Александра Маринина
Откраднатият сън (9)

Глава 8.

Василий Колобов нетърпеливо отвори плика и извади от него писмото, написано на машина:

„Позволяваш си много да приказваш. Имаш къса памет, Колобов. Ако не искаш да повтаряме изучения материал, ела утре, двайсет и трети декември, на известния ти адрес в единайсет и половина вечерта. Съобщиш ли на милицията — няма да стигнеш до мястото.“

Колобов бавно прибра писмото в джоба си и се качи с асансьора до своя апартамент. Пак се хванаха за него! Защо пък ще ходи? Не, по-добре да иде, не му се ще „да повтаря изучения материал“. Тия гадове бият лошо.

* * *

Полковник Гордеев извика в кабинета си Селуянов.

— Николай, трябва ми едно тихо тъмно място в района на Савьоловската гара.

Навремето Коля Селуянов бе дошъл на работа в милицията, подчинявайки се на внезапен и абсолютно необясним порив. Преди това още от дете бе мечтал да стане градостроител, в главата му се раждаха идея след идея за усъвършенстване на строителния план на Москва, така че на всички да бъде удобно: и на пешеходците, и на шофьорите, и на дечицата, и на пенсионерите, и на домакините. Познаваше родния си град като собственото си жилище — всяка уличка, всеки двор, всяко кръстовище, на което в натоварените часове ставаха автомобилни задръствания. Тези знания му бяха много полезни в работата и ги използваше не само Селуянов, но и всичките му колеги.

Коля се замисли, после придърпа лист хартия, взе химикалка и започна бързо да чертае схема.

— Ето тук има хубаво място — сложи кръстче на чертежа, — на около седем минути пеша от гарата. Там има арка и задънен двор, сградата е в капитален ремонт, няма обитатели. Има едно и тук — на схемата се появи второ кръстче, — и то е тихо и безлюдно, особено нощем. Ориентирът е вестникарската будка, след пет метра завиваш наляво и веднага зад ъгъла има три сергии. Разположени са много удобно, откъм фасадата изглежда, сякаш са долепени една до друга, а отзад се вижда, че между тях има пространство. Нощем не работят естествено. Достатъчно ли ви е това или да потърся и други места?

— Дай още две за всеки случай — помоли го Гордеев.

След като освободи Селуянов, полковник Гордеев повъртя в ръцете си чертежа с четирите кръстчета и недоверчиво поклати глава. Да, беше одобрил плана, който му предложи Каменская, но не защото той му се видя връх на съвършенството, а защото не можеше да й помогне с нищо друго. В плана имаше очевидни недоглеждания и слаби места, самата Анастасия ги виждаше, но нямаше с какво да запуши дупките: твърде малко сътрудници можеше да привлече. Постоянно изтичаше информация по делото на Ерьомина, това можеше да се предотврати само по един начин: с ограничаване на хората с достъп до нея.

Виктор Алексеевич наблюдаваше с болка как се руши всичко, което настойчиво и с любов бе създавал дълги години: колективът, в който нямаше универсални специалисти, но пък имаше стабилни професионалисти, всеки със свой талант, и тези таланти служеха на общото дело и в полза на всички. Ако можеше например да включи в делото Володя Ларцев, той щеше да намери начин да развърже езика на Василий Колобов и да изтръгне от него истината за побоя, за който той упорито мълчеше. Ако можеше, както преди, да остави Анастасия да върши аналитичната работа и да й даде възможност хубаво да помисли, тя непременно щеше да изобрети нещо остроумно и изящно, а обаятелният, контактен и пъргав Коротков и строгият, красив интелектуалец Лесников щяха да разиграят по неин сценарий блестящ и убедителен спектакъл, след който вместо аплодисменти и цветя, върху тях щеше да се изсипе дъжд от информация. Ако… Да можеше… Не може. Засега не може.

Гордеев вече знаеше кой от неговите сътрудници е във връзка с престъпниците, но нещо му пречеше да сложи край на мъчителната ситуация. И въпросът не беше само в състраданието, емоциите и сърдечната болка. Виктор Алексеевич не можеше да се отърве от чувството, че в тази работа всичко не е толкова просто, че зад единичното предателство се крие нещо по-голямо. Нещо по-сложно и по-опасно.

Имаше още едно нещо, което го смущаваше в плана, предложен от Каменская. Гордеев изискваше от своите сътрудници безпрекословно спазване на изискванията на закона. Той не би могъл да каже с ръка на сърцето, че правовото му съзнание протестира срещу не съвсем законните действия, към които често прибягват оперативните работници при разкриването на престъпления. Това беше повсеместна и повседневна практика, доколкото Житената питка знаеше от работата си в милицията, а той работеше тук вече трийсет години. Въпросът беше в друго. Виктор Алексеевич нагледно виждаше как безнаказаното използване на незаконни методи довежда до намаляване на професионализма, до загуба на изобретателност при разработването на оперативни комбинации. Така де, защо да се мъчат да изучават системите на заключване и принципите за подбор на ключове, след като всяка врата може да се отвори с лост или чук? А в недалечното бъдеще ги очакваха адвокати, допускани до заподозрения от момента на задържането, както и далеч не послушни прокурори и съдии, които постепенно се освобождаваха от гнета на статистическите показатели и от страха пред партийните репресии. Гордеев бе предвидил тази перспектива преди много години, още в самото начало на демократизацията, и бе започнал да събира, без бързане и внимателно, екип, който ще може да се научи да работи в новите условия. Екип, който, усвоил веднъж завинаги, че изискванията на закона са свети и ненарушими, ще съумее да изгради професионален потенциал, достатъчен за успешна работа, ще съумее да измисли и реализира нови похвати и методи за разкриване на престъпления. Екип, който ще може да използва и психологията, и топографията, и физическите си данни, и интелекта, и какво ли още не… Само не и нарушаването на закона.

