Пол Ливайн
Излъжи ме два пъти (28)

28.
Не се постъпва тъй с дама

Аз изскочих пръв през вратата. Без да обръщам внимание на протокола, под прикритието на суматохата и глъчката, излетях от съдебната зала, хукнах надолу по стълбището, минах през главния вход под милата стара Темида и се озовах на главната улица. Изтърчах до гаража по прясно изчистения тротоар, взех колата, опръскана с кален сняг и подкарах на изток към Смъглър Маунтийн.

Последните две минути в съдебната зала бяха истински хаос. Х. Т. Патерсън заблъска по масата и настоя прокуратурата незабавно да оттегли всички обвинения, а ако ли не, съдът да я застави.

— В името на Джеферсън и Медисън, пред светлата памет на Маршал и Брандайс, заради кръвта, пролята в Гетисбърг и Бул Рън, Иво Джима и Нормандия, този човек трябва да бъде освободен без ни най-малко протакане…

От все сърце подкрепях желанието му.

— … и нека прокуратурата ни помогне да поправим сторените злини. Нека този човек събере късчетата от разбитата си репутация и нека го стори с достойнство. Нека бият за него камбаните на равенството и правосъдието. Да, ако имаме свобода в тази страна, нека възтържествува правдата.

Радвах се да чуя как Патерсън извисява отново глас като пресипнал стар проповедник.

Прокурорът помоли заседателите да отложат решението си, докато поговори с мис Баросо и разбере дали показанията й не са повлияни от тежката травма и дали няма начин да бъдат поправени при повторно явяване пред съда.

Превод: прегази ме самосвал. Дайте ми време до утре сутрин да преброя счупените ребра.

Решителен мъж, помислих си аз. Уважавам юристите, които по примера на морските капитани не напускат потъващия кораб, а излизат на мостика в бяла униформа с излъскани копчета. Съдията Уидърспуун изслуша молбата стоически, като от време на време блъскаше с чукчето срещу публиката, която се държеше по-непристойно и от тълпа нюйоркски запалянковци.

Останалото го знам от втора ръка. След като вратата се затворила зад гърба ми, съдията обявил прекратяване на заседанието до девет сутринта, когато очаквал прокурорът да съобщи дали поддържа обвинението. Ако отговорът се окажел положителен, съдът щял да приеме благосклонно едно евентуално предложение на защитата за незабавно съдебно решение.

— Мисис Симарон — добавил съдията, — свободна сте, но ви нареждам да не напускате област Питкин преди края на утрешното заседание.

Не ми се вярваше Джоу-Джоу да напусне града. Все още не. Предполагах, че всекидневно осведомява брат си за развоя на събитията. Днес щяха да имат страхотна пресконференция.

Държах да съм там. Всъщност правех всичко възможно, за да присъствам.

За броени минути открих пътя, където вчера я бях изтървал. Внимателно взех изпуснатия завой, после отбих от шосето, доколкото беше възможно, без да затъна в преспите. Натежалите заснежени клони на една стара ела провисваха ниско и правеха колата ми почти незабележима. Особено за човек, който си има други грижи.

Не се наложи да чакам дълго.

Мощният додж профуча край мен и продължи по пътя. Измъкнах се изпод елата, проследих пикапа до разклона и го видях да завива към планината. Вчера бях избрал погрешния път. Днес ми оставаше само да карам след Джоу-Джоу. Нататък беше лесно. Имаше само две възможности — или да завие обратно, или да продължи към върха.

Преди последния завой спрях колата, слязох и изминах пеш оставащия половин километър. Беше един от онези ясни, студени и сухи зимни дни, когато слънцето искри ослепително по снега, а температурата е малко под нулата.

Около терена имаше телена мрежа. На желязната порта с ръждиво резе висеше стандартна склададжийска табелка: „Вход забранен“. Малко по-долу зърнах парче прогнила дъска, вероятно по-стара от баба ми, на която беше надраскано: „Опасно! Взривни работи!“.

Дръпнах резето и минах през портата. Пикапът беше паркиран стотина метра по-нагоре по склона. До него имаше джип с брезентов гюрук. Релсите на теснолинейка излизаха от тунел в скалата и водеха към дъсчена барака с тенекиен покрив. Дървен улей слизаше от бараката към стар железопътен вагон пет-шест метра по-долу. Сред заснежените купчини пръст и отпадъци стърчаха още няколко къщички в различна степен на разпадане. Ръждясалата асансьорна клетка беше пълна със сняг. Също като в гробище на динозаври окото откриваше навсякъде следи от една измряла порода. Рухнала сграда от почернели греди, ръждясали парни котли и компресори, лебедки и пещи. Представих си как преди век в небето са се издигали пушеците на дъскорезници и леярни. Замислих се за прадядото на Симарон и останалите сондьори и забойчици, за цялата планина, гъмжаща от навъсени, жилави мъже, чиито ръце не могат да се измият със сапун и четка.

Входът на тунела бе ограден с три греди — две отвесни и една водоравна над тях. Върху горната бе закована с ръждиви пирони тенекиена табела.

СРЕБЪРНАТА КРАЛИЦА

ТУНЕЛ №3, 1888

Очаквах да видя в снега отпечатъците на изящни дамски токчета, но следите бяха от широки, плебейски работни ботуши. Отиваха от пикапа право към тунела. Добре, беше се преобула. Винаги готова, такава си е Джоу-Джоу. Нямаше да се изненадам, ако откриех, че носи каска, фенер и кирка.

