ми даде възможност безпрепятствено да изхвръкна навън.

Конят полетя към отворената врата на обора и аз се опитах да го последвам, но Симарон бе предвидил хода ми. Изпречи се пред мен и аз вдигнах ръце.

— Край. Стига ми толкова.

Той стоеше и ме гледаше.

— Сими! — Гласът долетя откъм платформата над нас. Писклив и истеричен. — Сими, той ме изнасили! Нима ще го пуснеш?

Момент! Та нали преди малко го молеше да не ме убива? Дявол да го вземе, какво точно ставаше тук?

— Не — каза той, като пристъпи към стената и смъкна от една кука солиден камшик. — Никъде не го пускам. Ще му тегля един бой. Такива белези ще му оставя, че да ме помни цял живот.

Този път крясъкът долетя отляво. Симарон и аз се озърнахме едновременно.

— Аз съм Спартак!

С този вик Кип се хвърли в атака, насочил грамадна вила към слабините на врага. Симарон се извъртя, намалявайки мишената до ширината на бедрото си. Шиповете се плъзнаха покрай крака му, сетне той светкавично грабна дръжката точно там, където навлизаше в желязната част. Наистина притежаваше изключителна бързина.

С един замах на китката Симарон вдигна вилата и Кип увисна, сякаш тренираше овчарски скок. После я тръсна и хлапето се търкулна на пода.

— Друг път първо удряй, а после викай — посъветвах го аз.

— Това не ни трябва — рече Симарон и запрати вилата над главата ми.

За всеки случай приклекнах. Вилата се заби с трясък в отсрещната стена и остана да стърчи, вибрирайки като камертон.

— А сега, малкия, да се махаш оттук — добави Симарон.

Кип се поколеба.

— Нищо ми няма — излъгах аз и Кип тръгна към отворената врата, като се озърташе тъжно и уплашено.

— Дай сега да привършваме с теб — каза Симарон.

Стояхме на пет метра един от друг и се гледахме.

— Никога през живота си не съм докосвал жена против волята й — казах аз. — Тя те лъже. Не знам защо. Не знам кой уби Хорнбак, какво стана с Шушумигата и защо Джоу-Джоу дойде тук. Не знам дори защо я последвах, но знам, че не съм я докосвал.

Симарон отметна ръка зад ухото си и замахна. Невидимият камшик литна към мен, изплющя и краят ме закачи по рамото. Имах чувството, че ме прободоха с нож. Отскочих извън обсега, а Симарон ме последва и пак замахна, но не улучи. Той наведе ръка, врътна китка и този път камшикът ме шибна по бедрото, разпращайки болка из целия крак.

Симарон ми бе преградил пътя към отворената врата. Закуцуках към прозореца, но попаднах точно на онзи, който беше закован с шперплат. От тази страна две железни греди крепяха платформата и аз потърсих между тях убежище от връхлитащия камшик. Симарон все пак опита и коженият ремък заплющя по желязото с трясъка на рикоширащи куршуми.

След три-четири опита той захвърли камшика и тръгна подир мен. Отстъпих още по-назад покрай стената, по която висяха юзди, оглавници и хамути. Крачех заднешком и опипвах с ръка дъските, докато пръстите ми докоснаха студеното желязо на юзда и юздечка.

Той вече беше до мен и посягаше с разперена длан да ме докопа за шията. В този момент аз замахнах с юздата, юздечката пропука предните му зъби и хлътна между челюстите. Продължих да натискам и той се задави, езикът му беше затиснат под металната пречка. Отметнах главата му назад и тласнах още по-силно, като разкъсвах ъгълчетата на устните, езика, венците, и го заставях да разтваря уста все по-широко.

После той захапа.

Стисна металната пръчка със зъби и спря натиска ми. Аз държах юздата с две ръце, а неговите бяха свободни. Той стовари едновременно двата си юмрука върху ушите ми. Оглушен и замаян, аз паднах на колене, а Симарон ме ритна в слънчевия възел. Изпъшках и рухнах напред, а той сграбчи косата ми и ме блъсна обратно. Залитнах две крачки назад, препънах се в някаква преграда и паднах по гръб в коша за царевица. Едва успях да се надигна на четири крака. Кашлях, мъчех се да си поема дъх и със сетни сили удържах напъните за повръщане.

