Пол Ливайн
Излъжи ме два пъти (20)

20.
До-ре-ми

В сравнение с обикновената храна затворническата кухня е точно каквото представлява военната музика спрямо нормалните мелодии.

Корави сухари, мазен бекон и тлъсти меса. Може би ги сервират с цел да предизвикат сърдечен удар и да спестят парите на данъкоплатците. Тъмничарят беше приказлив шкембест тип, който изглеждаше тъй, сякаш лапаше затворническите манджи от трийсет години насам. Освен това си падаше по футбола и когато споменах, че съм търчал подир топката, той прояви любезна почтителност и ми донесе пица и бира. После допуснах грешката да му кажа, че вече съм адвокат. Той печално поклати глава, плю на пода и заяви, че вече не се чуди какво търся в панделата.

Адвокат ли бях всъщност?

Флоридското адвокатско дружество вече разглеждаше въпроса за отнемане на правата ми.

Т. Боун Колридж беше издал нареждане да представя аргументи против настаняването на Кип в изправителен дом и след като не се появих на заседанието (както се казва, задържан в Колорадо поради неотложни обстоятелства), ме обвини в пренебрежение към съда. Между нас казано, пренебрежение е твърде мека дума за онова, което изпитвам към съдиите и съдилищата.

В Маями имах обвинителен акт за предумишленото убийство на Кайл Хорнбак, местен застрахователен агент. Да, точно така го представяха вестниците. Звучеше по-добре, отколкото мошеник, измамник, изнудвач или пладнешки обирджия. В смъртта всички биваме съдени по-милостиво. Колкото по-жестока е гибелта, толкова по-мека става преценката.

В Аспен пък бях задържан за непредумишлено убийство — или по-точно за ужасната гибел на Кит Карсън Симарон, собственик на ранчо и обществен деец, както пишеше в местния вестник.

Значи обществен деец, а? Тия тук сигурно биха нарекли Бони и Клайд „специалисти по банково дело“.

И като връх на правните ми неволи някакъв музикален клуб ме изнудваше за три компактдиска, които изобщо не бях поръчвал. На два-три пъти им писах какво точно да сторят с „Най-доброто от Джим Нейбърс“, но техният компютър упорито заплашваше да посегне — пази боже! — на банковата ми сметка.

Добре де, всеки би разбрал защо малко се бях вкиснал, докато лежах в затвора на област Питкин. Флорида и Колорадо спореха кой да ми осигури храна и квартира за идните двайсет и пет години. Впрочем, във Флорида нещата можеха да се ограничат с краткотрайно претоварване на електрическата мрежа около затвора Рейфорд. В момента претенциите на Колорадо почиваха върху старинната правна максима, че каквото докопаш, то си е деветдесет на сто твое. Ситуацията дълбоко потресе Ейб Соколов, който в типично адвокатски стил изтъкна пред местния съдия, че: а) аз съм извършил гнусното си деяние във Флорида преди да потегля за Колорадо; б) Флорида ме обвинява в далеч по-тежко престъпление; и в) Флорида първа ми е издала обвинителен акт.

Да, точно така си го каза: а-бе-ве. Адвокатите обичат да изброяват по тройки, така се създава драматично напрежение. Някои се объркват и казват а-бе-три. Аз пък понякога тананикам до-ре-ми, за да видя дали съдията ме слуша.

В момента обаче бях просто зрител със затворнически гащеризон. Седях на коравата скамейка в областния съд и ги слушах как говорят за съдебни окръзи, юрисдикция, правомощия и прахосване на съдебни ресурси.

Флорида, заяви Соколов от името на онзи велик щат.

Колорадо, отсече местният прокурор Марк Макбейн.

Флорида срещу Колорадо. Звучеше ми като футболен мач нейде в средата на първенството, преди да се заформят финалистите. Нямах нищо против да ме върнат във Флорида. В края на краищата знаех много добре, че не съм убил Хорнбак. А Симарон го бях убил. Поне така мислех, макар да нямах спомен как го гръмвам в дясното ухо и пиронът изхвръква малко над лявото, опръсквайки с кръв, костички и мозък едно чудесно английско седло, което сега фигурираше като веществено доказателство номер двайсет и три. Всъщност последното, което помнех, беше, че пистолетът не гръмна. Така мисля.