Навлязох в мината. Под каменния свод висяха голи електрически крушки, прикрепени към старите греди. Всички светеха, тъй че дори когато тунелът постепенно зави надясно и заслони светлината от входа, видимостта остана добра. Вътре беше по-топло, около десет-петнайсет градуса, но влажно. Капки вода се стичаха по скалните стени, оцветени в червено и жълто от незнайните минерали, останали в тях при вулканичните взривове преди милиони години.

Бях изминал около осемстотин метра, когато тунелът стигна до пещера — същинска бална зала, висока някъде към петнайсет метра. Навярно някога бяха намерили тук богата сребърна жила, но сега вътре имаше само празни вагонетки и стари сандъци от динамит или инструменти. На земята се валяха парчета от кафяво шише — спомен за нечия отдавнашна бирена почивка. Свалих палтото, метнах го в една вагонетка и продължих напред. От края на залата започваха стъпала, изсечени в самата скала. Водеха само в една посока, надолу.

Отначало започнах да слизам бавно под светлината на крушките. Вместо перила имаше греди, зацапани до черно от докосването на хиляди длани. Около петнайсет метра по-долу шахтата се свързваше с друг хоризонтален тунел. Продължих да слизам. Нов тунел, после още един. Подминах ги, сетне спрях и се ослушах. Долових равномерното пухтене на някаква машинария, може би помпа. Идваше отдолу. Продължих слизането и изброих единайсет тунела на различно разстояние един от друг, докато най-сетне стълбата свърши в тясно, мрачно подземие. Спрях на последното стъпало. Тук нямаше лампи, но шумът от машината ставаше по-силен. Сега към него се прибавяше стържене, тропане и бръмчене.

Слязох от последното стъпало и нагазих в черна, студена локва. Или поне приличаше на локва. Направих две крачки през мрака. После още две. Не беше локва. По-скоро река. Подът на тунела беше покрит с около педя вода. Потях се, а краката ми мръзнеха.

Нямах представа колко дълбоко съм слязъл. Сто метра, двеста, триста? Изчаках очите ми да привикнат с мрака. Не привикнаха, защото нямаше и лъч светлина.

Тръгнах покрай стената по посока на звука. Бях обърнал гръб на планината и вървях към градчето. Ако продължавах така, сигурно щях да се озова под съда.

Ох! Една греда пресрещна жестоко челото ми. Бас държа, че едно време миньорите не са били високи метър и осемдесет и пет.

Прегърбих се и пак затътрих нозе напред, като опипвах неравните стени. Дочух плисък от вода като бързей на плитък планински поток. Чудех се откъде идва шумът, докато ненадейно опората под крака ми изчезна и паднах право в потока. Височината не беше голяма — малко повече от половин метър, но се проснах зле, по очи. Пролазих напред, а водата ме заливаше от ръба, където бях преди малко. Мокър и разтреперан, аз се измъкнах навън, изплюх глътка ледена мръсна вода и опипах дясното си рамо. То е скрепено със стоманена скоба и не обича изненадите.

Продължих да газя покрай стената, докато зърнах жълтеникава светлинка откъм някакъв отвор встрани от тунела. Предпазливо се промъкнах натам. Изведнъж ослепителен блясък обагри черната вода в ярко оранжево и освети над главата ми сталактити… или май бяха сталагмити, ама кой да ти помни разликата? След блясъка долетя глух тътен на взрив и откъм светлината нахлу облак прах. Гредите над мен жално заскърцаха.

Преди експлозията да заглъхнел ушите ми, аз ускорих крачка. Щом не чувах собственото си шляпане, сигурно никой друг нямаше да го чуе. След двайсет секунди стигнах до отвора. Беше грубо изсечена правоъгълна дупка във варовиковата скала с размери около метър на два и издигната на половин метър над пода на тунела. Три каменни стъпала се изкачваха към площадка, която водеше през отвора в друга пещера, по-висока и по-суха от тунела. Вътре кънтяха гласове. Промъкнах се по-наблизо.

От дупката се търкулна облак прах. Чух мъжка кашлица.

— Jesus Cristo! Прекалих с динамита. Тук ще си останем погребани с тая сребърна puta^[1].

Нямаше начин да сбъркам гласа на Шушумигата.

— Как другояче предлагаш да я измъкнем? — попита Джоу-Джоу Баросо.

— Както са я домъкнали тая кучка, стига само да открием старата шахта.

Проснах се на площадката и надникнах през отвора, като се мъчех да остана незабелязан. Вътре пухтеше дизелов генератор, захранващ два прожектора върху алуминиеви стълбове. Единият блестеше право в очите ми, тъй че не можех да видя къде са моите мили приятели.

— Няма време. — В гласа на Джоу-Джоу прозвуча отчаяние. — И преди нямаше, а сега вече е съвсем сигурно. Голям късмет ще извадя, ако не ме обвинят в лъжесвидетелство. А открият ли теб, ще те обвинят в убийство.

Чух как по скалата застърга лопата, после камъни се посипаха върху метал.

— Както вече ти казах — изрече Шушумигата нейде зад блясъка, — Джейк те е метнал, а ти се хвана на въдицата. Нищо нямаше да излезе от отпечатъка, защото изобщо не пипнах цевта. Могат само да докажат, че съм бил в обора, но това не ме прави убиец. А и помниш ли кога за последен път някой е съден за лъжесвидетелство? Съжалявам, че така се изложи, Хоси, me da mucho pena, pero^[2] се радвам, че Джейк отърва кожата. Той никога не ме е прецаквал и не исках да го накиснем по този начин.