Симарон стоеше и ме гледаше с пламнали от омраза очи. Ближеше ъгълчетата на устните си, от които се стичаше кръв. Опитах да стана, но царевичните кочани се затъркаляха под краката ми и пак паднах. Когато вдигнах глава, Симарон насочваше нещо към мен. Отначало помислих, че е револвер.

Примигах два пъти.

— Не мърдай, адвокатче, или ще те прикова за стената. Мога да те разпъна и нито един съд в страната няма да ме осъди. Дори и господ ще ме разбере.

Отново се помъчих да стана.

— Не си правя майтап, адвокатче.

— Джоу-Джоу — подвикнах аз. — Къде си? Кажи му истината. Кажи му как ме повика. Кажи как ми разказа, че те е пребил и изнасилил.

Чух как дъските отгоре изскърцаха и я видях да слиза по стълбата. След миг тя застана до Симарон, придържайки одеялото около шията си. Изглеждаше дребна и уязвима.

— Той ме изнасили, Сими, а след това те нападна. Прав си, никой няма да те упрекне. Няма дори да те обвинят. Знам го. Нали с това си изкарвам хляба. Ти защитаваше любимата жена и самия себе си. Това се нарича убийство при законна самозащита.

— Лъже те — казах аз, но гласът ми бе слаб и неубедителен. — Лъже за всичко.

Стоях полуизправен като някакъв праисторически маймуночовек, прадядо на всички нас. Симарон се прицели с пистолета в гърдите ми, после в слабините, след това го отпусна още два-три сантиметра.

— Блъфираш — казах аз. — Пистолетите за пирони не работят така. Дулото трябва да бъде притиснато към нещо…

Буф. Един стоманен пирон рикошира от кочан царевица до крака ми.

— … освен ако си го преработил — допълних аз.

Симарон пъхна в цевта нов пирон, вдигна пистолета, прицели се право в челото ми, след това завъртя китка с няколко милиметра.

Усетих свистенето на пирона край ухото си и го чух как се заби в стената. Той зареди още един. Буф, право в гредата над главата ми.

Когато пак го погледнах, той се целеше нейде в корема ми. Щрак.

— По дяволите. Хосефина, до магарето има още един пълнител.

Симарон беше на три метра от мен. Можех да изхвръкна от коша, да му забия едно рамо и да го метна назад. След това щях да хукна на зигзаг накъдето ми видят очите. Да бе, и до луната можех да стигна, само че в тоя момент нямах сили да се помръдна. Страхът и умората ме бяха парализирали.

Видях как Джоу-Джоу подаде нещо на Симарон, чух плъзгане на метал по метал. Той отново насочи пистолета към мен.

— Страшно е уморително да дърпаш спусъка по цял ден. Шапка им свалям на дърводелците и прочее майстори. Имам стабилни китки, но вече взе да ми натежава. Дали да не сложа край на тая игра?

Симарон се прицели в сърцето ми, после свали надолу към слабините, към коляното и пак вдигна към сърцето.

— Бум — каза той и се разсмя, когато замижах.

Преди да разбера какво става, той се прицели високо над главата ми. Буф. Още един пирон в цевта. Буф. Пак високо. Какво правеше, по дяволите?

Чух рязко пращене и вдигнах глава тъкмо навреме, за да пресрещна с лице десетина кочана царевица, корави и тежки като камъни. После още толкова, след това цяла лавина. Сипеха се през мрежата под силоза, разкъсана от пироните.

Исках да пропълзя настрани на четири крака, но пак се подхлъзнах, а царевицата продължаваше да пада. Вдигнах ръце над главата си, но ударите ме повалиха и рухнах по очи под лавината.

Въздух.

Не можех да дишам.

Мъчех се да си поема дъх, но чудовищна тежест притискаше гърба ми. Извъртях се на една страна и отворих уста.

Прах.

Кашлях, давех се и със сетни сили се мъчех да поема глътка въздух.

