Пол Ливайн
Излъжи ме два пъти (27)

27.
И бъкел не разбирам

Нямах време за къпане и преобличане. Хукнах към шерифската кантора на партера в съдебната сграда и заварих детектив Раклин зад бюрото му. Казах какво ми трябва.

— Манекен? — смая се той.

— Два манекена. От онези, дето ги използват при изпитания на автомобили.

— За какво?

— Елате в съда и ще видите.

 

 

Стиснал кафява книжна торба от градския супермаркет, аз нахълтах в съдебната зала и всички се завъртяха към мен. Защо ме зяпаха така? Х. Т. Патерсън стоеше прав пред съдийската маса, Джоу-Джоу беше на свидетелския подиум, заседателите си седяха в ложата. Часовникът показваше девет и четирийсет.

— А, ето ви и вас — рече съдията Уидърспуун. — Канех се да издам заповед за принудително довеждане, но ако си седнете, мистър Ласитър, навярно ще можем да продължим. Следващият въпрос, мистър Патерсън.

— Не! — изревах аз и прескочих парапета, отделящ публиката от гладиаторите.

— Моля? — сепна се съдията.

— Исках да кажа „не, Ваша Светлост“. С цялото подобаващо уважение, ще ни разрешите ли да дойдем до вашата маса?

— Имате предвид адвокатите и себе си?

— Да, Ваша Светлост, аз съм правоспособен адвокат, регистриран в адвокатското дружество на Флорида под номер 163327. Освен това, ако не греша, имам конституционното право да водя лично защитата си. Желая да бъда записан в протокола като втори защитник.

Патерсън пристъпи до мен и ме стисна малко над лакътя. Макар и дребничък, имаше яка хватка.

— Джейк — прошепна той, — какво правиш, по дяволите?

— Довери ми се.

— Да ти се доверя ли? Я се виж. Имаш сламки в косата, изглеждаш тъй, сякаш си спал на някоя пейка… и какво е това по обувките ти?

Погледнах надолу. Олеле! Никога не ходете с широки мокасини в морга или обор.

— Господа — подвикна съдията и в гласа му се прокраднаха нотки на раздразнение. — Елате насам, ако обичате.

Оставих книжната торба върху масата на защитата и заедно с Патерсън, Макбейн и стенографката пристъпих към края на съдийската маса.

— Ваша Светлост — започнах аз, — бих желал да поема разпита на мис Баросо.

Съдията сбръчка чело.

— Сигурно знаете старата поговорка, че човек, който се защитава сам, има много глупав клиент.

— Случаят е различен, Ваша Светлост.

— Защо?

— Защото само двама души в залата знаят какво се е случило в обора през онази нощ. Единият е на свидетелското място, а другият съм аз, а узнах истината едва тази сутрин.

— Не ме убедихте. Клиентът винаги знае повече от адвоката си. Давам ви петнайсет минути да поговорите с мистър Патерсън, след това продължаваме.

— Не, Ваша Светлост. Трябва да го направя лично. Никой друг няма да може.

Съдията се вгледа в мен и мускулите по челюстта му набъбнаха.

— Запознат съм с вашето право да се защитавате самолично, но съм длъжен да пазя подсъдимите от собствената им глупост. — Той като че се замисли над моята компетентност, после шумно подсмръкна и завъртя глава към секретарката. — Каква е тая богопротивна смрад? Пратете пристава да провери пещта на парното.

Х. Т. Патерсън се изкашля.

— За протокола, Ваша Светлост. Не възразявам против приемането на мистър Ласитър за втори защитник, макар че не подкрепям молбата му.

С други думи, загазиш ли, не се оплаквай от адвоката.

— Ами вие, Макбейн? — попита съдията. — Някакви възражения?

