Пол Ливайн
Излъжи ме два пъти (18)

18.
Зъб за зъб

Баба ме е учила да различавам доброто от злото.

Нямах нито майка, нито баща и пет пари не давах за приказките на разни учители, свещеници и посланици от ООН. Мотаех се из Кий Ларго и Исламорада с хлапетата от бедняшките квартали. Тяхната представа за забавление беше да мятат камъни по колите на туристите, а в свободното време да разбиват автомати за безалкохолни напитки. Бащите им — доколкото имаха бащи — работеха на рибарски корабчета или по пътните строежи. Поне някои от тях.

Учех се или от баба, или от по-големите момчета, които киснеха около денонощния магазин на Литъл Пайн Роуд — мястото, където пропих бира, когато бях горе-долу колкото Кип.

Слава богу, че си имах баба.

Тя ме научи да не мамя, да не крада и никого да не удрям пръв. Научи ме да избягвам жестокостта в делата и думите. Научи ме, че черните и кафявите струват колкото белите, а понякога и доста повече.

А когато пораснах още мъничко, тя ме научи никога да не вдигам ръка срещу жена.

— Само най-долни изроди бият жените си, да го запомниш. Само хилав, жалък, проскубан плъх би замахнал срещу жена и туй до ден-днешен не го е вършил нито един Ласитър. Няма и да го извърши. Разбра ли?

Казах й, че съм разбрал и ако някога видя мъж да бие жена, ще му попреча веднъж завинаги.

— Още нещо, Джейкъб. Нито един истински мъж не заставя жената да върши каквото не иска. Щом жената не иска да бъде пипана, не я пипай.

И това разбрах. Мисълта за мъж, който насилва жена, каквато и да е тя, ме отвращава. А като си мислех, че това се е случило на Джоу-Джоу, направо побеснявах.

По пътя покрай Уди Крийк ме догони още един спомен. През първата си година като служебен защитник имах доста случаи на домашно насилие. Един от първите ми клиенти — тъп и ухилен хахо — беше метнал тиган горещи пръжки по жената, с която живееше. Кипящата мазнина бе оставила върху лицето й белег от едното око през носа до горната устна.

— Кучката си го заслужаваше — каза ми той, без да изпуска цигарата от устата си. — Сто пъти съм й казвал да държи поне шест бири в хладилника. Като налива човек цял ден асфалт по покривите в тая жега, много ясно, че се прибира жаден. А тя пържи бекон и ми вика: „Извинявай, скъпи, само една остана, ама нали взе колата, пък бях купила яйца и хляб, та нямаше как да мъкна бира“. Изпих аз бирата и смачках кутията в челото й. Кучката само ми се усмихва. Е, тогава ми причерня и грабнах тигана.

После той се ухили, търсейки одобрение от своя служебен защитник. Така де, нали сме мъже и знаем, че понякога трябва да ги пердашиш, та да се сещат кой е отгоре.

Не се гордея с онова, което извърших. Той беше дребен, жилест и почернял от работа на открито, със сбръчкано лице и тъпи, безизразни очи. Очакваше да го порицаят, евентуално да му лепнат условна присъда, а след това да пийне с приятелите и да се похвали какъв урок е дал на кучката. Но не очакваше адвокатът му да издивее заради някаква си бита жена.

— Ако обичаш, изгаси тая цигара — казах аз.

Той се озърна.

— Не виждам пепелник.

— Искам да я глътнеш — поясних кротко аз.

Той се усмихна нервно, сигурно се питаше дали не си правя майтап. Оставих го да се чуди, после излязох иззад бюрото, сграбчих яката му и го вдигнах на крака. Цигарата падна, но аз я подхванах. И до днес помня как горещата пепел парна дланта ми. Очите му се разшириха от страх. Пуснах яката и здраво го стиснах за челюстта. Щом отвори уста, натъпках цигарата вътре, халосах го под брадата и завъртях главата му към тавана.

— Гълтай! — изревах аз. — Гълтай, бездарно влечуго!

