Пол Ливайн
Излъжи ме два пъти (11)

11.
Златото не гние

Макар че отгоре имаше надпис „Влизането забранено“, портата висеше широко разтворена. Без да намалявам скоростта, аз запраших по черния път, който се виеше между дърветата. Хосефина Баросо живееше в надзирателската къщичка на някогашна плантация за тропически плодове край Олд Кътлър Роуд. Мястото бе изоставено от години и сега край фиданките — личи, флоридски лимони, суринамски вишни и саподили — избуяваха плевели. Около къщичката растяха дребни, съсухрени мангови дръвчета; земята беше отрупана с гниещи плодове и из въздуха се носеше противният сладникав мирис на разложение.

Следобедът преваляше и на запад над Евърглейдс се събираха сиви буреносни облаци, предвещаващи поредния пороен дъжд. Спрях пред къщата и тръгнах към стъпалата. Вехтата сграда имаше стени от чамови дъски и скосен тенекиен покрив с водостоци, над който стърчеше висок тухлен комин. Откъм сенчестата северна страна се гушеше малка веранда, защитена с мрежа от нашествията на комари, плодови мушици и всевъзможни други гадинки. На предния вход също имаше мрежеста рамка, затворена отвътре с кукичка, а зад нея — тежка дървена врата.

Почуках. След малко тежката врата се отвори и Джоу-Джоу Баросо застана на прага.

— Трябва да поговорим — казах аз през мрежата, която хвърляше ситни квадратчета по лицето й.

Тя мълчаливо вдигна кукичката, отдръпна се и ме пусна да вляза. Стаичката беше прохладна и тиха, обзаведена в меки кафеникави тонове. Джоу-Джоу ми кимна към дивана с тапицерия от хаитянско платно. Спогледахме се и всеки от нас разпозна спомена в очите на другия. Помнех дивана още от първия й апартамент преди много години. На него лежахме в мрака и си шепнехме до късно през нощта. Закачахме се, играехме и се любехме, преплели ръце и крака. А сега избелелите снимки от миналото пак оживяваха.

Джоу-Джоу първа извърна очи и ме попита дали искам лимонада. Да, казах аз и си спомних, че я правеше убийствено кисела, със съвсем малко захар. Тя изчезна в кухнята — висока, мургава, боса красавица по бели памучни шорти и оранжева плажна блузка. След малко се върна с две чаши и кана лимонада върху поднос.

— Може би нещо е сполетяло брат ти — казах аз.

— Знам. Ейб ми се обади.

— Засега не са намерили труп. Искам да кажа, че не се знае…

Тя наля лимонада, подаде ми едната чаша и седна на другия край на дивана с подвити крака.

— Отишъл си е. Усещам го, Джейк, усещам как из мен се разлива пустота.

В гласа й звучеше скръб. Изгледах я с леко недоумение.

— Той все пак ми е брат, el es mi unica familia^[1].

Тя замълча и двамата се унесохме в спомени за брат й.

— Знаеш, че никога не бих сторил зло на Шушумигата — казах аз. Прозвуча по-скоро като въпрос.

— Естествено, Джейк. Казах го и на Ейб, но засега ти си единственият заподозрян. Ейб разсъждава като ченге. По-добре погрешна следа, отколкото никаква.

Какво я прихващаше? Изведнъж се дистанцираше от Соколов, демонстрираше обич към Шушумигата и вяра в мен.

— Как ми се иска да беше тръгнало по другояче — добави тя. — Между мен, Луис и теб. Как ми се иска да можех да върна времето.

В очите й заблестяха сълзи. Това изглеждаше просто невероятно за нея, или поне за онази Джоу-Джоу Баросо, с която се сблъсквах през последните десет години. Откога не я бях виждал да проявява други чувства, освен пълно безразличие с епизодични изблици на враждебност?

— Помъчих се да променя света, опитах да променя теб, но не успях нито в едното, нито в другото — каза тя.