— Да, сър. Възразявам категорично. Това е евтин театър и трик за пред апелативния съд. Мистър Ласитър усеща накъде духа вятърът и се мъчи да ни тласне към съдебна грешка. Ще поеме защитата, а когато бъде осъден, ще претендира за некомпетентна юридическа помощ. Ако загуби обжалването, има конституционно право да се обърне към федералните власти. Всичко това е хитрост, коварен план.

— Но ако му откажа, това също ще е повод за обжалване — промърмори съдията и се усмихна печално.

Той пак се замисли, а аз си спомних един от своите първи клиенти. Настояваше да се защитава сам, но нямаше юридическо образование и съдията ме назначи за втори защитник — да му давам съвети, от които не бе приет нито един. На делото се яви човек, който твърдеше, че обвиняемият го пребил и ограбил на тъмна уличка. Моят самороден гений на правото пое разпита и го скастри:

— Откъде знаеш, че съм аз, бе? Нали те халосах отзад!

Най-сетне съдията Уидърспуун сви рамене и каза:

— Е, ще ви позволя да се пробвате, но препоръчвам да проявите повече уважение към съда и да си стегнете вратовръзката, преди да се обърнете към свидетелката.

Грабнах бележник и химикалка, за да изглеждам по-официално, затегнах вратовръзката, опипах двудневната четина по бузите си и пристъпих към свидетелския подиум.

— Добро утро, Джоу-Джоу — казах аз.

— Добро утро, мистър Ласитър — отвърна тя.

— Мистър Ласитър значи. Вчера ме наричахте Джейк. А преди няколко месеца в Маями бях mi angel, нали?

— Не. Това беше много отдавна.

Огледах я с лека усмивка.

— Сигурно е било още преди да се захвана с кражби, убийства и изнасилвания.

— Не знам кога животът ви е кривнал от правия път.

— И аз не знам за вашия.

— Протестирам, адвокатът влиза в спор със свидетелката!

Макбейн остана прав, за да не губи време при следващия протест.

— Приема се. Мистър Ласитър, знаете, че бяхте в нарушение. Призовавам ви да се придържате към съдебния правилник, иначе ще се озовете на стола.

— Мис Баросо… или може би трябва да ви наричам мисис Симарон?

— Както предпочетете.

— Но вие явно предпочитате мис Баросо, прав ли съм?

— С това име съм известна.

— Всъщност никому не сте казвали за брака си, така ли е?

Тя помълча, после кимна.

— Да, така е.

— Освен на брат си Луи, който предпочита да бъде наричан Луис, а в съдебните среди е известен под гальовния прякор Шушумигата.

Усмихвах се самоуверено и за пръв път видях лицето й да се променя. Просто се мярнаха първите признаци на тревога. Тя ме познаваше много добре и знаеше, че зад моя сарказъм обикновено се крие заложен капан. Очите й сякаш питаха: Какво знае той?

— Нека да си помисля — каза тя.

— Да си помислите? Нима трябва да си помислите, за да ни кажете дали единственият ви брат знаеше, че сте омъжена?

— Мисля, че казах на Луис — каза тя малко прибързано.

— Значи все пак казахте някому?

— Да, така мисля.

— Значи преди малко сбъркахте, като казахте, че никой не е знаел.

— Сигурно съм сбъркала.

— Казахте ли на някой друг?

— Не.

— Значи не казахте и на мен, нали?

Вече нямаше как да отрече.

— Прав сте — призна тя. — Не ви казах.

— Казахте ли ми, когато се срещнахме насаме през юни във вашия дом в Маями?

— Не.

— А когато съпругът ви се появи същата вечер?

— Не.

— А когато, както твърдите, съм ви нападнал в обора?

— Не.

— Не ми ли казахте: „Джейк, моля те, аз съм омъжена жена и съпругът ми е в онази къща“?

— Не.

— Не смятахте ли това за важно?

— Не смятах, че ще ви спре.