В плана на Каменская нямаше никакви очевидни нарушения. Но Виктор Алексеевич подозираше, че Настя не му е казала всичко. Тя безспорно не би излъгала началника си пряко, но… Хитра е тая гяволица!

Анастасия.

Настася.

Стасенка…

* * *

Настя с наслада лапаше сготвената от Льоша вечеря. Дали пък да не се омъжи за него в края на краищата? Защото той отдавна го иска. Колко е хубаво, че го има на този свят!

— Вкусно ли е? — попита Чистяков, усмихнато наблюдавайки приятелката си, която демонстрираше завиден апетит.

— Невероятно! — искрено отговори тя. — Льошенка, нали не ми се сърдиш, че те измъкнах от къщи посред седмицата?

— Доколкото разбрах, имаш неприятности — предпазливо отвърна той. — Май си сменила бравата.

— Аха. Настъпила съм някого по мазола и се опитват да ме сплашат. Не ми се искаше да оставам нощем сама, поне през близките няколко дена. Исках да те помоля. — Тя се запъна.

— Помоли ме, не се стеснявай — окуражи я Льоша. — Ти си ми девойка скромна и неособено нахална, няма да поискаш купища злато.

— Не би ли могъл да се освободиш от работата си за няколко дена и да постоиш тук? Много ми е нужно, честна дума.

— Мога, разбира се. Аз само за тебе съм Льошка, а в работата си между другото съм професор Чистяков. Полагат ми се библиотечни дни, сто пъти съм ти казвал.

— А с колко такива дни разполагаш? С един? С два?

— Моите дни, слънчице, всичките са библиотечни и само един е присъствен. Така че инструктирай ме как и какво трябва да правя и аз ще изпълня всичко с математическа точност.

— Инструкцията е само една — да вдигаш телефона. В никакъв случай не ме викай, ако съм вкъщи. Казвай, че съм в банята, в тоалетната, у съседката, на покрива, ако щеш — само не ме викай да говоря. Питай кой се обажда и на кой номер да се обадя, нищо повече.

— А не е ли по-просто да казвам, че те няма?

— Не, това не може. Ако някой сериозно се интересува, той със сигурност ще знае, че вече съм се прибрала. Той изобщо не бива да подозира, че се крия или се измъквам. Още веднъж ти повтарям, Льошенка, не питай какво да ми предадеш. Само номера на телефона.

— Разбрах. Телефонът ти се подслушва, така ли?

— Много е вероятно.

— Да-а, драга моя — проточи Льоша, — лоша ти е работата. Как се докара дотам, а?

— Ами на, така. И се страхувам, че и по-лошо ме чака.

* * *

Василий Колобов свали рамата, заключи и прикрепи към стъклото обява, написана на ръка: „Почивка от 23:00 до 24:00“. До мястото, където му бе наредено да се яви в единайсет и половина, можеше да стигне с автобус за десетина минути, но вечер градският транспорт се движеше на големи интервали, а Колобов не искаше да закъснява, за да не разгневи хората, които веднъж го бяха били жестоко. По-добре в такава ситуация да отиде по-рано и да почака.

Заключи павилиона и тръгна към автобусната спирка, но преди да стигне до нея, чу зад гърба си тих глас:

— Браво, Вася, дисциплиниран си. Не се обръщай. Върви направо, към подлеза.

Заболя го тила, подмишниците му се изпотиха. Опряха в гърба му нещо кораво, точно между ключиците. Той покорно тръгна към подлеза, слезе по стълбите и по подземния тунел се насочи към отсрещната страна на шосето. Както винаги, в подлеза нямаше осветление. Колобов не чуваше стъпки зад гърба си, слухът му долавяше само равномерно дишане, а и гърбът му постоянно усещаше натиска на нещо, което му приличаше на пистолетно дуло.

Когато излезе на улицата, чу следващата команда:

— Наляво, завий зад ъгъла. Бавно. И не се обръщай. Сега в безистена.

Срещу него идваха две масивни фигури. В непрогледния мрак не можеше да види лицата им, в нито един от прозорците гледащи към двора, не светеше. Фигурите приближиха плътно до него.

— Е, какво, Васенка, ще си поговорим ли?

— Нищо не съм направил — отчаяно проговори Колобов. — На никого нищо не съм казал. Какво още искате от мен? Защо не ми вярвате?

— А защо трябва да ти вярваме? Веднъж вече ни излъга — спокойно каза по-ниският.

— Истината ви казах. Не съм виждал Вика на гарата в онзи ден, кълна ви се! Не знам какво ви е наприказвала, не знам защо го е направила, но не съм я виждал!

— Внимавай, Колобов, днес ще ти повярваме, а виж, за утре ще си помислим. При ченгетата имаме наши хора и ако си се изтървал за Вика и за нас, нали знаеш какво те чака? По-добре си признай веднага, тогава просто ще те натупаме. Но научим ли, че ни лъжеш, ще те убием. Е, ще кажеш ли нещо, Васенка?