— Напомняш ми един заместник треньор, който искаше да ме изтегли назад в защитата, макар че изобщо не ставах за тая работа.

— Не те упреквам, че ме изостави. Вече не.

— Навремето ме нарече маниакален страхливец, склонен към бягство от отговорност.

— Бях ужасна. Между нас имаше нещо истинско.

Наистина ли?

Не знаех, защото винаги късах и бягах, щом почнеше да става истинско. Истинско означаваше ипотека, пенсионни вноски, ранно ставане сутрин за работа и вечерни срещи в комитета за разкрасяване на квартала. Истинското беше за баламите, не за юначага като мен, който знае как да се справи с всеки противников нападател.

Като си помисля сега, онова време бе тъй малко късче от нашия живот, а камерата на спомените показва миналото в розова светлина. Дните бяха слънчеви, ветровете прохладни, една млада жена ме обичаше и бъдещето сякаш нямаше граници. Веднъж закотвихме платноходката край Елиът Кий и си поделихме бутилка вино. Спомнях си плясъка на водата около корпуса и соления аромат на въздуха. Спомнях си как Джоу-Джоу каза, че ме обича. Защо не излезе нищо?

— Разминавахме се — казах аз. — Целите ни винаги бяха различни, или просто аз нямах такива.

— Ти имаше скрити заложби, Джейк.

— Баба винаги казва, че няма да доживее докато ги разкрия.

Зад прозорците притъмняваше. В далечината тътнеха първите гръмотевици. Джоу-Джоу потръпна от техния звук.

— Исках да посегнеш към звездите, а ти…

— Не посмях да поема паса — довърших аз.

Тя се премести по-близо до мен, съкращавайки разстоянието както във времето, така и в пространството.

— Ти ме обичаше, Джейк, знам това. Но дойдеше ли време да го покажеш, нещо в теб се стягаше. Може би си се страхувал, че ако обичаш твърде много и ми го кажеш, отново ще бъдеш наранен, както при загубата на майка си и баща си.

Може и да имаше право. Не знам. Винаги съм смятал самоанализа за болезнен, а анализа от страна на външен човек — направо за непоносим.

— Защо ме напусна? — попита тя.

Замислих се. Наистина се замислих. Беше много мъчително. Но все пак гледах лицето й в редките проблясъци на светкавици и се мъчех да си припомня.

След малко казах:

— Бях глупак. Мислех като недорасло хлапе. Ти беше права за мен, а аз не обичах да чувам истината.

— О, Джейк! — ахна тя и с грациозно женско движение се озова в прегръдките ми.

Не помня как се обърнах към нея. Не помня как я обгърнах с ръце, но изведнъж открих, че я притискам до себе си, притискам лице към шията й. След малко усетих една топла сълза да плъзва от нейната буза по моята.

Сетне всичко бе както някога… но дали не се лъжех? Можеше ли да е същото, след като и двамата бяхме изминали толкова дълъг път? Нейният дъх бе топъл и нежен, докато аз я целувах, обхванал главата й с длани. Джоу-Джоу разтвори сочните си устни и пак се целунахме. Тя потри лице в моето като гальовна котка, ухапа ме по ухото, после зарови пръсти в косата ми. След миг шортите и блузката отхвръкнаха настрани и всичко бе тъй познато. Нима наистина бяха минали толкова много години?

Пъргавите й пръсти разкопчаха ризата ми, плъзнаха по гърдите, описвайки осморки с връхчетата на ноктите. После Джоу-Джоу разкопча и панталона, а аз изритах обувките настрани, докато тя дърпаше колана. Ръцете ми обикаляха по извивките на нейното тяло, а тя шепнеше нещо на испански.

Мълния озари небето и гръмотевицата разтърси стъклата. Разменихме местата си на дивана и тя се озова отгоре. Останалото бе неясна вихрушка от устни и длани, нейните натежали гърди и горещи бедра. Отново се преобърнахме и този път аз бях отгоре, а телата ни се притискаха плътно едно до друго. Когато тя заговори, думите прозвучаха глухо и гърлено.