Ха така! Ето че допуснах фаталната грешка при кръстосан разпит — един въпрос в повече. Почти толкова фатална, колкото и да питаш „защо?“, когато си имаш работа с умен и враждебно настроен свидетел. Бързо нататък!

— Мисис Симарон, какво бе завещанието на покойния ви съпруг?

— Възразявам! — обади се Макбейн, който все още стоеше прав до масата на обвинението. — Няма връзка с делото.

— Прокурорът не би говорил така, ако имаше завещание в моя полза — обърнах се аз към съдията. — Има връзка с въпроса кой би желал смъртта на мистър Симарон.

Мотив, мотив, мотив.

— Възражението се отхвърля, но карайте по същество, мистър Ласитър.

— Сими почина без завещание — каза Джоу-Джоу.

— Значи като негова съпруга вие получавате сто процента от неговото имущество, без федерални такси и данъци?

— Право да си кажа, не знам какви са законите в тази област.

— Е, хайде, мисис Симарон, та вие сте прокурор.

— През цялата си кариера съм се занимавала с борба срещу престъпниците, а не с писане на завещания.

Сега те спипах.

— Но вие навярно потърсихте компетентен съвет и се подготвихте да подадете необходимите документи.

Клепките й трепнаха едва доловимо.

— Да, свързах се с местен адвокат.

— Който ви обясни, че сте единствена наследница и ще получите сто процента от имуществото на покойния, без федерални такси и данъци?

— Мисля, че спомена нещо такова.

— Значи ранчото става ваше?

— Да.

— И цялата лична собственост на покойния?

— Да.

— И минните концесии, картите със съкровища, плодовете от дългогодишните проучвания на мистър Симарон?

— Да.

— Застраховка?

— Не.

— Но нали съпругът ви имаше застраховка „живот“ за два милиона долара?

— Мисля, че беше в полза на брат ми, както пък неговата беше в полза на Сими.

— А, да, брат ви. Къде е в момента той?

— Никой не знае.

— Кога го видяхте за последен път?

Тя ме огледа внимателно, преди да отговори. Заседателите гледаха нея, затова си позволих да й пратя лукава усмивка.

Какво знае той?

— През юни, малко преди да изчезне.

— И сте сигурна, че повече не го видяхте?

— Протестирам, въпросът се повтаря и не е свързан с делото.

Макбейн нямаше ни най-малка представа накъде бия, но скоро щеше да разбере.

— Ваша Светлост, след малко приключвам.

— Добре, отхвърля се.

— Сигурна съм, че повече не го видях — отговори тя.

Спрях за момент и започнах да пиша в бележника, сякаш отговорът бе изключително важен. И наистина беше. След това помолих свидетелката да ни опише събитията от онази нощ и тя отново разказа всичко — от момента, когато разкъсвам дрехите й до убийството на Симарон.

— Имаше ли в обора още някой, освен вас, мен и съпруга ви?

— Да, едно момче, вашият племенник, но той избяга, когато започнахте да се биете. Вече го казах в показанията си.

— И никой друг?

— Да, мистър Ласитър. Никой друг.

— Моят племенник… Какво носеше той?

В очите й трепна неувереност.

— Не ви разбирам.

— Носеше ли видеокамера?

Тя се поколеба. Какво знае той?

— Да, носеше.

Пристъпих към масата на защитата и отворих хартиената торба.

— Тази камера ли?

— Не знам. Може би.

— Ваша Светлост, позволих си да помоля пристава да донесе от долния етаж телевизионен монитор. Той е в коридора и може да бъде донесен в залата. Моля този видеозапис да се приеме като веществено доказателство, а след това бих желал да задам на мисис Симарон няколко въпроса относно съдържанието.

Съдията се озърна към масата на обвинението.

— Възражения?

— Имаме, естествено. Не сме предупредени за съществуването на запис.

— Записът ще бъде използван за доказване на свидетелска неблагонадеждност — отвърнах аз. — В такъв случай не сме длъжни да предупреждаваме обвинението.