— Благодаря за добрата дума, Шушумига.

Прикривайки с длан очите си от блясъка, аз скочих в пещерата и мокрите ми обувки изпляскаха по коравата скала. Шушумигата, облечен с червена вълнена риза, работен комбинезон и каска, мяташе с лопата камъни в стара вагонетка. До него стоеше Джоу-Джоу Баросо с нелепо щръкнали гумени ботуши изпод дългото кожено палто.

— Какво става, дечица, къщичка ли си строите?

— Джейк, mi amigo^[3], толкова ми липсваше. — Шушумигата се подпря на лопатата и се усмихна. Нелепо, безумно, но той като че истински се радваше да ме види. — Нямаш представа какво е да потънеш в сенките. Хей, ама голям майтап изтърсих, нали? — Той се изкиска. — Губиш всички приятели и непрекъснато трябва да бягаш. Дявол да го вземе, дори се наложи да пролея кръв… онази, дето я откри в ровъра. Голяма досада. Повече няма да го правя.

— Шушумига, ще ме прощаваш, че не разтварям обятия, но…

— Не говори, Джейк. Зле постъпихме с теб. Не биваше да те топим. Казвах й на Хоси, дай да пуснем Джейк в далаверата, той ще измисли как да отмъкнем от Симарон la maldita compania^[4], ама тя рече не, нямало да се съгласиш. Права беше. Разбрах го още щом взе да опяваш, че сме изтървали туй-онуй от брошурата. Просто не щеш да играеш играта, това си е.

— Не и твоята игра, Шушумига. Не си падам по пирамидите.

— Да бе, ама това не беше пирамида. Веднъж поне и аз да направя нещо истинско. Точно затова трябваше да си приберем от Симарон „Съкровищницата на Скалистите планини“. Защо да му даваме седемдесет процента на онзи condenado^[5]! Честно ли е? Дявол да го вземе, ако не бях събрал парите, изобщо нямаше да я открие. Помолих го да преговаряме пак, но той отказа и ме нарече пътуващ търговец на фалшиви обувки. Хей, Джейк, никога не съм бил пътуващ търговец, знаеш го. А пък той разправя, че туй било неговият живот, толкова труд бил хвърлил и сделката си била сделка. Е, тогава закъсах. И решихме със сестричката да си върнем компанията, ама онзи каубой излезе по-хитър от…

Джоу-Джоу го изгледа свирепо.

— Млъквай, Луис!

— Hermanita^[6], остави поне веднъж аз да говоря. Божичко, дори и тук не престава да ме командва. Научих скапания занаят от Симарон. Как да дълбая дупките в кръг, да слагам на динамита фитили с различна дължина, та да избухне както трябва и скалата да падне където искам. То си е цяла наука да гръмнеш дупка в скалата, без да се претрепеш. Джейк, няма да ми повярваш, но взех да харесвам тая гадост. Тук долу открих себе си.

— Не се изненадвам. Някой ден ще те пратят доживотно да чукаш камъни.

— Стига де, Джейк, недей да се вкисваш. Време е да оправим злото.

До него забелязах сандък, от който стърчаха пръчки динамит. Всяка имаше капсул и фитил.

— Добре, Шушумига, значи реши да станеш честен човек. Миньор си, така ли?

— Да, донякъде, а пък Хоси се смята за старши майстор. Някои работи никога не се променят, нали? Търпях я, защото ме предупреждаваше какво готви прокуратурата срещу мен и приятелите. Казваше ми, когато почнеха да душат наоколо. Тогава пускахме кепенците и преминавахме в друга област. Ако се случеше да ме арестуват, тя вадеше разни неща от папките. Как мислиш, защо толкова ти вървеше с моите дела, Джейк? Не беше само buena suerte^[7].

Аз се обърнах към Джоу-Джоу.

— Значи само си се преструвала, че ненавиждаш брат си?

Тя не отговори. За момент в пещерата се чуваше само бръмченето на генератора и пухтенето на помпата.

— Не-е — обади се Шушумигата и размаха лопатата. — Тя и сега не е сред почитателките на Луис Баросо, но кръвта вода не става. Отначало искаше да ме превъзпита, ама после почнах да й пускам по малко от всяка далавера. Туй, прокурорските заплати, са много мижава работа. И не след дълго станахме съдружници. Ей, Джейк, много отдавна научих, че е по-лесно да направиш крадец от честния човек, отколкото обратното. Та, докъде бях стигнал?

— Разправяше колко хитър бил Симарон — подсказах му аз.

Шушумигата избърса с ръкав струйките черна пот от челото си.

— Да бе, голям хитрец. Веднага разбра, че го пращаме за зелен хайвер. Взе, че притисна Кайл Хорнбак, дето хабер си няма от раздути акции, ама беше докопал дубликати от няколко банкови превода и те разкриха на Симарон точно каквото не трябваше. Симарон беше в града, а аз се канех да поговоря с Хорнбак, когато Соколов го пусне.

— Защо се опита да ме накиснеш?

— Идеята беше изцяло на Хоси.

— Луис!

Шушумигата сви рамене.

— Е, така си беше. Но ако питаш мен, налагаше се. Симарон трябваше да си помисли, че участваш в далаверата, че крадеш от компанията и отгоре на всичкото чукаш Хоси. Ако не те мразеше, нищо нямаше да излезе.