— Quiereme, te necesito^[2]!

Така и сторих, а тя ме обгърна с дългите си крака. Лежахме и се люшкахме на дивана в идеална хармония като платноходка по спокойно море. Джоу-Джоу издаде няколко тихи стона, после отвори очи за миг, но зениците й веднага се извъртяха нагоре.

— Джейк, te amo^[3] — каза накрая тя. — Siempre te he amado^[4].

Тласкани от бурята, тежки дъждовни капки барабаняха по тенекиения покрив и блъскаха стъклата. Клоните на дърветата стенеха, виеха се и драскаха по стените. Ние слушахме воя на вятъра и кънтящите гръмотевици.

— Гръм и мълния, дъжд и облаци — каза тя.

— Това метеорологичен бюлетин ли беше?

— С теб, Джейк, усещам мълнии и гръмотевици. После се нося над земята сред дъжд и облаци.

По-късно, докато бурята отминаваше, а ние все още лежахме преплетени, тя каза:

— Не знаех колко си ми липсвал. Можехме да бъдем толкова много един за друг, Джейк. Можехме взаимно да променим живота си.

— Може би все още не е късно — казах аз и пригладих назад черната й коса, без да подозирам колко съм прав.

 

 

Както си лежах сгушен до нея (не можех да се изпъна, леглото бе твърде късо за мен), аз казах:

— Разкажи ми за Кит Карсън Симарон.

Усетих я как настръхна.

— Какво искаш да знаеш?

— Всичко.

Тя въздъхна в мрака на малката спалня. Пороят навън бе отслабнал и ръмящият дъжд едва чуто звънтеше по покрива. Аз лежах по гръб, а тя — с коляно преметнато през бедрата ми и глава върху гърдите ми. Дишаше в един ритъм с ударите на сърцето ми.

— Толкова глупаво се държах, че ме е срам и досега. Бях тъй самотна, а той изглеждаше тъй внимателен, тъй нежен. Сими е властен мъж, много решителен, много силен. Страхотна комбинация, Джейк, и аз просто си паднах по него. Неудържимо.

— Сими?

— Името никак не му подхожда. Нали разбираш, той е грамаден като хамбар, но ми се струваше, че усещам в него някаква скрита нежност. Лъжех се. Той е егоист, измамник и владее до съвършенство изкуството да подвежда хората. Пред него брат ми изглежда като светец. Всъщност Сими е точно това, което Луис мечтае да стане.

— Ами „Съкровищницата на Скалистите планини“?

— Сделката е на Сими. Той въвлече брат ми в тази история.

— Шушумигата казваше, че работата била законна.

Джоу-Джоу се разсмя.

— Само дотолкова, че да не попаднат в затвора. Всичко е една голяма, напълно законна измама. Вече си виждал рекламната брошура. С нея си измиват ръцете. „Изрично ви уведомяваме, че начинанието е твърде рисковано и съществува опасност да загубите частично или изцяло направените капиталовложения.“

— Това би трябвало да отблъсква хората.

Тя навярно поклати глава, защото ме погъделичка с коса по гърдите.

— Ще се смаеш, ако научиш колко хора четат тези условия и все пак влагат пари в нефтени кладенци, пълни единствено с пясък или планински имоти без никакъв път за достъп. Хората са алчни и лековерни. Когато водех дела за злоупотреба с доверието на клиентите, непрестанно се изумявах колко е лесно да прибереш парите на хората, като обявиш разпродажба.

— И тук в сделката се намесва брат ти.

— Точно така. Да ти кажа и още нещо, което научих от Луис — колкото по-фантастични неща обещаваш, толкова по-лесно е да ги продадеш.

— Не разбирам.

— И аз, но е истина. Заровено съкровище се продава по-лесно, отколкото две щайги ябълки.

— Момент — казах аз. — Чакай малко. Притежава ли Симарон онези мини, или не?