Стори ми се, че забелязах как Джоу-Джоу трепна при думата „неблагонадеждност“. Съдията отхвърли възражението, секретарката лепна етикетче на касетата и приставът докара монитора.

— И тъй, мисис Симарон, нагласил съм касетата на онова, което можем да наречем „втори рунд“. Аз и мистър Симарон се борим на пода. Спомняте ли си?

Макбейн веднага скочи.

— Ваша Светлост, настоявам записът да започне от самото начало, за да се запознаем с цялостната картина.

— Отхвърля се. Можете да го сторите, когато дойде ваш ред. Не обичам да преча на адвокатите при кръстосан разпит.

Тоя Уидърспуун почваше да ми харесва. Беше от оная чезнеща порода съдии, които оставят адвокатите да си мерят силите с прокурора.

— Мисис Симарон, облегнете се за малко — казах любезно аз. — Нека да затворим очи и да се вслушаме.

Очите й останаха отворени. Широко отворени. На телевизора примигаха размазани сламки. Раздаде се цвилене, после конски тропот.

— Сими! Сими, той ме изнасили! Нима ще го пуснеш?

Много ми харесваше тая встъпителна реплика. В показанията тя изобщо не бе споменала, че го е насъсквала. Каза, че се опитала да ни спре. Така е на кръстосан разпит — малките камъчета прекатурват колата.

Прозвуча шум от камшик — свистене и плясък, остър като ужилване. Тътрене на крака, вече по-близо до микрофона. Ръката ми стърже по стената, напипва юздата, удря Симарон през зъбите после пъшкане и задавено хъркане — от моя страна — докато Симарон ме рита в корема.

Заседателите наостриха уши. Ако човек не бе присъствал, нямаше начин да разбере кой какво прави и на кого. Нищо де. Надявах се накрая всичко да стане ясно. А за момента бе някак странно да слушам собственото си задавено дишане, да си спомням болката и страха.

— Не мърдай, адвокатче, или ще те прикова за стената.

Дори и сега споменът за ужаса ме разтърси.

Чух се как викам на Джоу-Джоу да му каже истината. Тя отново ме обвини, че съм я изнасилил и го подкани да действа.

Чух първото буф — пиронът до крака ми. Още един пирон в стената. Щрак — пистолетът беше празен.

— По дяволите. Хосефина, до магарето има още един пълнител.

Спрях записа.

— Нека прекъснем за момент. Презаредихте ли пистолета?

Тя се замисли, преди да отговори. Знаеше, че ще се чуят още изстрели.

— Да, мисля, че го направих.

— Веднъж или повече от веднъж?

— Само веднъж.

— С пълнител за десет патрона, нали? Доколкото си спомням, мистър Русо обясни, че всеки пълнител съдържа десет патрона двайсет и седми калибър.

— Да, така е.

— И след като вие презаредихте, мистър Симарон продължи да стреля по мен, нали?

— Не по теб, а покрай теб. Искаше само да те изплаши, да ти даде добър урок. Ти искаше да го убиеш и накрая успя.

— А как успях да му отнема пистолета?

Тя не искаше да отговори. Излизахме от сценария и не беше готова.

— Всичко е тъй объркано, а като слушам сега, като чувам гласа му, толкова се разстроих.

От очите й бликнаха сълзи.

— Ваша Светлост — обади се Макбейн. — Смятам, че моментът е подходящ за почивка.

— Не, Ваша Светлост! Моментът е подходящ за прокурора — да си подкове свидетелката.

Макбейн изпухтя с пълни гърди.

— Засегнат съм, мистър Ласитър. Тук, в област Питкин, не обиждаме колегите юристи.

— В Маями — отвърнах аз — това щеше да мине за комплимент.

— Добре, млъкнете и двамата. — Съдията Уидърспуун сочеше мен, а се зъбеше на Макбейн. Приличаше на рефер, който се чуди как да отсъди наказателен удар и за двата отбора. — Не обичам да прекъсвам адвокатите при кръстосан разпит. Продължаваме.