— Кълна ви се, кълна ви се! — Колобов почти се разплака от безсилие. — Можете да ми вярвате, нищо не съм казал на ченгетата.

— Ами за Вика?

— Абе не съм я виждал, не съм, не съм! Излъгала ви е, за да се подсигури, не разбирате ли?

— Добре де, Васенка, върви си по живо, по здраво. Обаче да внимаваш, ей…

С подкосяващи се крака Колобов излезе от безистена и пое към гарата.

* * *

На сутрешната оперативка полковник Гордеев за пръв път от месец и половина повдигна въпроса за работата по делото за убийството на Виктория Ерьомина. Всички негови подчинени виждаха, че, от една страна, това дело ни най-малко не вълнува началника, но, от друга, той беше крайно недоволен от липсата на резултати.

— След десет дни изтича двумесечният срок на предварителното следствие — изрече хладно. — Каменская, докладвай какво е направено.

Настя с безцветен тон описа общата картина, като се стараеше да не заостря вниманието върху очевидните пропуски.

— Току-що получихме информация, че Ерьомина е оставила в жилището на Карташов бележка, обясняваща за къде и защо заминава. Казала е това на своя приятелка, която до вчера лежеше в родилен дом за задържане и не е знаела нищо за смъртта на Ерьомина. Щом научила, веднага ни съобщи за бележката. На нея самата Ерьомина не обяснила нищо, само й казала, че е написала на Карташов бележка и я е оставила на място, където той непременно ще я намери, ако нещо се случи с нея. Карташов, изглежда, нищо не знае за бележката, или поне не ни е казал за нея. За съжаление сега Карташов не е в Москва, заминал е за няколко дена. Щом се върне, ще направим обиск в жилището му, въпросът е съгласуван със следователя.

— Кога Карташов ще се върне в Москва? — попита Гордеев.

— Вдругиден.

— Внимавай, Анастасия, не протакай нещата. Много бавно работиш, сроковете изтичат, а делото не помръдва, никакви резултати, само приказки. Ето, и сега пак два дена протакане… Лошо. Много лошо.

— Ще се старая, Виктор Алексеевич.

— За къде е заминал този художник?

— За Вятка.

— Защо не помолим местната милиция да го намери и разпита? Току-виж, спечелили сме време — невинно предложи полковникът.

— Следователят е категорично против. Настоява да изчакаме Карташов да се върне — твърдо отговори Настя.

— Е, той си има своите основания — въздъхна Гордеев. — Между другото, Каменская, годината свършва, а ти още не си си направила диспансерните прегледи. Още утре отиваш в поликлиниката.

— Ще ги направя, Виктор Алексеевич, само че не утре. За утре съм планирала… — подзе Настя, но Гордеев рязко я прекъсна:

— Твоите планове не ме интересуват. Лично в моите планове не влизат ежедневните разправии с поликлиниката. Правилата са еднакви за всички. Ако обичаш, утре обиколи всички лекари и без служебната бележка, че си направила прегледите, не ми се появявай тук. До вечерта бележката трябва да бъде на бюрото ми. Ясно?

— Добре — обречено въздъхна Настя.

След съвещанието тя се заключи в кабинета си и зачака началникът да я извика. Гордеев й звънна по телефона след няколко минути.

— Е, как беше, Стасенка? Много ли те заболя?

— Много, Виктор Алексеевич — усмихна се Настя. — Просто ми изкарахте въздуха. Но бяхте много убедителен. Цял Смоктуновски дреме във вас.

— Добре, върви да се пооплачеш колко съм жесток. Не забравяй пред очите на изумената публика да се обадиш в регистратурата на поликлиниката и да попиташ за графика на отделните лекари. Мисля, че за всичко останало се разбрахме с теб. Успех, детко!

— Благодаря. Ще се старая.

— Това вече ми го каза днес — тъжно се позасмя Гордеев и затвори телефона.

* * *

Телефонът се съдираше да звъни, но Борис Карташов нямаше никакво намерение да вдигне слушалката. Вече четвърти път поред определителят на номера беше празен. Това означаваше, че му звънят от автомат. Борис се стегна вътрешно. Той беше физически силен мъж, спортен тип, дълги години се бе занимавал с бойни изкуства. Колкото слаб и нерешителен в личния си живот, толкова смел и самоуверен беше той във всичко, което засягаше физическите двубои. И все пак се чувстваше малко странно.

С приглушено щракване се затвори вратата на асансьора. И почти веднага се звънна на вратата. С меки стъпки Борис приближи до нея и се притисна до стената край закачалката, където влизащият нямаше да го види. Новото позвъняване оглушително гърмеше точно над главата на художника. Още веднъж. И още веднъж. И най-сетне изскърца вкараният в ключалката ключ.

Вратата бавно се открехна, човекът влезе в апартамента и протегна ръка към електрическия ключ. Той изщрака, но лампата в антрето не светна. Неканеният гост натисна копчето още няколко пъти, но наоколо си остана тъмно като в рог. Той предпазливо, опипом тръгна към стаята и в този момент Борис, чиито очи отдавна се бяха адаптирали към мрака, стремително се хвърли върху него и го повали на пода. От изненада човекът дори не извика. Той просто рухна на килима и инстинктивно прикри главата си с ръце. Двуметровият Карташов го притисна със стоте си килограма, опрял коляно в гръбначния му стълб и болезнено притиснал ръцете му към гърба.