Джоу-Джоу бе извърнала глава, така че я виждах в профил под блясъка на прожекторите.

— Значи това е било още от първия ден, Джоу-Джоу. Включително и онази нощ в твоята къща. Бил съм в леглото ти само като примамка.

— Не ми казвай, че си засегнат, Джейк — отсече тя, без да ме поглежда. — Недей да ми дрънкаш като пъпчив пубер: ах, как можа да ми го направиш, та аз толкова те обичах.

— Наистина те обичах!

— Ти ме напусна, Джейк. Заряза ме. Знаеш ли какво е?

— Значи затова е било, да ми го върнеш тъпкано?

— Не, беше си бизнес — каза Джоу-Джоу.

Потръпнах — не знам дали от мокрите дрехи или от нейното хладнокръвие.

— Стига де, Джейк, какво толкова? — обади се Шушумигата. Изглежда, не разбираше как мога да се ядосвам, че са ми лепнали убийство. — Не сме знаели какво ще излезе. Отначало дори не възнамерявахме да убием Симарон.

— А какво възнамерявахте?

— Искахме да те нападне, но знаехме, че няма да го убиеш. Онази нощ в къщата се надявахме, нали разбираш, да му сриташ задника, да го опердашиш, та да омекне и след това да преговаряме от различни позиции. Един як пердах, ще знаеш, доста засяга мъжката гордост.

— Знам.

— Както и да е, вместо това той напердаши теб и планът отиде по дяволите. После всичко тръгна от само себе си. Тъй де, Хоси рече, че се бояла Симарон да не те убие и колко жалко, значи, че не може да стане обратното, щото е застрахован в моя полза, а пък тя му е единствената наследница. И продължихме да си приказваме. Ами ако туй? Ами ако онуй? Как да я докопаме цялата? А пък накрая то излезе съвсем просто. Ако се гътнеше Симарон, цялата щеше да бъде наша. Знаех си, че ще последваш Хоси насам, а пък ако я видеше синя-морава, веднага щеше да рукнеш на помощ.

Аз се обърнах към Джоу-Джоу.

— Но Симарон те преби, нали? Не си излъгала за това.

— Да — отговори Джоу-Джоу. — Казах му, че си ме срещнал на концерта и искаш да се върна при теб в Маями. Той ме удряше, Джейк. От време на време, колкото да причини болка, без да ме зашемети или да остави белези. Голям майстор беше. Упрекваш ли ме, че му желаех смъртта?

— Не, но те упреквам, че ме накисна.

Шушумигата пак се подпря на лопатата.

— Предположихме, че ще побеснееш от онова, което е сторил на Хоси, а като си спомниш и какво ти причини, ще грабнеш някоя вила да го направиш на шиш кебап. Отначало планирахме Хоси да те подкрепи, да каже, че е било самозащита и да те отърве от обвинение.

— Защо не го направи, Джоу-Джоу? Дори след като уби Симарон, можеше да кажеш истината, че се отбранявах. Ако го бях убил, наистина щеше да е законна самозащита.

Тя премълча, но Шушумигата отговори вместо нея.

— След като се наложи малко да ти помогнем в обора, сценарият се промени. Хоси беше изплашена. Ако вземехте да разправяте една и съща история, щеше да заприлича на заговор за убийство. Да ти кажа, нещата висяха на косъм. По дяволите, без малко да изберем тоя вариант, ама накрая решихме, че истината няма да мине и ще осъдят и двама ви. Ако тя се опиташе да те измъкне, щеше да заприлича на лъжлива повлекана, а пак ако те обвинеше, щеше да излезе опечалена вдовица. Поне така си го мислехме.

— Значи аз съм бил само параван, за да грабнете застраховката и тия тъпи претенции за съкровища.

— Не са чак толкова тъпи — каза Шушумигата. — Не и когато говориш за нея цялата.

— За нея ли? Вече трети път споменаваш, че я искате цялата. Кое, мината ли?

— Не, Сребърната кралица.

— И аз това казвам, мината.

Шушумигата се озадачи, но след това проумя.

— Не, не онази сребърна кралица. Тази тук.

Той стисна един от стълбовете и завъртя прожектора към мястото точно зад себе си. Лъчът освети сребърна жена, висока почти шест метра. Донякъде напомняше Статуята на свободата, само че седеше на трон в нещо средно между кораб и колесница.

— Голяма работа, а? — възкликна Шушумигата. — Много нещо научих за нея. Изчетох всичките вестникарски изрезки на Симарон отпреди сто години. — Шушумигата се опита да имитира телевизионен говорител, но гласът му пак си звучеше като на дребен мошеник от Маями. — „Кралицата се е изтегнала със сладострастната грация на Клеопатра в нейната египетска ладия.“

Пристъпих да огледам отблизо. Колесницата се издигаше върху пиедестал, обрамчен с драперия от сребро, злато и може би абанос. Към трона водеха стъпала, покрити със сребърни долари. На челото на всяко стъпало беше изписано с букви от масивно сребро „Сребърната кралица“. За фон служеше плетеница от блестящи разноцветни минерали, а отстрани имаше рамка от кристал. В долния край на пиедестала бе оформен надпис „Аспен, Колорадо“. И тук буквите бяха сребърни, а фонът приличаше на чисто бяла захар. Приведох се да погледна.