— И тъй, мисис Симарон, нека повторим, за да бъдат заседателите наясно. Само веднъж ли заредихте пълнител в пистолета?

— Да, току-що го казах.

— Мистър Симарон презареди ли след това?

— Не.

— А аз?

— Не.

— Добре. Пак ще пусна записа, но този път предлагам да броим. При всеки изстрелян пирон ще отбелязвам бройката ето тук.

Сложих пред заседателите черна дъска, грабнах парче тебешир и кимнах на Патерсън да включва.

— Бум — каза гласът на Кит Карсън Симарон.

Заседателите изглеждаха озадачени, но аз много добре си спомнях неговата шега, докато се целеше право в сърцето ми.

Буф, пауза и пак буф. Драснах две отвесни чертички, а от записа долетя трясъкът на падаща царевица. Минаха няколко секунди. Неопределени звуци. Чух се как изпъшках. Симарон ме беше измъкнал от коша и седеше върху гърдите ми. Той притисна цевта до шията ми и аз отново усетих нейния хлад…

Буф. Един пирон закова фланелата ми за пода.

— На адвоката май му трябва подстригване.

Нов изстрел покрай главата ми. Още един, на милиметри от слабините ми. Болезнено примижах от спомена. Вече имах четири отвесни чертички и ги пресякох с пета.

Още един изстрел до коляното, един до ходилото, по един край двете слепоочия — Симарон ме очертаваше като труп на местопрестъпление. Последният пирон се заби между пръстите ми. Още пет чертички. Спрях записа.

— Колко изстрели бяха?

— Аз преброих десет.

— А, значи сме на еднакво мнение. Сега пистолетът би трябвало да е празен, нали?

Тя разбра какво се задава.

— Ти сигурно си презаредил.

— Значи аз сигурно съм презаредил? Преди малко казахте, че не съм го направил.

— Сигурно съм сбъркала.

— Хайде да видим къде още бъркате. Кажете ни, кой по кого стреляше в малката сценка, която чухме току-що?

Тя отново усети какво се задава.

— Сими стреляше, но ти сигурно си му отнел пистолета и…

— И какво?

— Не помня.

— Е, може би това ще освежи спомените ви.

Кимнах на Патерсън да пусне записа.

Симарон викна на Джоу-Джоу да донесе желязото за жигосване.

— Сими, защо просто не го довършиш? — каза тя и в заседателската ложа всички застинаха.

Симарон отговори, че иска да страдам, но…

— … не съм убивал човек и нямам намерение да го сторя.

— Ако остане жив и се разприказва — каза тя, — това може да усложни работите. Карай по простата процедура.

От записа долетя ръмжене и тежко, дрезгаво дишане. Ръката ми бе докопала пистолета и сега се борехме за него. Спомних си как лежах по гръб под тежестта на Симарон, как вдигнах пистолета.

Щрак.

Отново спрях записа.

— Какво беше това?

— Ти се опита да го застреляш.

— Правилно. Но нямаше патрони. Какво стана?

— Както вече казах, ти сигурно си презаредил, а след това си го застрелял.

— При показанията си вие казахте, че непосредствено преди смъртоносния изстрел аз съм се борил с мистър Симарон, така ли е?

— Да.

— Че двамата сме били на пода и мистър Симарон ме е притискал?

— Да.

— Тогава как успях да застрелям мистър Симарон? Може би ще заявите, че съм го помолил да стане и да изчака малко, отишъл съм до магарето, намерил съм нов пълнител, презаредил съм, намерил съм пирон, вкарал съм го в цевта и накрая съм помолил мистър Симарон да бъде така добър да притисне ухо към дулото, за да го прострелям от упор?

— Не знам. Бях ужасно потресена и изплашена. Просто знам, че ти го застреля.