— Да, той има концесии за добив на полезни изкопаеми от десетки хиляди декари. През последните петнайсет години е регистрирал стотици заявки. Опита се да добива злато, мед и сребро, и стигна до просешка тояга. Не че не намираше залежи. Намираше, но разходите за добива на руда и нейното обогатяване надхвърлят пазарната цена. Същевременно Сими открай време си пада по историите за някогашния Запад. Събира тези истории — всъщност легенди — за изгубени златни мини и заровени съкровища. Може да седне край камината и да ти разкаже поне двайсет различни приказки. За Изгубения падре в Калифорния, за Изгубения холандец в Аризона, за Изгубената уранова мина в Колорадо. Всичко се губи и повече никой не го намира.

— Никой?

— Е, не съвсем. Още преди да навърши двайсет години, Сими намерил съкровище от златни монети. С тия пари започнал бизнеса си.

— Еха-а!

— Двайсетдоларови златни монети, сечени в Сан Франциско. Около три хиляди парчета, днешната им цена е милион и половина. А дори не ги и търсел. Бил спрял на бивак нейде из Дяволската планина в Колорадо. Тогава не знаел, но по ония места се носела легенда, че около 1870 година една банда обрала правителствен влак. Докато бягали от потерята, разбойниците заровили плячката си под висок смърч. Белязали дървото, като забили в дънера дълъг нож. След като минала зимата, напролет се върнали да намерят мястото, но не успели. В края на краищата из онази гора е имало поне петдесет хиляди съвсем еднакви дървета. Дошло лятото, а те все още търсели. После по време на гръмотевична буря пламнал горски пожар и повечето дървета изгорели до корените.

— А какво станало със златото?

— Стотина години по-късно Сими тръгнал да обикаля на лов из планините. Разказва, че както забивал колчета за палатката, се натъкнал на прогнила кожена чанта, почти изровена от дъждовете. Това му е хубавото на златото, че не гние. След като ги излъскал, монетите станали като новички и Сими натрупал първото си богатство.

— Нищо чудно, че вярва в съкровища.

— По-голяма беда не би могла да го сполети. Щом веднъж опитал вкуса на съкровището, станал истински маниак. Миньорската работа го увличала още от детство, но през следващите двайсет години не мислел за златни залежи, а само за заровено злато.

— А ти не вярваш в съкровища.

— Виж какво, чела съм това-онова. Сими е събрал в личната си библиотека почти всички писания за съкровища из Запада. Преди четиристотин години Коронадо потеглил от Мексико с петстотин конквистадори и хиляда индианци да дири Седемте града на Сибола. Открили само едно прашно село в днешно Ню Мексико, където шепа индианци отглеждали царевица. После някакъв индиански водач разказал на Коронадо за приказния град Куивера, където улиците били покрити със злато, а по стените на мраморния дворец висели златни камбани и кралските канута имали златни гнезда за греблата.

— Май в целия разказ ключовата дума е злато.

— Именно. То подлудява хората. Индианецът казал на Коронадо, че само трябва да поведе хората си на юг. Естествено, човечецът просто искал Коронадо да се пръждоса от Ню Мексико, където ловял роби и демонстрирал мъжественост както всички други конквистадори. Онзи обаче се хванал на въдицата и повел своята армия с развени пера и лъскави брони. Водел и хиляда мулета, за да натовари плячката.

— Това се казва оптимизъм.

— Verdad^[5], или пък глупост. Така или иначе, стигнали чак до Канзас и открили само горещи, прашни равнини. Но Коронадо вярвал до сетния си ден, че нейде там има златни градове.

— И Симарон също. Това ли искаш да кажеш?

— Кой знае? Той изучава старите минни заявки и ловджийски карти като свещени писания. Купува дневници от стари западняшки родове и издирва семейни Библии с грубовати рисунки на мини и гробища. Преровил е всички вехти вестници на градчета, които вече не съществуват. Месеци наред е обикалял музеите и има стотици бележници, пълни с чертежи. Не иска да си признае, че гони празни легенди. Смята, че ако само една от двайсет истории излезе вярна, пак си струва да ги проучва.