— Кой си ти бе? Откъде имаш ключ за дома ми? — заканително попита той.

Гостът опита да се изтръгне и домакинът се принуди да го удари няколко пъти. Борис беше опитен боец, добре знаеше къде трябва да удря, за да причини максимална болка, при което да не повреди жизненоважни органи. Много скоро способността на непознатия да се съпротивлява бе напълно блокирана. Борис го вдигна като торба с парцали, сложи го да седне във фотьойла, смъкна от безжизнено увисналите ръце филцовите ръкавици и му подаде чаша с прозрачна течност, след което най-сетне запали лампата в стаята.

Гостът се оказа младеж на двайсет и две — двайсет и три години с къса, подстригана на „канадска ливада“ коса, симпатична физиономия, загрозявана донякъде от прекалено дълбоко хлътналите очи, и отлично развита мускулатура. „Бияч“ — определи за себе си Карташов, оглеждайки фигурата на момчето по местата, където разкопчаното яке откриваше торса, стегнат от тънко трикотажно поло.

Бияча отпи от чашата и се закашля.

— Ама това е водка — изхриптя той, облизвайки кръвта от разбитата си устна.

— А стига бе! — злобно се усмихна Борис. — Хайде пий, за здраве е.

Момчето се опита да стане от фотьойла, но с мълниеносен юмрук по челюстта домакинът го върна на мястото му.

— Е, какво? Как ще се оправдаеш?

— Извинявай, мой човек — измънка момчето, — станала е грешка. Казаха ми, че няма да си вкъщи. И аз звъних — и по телефона, и на вратата. Мислех, че наистина те няма. А ти си бил тук.

— Ха, представете си каква неприятност! Той най-добросъвестно ми звънил, звънил, а аз, подлецът неден, съм си бил вкъщи. От жена се крия, недей да ми се сърдиш. Та какво ще те правим сега, шампионе на звъненето? Милиция ли ще викаме или ще си поприказваме?

— Слушай, приятел, айде без милиция, а? Нищо не съм ти взел. А ти ми размаза физиономията, така че сме квит.

— Откъде имаш ключове?

— Купих ги.

— От кого?

— Знам ли? Един ми каза, че къщата ти била пълна с хубави неща, апаратура, „зелено“, нови дрешки, а ти си бил в командировка.

— И защо този твой благодетел не е дошъл лично, щом като тука има какво да се вземе? Защо е дал ключовете на тебе?

— Спешно му трябвали пари, за да замине. А и не беше крадец, то си личеше от пръв поглед.

— А ти значи си крадец?

— Аха — потвърди момчето, вперило в Борис честни очи. — Слушай, пусни ме, а? Хайде да се разделим по живо по здраво.

— Аха, веднага съм те пуснал, как не! — И Карташов отново го удари. — Къде са ключовете?

— В джоба ми.

Борис бързо претърси джобовете на якето, с което бе облечен Бияча, и измъкна ключовете, окачени на ключодържател.

— Ах ти, псе такова! — просъска той. — Та това са ключовете на Вика. Ти ли я уби? Казвай, ти ли уби Вика?

— Абе не познавам никаква Вика! — изврещя момчето и безуспешно се помъчи да избегне поредния удар. — Ти да не откачи? Нали ти казвам, купих ги тия ключове…

Нов удар не го остави да се доизкаже. Разбитата устна кървеше все по-силно, лицето му съвсем пребледня.

— Защо убихте Вика? Какво ви е сторила? Казвай! Казвай, животно такова! — повтаряше Борис и методично нанасяше удари по болезнените точки, докато момчето рухна по лице върху холовата масичка, вкопчен в полираната й повърхност.

Художникът замислено постоя над него, после отиде в банята, затвори вратата и започна грижливо да си мие ръцете със сапун. От стаята дочу стон, после звук от тежки, неуверени стъпки. Най-сетне бравата изщрака. Той се избърса с пешкира, бавно излезе от банята и след като се убеди, че гостът се е изпарил, угаси лампата в стаята. Това беше уговореният сигнал.

Не минаха и няколко минути, когато в апартамента пристигнаха следователят Олшански, експертът криминалист Зубов, Настя и две поемни лица.

— Къде? — попита само Константин Михайлович.

— В стаята — също тъй кратко му отговори Борис. — Фотьойлът, чашата, масата, както ме помолихте. Дори ръкавиците си е забравил.

— Много добре — потри ръце Олшански. — Вървете с Каменская в кухнята и не ни пречете.

* * *

— Простихте ли ми вече? — попита Борис и сложи пред Настя чашка горещо кафе.

— Не съм ви се сърдила.

— Не се изразих правилно. Вие ме подозирахте. Не отричайте, беше очебийно. Не ме ли подозирате вече?

— Не — усмихна се Настя. — Сега знам, че нямате отношение към смъртта на Вика.

— Ами тоя хлапак има ли отношение към убийството?

— Не знам. Може би. Ключовете на Вика бяха у него, а аз не вярвам в баснята, която ни разправи, как се бил сдобил с тях.

— Радвам се, че станахме съюзници.

— Защо?