— Диамантен прах — каза Шушумигата.

Шест колони от потъмняло сребро и кристал, инкрустирани с мозайки от различни руди, се издигаха над пиедестала, за да поддържат трона. Колелата на колесницата, пак от масивно сребро, бяха високи около метър и двайсет. Балдахин от кристали и минерали прикриваше главата на кралицата. Косата й бе изработена от стъкло, а по драперията около рубенсовата й гръд имаше украса от лъскави минерали, които не успях да разпозная. В ръката си държеше сребърен скиптър, дълъг около три метра. Увенчаваха го петолъчна сребърна звезда и грамаден сребърен долар. Край колесницата тичаха две гръцки божества, стиснали рогове със златни и сребърни монети.

— Главата и тялото са изваяни от най-големия къс самородно сребро в човешката история — каза Шушумигата. — Тежал повече от един тон и бил открит в тази планина. — В гласа му прозвуча гордост, сякаш сам бе изработил цялата чудесия. — Какво ще речеш за нея, Джейк?

— Чакай, търся подходящата дума. Може би претенциозна? Недодялана? Помпозна? Смехотворна? Кичозна, ако има такава дума.

— Добре де, знам, че не е много изтънчена. Симарон казваше, че била едно от последните чисто викториански произведения на изкуството, ама и да не я е направил Леонардо да Винчи, на кой му пука? Виж какво, Симарон беше обмислил всичко. Тя си има историческа стойност плюс стойността на минералите и самия факт, че никога не е съществувало нещо подобно. След Световното изложение откарали хубавицата в музея в Пуебло, но властите се наканили да го съборят. Онези миньори, дето дарили материала за нея, страшно се разлютили и си я поискали, но музейните плъхове щели да я изпратят в Смитсъновия институт или може би в Ню Йорк, тъй че накрая миньорите просто си я задигнали. Докарали я дотук с товарен вагон и я спуснали обратно в земята, откъдето идвала. По това време мината вече била изчерпана и долните нива наводнени. Искали да държат кралицата тук и да я показват на местните хора, но банките им отнели миньорските концесии, та вече не им било до музеи и прочее. А хубавицата си стояла тук, където я виждаш, почти като новичка. Трябва само да я поизлъскаме. Имаме концесиите за тази мина, а кралицата е изработена от минерали, намерени тук.

— Искаш да кажеш, че това чудо е ваше?

— Сто на сто, имам си и документи да го докажа. — Шушумигата помълча, после подхвана с напевен глас: — С настоящето известяваме всички граждани, че в съответствие със Закона за мините, одобрен от Конгреса на 10 май 1872 година, както и всички следващи законови актове, местни наредби, укази и правилници, корпорацията „Съкровищница на Скалистите планини“ откри и обявява за своя собственост мина „Сребърната кралица №3“ с всички нейни отклонения и вариации, разрешени от закона, всички рудни находища, жили, подземни и надземни богатства в рамките на споменатата концесия и дрън-дрън, и дрън-дрън. С други думи, Джейк, ние имаме сто процента законно право над тая хубавица за милиони.

— Ние? — повторих аз. — Искаш да кажеш ти и Джоу-Джоу?

— Не, искам да кажа ти и аз. Нали помниш, че имаш десет на сто от компанията.

— Ами сестра ти?

— Ти ми кажи, нали си адвокат. Тя уби Симарон. Хлопна го с дъската, после му пусна пирон в коравата тиква. Мене питай. Нали аз й подадох пищова, ама не съм пипал гадната цев.

— Ще предадеш собствената си сестра?

— От утре ще трябва да погнат някого вместо теб, тъй че мен ако питаш, дай да я хвърлим на псетата.

— Луис! Да не си полудял?

Лицето на Джоу-Джоу бе изкривено от ярост, но нямаше и следа от страх.

— Не, просто върша каквото трябва.

— Шушумига, ами Кайл Хорнбак? — попитах аз. — Нали ти го уби.

— Хич не си го мисли. Седя си аз, значи, с онзи cabron^[8] на твоя диван, дето и за благотворителни цели не става, а скъпата ми сестричка му връчва коктейл с конска доза барбитурати. След около две минути той заспива на рамото ми, Хоси се качва в твоята стая и донася една вратовръзка, дето сигурно я е купила баба ти.

— Луис! Callate la boca!^[9] — Дълбоки бръчки прорязваха челото на Джоу-Джоу, а на шията й пулсираше синя вена. — Да не мислиш, че ще те оставя да се измъкнеш?

Шушумигата се завъртя към сестра си.

— Стига де, така си беше. Ти удуши онзи hijo de puta^[10] с вратовръзката на Джейк. Хей, Джейк, мислех си, че тая връзка не ти отива. Ама да беше видял как му стоеше на него с изплезен език.

— Видях.

— Да бе, бях забравил.

— Кой го закачи на вентилатора?

— Виж, за това се напънахме двамата и пак не беше лесно, щото Кайл хич не ни помагаше.

— Вярно ли е, Джоу-Джоу? Така ли стана?

Но тя мълчеше.

— Мълчанието е знак на съгласие — казах аз. — А съдията Уидърспуун го измисли още по-завъртяно: твърдението се приема поради премълчаване на защитата.

— Вървете по дяволите и двамата — каза бившата ми изгора.