Когато се събудих в болницата, прикован за леглото, някакъв садист с бяла престилка ме ръчкаше навсякъде и ми святкаше с лампа в очите. През звънтенето в ушите си го чух да разправя за контузии, подутини в областта на черния дроб и по-дребни вътрешни наранявания, които му напомняли последствията от челен сблъсък с автомобил. През следващите двайсет и четири часа открих останалото без чужда помощ. Натъртени ребра от лявата страна, цицини по челото, синини и драскотини по лицето от ударите в стената, червени мехури от целувките на камшика плюс разнообразни контузии и охлузвания по всички останали части на тялото.

И все пак май се бях отървал по-добре от К. К. Симарон. Едно ченге, чието име така и не схванах, дойде да ме извести, че Симарон е мъртъв и каквото кажа, може да бъде използвано срещу мен. После попита искам ли адвокат. Не, по дяволите. Дори не исках да бъда адвокат.

Бях замаян и главата ужасно ме цепеше, но все пак изпитвах известна радост, че съм останал жив, затова когато местният прокурор Макбейн довтаса при мен с кафява кожена чанта в ръцете, просто не се сетих да си държа езика зад зъбите. Още щом включи касетофона и ме попита дали искам да обясня как съм разплискал мозъка на Симарон из обора, аз веднага изтърсих, че за пръв път в живота си забивам пирон както трябва. Макбейн одобрително кимна пред моята скромност и се заинтересува колко души съм убил досега. Чак тогава реших, че не е зле да си потърся адвокат или незабавно да се обявя за невменяем.

Затвор…

Ако изключим храната, не беше чак толкова зле. Имах си отделна килия — знак на почит към репутацията ми на смахнат убиец.

Не скучаех. Просто нямаше как да скучая при тая върволица от местни адвокати, жадуващи да ме защитават. Всички си имаха някакво занимание в свободното време: един беше инструктор по ски, друг — планински водач, трети се спускаше със сал по бързеите. Някаква адвокатка хвърчеше с балон, а друга не пропускаше да участва в родео. Уважавам ренесансовите мъже и жени, но в момента ми трябваше закоравял, свиреп, кръвожаден адвокат, който да не ме зареже гол и беззащитен в съда щом открият риболовния сезон.

Един ден ме навести някакъв местен тип на име Дъуит Дъгинс. Седнахме от двете страни на старата дървена маса в стаята за свиждане. Той беше нисък, спретнат мъж на около трийсет и пет години с буйна кестенява коса и старомодни кръгли очила. Тъкмо се връщаше от едно дело в област Меса — на което клиентът му се беше признал за виновен, че е убил три елена — и като всеки адвокат жадуваше да разкаже за схватката.

— Голям шум се вдигна — каза Дъгинс, дълбоко впечатлен от чудовищното деяние. — Да се чудиш и маеш, три убити елена.

— Бракониер рецидивист — мрачно допълних аз.

— Младо еленче, петгодишен мъжкар и кошута.

— Добро споразумение ли му уредихте? — попитах с надежда аз.

— Девет хиляди долара глоба и десет години затвор.

— Условно?

— Не, ефективно.

— Десет години в затвора! Че какво правите, ако някой убие човек?

— По нашия край рядко съдим убийци. За съжаление с тях процедурата е малко по-друга.

— Добре, да речем, че ви наема. Как ще се справите с моя случай?

— Холистично — каза Дъуит Дъгинс.

— Вие какво, да не сте доктор?

Той свали телените дръжки на очилата си една по една и дъхна върху стъклата.

— Цялото е нещо повече от сбора на своите части.

— Какво?

— Знаете ли, Махатма Ганди е бил холистичен адвокат. Веднъж казал, че истинската задача на адвоката е да обедини разделените страни.