— Вие още тогава, първия път, много ми харесахте. Спомняте ли си, когато влязохте и избухнахте в смях, защото се оказа, че двамата сме облечени абсолютно еднакво? Тогава си помислих: „Ето един човек, който предпочита простотата и удобството.“ И аз съм такъв. Това понякога направо вбесяваше Вика, особено я отвращаваха вечните ми маратонки. Сто пъти й обяснявах, че по нашите кални улици няма смисъл да се ходи с обувки от естествена кожа, инак само след седмица трябва да ги изхвърлиш на боклука. А пък неща като удобство в ущърб на елегантността изобщо бяха недостъпни за разбиранията й. Затова когато видях, че сте облечена също като мен — топло и удобно, веднага усетих сродната душа у вас и ми станахте симпатична. А вие не ми повярвахте и започнахте да ме подозирате…

— Стига, Борис, забравете за това. Такава ми е работата. Защото аз никак не исках да ви подозирам, и вие ми харесахте. Но в нашата работа личните чувства зле се съчетават със служебните съображения.

— Винаги ли е така? — попита Карташов и внимателно погледна Настя, сякаш разбрал, че зад думите, отнасящи се лично за него, се крият някакви други мисли.

— Невинаги — въздъхна тя, — но често. За съжаление. Нашата работа много прилича на театър, ще знаете.

— На театър ли? — учуди се художникът. — Защо?

— Налага се да се преструваме. Дори не да се преструваме, а… По-скоро да възпираме истинските си чувства. Трудно е за обясняване. Ето например вие можете да обичате едни възложители и да не обичате други, с едните да разговаряте любезно и да изпълнявате всички техни желания, а с другите да разговаряте остро и да бъдете неотстъпчив. Те могат да ви се сърдят, да ви смятат за невъзпитан и труден човек, но нали светът не рухва за никого, ничия съдба не се прекършва. Така че вие можете да си оставате какъвто сте и да живеете в съгласие със собствените си вкусове. А ние, поддадем ли се на своите вкусове и емоции, можем да направим грешки, които ще се превърнат за някого в катастрофа, в житейски крах. Единствено в учебниците престъпникът е лош, а на потърпевшия може само да се съчувства. В действителност има такива престъпници, че от жал към тях ти се къса сърцето, а понякога срещаш такива потърпевши… неприятни е меко казано: нито будят съчувствие, нито ти се иска да им вярваш, а пък някои са си направо за затвора. Та представете си какво ще стане, ако започнем да вярваме само на хора, които са ни симпатични, и да не вярваме на всички, които не ни харесват. Тогава ще търсим заподозрените само сред хората, които са ни неприятни, предварително изключвайки от кръга на възможните престъпници онези, към които изпитваме симпатия. Представяте ли си колко престъпници ще останат на свобода? И колко невинни могат да пострадат?

— Не предполагах, че това ви причинява психологически дискомфорт — внимателно забеляза Карташов. — Това, за което говорите, е достатъчно очевидно, но на мен никога не ми е хрумвало, че служителите на милицията може да страдат заради такива неща.

— Това не хрумва на никого — отчаяно махна с ръка Настя. — Може би именно защото е прекалено очевидно. Аз понякога ходя в един театър да гледам репетициите на мой познат. Той постоянно се бори с обстоятелството, че някои актьори не могат да скрият личното си отношение към персонажите. Когато го посъветвах да покани в трупата психолог, той ме погледна, като че съм душевноболна. И през ум не му минава, че човекът не е автомат, който може според нуждите да се включва и изключва. Някои го правят с лекота, а някои изобщо не съумяват да забравят какви са всъщност. Никога ли не сте се замисляли, че всяка добре изиграна роля е не само чудо на превъплъщението, но и пречупване на собствената индивидуалност?

— Някак не съм се замислял за това.

— Но е така. А всяко пречупване, макар и доброволно и щедро възнаградено от успеха и признанието, в действителност е една травма, след която човек трябва да се възстановява. Нима някой помага на актьора за това? Не. И на нас никой не ни помага. И никой не ни подготвя за това. Обаче колко се приказва какви жестоки, бездушни или в краен случай равнодушни хора били служителите на милицията! Ами как да не се получи такава деформация? За физическото оцеляване се разработват цели томове инструкции по техника на безопасността. А за душата, както винаги, забравят.

В кухнята дойде експертът Зубов, вечно намръщен и недоволен от нещо, но прецизен и педантичен. Събрани с Олшански, двамата представляваха взривоопасна смес. Следователят ценеше експерта и много обичаше да работи с него. Зубов обаче не можеше да понася Константин Михайлович заради постоянните му подсказвания и указания, без които той работеше не по-зле. Разбира се, дълбоко в душата си Зубов признаваше, че Олшански наистина е прекрасен криминалист. Ах, да не бяха неговата натрапчивост и началническият му тон…

Настя погледна Зубов и си помисли, че той скърца не само със зъби, но и с всичките си кокали и стави.

— Олшански нареди да ти предам, че можеш да се чувстваш свободна — обърна се той към Настя, презрително изкривил устни при думата „нареди“. — Така че не ни чакай, ако не ти се стои.

— Много ли работа имате още?