Видях как адамовата му ябълка изтласка фаса надолу, после го пуснах.

Изродът подаде жалба и за един месец ме лишиха от адвокатски права. Наложи се да мина психиатричен преглед, после да посещавам курс „Алтернативи на насилието“, предназначен — което е най-смешното — за съпрузи побойници. Когато се върнах на работа, прехвърлиха ме в отдела за граждански спорове, където трябваше да защитавам един шаман, който правел жертвоприношения с живи кози на терен, използван обикновено за продажба на наркотици.

Година по-късно, вече в частния сектор, се сблъсках с още един от тия страхливи кретени. Този беше синеок, рус тарикат с широко двуредно сако. За такива типове баба казва, че се мислят за последната кока-кола в пустинята. Беше богаташко синче, караше порше, живееше в луксозен блок на един от островите край магистралата. Известно време бе споделял лъскавия апартамент с една стюардеса, на която накрая й дошло до гуша от вечните му изневери. Когато си тръгнала, русият хубавец се почувствал засегнат и я помолил да му върне коледните подаръци. Тя помислила, че се шегува — защото й бил подарил коронки на предните зъби — но той все пак си ги прибрал. С клещи.

— Нали може да платим глоба или нещо от сорта? — попита той, изтегнат върху мекото кресло в кабинета ми.

Неволно се загледах в усмивката му.

— Хубави зъби имаш.

— А?

— Всичките ли са истински?

— Ами да. Защо?

Той самодоволно облиза устни и престана да се усмихва.

— Ще разрешиш ли да ти огледам зъбите?

Той поклати глава и стрелна нервен поглед из кабинета. Бяхме сами, ако не се брои портретът на Джо Патерно в естествена големина.

— Хубави зъби — повторих аз.

Измъкнах от купчината пред мен жалбата и отчета на зъболекаря.

— По два резеца и два кучешки отгоре и отдолу. Общо осем парчета. Така ли е?

— А?

— Коронките, дето си ги прибрал.

— Да, май така беше. Де да знам. Какво значение има? Искам да кажа… колко ще ми струва?

— Осем зъба — казах аз, после високо преброих от едно до осем, опитвайки да си представя колко болка и ужас е причинил.

Той ме гледаше тъй, сякаш мислеше, че е налетял на смахнат адвокат. Имаше право.

— Ставай, дрисльо! — наредих аз.

— Какво?

Объркване. Първи наченки на страх.

— Зъб за зъб.

Той рипна от креслото и хукна към вратата. Аз скочих, стрелнах се покрай бюрото и го сграбчих за рамото. Докато замахвах, той изпищя и заради тънкия, момичешки крясък обърках мерника. Ударих високо. От носа му шурна кръв и едното око се затвори. Следващият юмрук обаче бе точно в целта. Нанесох ляв удар отдолу право в устата. Цепнах му горната устна и строших два предни зъба до корен. Нещо ме парна и като погледнах, видях зъбите да стърчат от юмрука ми. Още си нося два белега върху пръстите.

Той ревеше, кръвта се лееше от носа му и бълбукаше в гърлото. Изглеждаше далеч по-зле, отколкото беше в действителност.

— Още шест — казах аз.

Но в това време врата се отвори и в кабинета нахълтаха трима колеги, секретарката, един сътрудник и слисаният юрисконсулт на една застрахователна компания, която се опитвахме да спечелим за клиент. Реших да си придам по-благопристоен вид, затова бързо измъкнах двата зъба от пръстите си и ги метнах в кошчето.

— Моят клиент — съобщих аз на тълпата, сякаш това обясняваше всичко. После се обърнах към застрахователя и опитах да замажа положението. — Това не е нищо, да видите какво правим с противниците.

Както виждате, имах зад гърба си известен опит, докато наближавах ранчото на К. К. Симарон в прохладната лятна нощ.