Нейде отдалече дочух глас:

— Тоя адвокат ми изяде всичката царевица, през зимата добитъкът ще изпука от глад.

Пролазих още малко, успях да си поема дъх и усетих, че нещо се движи. По-точно самият аз. Дърпаха ме за глезените. После ме вдигнаха над преградата на коша и след миг рухнах на пода. Паднах по гръб, сетне Симарон ме яхна и притисна ръцете ми към земята. Не тежеше много — само колкото средно голяма планина. Пусна едната ми ръка и ме зашлеви — първо с длан, после с опакото на китката, при което кокалчета ме халосаха здравата по носа.

Той порови из джоба на ризата си, измъкна шепа пирони и ги налапа. Зареди единия, посегна край главата ми и дръпна горния край на фланелата. Усетих до шията си студената цев на пистолета.

Буф. Пиронът прониза памучния плат и потъна в пода.

— На адвоката май му трябва подстригване.

Той зареди пирон, притисна цевта към темето ми, после я придвижи надолу. Буф. Пиронът плъзна по черепа и хлътна в пода, след като ме среса на път. Симарон се надигна и насочи пистолета малко под чатала ми. Още един пирон в цевта, още един изстрел в пода — толкова близко, че усетих как някои мои съществени органи панически се оттеглят в северно направление.

Останалото беше като в мъгла. Един пирон едва не улучи коляното ми, друг се плъзна покрай ходилото. По един от двете страни на главата, трясъкът бе оглушителен. Накрая последен изстрел между разперените ми пръсти. После той пусна пистолета в сламата и подвикна:

— Хосефина, почна да ми омръзва. Камината у дома е разпалена. Вземи едно от железата за жигосване на добитък и го нагрей както трябва. Ще му покажа какво правим по нашия край с изнасилвачите.

Гласът й прозвуча едва чуто.

— Сими, защо просто не го довършиш?

Той отново седеше върху гърдите ми и го усетих как извърна глава.

— Не знам.

Изпънах дясната си ръка доколкото можех. Напипах с длан нещо метално.

— Искам да страда за онова, което ти стори, но няма да го убия. Да го жигосам, да го осакатя, да го сплаша до смърт, та вече никога да не ти досажда — това да. Но не съм убивал човек и нямам намерение да го сторя.

— Ако остане жив и се разприказва, това може да усложни работите — каза тя. — Карай по простата процедура.

Дланта ми обгърна металния предмет, който се оказа горещ на допир. Не бях използвал такъв инструмент откакто бях хлапе и ураганът Бетси отнесе бабиния покрив с двеста и двайсет километра в час. Сега щях да го използвам. Не знаех дали е останал патрон в пълнителя и дали има пирон в цевта, но нямах какво да губя.

Демонстративно размърдах лявата си ръка, за да заблудя Симарон. Той видя и я притисна. После пак ме зашлеви през лицето със свободната ръка. В този момент вдигнах пистолета.

Тежеше, проклетникът.

За да се прицеля в гърдите на Симарон ми трябваше една дълга секунда.

Прекалено дълга.

Ръката му сграбчи пистолета отдолу и го извъртя. Дулото тъкмо минаваше край челото му, когато натиснах спусъка. В същия миг левият му юмрук се стовари върху брадата ми. Отчаяно исках да чуя как стоманата прави пльок в кости и плът, но вместо това чух само едно метално щрак, последвано от рева на прибоя и вулканичния рев на избухнала болка.

Последните ми съзнателни мисли всъщност бяха поредица от звуци.

Далечни и призрачни, те кънтяха из нащърбените ламарини на черепа ми. Светът се въртеше около изкорубена ос. Всичко изглеждаше безкрайно бавно, освен нажеженото острие на болката, прелитаща от челюстта към мозъка.

Наистина ли чух нещо през мъглата? Да, чух го: трясък, пъшкане, приглушено буф, и докато потъвах в тих, прохладен мрак, нейде над мен мъгливият образ на Шушумигата се разсмя и каза, че бъкел не разбирам от характери. Накрая гласът му заглъхна и аз потънах във вълна от върховен и непоносим ужас.