— Разполагаме с пълен джентълменски комплект: пръсти, обувки, кръв, слюнка, миризма, микрочастици. Сигурно ще се мотаем още цял час, ако не и два. — Зубов извади запалка и запали цигарата си, после се обърна към Борис: — Благодаря ви, че сте постъпили, както ви помолих. Много сполучлива работа. Масата и чашата са просто стерилни, цяло удоволствие е да се работи, никаква излишна мръсотия.

Настя неохотно се надигна от стола. След няколкото часа чакане навън едва сега се беше постоплила.

— Аз май ще си тръгвам. Късно е вече.

В антрето Карташов бързо завинти крушката, грижливо развинтена в очакване на посетителя. Вече до вратата, Настя изведнъж се спря.

— Борис, не бихте ли могли да ми помогнете?

* * *

Настя окончателно изгуби съня си. Както лежеше в леглото до Льоша, тя бавно правеше равносметката си и се готвеше за утрешния ден. Жалко, че спектакълът, разигран в жилището на Карташов, не донесе резултатите, на които се бе надявала. Наистина там бяха останали повече от достатъчно следи, за да може при необходимост да се докаже присъствието в апартамента на човека, чиято самоличност те установиха буквално след един час. Сега ще го следват по петите и още утре ще станат ясни поне някои от връзките му. Но на провокацията на Борис, който го бе обвинил в убийство, гостът не се поддаде. Владее се прекрасно, подготвен е много добре, защото веднага се е представил за крадец, въпреки внезапното нападение от страна на стопанина на жилището, и нито веднъж не е отвърнал на удара с удар, макар че мускулатурата му според Борис била твърде впечатляваща. А и тренингът си е казал думата: пребитият „крадец“ нещо подозрително бързо се е оборавил, толкова бързо, че е успял да се измъкне от жилището, без да вдигне никакъв шум. Какво пък, и липсата на резултат е някакъв резултат. Нищо, че този Бияч е успял да скрие истинското си лице и не е издал хората, които са го изпратили — само от този факт можем да извлечем достатъчно информация. Не може всичко да се получава леко и просто като блъфа с Василий Колобов, който от уплаха вярва на всичко. Пък и късметът си изигра ролята, нали с писмото, изпратено до Колобов, стреляха напосоки. Впрочем не, не е точно така. Както и да бе реагирал на писмото, това пак щеше да е един вид информация. Той би могъл например изобщо да не се уплаши, да изхвърли писмото в кошчето за боклук и никъде да не отиде в определеното време, това щеше да означава, че хипотезата на Настя не е вярна. Или би могъл да се уплаши толкова много, че да дотърчи в милицията и сам да си каже кой го е бил след убийството на Вика Ерьомина и защо. Но Колобов направи това, което направи, и сега тя, Настя, знае, че Вика е казала на убийците си, че Василий Колобов я е видял заедно с тях на Савьоловската гара. А трупът й беше намерен в района на „75-и километър“ по Савьоловския път…

Когато Настя се прибра от Карташов, Льоша й предаде списъка на хората, които я бяха търсили по телефона. Беше много късно, но тя все пак реши да не отлага едно от обажданията за утре. Слезе у съседката Маргарита Йосифовна, която обичаше да гледа телевизия до късно, защото около полунощ по Московския канал започваха да дават стари филми, и набра номера на Генадий Гриневич. Уви, режисьорът не можел да й съобщи нищо ново. Познатите му журналисти не знаели почти нищо повече от написаното в рекламната анотация на книжните обложки. Да, казали те, известно име, книгите му много се търсят, но никой не го смята за истински литератор. Стабилен занаятчия, макар и не без искра Божия. Умело си вдигал цената, като се правел на загадъчен. Не, те, журналистите, били убедени, че зад това не се крие нищо престъпно, всичко било обикновен рекламен трик за подгряване интереса на читателите. „Господи — тъжно си помисли Настя, — пак ли извадих празно билетче? Пак ли сбърках?“

… От телефонния звън Льоша веднага се събуди и я погледна въпросително. Настя завъртя глава: „Не!“ — и седна в леглото.

— Ало! — сънено каза Льоша.

— Извинете ме за късното обаждане — чу приятен баритон, — но трябва спешно да говоря с Анастасия Павловна.

— Тя спи.

— Събудете я, моля ви. Наистина е важно и много спешно.

— Не мога. Взе приспивателно и ме помоли да не я безпокоя.

— Уверявам ви, много е важно за нея. Тя очаква обаждането ми и ще бъде много недоволна, когато научи, че съм я търсил, а вие не сте ни дали възможност да поговорим. Във връзка с работата е.

Но Чистяков беше твърд като кремък. Може и да беше, както смяташе Настя, наивен и доверчив, но беше невъзможно да го объркат.

Настя запали нощната лампа, грабна чантата си, извади от нея пропуска за поликлиниката и го пъхна под носа на Льоша. Льоша разбиращо кимна.

— Слушайте — примоли се той колкото можа по-жално, — сега тя изживява тежки моменти, неприятности и тем подобни. Не е спала вече няколко нощи, боли я сърцето и изобщо се чувства зле. Утре й предстоят прегледи в поликлиниката и не иска да се показва пред лекарите в такова състояние. Та тя е офицер, би трябвало да разбирате това. Ето защо взе три хапчета приспивателно и си легна по-рано, та утре всичко да мине благополучно. Ще й мерят кръвното, ще я преглежда невропатолог, ще й правят кардиограма. В края на краищата, дори да успея да я събудя сега, няма да бъде адекватна.