— Бях ли в съзнание по времето, когато твърдите, че съм го застрелял?

— Естествено.

— След изстрела ли ме удари мистър Симарон?

Тя трескаво завъртя очи към заседателите.

— Не, разбира се. Той умря мигновено.

— Вие чухте показанията на помощник-шериф Клейтън Добсън, че ме е заварил в безсъзнание.

— Да.

— От какво съм изпаднал в безсъзнание след момента, когато според вас съм застрелял мистър Симарон?

Мълчание.

— Не е ли истина, мисис Симарон, че онова щрак, което чухме на записа, прозвуча докато аз и съпругът ви се борехме за пистолета, а веднага след това той ме удари с такава сила, че главата ми се блъсна в пода и загубих съзнание?

— Не. Ти го застреля преди да припаднеш.

— Как? С празния пистолет?

— Не знам как. Защо искаш да си спомням всяка подробност? — Тя се обърна към заседателите. — Вие не знаете какво е да гледаш как убиват съпруга ти. Всичко се обърква, преставаш да мислиш.

— Добре тогава, да видим дали не можем да го възстановим.

Върнах се до масата и прошепнах няколко думи на Патерсън. На последния ред забелязах детектив Раклин. Патерсън стана, излезе в коридора и след малко се върна с пристава и два манекена в естествен размер. Сложих единия манекен да легне по гръб, после с известни усилия наместих другия върху гърдите му.

— Кажете, мисис Симарон, възпроизвеждат ли тези манекени позата, в която съпругът ви ме притискаше към пода?

— Да, струва ми се.

Взех пистолета от масата за веществени доказателства и извадих пълнителя. После сложих оръжието на пода до манекените.

— И според вас при това положение аз някак съм го прострелял в ухото, макар че не си спомняте да съм презаредил?

— Така е. Застреля го. Само ти знаеш как.

— А къде стояхте вие спрямо нас двамата?

Тя посочи вляво от мен.

— Моля, отговорете на глас — каза съдията и тия думи като че я стреснаха.

— Наблизо, може би на около пет метра.

Аз отстъпих няколко крачки.

— Тук ли?

— Да.

— Къде беше магарето с останалите пълнители и пирони?

Тя посочи края на секретарската маса. Само на една крачка от мен.

Щеше да стане. Вече знаех. Времето пасваше до секунда.

Взех пирон и пластмасов пълнител от масата за доказателства и ги сложих там, където сочеше Джоу-Джоу.

— Добре, нека върнем лентата малко назад, след това да я пуснем и да видим какво ще се случи. Моля за извинение, мисис Симарон, но при демонстрацията ще си позволя да играя вашата роля.

Заседателите бяха приковали погледи в мен. Очакваха чудо и не смятах да ги разочаровам. Кимнах на Патерсън, който върна лентата назад и отново я пусна.

Джоу-Джоу пак каза на Симарон да кара по простата процедура. Пак чухме шум от борба, после щрак и след това дум — ударът на главата ми в пода. Хиляда и едно. Взех дъската от масата за веществени доказателства, хиляда и две, минах зад Симарон манекена и я стоварих върху тила му.

Фра-ас. Ударът бе безпогрешен и манекенът се килна върху моя двойник. Част от секундата, хиляда и три, и откъм записа долетя фра-ас.

След това глухо пъшкане. Сигурно беше Симарон от записа, защото манекенът не издаде и звук.

Хиляда и четири.

Пуснах дъската, направих две крачки към секретарската маса, хиляда и пет, взех пълнителя и пирона, хиляда и шест, върнах се до манекените, хиляда и седем, спокойно заредих пълнителя и пирона.

Хиляда и осем.

Главата на Симарон манекена бе клюмнала върху гърдите на фалшивия Ласитър. Наведох се и пъхнах цевта в ухото му.

Хиляда и девет. Дръпнах спусъка.

