Пол Ливайн
Излъжи ме два пъти (25)

25.
За парите и за жена ти

Мозъкът ми не можеше да се справи с дилемата дали да посоля ръба на чашата с коктейл „Маргарита“, камо ли да даде смислен съвет за утрешния кръстосан разпит на Хосефина Баросо. Седяхме в кухничката на бабиния фургон, сгънати неудобно върху табуретки около пластмасовата масичка.

— Оная лъже като дърта циганка — заяви баба, докато изстискваше лимоните по старомодния начин, с юмрук. — Изобщо не се е венчала за онзи каубой, инак Джейк щеше да знае.

— Макбейн ми показа брачното свидетелство — унило отвърна Патерсън. — Гражданска церемония в Невада преди шест години. Не, на моя не слагай сол. Вредно е за кръвното.

Баба изсумтя и продължи да изстисква.

— Шест години! Да му се не види, Джейк, търчал си подир омъжена жена. — Тя наля текила в сока. — Да ти добавя ли няколко капки „Трипъл сек“ или „Коантро“?

— Най-добре дай направо шишето, бабо, а ако искаш да знаеш, скъсах с нея, преди да го срещне. Само се чудя защо го е пазила в тайна.

— Може каубоят да е бил женен — подхвърли баба с доверителен глас.

— Да — подкрепи я Кип, зарязвайки временно паничката шоколадов сладолед. — Може да е бил многоженец като Клифтън Уеб във „Великолепният мистър Пенипакър“.

— Не е чак толкова сложно — каза Патерсън. — Той искал да живее на запад и да дири златото на Коронадо. Тя искала да съди престъпници в Маями. Разменили халките, но не казали никому. Тя си запазила фамилията и работата. През първите две години прехвърчали насам-натам всеки месец, но постепенно взело да им омръзва. Почнали да се срещат по-рядко. Сигурно би могло да се каже, че всъщност са се разделили още след медения месец. Но от време на време все пак се срещали. Всъщност имаме работа с две силни личности, които се привличали, но никой не искал да отстъпи и на милиметър, щом ставало дума за географска ширина и начин на живот.

— Тогава защо Джоу-Джоу ме покани в леглото си преди шест месеца?

— Не е имало такова нещо — каза Патерсън.

— Дай текилата незабавно, бабо — викнах аз и отново се завъртях към адвоката си. — Какви ги разправяш?

— В днешните показания на вдовицата стана ли дума, че сте обменяли телесни течности?

— Не, тя каза само, че съм бил при нея и сме си побъбрили със Симарон. После аз съм го ударил, но той излязъл по-як.

— И ти искаш да изкопча от нея, че е била с теб в леглото, когато влязъл Симарон?

— Искам, естествено. По редица причини и най-вече за да докажем, че не може да й се вярва. Тя ще заяви, че съм я изнасилил в обора, нали?

— Да, след около дванайсет часа.

— Е, защо ми трябва да върша подобно нещо, след като тя доброволно е спала с мен?

— Не ти трябва, следователно тя ще отрече, че изобщо сте имали сексуални забежки.

— Аз пък ще кажа, че сме имали — сопнах се аз.

— Хосефина споменавала ли е пред Соколов, че Симарон те е измъкнал от леглото й?

— Не, не ми се вярва.

— А ти?

— Не. Не съм от ония, дето се хвалят. Но той сигурно знаеше какво е станало.

— Само че няма как да оспори нейните твърдения, нали?

Не отговорих и Патерсън зададе нов въпрос:

— Как влезе Симарон в къщата?

— Не знам. По това време спях. Не беше изкъртил вратата.

— Аз ще ти кажа — рече Патерсън. — Имал е ключ. Винаги го е имал. Бил е у него и през нощта, когато умря. Както знаеш, къщата в Маями е била негова собственост. Хосефина знаела, че той е в града. Нещо повече, бил е отседнал при нея. Кажи ми сега как ще накараш заседателите да повярват, че тя те е поканила, очаквайки мъжа си да се прибере всеки момент?

— Дявол да го вземе, щом е тъй, какво съм дирил при нея?