— Звучи ми като оправдание за плашливите. Искам адвокат със слонска кожа и каубойски ботуши, дето да плюе в очите на обвинението.

— Може да го искате, но всъщност ви трябва самовглъбяване. Трябва да изцелите душевния си конфликт.

Дъгинс избърса очилата в червената си карирана риза, после пак ги сложи и извади пакетче дъвка без захар. Отвори го съвсем, ама съвсем бавно, създавайки впечатлението, че по тия места не се намира много работа за холистични адвокати. Лапна дъвката, грижливо сгъна станиолчето и го прибра в джоба си.

— На вторични суровини ли ще го предадете? — заинтересувах се аз.

— Сблъсъкът не решава нищо. Сигурно можех да оспоря доказателствата за убитите елени. Да разпитам горския, да докажа, че лъже и животните всъщност не са лежали в камионетката на моя клиент.

— Ама не го ли направихте?

— Каква полза от всичко това? Моят клиент можеше да излезе на свобода, но щеше ли да се справи с демоните в душата си? Разбирате ли какво говоря?

— Да, искате да се призная за виновен.

— Това ще е вашата първа стъпка към изцелението.

— А вашата първа стъпка ще е да се пръждосате, преди да са ме обвинили за второ убийство. Не, всъщност за трето.

— Мир вам — каза той с любезна усмивка и благоразумно напусна стаята.

 

 

Трепетликите люшкаха зелени вейки зад решетките на килията ми. Топки пух от тополите подхвърчаха из канавките и се слепваха на валма колкото възглавници.

Отминаха две седмици и съдията прояви местен патриотизъм, като реши първото дело да се гледа в Колорадо. Кип беше прекарал три нощи под грижите на тукашната благотворителност, додето баба пристигна, издокарана с мексиканско пончо и армейски ботуши, и взе да пустосва наред всички държавни служители в областта. Донесе ми пълна кошница гуанабани, карамболи и флоридски лимони, каза ми, че съм хванал затворнически тен и се зачуди дали няма да ме гътне рахит или скорбут. После си нае една голяма каравана в долината и заяви, че остава тук, каквото и да ни връхлети — сняг, цунами или Второ пришествие.

Адвокатите продължаваха да прииждат, а аз ги отпращах. По едно време Кип дойде с автобуса на свиждане. С раница на гърба беше същински бойскаут. Донесе ми от баба кейк с манго и лешници. Чудех се как не й е хрумнало да пъхне вътре пила.

— Много ми се иска да видя килията ти — рече Кип. — Наистина ли е гадна като на Спенсър Трейси в „Двайсет хиляди години в Синг Синг“?

— Кип, отдавна се канех да ти го кажа: почни да четеш и гледай по-малко филми.

Той измъкна от раницата омачкан вестник.

— Тъкмо прочетох това.

Беше местният вестник — вероятно мемориален брой за Кит Карсън Симарон, защото цялата първа страница разказваше за него и прадедите му. След това разказът продължаваше на трета страница. Наброих общо единайсет снимки, но най-много ми хареса Симарон на бял жребец. Беше с вехти каубойски гамаши и червена кърпа около врата; усмихваше се изпод рошавия мустак, а конят изглеждаше в прединфарктно състояние.

Текстът описваше дългата история на рода Симарон в областите Питкин и Игъл. Прадядото на Кит разработил сребърната мина Монтесума в Ашкрофт, а по-късно изкопал мините Спар и Галена в Аспен Маунтийн. Не се плашел и от най-тежката работа — сондьор, изкопчия, каруцар, секач, повдигач и забойчик. За да спести пари, сам подавал заявки и сам ги разработвал.

Намерил сребро, но скоро след това падането на цените през 1893 година му забило нож в гърба. За щастие на идните поколения от рода, старецът уважавал не само дупките, но и земята около тях. Бил закупил общо двайсет и четири хиляди декара. Синът му опитал да се заеме със земеделие, скотовъдство, а доколкото подразбрах и с пиене, тъй че следващото поколение — бащата на К. К. — загубило земята заради неплатени данъци. За К. К. останала само скромната обител около Уди Крийк.