— Аз се измъквам волен като птичка, а тя ще опере пешкира — рече Шушумигата. — Тая света вода ненапита, дето все ме гледаше отвисоко. Ама едно ще ти кажа. Никога не съм убивал човек. Аз съм просто крадец и мошеник, а тя няма нито сърце, нито душа, нито капка топлинка. Без малко да ти се издрайфам на пода, когато видя сметката на Хорнбак. Тя дори и не мигна. Все едно че премаза хлебарка. Със Симарон същата история. Само я беше яд, че ти не можа да свършиш работата. Има си дума за такива като нея. Психо… не помня как беше.

— Социопати — казах аз. — Колкото до теб, Шушумига, ти очевидно си съучастник в убийството на Хорнбак, а в случая със Симарон може да излезеш и подстрекател. Или пък обратното. Така и не се научих каква е разликата.

— Пука ми, ченгетата нямат никакви доказателства срещу мен.

— Може да скърпят нещо. Освен това всичко, което ми каза, може да бъде използвано срещу теб.

— Ти да не си loco^[11]? Не можеш да даваш показания срещу мен. Ти си мой адвокат. Пази ме онова, как беше, адвокатската тайна. И изобщо трябва да ме защитаваш, не да ме клепаш. Ти си най-добрият, Джейк. Нещо повече, ти си mi amigo. За десет процента от сребърната хубавица плюс малка премия ще оправиш всичко. Виж там да замажеш работата, ако има опасност от обвинение. Ще им разкажа каквото видях. И през детектор на лъжата ще мина.

— Не ти се отваря парашута, Шушумига. Вече не ви познавам и двамата.

Лицето му се промени.

— Какво да те правя тогава?

Той повдигна лопатата, сякаш се готвеше да замахне. Подгънах колене и лекичко разкърших ръце.

— Хайде, Шушумига, опитай се. Ще ти я завра в задника.

Докато той размишляваше по въпроса, Джоу-Джоу Баросо отстъпи две крачки настрани, бръкна под палтото си и измъкна револвер. Прицели се първо в Шушумигата, после в мен и накрая някъде помежду ни.

— Добре, слушайте ме и двамата — каза тя, размахвайки револвера. — Джейк, дръпни се от площадката. Луис, застани до Джейк.

Револверът беше „Смит енд Уесън Бодигард“ трийсет и осми калибър, олекотен модел с пет сантиметра цев от синкава стомана. Тежеше само четиристотин и двайсет грама — идеално оръжие за дамска чантичка.

— Бас държа, че Ейб Соколов ти го е дал заедно със значката, когато си положила клетва да браниш Конституцията — казах аз.

— Млъквай, Джейк, и прави каквото ти казвам.

— Повечето прокурори изобщо не могат да стрелят.

— Искаш ли да опитаме?

— Къде ще отидеш, Джоу-Джоу? След днешния ден няма накъде да бягаш.

— Стига толкова, Джейк. Размърдай се.

— Ще ни застреляш ли? — настоях аз. — Брат си и мъжа, който те обичаше.

— Ако ме беше обичал, нямаше да ме зарежеш. Колкото до Луис, той току-що показа каква стока е. Последно предупреждение. Искам и двамата да застанете до статуята.

Шушумигата тръгна нататък. Аз направих една крачка след него, после отскочих надясно, сграбчих алуминиевия стълб и го повалих. Прожекторът се строши и попаднахме в сянката на Сребърната кралица. Вторият прожектор все още светеше на петнайсет метра от нас. Един куршум рикошира в скалата над мен. Съвсем неточно. Аз лежах върху коравия студен под на пещерата.

Нов изстрел, пак нейде високо над мен. Чух как Шушумигата пролази на четири крака и го видях да заляга зад една вагонетка.

— Излизайте и двамата! — изкрещя Джоу-Джоу.

Аз не помръднах, а Шушумигата се надигна, подпря вагонетката с рамо и като я използваше вместо щит, бавно пое срещу сестра си. Точно такава възможност чаках.

Хвърлих се към сандъка и грабнах три пръчки динамит и шепа кибритени клечки, дълги по цяла педя. Завъртях се тъкмо навреме, за да видя как Джоу-Джоу пъргаво отскочи настрани и Шушумигата заби вагонетката в каменната стена. От удара главата му се стрелна напред покрай вагонетката, после той отхвръкна назад и се просна на пода. Джоу-Джоу насочи оръжието към него, после се завъртя към мен.

Направих още две крачки, хвърлих се към втория алуминиев стълб и го повалих. Прожекторът се разби с трясък.

В пълния заслепяващ мрак проблесна оранжево пламъче, куршумът мина край мен и рикошира със звън в Сребърната кралица.

— Не се постъпва тъй с дама — рекох аз.

Напипах в тъмното един камък, метнах го и пропълзях в обратна посока. Камъкът блъсна отсрещната стена и тутакси прогърмя нов изстрел.

Пролазих зад Сребърната кралица. Ожулих си коленете и дланите, но запазих пълно мълчание. Чух как Джоу-Джоу се блъсна в нещо и промърмори: „мамка му!“. После сред мрака просветна лъч на фенерче. Фенерчето беше в дясната й ръка, револверът в дясната. Сега тя не знаеше къде съм, а аз я виждах като на длан. Метнах камък по нея, но не улучих. Тя се завъртя и стреля зад себе си. Колко изстрела беше дала? Четири или пет? Не бях водил сметка. Револверът имаше само пет патрона. Но дали тя не си носеше и резерв?