Буф. Изстрелът прокънтя в съдебната зала.

Буф. Малко по-приглушен, същият звук долетя от записа.

Пиронът прониза главата на манекена, продължи по възходяща линия и се заби в стената точно под портрета на някакъв мустакат съдия от 1890 година.

Съдията скочи от стола си.

— Мистър Ласитър!

Изшътках му да мълчи.

Сред мъртвешката тишина в залата се чуваше само как пластмасовия череп на манекена се стича струйка пясък.

— Мамка му.

Кой го каза? Заседателите се объркаха. Цялата зала мълчеше.

— Мамка му — повтори гласът от записа.

Този път заседателите разбраха — беше Джоу-Джоу. Погледнаха я. Не обвинително. Засега. Само с горещо любопитство. Мамка му звучи горе-долу уместно, когато се уцелиш с чук по палеца, но не е най-подходящата жалба за скъп покойник. В гласа не звучеше гняв или скръб. Само раздразнение.

— Не трябваше да стане така — каза тя.

Този път заседателите се спогледаха. С кого разговаряше?

— Не трябваше. — Гласът беше мъжки и за пръв път се появяваше в записа. — No, seguro que no.^[1] Божичко, как мразя, насилието.

— По едно време — каза Джоу-Джоу — взех да се чудя кой ще надделее. Мислех, че Джейк ще му види сметката. Нали разбираш, и в двата случая щеше да стане, но така е по-добре.

— Много по-добре — съгласи се мъжът. — Освен това Джейк не е убиец. Няма я тая жилка.

— Странно, той казваше същото за теб.

— Да, и мислеше, че си прекалено добра за него.

— Джейк и бъкел не разбира от характери — каза Джоу-Джоу и двамата се разсмяха.

Кимнах и Патерсън спря записа.

— Мисис Симарон, кой беше този човек? — попитах аз.

Тя не отговори. Беше затворила очи и бавно се люшкаше напред-назад.

— Ако желаете — предложих аз, — можем да проведем звуков анализ на записа и да го сравним с рекламите, които брат ви излъчваше по радиото за своята търговия със злато.

Никакъв отговор.

— Или пък да помолим Ейб Соколов да ни прати по факса отпечатъците на брат ви и да ги сравним с неизвестния отпечатък върху цевта на пистолета.

Тя се разрида.

— Не е ли вярно, че човекът в обора беше вашият брат Луис Баросо, че двамата организирахте план за убийството на съпруга ви и го осъществихте?

Тя не отговори.

— Кой от двама ви го уби? — попитах аз.

— Не съм убивала Сими — каза тя с треперещи устни.

— Макар че ви биеше?

Тя пак не отговори.

— Онова, което ми казахте в обора, беше истина, нали? Той ви беше пребил.

Тя наведе глава.

Макбейн се изправи.

— Ваша Светлост, може би…

— Седнете — нареди съдията.

— Той започна да ме бие веднага след сватбата — каза Джоу-Джоу. — Затова го напуснах. Толкова пъти ме молеше да се върна. Толкова пъти си мислех, че мога да го променя. Понякога той беше прекрасен човек, но друг път ставаше съвсем различен, зъл и жесток.

— Можехте да се разведете.

— Той щеше да ме убие. Заплашваше ме и се хвалеше, че нито един съдебен състав в област Питкин няма да го осъди. Пускаше ме на свобода, но искаше да се връщам. Затова дойде в Маями през юни. Просто не можех да се върна към този живот. Джейк, ти видя какво ми беше сторил…

— Мислехте, че ще го убия, нали? Че ще го убия, защото ми беше счупил ръката и ви биеше.

Тишина, нарушавана единствено от ридания.

— Насъскахте ме да го убия, а когато аз не пожелах или не успях, вие с брат си довършихте работата.

— Луис беше прав. Не ти стиска да убиеш човек.

— Прав беше за още нещо. И бъкел не разбирам от характери.