Погледнах Кип и прочетох на глас:

— „Очевидно мистър Симарон е загинал, без да остави завещание. Досега не са предявени претенции за имуществото му, а властите нямат сведения за живи роднини. Ако такива не бъдат открити, всички имоти на Симарон, включително ранчото и концесиите, стават собственост на щата.“

— И какво? — рече Кип.

— Cui bono? Кому е изгодно? Чарли Ригс винаги задава този въпрос, когато убият някого. Само че отговорът явно не е в наследството.

Прескочих част от историята и отново зачетох на глас:

— „Макар властите да отказват коментари, добре информирани източници твърдят, че мистър Симарон е бил убит при опит да защити мис Хосефина Баросо от сексуално насилие. Мис Баросо, помощник на щатския прокурор във Флорида, гостуваше на мистър Симарон и преди няколко години двамата често посещаваха местните обществени прояви. Очаква се мис Баросо да бъде основен свидетел на обвинението. Местонахождението й в момента е по-голяма тайна дори от легендарната Мина на изгубения холандец.“

Последното вероятно бе опит за местен хумор.

Сексуално насилие. Няма що, страхотни симпатии щях да спечеля сред тукашните съдебни заседатели. Знам от опит, че заседателите нямат нищо против убийците, но стане ли дума за изнасилване или тормоз на деца, почват да гледат на кръв.

— На твое място, вуйчо Джейк, щях да ида в редакцията и да ги сритам по задниците. Помниш ли Пол Нюман в „Без предумисъл“?

— Млък. Още чета.

Имаше няколко снимки на стари пещи и вагони, натоварени с руда, после кратък опис на миньорските концесии и картите с въображаеми съкровища, които бе натрупал Симарон. Председателят на местното историческо дружество си спомняше с умиление как покойният мистър Симарон седял с часове в библиотеката над стари дневници, семейни библии, карти и нотариални актове. Научих предостатъчно за съкровището в Трешър Маунтийн — злато за милиони, заровено нейде около прохода Улф Крийк. Трябвало само да откриеш една тревиста могилка, да застанеш на нея точно в шест сутринта през септември и да копаеш там, където падне сянката на главата ти.

После идваше историята за златотърсачите, които през 1880 година се скрили от снежна буря в една пещера близо до Дед Мен’с Крийк. В студеното влажно подземие намерили пет човешки черепа и стотици златни кюлчета, напъхани между скалите. След бурята те отнесли пет кюлчета до лагера си и се върнали с каруци за останалото. Но така и не намерили входа на пещерата.

— Хей, Кип, я чуй това. „К. К. Симарон беше огромна романтична фигура, човек на мечтите, нещо средно между Индиана Джоунс и Ерол Флин.“

— Ерол Флин е бил нацист, вуйчо Джейк.

— Добре го каза, момчето ми.

В края на статията наричаха Симарон „последен спомен за славното минало, могъщ и храбър син на Запада“.

Не знам за Запада, но аз бих го нарекъл по-простичко — кучи син.

В долния край на трета страница бе отпечатана кратка бележка в рамка. Под заглавието имаше снимка на някакъв хищно озъбен злодей. С две насинени очи и подпухнала устна изглеждаше крайно неблагонадежден. Момент! Ами че това бях аз. Снимката беше направена в болницата по време, когато нямах ни най-малко желание да посрещам гости. Всъщност в онзи момент имах желание само за една спринцовка кодеин.

От текста излизаше, че предполагаемият убиец на великомъченик Симарон бил някой си Джейкъб Ласитър, адвокат от Маями, чиито адвокатски права вече били под въпрос поради обвинение в още едно убийство. След това повтаряха версията за „сексуално насилие“ срещу кристалночистата мис Баросо.

— Хей, Кип, слушай сега. Тук пише, че ме чакало допълнително обвинение за насърчаване на малолетен престъпник.