 

 

Почти пълната луна лееше ясни лъчи над околностите. Тук-там зад оградите се мяркаха неподвижните силуети на говеда, а на един завой през лъчите на фаровете прелетя елен и изчезна. Карахме по лъкатушния черен път към ранчото Ред Кениън. Пред портата спрях и отбих в храстите, след това продължихме пеш, макар че до обора имаше повече от километър. Денем оборът беше тъмночервен. През нощта изглеждаше кафяв като засъхнала кръв.

— Кип, трябва да ти кажа нещо важно за живота и дано да го помниш докато пораснеш.

— Олеле, пак ли?

— Слушай. Никога не удряй момиче. Никога. Никога не докосвай…

— Знам, вуйчо Джейк. Баба ми го каза.

— Вече?

— Да. Освен това да не мамя, да не крада и да не казвам мръсни думи.

— Значи си минал пълния курс. Както и да е, радвам се, че дойде. Искам да заснемеш Джоу-Джоу.

— За моя филм ли?

— Не, за веществено доказателство. Ще заснемем как я разпитвам. Искам да имам веществено доказателство за побоя. Това ще ни помогне да осъдим Симарон, а може и на мен да помогне, ако се оплаче, че съм го нападнал.

— Ще се биеш ли?

— Ще го направя на ситни парченца.

— Вуйчо Джейк.

— Да?

— Много е голям. Досега не бях виждал по-голям и по-силен мъж от теб, ама той е такъв. А пък по злоба не можеш да му се хванеш и на малкия пръст.

— Не подценявай вуйчо си, когато е съвсем издивял — казах аз.

 

 

Вратата на обора беше отворена. Вътре царуваше мрак, но през един прозорец падаха лунни лъчи и аз различих коне в отделенията, седло върху една от преградите, бали сено и кош за царевица. Кип пристъпи по-близо и стисна ръката ми. Чувах дъха си, пръхтенето на конете и далечният крясък на някаква нощна птица.

— Тук няма никой, вуйчо Джейк.

— Шшшшт.

Още няколко крачки. После…

— Джейк, ти ли си?

Гласът на Джоу-Джоу идваше нейде отгоре.

— Тук съм, на платформата.

Тя щракна един от онези фенери, които работят с батерии от девет волта, но приличат на старинни газени лампи.

Изкатерих се по стълбата, следван плътно от Кип. Джоу-Джоу се гушеше в ъгъла, омотана с одеяло. Вадички от сълзи прорязваха мръсотията по лицето й. Очите й бяха подути. На едната буза имаше синина, а на другата червена драскотина.

Клекнах до нея и протегнах ръка, но тя се дръпна назад като подплашено зверче. Когато докоснах бузата й, усетих я как трепери.

— Джоу-Джоу, дойдох да те взема.

— О, Джейк, не биваше. Ами момчето, то какво…

Кип вече беше започнал да снима. Явно не разчиташе на автоматиката и настройваше фокуса ръчно.

— Светлината е слабичка — каза той, — но тоя обектив има страхотна чувствителност. А с микрофона става направо невероятно. От петдесет метра записва как пърди мишка.

— Не, Джейк, срамувам се. Момчето не биваше да е тук.

— Вуйчо Джейк, моля ти се, влизаш ми в кадъра — нацупи се темпераментният режисьор. — Искам да придвижа от среден до близък план.

— Джейк, недей! Не ти ли стига каквото ми причини досега?

Това пък какво беше? Мъчех се да й помогна. А тя като че се канеше да изпадне в истерия. Обърнах се към племенника.

— Добре, Кип. Край на снимките. Стига ми толкова.

Той сви рамене и изключи камерата.

— А сега слизай долу и чакай докато дойда.

Кип се навъси, но покорно слезе по стълбата. Джоу-Джоу отново се беше сгушила и когато хванах ръката й, изтърва одеялото. То се плъзна надолу, разкривайки голи рамене и гърди.