— Според Хосефина двамата сте разговаряли за Шушумигата и „Съкровищницата на Скалистите планини“, докато Симарон се прибере от някакво заседание.

— Лъжа! Бяхме се лепнали един за друг като…

Баба ме стрелна със стоманен поглед.

— Джейк! Тук има невинни уши.

— Къде? — попита Кип. — Ей, бабо, аз съм гледал „Първичен инстинкт“, където Шарън Стоун се разкрачва и после…

— Млък! — нареди баба.

Патерсън изпи маргаритата си на един дъх.

— Джейк, няма значение какво сте правили, защото не можеш да го докажеш. Ако заявиш, че си спал с нея в Маями, ще те сметнат за тъп гадняр, който обвинява клетата вдовица в изневяра.

— Изневяра? Много ми пука! Тя ме обвинява в убийство!

— А аз ти преча да й поднесеш още едно доказателство.

Опънах солидна глътка текила направо от шишето. Очаквах да ми избистри мозъка, но вместо това устните ми станаха като гумени червеи. Все пак долових някакви наченки на мисъл.

— Х. Т., май сега почвам да го разбирам.

— Кое?

— Онова, дето ми го разправяше преди време. Че тя ме е накиснала още от онази вечер в къщичката.

— Продължавай — каза той.

— През цялото време си мислех, че тя копнее за тялото ми. Любов под манговите дръвчета.

— Под брястовете — поправи ме Кип. — Със София Лорен и Антъни Пъркинс.

— Леле, колко съм глупав!

— Това си го знаем — рече Патерсън. — Казвай по-нататък.

— Точно както казваш, тя е знаела, че Симарон ще дойде. Той си е у дома, в края на краищата. Искала е да ме завари в леглото. Кой знае, може Симарон да си носи пищов и един от двама ни незабавно да ритне камбаната. Ако ли не, винаги има и втори шанс, след като ме подмами да я гоня до Колорадо. Х. Т., бил си прав през цялото време.

— Туй го знам, както знам, че господ прави малки кафяви бебенца. Ама какво от това? Не мога да докажа нито една дума. Гарантирам ти, нито един заседател няма да лапне въдицата.

Аз обаче бях настроен войнствено и се раздразних от пораженческия му дух.

— Слушай бе, ти на чия страна си?

Патерсън се обиди.

И с право.

Не поиска нова порция. Взе си плетената шапка, облече оранжевото яке и тръгна към вратата.

— Всички сме поуморени, Джейк. Ще се видим в съда.

Не му пожелах лека нощ.

Баба ме изгледа строго.

— От мен да го знаеш, Джейк, ти си типичен мъж.

— Туй пък какво означава?

— Че имаш два декара плещи, чорлава глава, естествени зъби и уста, дето с нищо не може да се запуши.

— Добре де, бях малко грубичък с Х. Т., ама като изпадна в отчаяние, ще ми се да напердаша някого.

— Не се бой, вуйчо Джейк — обади се Кип. По горната му устна имаше ивица шоколад. — Ако онази жена каже нещо лошо за теб, никой няма да й повярва. Никой не би повярвал, че можеш да сториш зло.

— Кип, знаеш ли, че те обичам?

— Знам.

— Съжалявам, че не успях да ти отделя повече време.

— Няма нищо. Тук ми харесва. С тоя сняг е съвсем като в „Доктор Живаго“.

— Снимаш ли филми?

Той заби нос в паничката с разтопен шоколад.

— Не мога.

— Не смееше да ти каже — намеси се баба. — При цялата тая суматоха взел, че загубил камерата.

— Извинявай, вуйчо Джейк. Нямам представа къде…

— Не се тревожи. Кога беше у теб за последен път?

— Онази вечер в обора. Може да са я прибрали ченгетата.

— Не помня да съм я виждал в списъка — казах аз и отпратих сведението към онова складче в мозъка си, където трупам всякакви безполезни вехтории.