— Хоси, дай да поговорим — подвикна Шушумигата нейде от тъмното. — Стига де, нямаше да те накисна. Щом сме двамата с теб, все някак ще оправим работата.

Чух как изщрака барабанът на револвера и вдигнах глава тъкмо навреме, за да я видя как зарежда нови патрони. Лъчът падна право върху лицето на Шушумигата.

Изстрел и писък.

— Гръмна ме! Jesus Cristo, Джейк, тая ме гръмна в шибания крак! Тече кръв. Костта е счупена. Джейк!

Мълчах. Не исках куршум в крака или където и да било.

Останах прикрит зад дясното задно колело на колесницата. Нов изстрел и звън на разбито стъкло. Високо горе пищната прическа се строши и хиляди лъскави късчета заваляха над мен. Без да се надигам, аз драснах клечка кибрит в каменния под и запалих фитила на една динамитна пръчка. Клечах, прикривах с шепи пращящото пламъче, за да не ме издаде и се чудех какво да правя сега.

Мъчех се да пресметна за колко време изгаря фитилът. Отброих секунди, отмерих сантиметри и изведнъж осъзнах, че до експлозията остават десет секунди. Изпънах ръка и запокитих снаряда нейде към входа на пещерата. В същия миг из главата ми прелетя лавина от мисли. Не знаех колко силно гърми пръчка динамит. Сигурно по-силно от наниз китайски фойерверки, но не чак толкова, че да срути цялата пещера. Нали така? Нали Шушумигата каза, че за една дупка в стената трябвало да наслага в кръг сума ти пръчки? Докато все още протягах ръка подир динамита, аз си спомних старите рисувани филмчета за Уили Койота. И той вечно мяташе динамит, а врагът все му ги връщаше.

Бях го замислил като маневра за отвличане на вниманието. Едно кротко бум, после хуквам…

— Мамка му! Мамка му! Мамка му!

От толкова години се знаехме с Джоу-Джоу Баросо, а не помнех да е използвала такъв език. Е, да, но и аз не я бях замерял с динамит.

Гумените й ботуши запляскаха по скалата. После я чух да тъпче нещо.

— Ти си луд, Джейк! — В гласа й звучаха истерични нотки. — Ще убиеш всички ни. Тия греди са нестабилни.

Е, поне не ми метна динамита обратно.

Чух как нейде в мрака хленчи моят клиент, който много обичаше закона за адвокатската тайна, но отхвърляше всички останали.

— Шушумига, какво ще речеш? — подвикнах аз. — Има ли риск?

— Гръмни я, Джейк. Изпрати я направо в ада.

Надникнах иззад колесницата и видях как лъчът зашари по пода, докато откри Шушумигата, сгушен край една вагонетка.

— Джейк, тя пак ще ме гръмне. Не, Хоси, недей!

— С теб ще се разправям по-късно — каза Джоу-Джоу, после завъртя фенерчето към Сребърната кралица.

Лъчът изгасна и аз разбрах, че е тръгнала към мен. Не се колебах нито секунда. Драснах клечка, запалих фитила, изскочих на открито и с всичка сила търкулнах динамита по каменния под. Той заподскача напред, разпръсквайки зеленикави искри.

Чух как Джоу-Джоу пак замърмори на майчински теми. Чух плясъка на ботушите й по скалата. Гледах фитила и се мъчех да запомня точно къде е светлата точица в мрака. Горящият фитил изчезна и аз се хвърлих натам. Щях да я поваля с плонж, да я сграбча и да извърша нещо, което не бях правил никога през живота си — да ударя жена.

Тя вероятно чу забързаните ми стъпки. Или тежкото ми дишане. Или просто имаше животински инстинкт.

Видях пламъка още преди да усетя удара.

Куршумът ме улучи в дясното рамо. Прониза го съвсем чисто, без да закачи костта, някой по-голям кръвоносен съд или стоманената скоба, която напомня за себе си в дъждовно време. Усетих парване, струйка топла кръв и след това остра болка, сякаш някой ми заби клин и го остави в раната.

Все още бях на крака, но се чудех защо.

Не трябваше ли да залегна или нещо такова?!

Лъчът на фенерчето проряза мрака и освети над мен зъбери от синкав варовик и доломит. Завъртях се, подвих глава, клекнах, търкулнах се през здравото рамо и пак пролазих зад колесницата.

Нов изстрел и отново кралицата си изпати заради мен. Или може да беше някое от малките богчета с памперсите. Аз опипвах в тъмното за последната пръчка динамит. Къде беше, по дяволите? Напипах голямото сребърно колело, плъзнах длан по земята и ето че я открих. Извадих клечка кибрит от джоба си, драснах я, но не се случи нищо. Панталоните ми, все още мокри от банята в тунела, бяха навлажнили главичката. Извадих нова. Беше направо подгизнала. Още една. Същата работа.

Дъхнах върху първата клечка, за да изсуша поне мъничко фосфора, овъргалях я в праха и пак драснах. Нищо, само главичката взе да се рони.

Чух как стъпките на Джоу-Джоу наближават.

Последно драсване и клечката пламна. Оставих я да се разгори, после запалих фитила, изчаках секунда и метнах динамита с всичка сила. Исках да прелети над Джоу-Джоу, за да я накара да се обърне. Когато хукнеше да стъпче фитила, щях отново да я нападна, само че този път на зигзаг.

Чаках да чуя падането на динамита, но вместо бам върху коравата скала се раздаде едно глухо туп.

После чух крясъка на Шушумигата.