— Много жалко! — искрено се огорчи събеседникът му. — Добре, ще й се обадя утре. Всичко хубаво.

— Дочуване — промърмори Льоша.

Настя стоеше насред стаята, плътно загърната в топлия си пухкав пеньоар. Бледото й лице в полумрака приличаше на мъртвешко.

— Те ли бяха? — попита Чистяков.

Тя мълчаливо кимна.

— Защо не си поприказваш с тях? В тази ситуация подслушването на телефона ти не играе роля, нали пак те го подслушват.

— Не обичам да ме плашат. Вече достатъчно съм наплашена и не искам да слушам поредните ужаси, с които искат да ме разтреперят.

— Нещо не те разбирам, Настюша. Какво си решила? Да си криеш главата в пясъка като щраус ли?

— Нищо не съм решила. Те искат да изгубя почвата под краката си. Добре, нека си мислят, че са успели, че примирам от страх, че съм получила нервно разстройство. Какво ново ще ми кажат? Предпочитам да не го чувам. Ще взривят колата само ако не изпълня исканията им, инак това си губи смисъла. Ето защо не им давам възможност да кажат какво искат от мен.

— Не ми се вижда много умно — каза със съмнение Льоша. — Нали могат да те спрат на улицата! Какво ще правиш тогава? Ще кажеш, че не си ти и изобщо си у съседката? Глупаво е някак.

— Знам ли, Льошенка. Няма да ме спрат на улицата, опасно е. След такава среща можем да ги проследим, те прекрасно разбират това. Единственото, което не оставя следи, е обаждането по телефона. И то непременно нощем, та да е по-страшно. И от телефон автомат, та на определителя да не излиза номер, ако имам такъв определител. И не повече от три минути, за да не ги засекат, ако все пак съм се оплакала на началника и телефонът ми е включен на „проследяване“.

— Слушай, наистина ли никак не се страхуваш от тях?

— Страхувам се, и още как, мили — горчиво се усмихна Настя. — Не се страхуват само умствено непълноценните хора, защото не могат реално да оценяват опасността и не разбират какво е животът и колко страшно е да го загубиш. Нормалният човек трябва да се страхува, ако има инстинкт за самосъхранение. А пък аз съм си ужасна страхливка, нали знаеш? Угаси лампата, ако обичаш.

— Защо?

— Може да наблюдават прозорците. Нали спя, съгласно гореизложената легенда.

— Е, ти спиш, но нали мен ме събудиха! — възмути се Льоша.

— Недей да спориш, слънчице — уморено каза Настя. — Угаси лампата, можем да си приказваме и на тъмно.

Тя легна, сви се на кълбо и се притисна до рамото на Льоша. Той я галеше по главата и гърба, успокояваше я, приспиваше я, разказваше й нещо шепнешком. Най-сетне призори тя успя да задреме.

* * *

Стегнатият като спортист чичо Коля гледаше късо подстригания на „канадска ливада“ младеж снизходително усмихнат и святкайки с железните си зъби.

— Не се тръшкай, Саньок, ти нямаш никаква вина. Случва се.

Той си наля чаша минерална вода и я изпи на един дъх. Саньок наистина не е виновен. Виновен е оня дърт пръч Арсен, дето сляпо се доверява на „своите хора“ и не си е направил труда да се подсигури, да провери получената информация. Изпълнението на задачата се провали, ще трябва да търсят други начини, например да пробутат на художника привлекателна мацка, та тя да потършува в дома му. Защото на художника очевидно му е слаб ангелът, погребал-непогребал едната красавица, вече така се е залюбил с друга, че е принуден да се крие от нея. Виж го ти Борис Григориевич, виж го ти неутешимия вдовец!

— Ако знаеш колко ми се искаше да го цапардосам, както си знам! — въздъхна Саньок толкова жално, че чичо Коля не можа да сдържи смеха си.

— Браво на тебе, Саньок — одобрително каза той, — крадецът си е крадец. Трябваше да го убедиш, че си безобиден, неопитен обирджия. Не биваше да се биеш.

— Да-а, не биваше бе — продължи да хленчи Саньок. — Знаеш ли той как ме пердашеше! Трениран е, гадината, знае всички точки. За малко да изгубя съзнание.

— Точно затова я. Щом е трениран, за нула време щеше да схване, че не си никакъв крадец, а професионален бияч. Стига си се вайкал! Чудя ви се на всички: яки момчета, а по характер сте направо бестужевски госпожици.

— Какви, какви? Какви госпожици?

— Необразован човек си, Саньок — въздъхна чичо Коля. — Поне буквите спомняш ли си още?

— Какви букви?

— Азбуката. Кога за последен път си държал книга в ръцете си?

— Стига де, чичо Коля, не се подигравай. И без това ми е криво.

— Криво ли? — Чичо Коля повиши тон и удари с длани по масата. — Ах, боже мой, каква нежност при нашата бедност! Размазали му физиономията и не му позволили да си го върне! Ще търпиш! Вършиш си работата, за която ти се плаща. Ако не ти харесва, моля — друм! Само че имай предвид: вече никой няма да те покрива. Колко покойника лежат на съвестта ти, а? Докато сме около господаря, можеш да спиш спокойно. Тръгнеш ли си — край с тебе. Така че избирай.

— Ами аз съм избрал вече…

— Тогава няма да се оплакваш и да хленчиш.