— Той ми хвърли дрехите в едно от мръсните отделения и каза, че уличниците спят при конете. Беше толкова отвратителен, толкова грозен. О, Джейк, направих ужасна грешка, като се върнах тук. Още от предния път знаех какъв е. Сякаш страда от раздвоение на личността. Може да бъде тъй добър, тъй нежен и грижовен, а сетне, щом нещо се обърка с концесиите или заявките, става… не знам… неразумен, необуздан, жесток.

— Ще му видя сметката, но първо искам да се уверя, че нищо ти няма.

Преместих се по-близо до Джоу-Джоу. Тя ме прегърна, одеялото падна още по-надолу и гърдите й се притиснаха към моите.

— О, Джейк, сигурно цялата мириша на тор.

— Тихо. Ти си красива, нежна и скъпоценна както през първия ден, когато те срещнах.

— Mi angel.^[1] Беше тъй отдавна. Толкова съм се променила.

— Не, не си. Може и да ти липсва тогавашната самоувереност, но това е нормално. Младите знаят всичко.

Тя пак се разплака.

— Винаги съм била прекалено строга към теб. Не трябваше да се мъча да те променям, но не можех да приема нещата такива, каквито бяха. И с Луис е същото.

Притиснах лице до нейното. Ръцете й ме обгърнаха още по-здраво. Целунах я нежно, устните й омекнаха и за момент сякаш дъхът й спря, но сетне тя въздъхна дълбоко и бавно, изливайки сдържаното напрежение. Тялото й прилепна към моето.

Пресегнах се и изгасих лампата. През пукнатините в дъсчените стени се лееха лунни лъчи, из млечното им сияние танцуваха прашинки. Нейде в далечината излая куче, старият хамбар стенеше и трептеше от студения нощен вятър.

Нещо изпука.

Звукът ме стресна. Беше досущ като пукот на строшено стъпало под тежък крак.

Надигнах се. Джоу-Джоу ахна и се вкопчи в одеялото. Нов звук, може би от бавно пристъпващи нозе. В тъмното не успях да разбера откъде идва. Претърколих се на една страна, грабнах лампата и приклекнах с гръб към стената. Светнах, примижах и хвърлих поглед наоколо.

Нищо друго, освен сенки.

После глас:

— Така е по-добре. На естествено осветление нищо нямаше да излезе.

Вдигнах глава. От гредите над платформата Кип се целеше в нас с обектива.

— Марш оттук, Кип! Веднага!

— Добре де, добре. Много ми е притрябвало да ви снимам.

Той скочи от гредата и се смъкна по стълбата. Отново изгасих лампата.

— Просто ме прегърни, Джейк — каза Джоу-Джоу.

Прегърнах я и от паметта ми изплуваха хиляди спомени. Отново видях онзи отдавнашен ден в двора на майка й. Спомних си добрите и лошите времена. Спомних си за Шушумигата, спомних си в какво ме забърка и се запитах от какво иска да ме опази Джоу-Джоу. Дали моментът бе подходящ да я питам?

Лежахме на една страна и аз усещах топлината на голото й тяло въпреки студа в хамбара. Тя преплете крака с моите и отпусна глава на гърдите ми. Усетих как бие сърцето й.

— Джоу-Джоу, разкажи ми какво става. Каквото и да е, заедно ще се справим.

— Добре, дължа ти това. Дължа ти истината. Не бях честна с теб. Онази нощ, когато Хорнбак бе убит, ти отиде на среща с брат ми.

— Продължавай — казах аз.

В този момент се раздаде характерният пукот на крак върху стълбата.

— Кип, стига вече!

Нов пукот.

— Недей да тормозиш вуйчо си.

Никакъв звук.

— Кип! Почваш да ме ядосваш. Имам важна работа.

В тишината дочух някакво приглушено мучене. Отделих се от Джоу-Джоу, отново напипах лампата в тъмното и я запалих.

Кип наистина беше тук, но една грамадна длан го стискаше през устата, а самият той висеше като вързоп, подхванат под жилеста ръка, сякаш изсечена от камък.

— Излъжеш ли ме два пъти — каза Кит Карсън Симарон, — мъртъв си.