 

 

— Знам, че звучи нелепо — каза Хосефина Баросо, — но до ден-днешен не знам дали беше изнасилване. Толкова е трудно да се обясни. Джейк ме насили, но аз… не се възпротивих. Той ме удари. И преди го беше правил, тъй че в това нямаше нищо ново. Разкъса дрехите ми. Каза, че ме желае, независимо дали съм съгласна, или не. Такъв беше понякога — жесток, изпълнен с гняв. Просто ме повали и аз се оставих на волята му. Просто се оставих на волята му.

При тия думи по изящната й скула се търкулна сълза. Усетих как лицето ми пламва. Заседателите бяха застинали по местата си. Никакво озъртане, кашляне или въртене. Просто гледаха Хосефина Баросо със съчувствие и жал към тази храбра жена. Тя играеше адски добре. Създаваше впечатлението, че се мъчи да бъде безпристрастна. Не, не можеше да го нарече изнасилване. И естествено, пред ченгетата не бе обелила и думичка за изнасилване. Един лекарски преглед щеше да я опровергае.

Това беше пропуск в нейната версия, но тя без затруднение го обясняваше със сърцераздирателната история, че сама не знаела дали било изнасилване. Все пак Патерсън можеше да я поразпита защо не е разказала всичко на полицаите.

Макбейн предвиди този въпрос и побърза да се застрахова.

— Мис Баросо, вие не казахте на сержант Кроуфорд, че обвиняемият ви е принудил да изтърпите сексуално насилие, нали?

— Не… не можех. Толкова се срамувах. Мислех, че сама съм виновна. Може би трябваше да му окажа съпротива, но се страхувах, че Сими ще чуе. Боях се, че някой може да бъде убит.

Хосефина Баросо бе работила четири години в отдел „Сексуално насилие“ към прокуратурата и това й личеше. Знаеше кои номера минават и дори най-шаблонните фрази сякаш извираха от сърцето й.

— Кажете, мис Баросо, какво стана, след като обвиняемият ви принуди да му се подчините?

— Лежах и плачех, когато Сими дойде да ме търси в обора. Джейк спомена, че искал да му благодари.

— Да му благодари?

— Да. Обърна се към Сими, усмихна се много злобно и каза: „Благодаря, каубой, за парите и за жена ти“.

И дванайсетте заседатели изглеждаха готови да ме обесят на място.

— Какво стана после? — попита Макбейн.

— Аз плачех, но успях някак да обясня на Сими какво се е случило. Той остана спокоен. Само дишаше тежко и каза на Джейк, че ако не си тръгне, ще го разкъса на парчета. Джейк се разсмя и рече: „Опитай де“. Не отричам, Сими се нахвърли върху него. Искаше да го изхвърли, за да се погрижи за мен. Но Джейк го нападна още по-бързо, блъсна го към стената и Сими си блъсна тила в дъските. Джейк е много силен, а Сими, макар и едър, не беше достатъчно бърз.

След това тя разказа историята удар по удар и вариантът съвпадаше с всичко, изнесено досега. Същинска утеха за търсачите на достоверни факти. Заседателите вече бяха чули тази история във встъпителната реч на Макбейн. Бяха я чули повторно от тримата полицейски служители. Сега свидетелката им я разказваше още веднъж. Повторението е майка на знанието. Юристите много обичат най-напред да разкажат на заседателите какво ще чуят, след това да им го кажат направо и накрая да им разкажат какво са чули. Точно това правеше Макбейн, а в заключителната си реч щеше да им го каже за четвърти път.

Аз седях зад масата на защитата като някакъв злодей с рога и опашка и слушах как описват пъклените ми деяния. Слушах как съм блъскал Сими насам-натам, как съм го мушкал с вила, как съм се смял пред камшика, как съм го овъргалял в царевицата и накрая съм му забил пирон в главата. Вслушвах се във всяка мъчителна, лъжлива подробност, очаквайки да засека някоя грешка, но грешка нямаше.

Джоу-Джоу продължи така почти цял ден, като от време на време спираше да избърше сълзите. Следобедът отмина, стъклата на прозорците затрепериха от първите пориви на наближаваща буря. Небето навън притъмня и изсипа гъст снеговалеж. Въздухът вътре бе задушен и толкова сух, че кожата по пръстите ми се цепеше. Жадувах за влажната жега у дома, за нежната ласка на източния вятър, долетял откъм Гълфстрийма.