— Ами яд ме е… Всеки ден ходя във фитнеса, напомпвам се, мятам гири… и за какво? Някакъв си цапач да ме пердаши, като че съм парцалена кукла?

— Ох, Саньок, зле си с мозъка. Самолюбието ти обаче е до небето. Виж Славик: опитен автомобилен състезател, шампион, ама на, като му забраниха временно да кара кола — ходи си пеша като поп. И не хленчи. Защото разбира, че работата си е работа. И ти се постарай да разбереш.

— Добре, не ми се карай. Разбрах.

— Ха така те искам — с облекчение се усмихна чичо Коля.

Той пусна момчето да си върви и дълго седя неподвижно в стайчето зад физкултурния салон. Погледна часовника си — десет и двайсет и пет. След две минути може да се обади. Чичо Коля придърпа телефона по-близо, вдигна слушалката и бавно започна да набира номера. След като завъртя шайбата за последен път, натисна с пръст вилката и не я пусна, докато на циферблата на електронния часовник не се появиха цифрите 22:27. Оттатък не вдигаха. Чичо Коля наброи седем дълги сигнала и затвори. Отново набра номера, този път изчака пет сигнала и пак набра. Три дълги сигнала. Това е. Вече може да не върти. Комбинацията от седем, пет и три сигнала означаваше, че задачата не е изпълнена и са се появили усложнения, които обаче не налагат спешна намеса.

Той грижливо угаси лампите във всички помещения, заключи вратите и си тръгна за вкъщи.

* * *

Когато чу телефонното позвъняване, един човек в инвалидна количка взе химикалка и започна внимателно да нанася в бележника си данните: номера на телефона, от който се звънеше, точния час, броя на сигналите. След известно време ще му се обадят, отначало с шест сигнала, после с три, после с единайсет и чак на четвъртия път той може да вдигне слушалката. Категорично му бе забранено да отговаря на други телефонни обаждания. Човекът в количката изпълняваше безупречно всички инструкции, защото разбираше колко важна и отговорна е задачата му.

Беше на трийсет и четири години, от които почти десет беше прикован в количката. Цял живот бе обичал техниката, радиоапаратурата, с удоволствие се занимаваше с микросхеми. Завърши институт по електронна радиотехника и автоматика и за да осъществи старата си мечта, се записа в техническия факултет на Висшата школа при КГБ, но не успя да започне обучението си. Заедно с родителите и баба си претърпя автомобилна катастрофа, в която загинаха всички освен него. От този ден негова съдба станаха самотата, инвалидната количка и патериците, с които той, макар и с огромни усилия, можеше да се движи из къщи.

Когато се съвзе след шока, причинен от рязката промяна в живота му, той се постара да се стегне и да се върне към любимите си микросхеми. От дете обичаше шпионските романи и започна да изобретява разни хитри машинки. Много му се искаше да бъде полезен, да служи за укрепване сигурността на отечеството и един прекрасен ден, надвил плахостта си, написа писмо до КГБ, в което предлагаше да запознае специалистите с изобретенията си. Ето защо никак не се учуди, когато при него дойде човек от Комитета и му предложи да работи за благото на родината.

— Очевидно сте акуратен и точен човек — поласка го кагебистът — и именно тези качества са ни много необходими, за да подсигуряваме дейността на контраразузнаването. Нали разбирате колко врагове изпращат чуждите разузнавания в нашата страна и колко неустойчиви граждани вербуват. За да защитим сигурността на нашата родина, ние заобикаляме всички тези хора с наши контраразузнавачи. И именно за да могат контраразузнавачите да работят в пълна безопасност и враговете да не ги разкрият, ние трябва да създаваме система за сигурна безконтактна връзка. Разбирате ли ме?

Той разбираше естествено. За делниците на контраразузнавачите и за вражеските попълзновения бе прочел цял тон книги. И естествено с радост се съгласи да помага на кагебиста.

Функциите му бяха прости, но изискваха внимание и точност. Да записва часа на обажданията, броя на сигналите и номера на телефона, който се появяваше на определителя. Това беше. В строго определен час и със строго определена последователност на сигналите му се обаждаше същият онзи кагебист и инвалидът му докладваше какви позвънявания е получавал и кога.

Условието за добре платената работа за благото на родината бе пълната изолация на инвалида. Всеки ден хора на кагебиста му носеха продукти, лекарства и всичко необходимо. Ако се чувстваше зле, същият кагебист му изпращаше лекар. Ако трябваше да купи нещо, всичко най-висококачествено му се доставяше вкъщи веднага след първото поискване. Носеха му книги — както художествена литература, така и специални, по радиотехника, детайли, инструменти, прибори, всичко необходимо, за да може да се занимава с любимата си работа и да не се чувства лишен от каквото и да било. Единственото, което му забраняваха, бе да общува с други хора освен кагебистите. Инвалидът дори не знаеше номера на телефона си, за да не се съблазни да го даде на някого.

Не знаеше и не можеше да знае, че в КГБ се бяха посмели на писмото му и го бяха изхвърлили в коша. И само един служител грижливо оглади смачканите листове и реши да използва болния човек за своите цели, които нямаха нищо общо със сигурността на страната. Не знаеше също, че няколко пъти годишно номерът на телефона му се променяше.

Вършеше работа, която му харесваше, вярваше, че е полезен, и беше щастлив.