— Значи вярва в „Съкровищницата на Скалистите планини“? За Симарон това не е измама.

— Както и да се обърнат нещата, Сими печели. Той притежава всички тия концесии и освен тях комай само ранчото му е останало. Безсмислено е да добиват злато, което няма да си покрие разноските. Но могат да създадат компания с парите на разни наивници, да взимат възнаграждения като управители и консултанти, а картите на Сими да продадат на компанията, като сами определят цената. Ако открият La Caverna de Oro или Мраморната планина, всички ще бъдат щастливи. Ако ли не, Шушумигата и Сими пак печелят. За разлика от Коронадо просто няма как да загубят.

 

 

Сънувах конквистадори с тежки брони и пера по шлемовете, когато изведнъж се събудих, без сам да знам защо. До мен Джоу-Джоу дишаше дълбоко и топлият й дъх свистеше съвсем тихичко. Отвън долиташе нощната музика на щурците, а високо в небето самотен самолет отиваше към летището. Погледнах часовника и видях как 3:13 магически се превръща в 3:14.

Преди да заспим бях позвънил на вярната секретарка Синди да я попитам дали ще остане да наглежда Кип и през нощта. Тя взе да хленчи, че имала среща с Доти в някакъв бар на Саут Бийч. Заръчах й да вземе и Кип, но непременно да го върне до един след полунощ, защото му бях разрешил да гледа „Убийците“ с Бърт Ланкастър по класическия канал. Това се казва грижовен вуйчо, нали?

Сега бях буден. Уилям Конрад отдавна бе видял сметката на Бърт Ланкастър, а аз се надявах Кип вече да е заспал и Синди да спи сама.

Позачудих се какво ме е събудило. Нямах проблеми с храносмилането, макар че бях излапал три порции пикадильо, сготвени от Джоу-Джоу. Между нас казано, готвенето не й е в кръвта. Беше пресушила каймата, а стафидите бяха направо подгизнали. Имаше и плодова пита, но с нея всичко беше наред, защото идваше от местната сладкарница.

После си спомних защо съм се събудил. Напомни ми го скърцането на чамовия под.

В къщата имаше още някой, освен нас двамата.

В дълбините на съня бях чул звук и сега го чувах отново. Дали не се лъжех? Старите къщи са пълни със странни звуци. Тръбите бръмчат, стените пукат, подовете…

Скърцат.

Отново същият звук. По-силен ли беше, или само така ми се струваше?

Надигнах се от леглото и босите ми крака докоснаха хладния под. Бях чисто гол и за бойните части от тялото — ръце, крака, китки и ходила — не беше особено вдъхновяващо, че една друга телесна част също е открита и уязвима. Опитах се да пристъпя беззвучно, но не успях. Дъската под мен поддаде с пукот, който ми се стори оглушителен, но всъщност навярно бе съвсем тих.

Спрях и пак се ослушах.

Тишина.

Нарушавана само от мен. Дишах като стар парен локомотив. Сърцето ми бе хукнало на маратон.

Пристъпих на пръсти към затворената врата на спалнята. Изпод нея не прозираше светлина. Нощното небе се беше изчистило и през прозореца нахлуваше лунно сияние, което хвърляше сянката ми по пода и част от вратата. Направих още една крачка, чух шум от другата страна…

Отхвръкнах назад.

Не по своя воля. Ненадейно вратата се отвори, блъсна рамото ми и ме отхвърли към прозореца. Закачих с коляно тоалетната масичка и преди да си възвърна равновесието, някаква наковалня се стовари отстрани на главата ми, точно над дясното ухо. Добре де, не беше наковалня, а само юмрук, но корав като желязо и ударът ме повали на пода.

Изкрещях нещо неразбираемо и Джоу-Джоу се събуди с писък. Опитах да се изправя, но нечие коляно мина на косъм от брадата ми и ме улучи по рамото. Не причини сериозни щети, само дето пак се проснах по гръб.