— Не е вярно — рече Кип. — Аз си бях престъпник и без да ме насърчаваш.

— При толкова предварителен шум май трябва да помоля за прехвърляне на делото в друг съдебен район.

— Да, опитай островите Самоа.

Нуждаех се от помощ. Баба вече бе сторила каквото можеше. Чарли Ригс ми оказваше морална подкрепа с вдъхновени писма. Обади се и Брит Монтеро от „Маями Дейли Нюз“ — само не знам дали за да ми пожелае успех, или да си осигури сензационно интервю. Преди две-три години ходехме заедно, но за нея кървавите убийства бяха далеч по-интересни от моите описания как се пробива плътна защита.

В момента не ми трябваха приятелски приказки, а свестен адвокат. Затова след като прегърнах Кип и той се отправи към автобуса с просълзени очи, аз позвъних по затворническия телефон на един стар приятел.

 

 

След един ден Х. Т. Патерсън цъфна в Аспен, а след още един подаде молба за освобождаване под гаранция. Прокурорът цял се обля в пот от усилия да оспори молбата, но съдията все пак определи гаранция — точно един милион долара. Баба и Чарли Ригс заложиха цялото си имущество, аз също, но дори не се доближихме до сумата. След още един телефонен разговор Джина Флорио добави останалото, само че вече се казваше Джина де ла Торе, защото беше омъжена за захарния барон Карлос де ла Торе. Когато се запознахме преди години, тя работеше като клакьорка на делфините и въртеше дупе за петнайсет долара на мач. Известно време живяхме заедно, но това е друга история. Благодарение на Джина скърпихме откупа и ако не забегнех някъде до съда, всички щяха да си получат парите обратно. Е, с десет процента удръжки, но аз бях твърдо решен да им ги компенсирам — ако се наложи, от затворническата заплата. Наредиха ми да не напускам областта и да не правя опити за контакт с мис Баросо. В противен случай имало опасност да преразгледат освобождаването ми.

Щом изскочих на свобода, веднага свиках целия екип. Аз, баба, Кип и Х. Т. Патерсън се събрахме в кръчмата „Уди Крийк“. Баба пиеше бърбън, Х. Т. — чай с лед, а ние с Кип споделихме бутилка „Куърс“ — най-прехвалената бира на света.

— Сигурен ли си, че искаш да поема това дело? — попита Х. Т.

Беше навлякъл джинсов костюм с червен ширит по краищата и червени каубойски ботуши — толкова нови, че сигурно бяха купени от аерогарата в Денвър. Приличаше на един много дребничък и много черничък Джон Уейн.

— Защо да не искам? Ти си истински адвокат. Уреди ми гаранцията за нула време.

— Просто изтъкнах чистото ти полицейско досие и споменах, че никога не си осъждан за углавни престъпления, макар да имаш доста порицания за обида на съда. Но на практика аз не съм… как да го кажа?… демографски подходящ за делото.

— Защо?

— Защото това място определено не ми прилича на Черна Африка. Едва ли ще зърнем и една мургава физиономия между заседателите, освен ако е обработвана с кварцова лампа.

— Не ми пука. Нуждая се от теб. В момента рискувам до края на живота си да спя с тапа в задника…

— Но си невинен — прекъсна ме баба.

Не я поправих.

— Въпросът за вината и невинността невинаги е само в черно и бяло — казах аз с онзи лекторски тон, който навярно съм усвоил от Чарли Ригс. — По-скоро прилича на непрекъсната линия. Някъде по средата „не чак дотам виновен“ се сблъсква с „не съвсем невинен“. Прокуратурата трябва да докаже вината без сянка от съмнение. Изглежда, разполагат с доказателства, че съм гръмнал пирон в мозъка на Симарон. По дяволите, аз дори не мога да отрека, защото нищо не помня. Но деянието би било оправдано, ако съм го извършил при самозащита. Лошото е, че Джоу-Джоу ще изтъче за съда паяжина, според която излизам нападател. Затова ми трябваш ти, Х. Т.