Какво търсех тук? Едва удържах желанието да хукна навън и да затръшна зад себе си вратата на съдебната зала. Ръцете ме засърбяха. Дали приставът щеше да ме спре? Не, той дремеше и си чакаше чека за пенсията.

Къде щях да отида? Може би нейде по островите, Барбадос, Аруба, Кюрасао. Копнеех за слънчеви дни, за просторни плажове и най-вече за свобода. Само че докъде щях да стигна? Тутакси щяха да ме подгонят. Щяха да ме сравняват с Тед Бънди, който избягал през един прозорец на същата тази сграда, преди да се отдаде на насилия и убийства из Флорида.

Не знам дали ми личеше, но Патерсън ме хвана за рамото. С усилие приковах погледа си върху стената, малко над редицата портрети на някогашни съдии, и се замислих къде сме били и къде ще отидем.

Макбейн си бе свършил работата, Джоу-Джоу също. Бяха ме опаковали и вързали с панделка като подранил коледен подарък за заседателите. Докато прокурорът привършваше с въпросите, аз трескаво си водех записки.

— Мис Баросо, простете ми за въпроса, но обичахте ли съпруга си?

— Безмерно. Знам, връзката беше необичайна, но на нас ни харесваше. Той си имаше ранчото и мечтите за стари съкровища. Беше тук, по местата, които обичаше. Аз имах своята кариера и помагах на обществото доколкото мога. Дълбоко в сърцето си знам, че се обичахме както всички други влюбени двойки.

— Искахте ли обвиняемият да ви последва в Колорадо?

— Не, дори не му казах, че идвам тук. Той сам призна, че е проникнал с взлом в дома ми и изслушал съобщенията от телефонния секретар, за да ме открие. — По лицето й се изписа жалост към нещастния, окаян безумец. — Мислех, че е превъзмогнал страстта си към мен, но когато започна отново да защитава брат ми, нещо се случи. Пак го прихванаха старите въжделения и взе да ме преследва.

Клетата жена. Как би могъл да я упрекне някой?

— И тъй, съвсем накратко, мис Баросо, обвиняемият ви е последвал в Колорадо без ваше знание и съгласие, изненадал ви е в обора на вашия съпруг, принудил ви е с побой да изтърпите сексуално насилие…

Дръпнах адвоката си за ръкава, но той отблъсна ръката ми.

— … и когато вашият съпруг ви заварил измъчена и пребита, обвиняемият му се присмял, нападнал го и накрая го убил, като изстрелял пирон в черепа му, така ли е?

— Протестирам, подвеждане на свидетеля — тихо изрече Патерсън.

— Приема се. Съдебните заседатели да не обръщат внимание на въпроса…

Вече нямаше значение дали ще му обърнат внимание. Всички знаеха отговора.

— Мистър Макбейн — каза съдията, — имате ли още въпроси, защото приставът казва, че времето се разваля, а бих желал тия добри хора да се приберат у дома навреме.

— Почти привършвам, Ваша Светлост.

— Мис Баросо, има ли нещо, което да сте пропуснали или да желаете да ни кажете?

Джоу-Джоу дори не се замисли. Излишно е, когато си репетирал усърдно заключителната реплика.

— Ако можехте да го видите — обърна се тя към заседателите. — Тъй чудесен, достоен мъж, толкова жизнен. Обичах го и безкрайно ми липсва.

Съдията се изкашля, удари с чукчето и заръча на всички ни пак да дойдем в девет сутринта.

Продължавах да гледам Хосефина Ховита Баросо, докато излизаше с кръшна походка от съдебната зала. Мислех си какво бе казал Кип — че никой нямало да й повярва. Скъпият ми племенник грешеше.

Разчитам лицата им, Кипър. Разчитам им мислите.

Те й вярваха и бяха готови да ме осъдят. Дявол да го вземе, ако бях заседател, сам щях да се осъдя.