— Джейк, ay, mierda^[12]! Джейк, maldito sea^[13], падна на гредата над входа. Виждам как гори фитилът.

После чух Джоу-Джоу. Все същия език държеше. Гледах как лъчът на фенерчето подскача по скалите над площадката. Най-сетне спря на съединението между една хоризонтална и една вертикална греда. Между тях бе заклещена пръчка динамит с горящ фитил.

Гредата беше поне на четири метра над пода. На младини можех със засилване да се хвана за баскетболния кош, но той е висок само три метра. За четири и дума да не става.

— Джейк, ела тук! — викна Джоу-Джоу. Стоеше право пред Сребърната кралица на около пет метра от пиедестала.

— Защо, за да ме гръмнеш ли?

— Не, трябва да изгасиш динамита. Веднага!

— Хвърли насам револвера и ще го направя — отвърнах аз, макар че нямах ни най-малка представа как ще стане тази работа.

— Chingate!^[14]

Е, поне малко разнообразие в приказките.

— Револверът. Хвърли го.

— Първо динамитът.

— Не, първо револверът.

— Ей, вие двамата, няма ли да млъкнете и да направите нещо?

Шушумигата бе събрал камъни и ги мяташе по динамита. Не виждах къде падат, но не ми се вярваше да спечели плюшено мече на селския панаир.

— Джейк — каза Джоу-Джоу. — Веднага!

Тихичко се изкатерих отзад по пиедестала на колесницата. Джоу-Джоу стоеше с гръб към мен, за да осветява гредата и съскащия фитил. Скочих в египетската ладия и запълзях нагоре по сребърния пиедестал, докато напипах с пръсти върха на балдахина. Издърпах се, опрях коляно отгоре и погледнах през мрака. Бях на шест метра над пода. Фитилът продължаваше да гори.

— Джейк, къде си?

Лъчът на фенерчето беше точно под мен. Можех да пропълзя напред по балдахина и да скоча. Не беше много кавалерска постъпка — да стоваря отгоре й сто кила жива плът и сигурно да потроша доста кости, но в момента револверът беше у нея и не ми хрумваше нищо друго.

Пристъпих напред по балдахина.

— Джейк, къде си? Няма време!

— Хоси — извика Шушумигата. — Трябва да бягаме. Помогни ми да се измъкна в тунела.

Направих още една крачка.

— Не — викна тя. — Ако падне онази греда, цялата зала ще рухне. Статуята ще бъде смазана.

Трета крачка.

И Сребърната кралица оживя. Отначало си помислих, че двете сребърни богчета отстъпват назад. Но те не мърдаха. Което означаваше, че ние се движим напред.

Корабът се откъсна от пиедестала и плъзна по първото стъпало, после по второто и по третото, набирайки скорост като сал в бързеите на река Колорадо. Когато заора в пода, кралицата залитна напред. Аз също.

Лъчът се завъртя и чух как Джоу-Джоу изпъшка.

Кралицата се пречупи в кръста. Главата й се откъсна и заподскача по пода. Горната половина от тялото полетя право напред. Точно преди да падне, аз скочих от балдахина и се претърколих — този път през нараненото рамо и болката прелетя из цялата ми ръка. Озовах се на крака и опитах да се изправя, като подпрях длан върху нещо меко и гъбесто. Погледнах надолу и видях, че ръката ми е хлътнала в главата на кралицата. Метнах я настрани, като за миг ми мина мисълта, че е много по-лека, отколкото предполагах.

Чух как Джоу-Джоу Баросо нададе животински писък, изпълнен с ужас и болка. Сетне прозвуча задавено, глухо бълбукане. Тя се мъчеше да каже нещо, но сякаш говореше под вода. Завъртях се. Фенерчето лежеше на пода, обърнато към потрепващите й крака. Взех го и насочих лъча към лицето на Джоу-Джоу.

Единият лъч на звездата от скиптъра на кралицата беше забит в гърлото й, точно под брадичката. От раната бликаше кръв и обливаше грамадния сребърен долар, разположен точно под звездата. Докато животът напускаше тялото й, Джоу-Джоу тихо изрече името ми, после нещо съвсем неясно.

— Защо…

Коленичих до нея.

— … ме напусна…

Устните й все още се движеха, когато…

Експлозията.

Отекна между каменните стени.

Облак прах литна нагоре и пак се върна.

Покой. Сводът не се срути.

Паднаха два-три камъка и гредата изстена. После още два-три.

След това тишина.

Нищо.

Докато изведнъж една канара колкото автомобил рухна с трясък и разби пиедестала, от който току-що бе отплавала Сребърната кралица. Гредите застенаха по-силно. Дребни камъни се посипаха като свирепа градушка. Избухна прашна виелица.

— Шушумига! — изкрещях аз в мрака.

Но не чух отговор.

Из цялата зала гредите виеха и се цепеха. Горе отекна грохот като рев на кацащ самолет.

Втурнах се към площадката, прелетях с плонж над нея и паднах в тунела точно когато хоризонталната греда се сгромоляса на пода, а след това сякаш цялата планина рухна в залата. След секунди хиляди тонове скала запечатаха отвора. Аз лежах в тунела и чувах гръмотевичен тътен само на няколко метра от мен. Подът трепереше, черната вода се люшкаше, а планината кашляше, храчеше и се наместваше. Когато шумът стихна и трусовете отминаха, всичко свърши. Планината бе взела своето.