— Мислиш, че мога да я пречупя?

— Не знам, но ти си велик адвокат. Дявол да го вземе, колкото пъти се е случвало да застанем един срещу друг, все ме убеждаваш, че си прав.

— Джейк, никога не съм те виждал тъй любезен и кротък, тъй учтив и услужлив, както когато си под обвинение. Все пак благодаря за благата дума.

— Сериозно говоря. Напомняш ми какво разправяха за един познат адвокат: „Може да прекатури твоя със своя или своя с твоя. Зависи от коя страна е застанал“. Х. Т., бих те взел, независимо от коя страна се намирам.

— Щом е тъй, да се хващаме на работа — рече Патерсън. — За начало ми разкажи най-подробно какво стана през онази нощ. Карай бавно, опитай да си припомниш всяка дума, всяко движение. Не пропускай нищо, колкото и да е незначително. Аз ще си водя бележки, но не е зле и ти да го напишеш. Така паметта се избистря. — Той погледна баба и Кип. — Вие ще трябва да се поразходите.

— Не — казах аз. — Остават.

— Адвокатската тайна, Джейк. Губим я, ако…

— Знам, знам и не ми пука. Остават.

И тъй, разказах му всичко, което си спомнях. Как Джоу-Джоу ме умоляваше да не ходя в обора и как веднага хукнах натам като послушно кученце.

— Жени! — изпръхтя баба. — Колкото пъти хукнеш подир жена, все си докарваш белята.

Разказах на Патерсън как видях синини и сълзи по очите на Джоу-Джоу и как след това довтаса Симарон.

— Отначало само се бъхтехме. Той ме блъсна няколко пъти в стената, за да види дали главата ми е по-корава от дъските. После ме хвърли в куп фъшкии. След като прогони Кип, останахме само двамата.

— И мис Баросо — напомни Х. Т.

— Да, и мис Баросо. Отначало Тя беше на платформата, но после слезе да се включи в купона.

Патерсън се завъртя към моя племенник.

— А ти къде отиде, младежо?

— Изтичах по каменната пътека към къщата. Виках за помощ, но наоколо нямаше жива душа. Върнах се, когато чух пистолета. Страшно силно гърми. Мислех, че е истински пистолет.

— Истински е — каза Патерсън. Той прелисти документите, които бе взел от прокуратурата. — Стреля с патрон двайсет и седми калибър и може да забие стоманен пирон докрай в бетонна стена.

— За мозък да не говорим — обадих се аз.

Патерсън вдигна вежда.

— Не съм искал да го убивам — казах аз.

Този път той вдигна и двете вежди.

— Добре де, отидох с намерение да го потроша здравата, но след като Джоу-Джоу ме обвини, че съм я нападнал, разбрах, че тя лъже и за побоя. Изтрезнях моментално. Но вече нямах избор. Симарон искаше да ме осакати и доста добре подхвана работата. Отначало просто исках да се опазя и прибягнах към тактиката Винг Чжун, защото онзи беше по-едър от мен.

— Точно като Брус Лий срещу Чък Норис в „Завръщането на дракона“ — услужливо добави Кип.

— Най̀ ме е яд — казах аз, — че оставих Джоу-Джоу да ме върти на пръста си. Смятах брат й за цар на мошениците, но да бяхте видели нея… Първо излъга мен, после и Симарон. Накара ме да го намразя, след това накара него да ме намрази, а когато той мрази…

Не довърших, защото се сетих, че Симарон вече не може да мрази никого.

— Защо й е трябвало да го прави? — попита Патерсън. — С каква цел?

— По цели нощи не съм спал заради този въпрос. Само едно ми хрумва — че е искала да умра.

— Какво те кара да мислиш така?

— Шегуваш ли се, Х. Т. Тя ми заложи капан, та Симарон да ме убие.

— Но това не се случи, нали?

— Да, аз го убих. И какво?

— Тогава защо да не допуснем, че целта на мис Баросо е била точно такава?