Скочих от пода, усещайки как адреналинът кипва из тялото ми. Преди да замахна, врагът атакува с ляво кроше. Отбих с лакът и той веднага нанесе десен удар. Събрах ръце пред лицето си и преминах в глуха защита. Юмруците му валяха като бетонни блокчета по ръцете и лактите ми, а аз все още не бях успял да замахна поне веднъж.

Отстъпих крачка назад и понечих да го ударя. Само че той стори същото и ръката му се оказа по-дълга. Два леви удара ме улучиха право в лицето. Дебнех за пробив в защитата му, но за разлика от повечето побоища, в който съм участвал, противникът беше по-едър и по-силен от мен. Подозирах, че може и да ме надбяга.

Финтирах с лява ръка, замахнах отгоре с дясната и го улучих странично в носа. Чух как хрущялът се смачка и насреща ми пръсна кървав фонтан. Сега очите му трябваше да са затворени и просълзени. Хвърлих се напред, забих глава в гърдите му и рязко я вдигнах нагоре. Чух как челюстта му изщрака и с надежда помислих, че може да съм я строшил. От гърлото на противника излетя задавено хъркане.

Отстъпих назад и отново замахнах към челюстта му, този път с дълго ляво кроше. Вложих цялата си сила, но не бях достатъчно бърз. Типично за мен.

Той отскочи наляво и преди да разбера какво става, заби юмрук в слънчевия ми възел. Прегънах се, паднах на пода и широко отворих уста, но не можех да си поема въздух. Докато онзи надигаше крак да ме ритне, аз се претърколих към него. Кракът беше обут в заострен каубойски ботуш, който леко блестеше под лунната светлина. Върхът на ботуша се плъзна по темето ми, а подметката ме удари в челото. С цялата си тежест приковах другия крак към пода. Продължих да се търкалям с надеждата да обтегна коляното му и да разкъсам сухожилията като преварени спагети. И сигурно щеше да стане, само че тоя тип имаше волски крака.

Аз тежа точно сто килограма, но така и не успях да го разклатя. Останах да лежа пред краката му. Той сплете юмруци, стовари ги с всичка сила върху тила ми и аз изведнъж зърнах Млечния път, сред който особено ярко блестяха Орион и Бетелгейзе. Посегнах през ослепителната светлина да си пробия път към съседната галактика, но останах да вися в пространството. Опитах се да сграбча врага зад коленете и да го поваля, само че нямах сили да се преборя и с малко котенце.

Чух Джоу-Джоу да крещи:

— Que demonios haces aqui? Vete ahora mismo!^[6]

Тя скочи от леглото и се хвърли към него, но той без усилие я метна през цялата стая.

Бях се надигнал на колене. Смътно усещах, че отгоре капе топла кръв и някой говори:

— Къде е той?

Бях замаян и не го разбрах.

— Кой?

Онзи ме сграбчи за косата и дръпна главата ми назад.

— Къде е Баросо? Къде е ситният кучи син?

— Не знам. Ранен, мъртъв… Не знам.

Той дръпна още по-силно.

— Добре ме прецакахте двамата с него, нали, адвокатче?

— Нямам представа за какво говориш.

Той пусна косата ми и подвикна:

— Хосефина, къде е онзи твой скапан брат?

Тя се бе сгушила на леглото и плачеше.

— Не знам. Остави ни на мира.

След миг тя скочи и го замери с възглавницата. Ефектът беше горе-долу колкото от моите удари.

Опрях ръце в пода и опитах да се надигна, очаквайки поредния удар. Но ударът не идваше. Над мен прокънтя мощен глас:

— Не се бъркай в моите работи, адвокатче! Не ми се бъркай, или си мъртъв. Разбра ли ме?

Вероятно не съм го разбрал, защото внезапно той вдигна крак и го стовари върху дясната ми ръка. Чух как кокалчетата се строшиха много преди да усетя болката.