Александра Маринина
Откраднатият сън (2)

Глава 1.

— Стоп, стоп! Спри! Засега нищо не струва.

Помощник-режисьорът Гриневич раздразнено плесна с ръце и се извърна към младата жена, която седеше до него.

— Виждаш ли? — жално каза той. — Тези хубавици не са в състояние да направят и най-простите неща. Понякога се отчайвам, имам чувството, че нищо няма да излезе от този спектакъл. Какъвто и образ да създават, всяка се старае за едно — всички да видят само нейните качества. Лариса!

Високо стройно момиче в тъмно трико дойде на авансцената и грациозно седна, като отпусна единия си крак и повдигна другия до гърдите си.

— Лариса, ти каква роля играеш? — строго подзе Гриневич. — Ти играеш помияр, а тя — плода на забранената любов между фокстериер и болонка. Ти трябва да бъдеш игрива, дружелюбна, гальовна, малко суетна. Но най-важното — трябва да си дребна. Дребна, разбираш ли? Тясна крачка, никакви широки жестове. А ти какво ми играеш? Руска хрътка? Разбира се, така ти е по-удобно да демонстрираш великолепната си фигура. Тук, драга моя, не е конкурс за красота, фигурата ти не е потрябвала на никого. Искам да видя малко помиярче, а не твоя вълнуващ бюст. Ясно?

Лариса слушаше навъсено помощник-режисьора и поклащаше изящното си краче.

— Добре де, като имам гърди, да ги отрежа ли сега, та да изиграя това куче? — рязко тръсна тя.

— Искаш ли да ти кажа какво трябва да направиш? — миролюбиво отговори Гриневич. — Престани да се любуваш на себе си, това е цялата тайна. Върви да работиш. Ира!

Лариса бавно стана и тръгна към дъното на сцената. Всичко, което си мислеше в този момент за помощник-режисьора Генадий Гриневич, беше изписано с огнени букви върху красивия й гръб, а препинателните знаци ясно се открояваха в предизвикателните движения на заобления ханш и изваяните рамене. Като цяло смисълът беше: на някои хора, не е нужно да казваме кои точно, им е много лесно да дават съвети да не се любуваме на себе си, след като самите те са малко по-красиви от маймуни.

Поредната жертва на критиката на Гриневич скочи от сцената и подпря гръб на нея.

— Какво, Гена, и аз ли не се справям? — огорчено попита тя.

— Ирочка, мила, в живота ти си много добро момиче. Безспорно това е качество, заради което всички ние те обичаме. Но ролята ти е една невероятно гадна кучка-доберман. И когато с кучешките си похвати ти си изясняваш отношенията с другите персонажи, чувстваш се неловко. През цялото време си оставаш Ирочка Федулова и се срамуваш от своята кучка, която се държи грубо и несправедливо. Жал ти е за всички, които тя обижда, и това прекалено много си личи. Скрий си характера, а? Излезеш ли на сцената, забрави каква си в живота, забрави всичко, на което са те учили мама и тате. В тази кучешка компания ти си тартор, най-силната си и укрепваш и поддържаш авторитета и властта си. Ти си мръсница от най-мръсните и да не си посмяла да се стесняваш от това. Не се опитвай да направиш героинята си по-добра от онази, която е описал авторът. Разбрахме ли се?

Ира мълчаливо се качи на сцената, а Гриневич пак се обърна към събеседничката си.

— Как мислиш, Анастасия, дали трябваше изобщо да се захващам с това? Още в театралния институт си мечтаех да направя спектакъл из живота на кучетата. Бях луд по тази идея, разболях се по нея. Най-сетне намерих автор, придумах го да напише пиеса, после едва ли не му целувах краката, за да я преработи, та да стане такава, каквато аз я исках. После врънках режисьора да се съгласи да поставим спектакъла. И накрая излиза, че младите актриси не могат да изиграят това, което ми трябва.

— Чак пък толкова ли не могат? — недоверчиво попита Анастасия Каменская, която внимателно бе наблюдавала актьорите от самото начало на репетицията. — Разбирам какво те безпокои, но човек не може да се научи на тези неща, те могат само да се разберат от собствен опит. Тук не би помогнал нито режисьор, нито педагог. Трябва да ги научиш да престанат да обичат себе си, своята външност, своята индивидуалност, но не забравяй, Геночка, че всъщност това е противоестествено. Ако се беше потрудил да прочетеш някоя и друга книга по психиатрия и психоанализа, щеше да научиш, че пълното отрицание на собствените качества и собствената ценност е признак на нездрава психика. Нормалният здрав човек трябва да обича и уважава себе си. Не до егоцентризъм, разбира се, но в разумни рамки. Ти искаш извън сцената актьорите да бъдат личности с всичките си качества и комплекси, а щом направят една крачка иззад кулисите към сцената, веднага да изгубват вътрешната си опора и да се превръщат в глина, от която можеш да моделираш каквото си пожелаеш. Нали това се опитваш да направиш? Съветвам те да поканиш в трупата психолог.

— Ами, май че да, сигурно си права — неуверено смотолеви Гриневич, който докато слушаше Настя, не преставаше да наблюдава актьорите на сцената. — Впрочем не съм сигурен дали това е правилно от гледна точка на актьорското майсторство. Виктор! Сергадеев! Ела тук!

Огромният мускулест младеж, който играеше черен лабрадор ретривър, слезе до първия ред, тежко се тръшна на стола и започна да бърше с хавлиена кърпа потта от лицето и врата си.

— Какво, Ген? — леко задъхан, попита той. — Пак ли не става?

— Не става я. Не мога да разбера защо не ти върви сцената с куция пудел. Пречи ли ти нещо?

Виктор сви могъщите си рамене, лъщящи от потта.

— Не знам. Не мога да разбера. Аз съм млад и глупав, а пуделът е стар и куц. Аз не разбирам, че съм по-млад и по-силен и го погвам по цялата сцена, сякаш сме равни. А той е горд и не иска да се издаде, че му е трудно да играе с мен. Едва когато рухва в изнемога, аз трябва да се сетя и да се засрамя. Така е, нали?

— Така е. И какво ти пречи тогава? Не знаеш как да покажеш, че те е срам?

— Не е там работата. Просто не ме е срам. Разбираш ли, Шурик толкова леко тича по сцената, че когато рухва, не знам защо, но на мен никак не ми дожалява.

Шурик, който играеше куция стар пудел, наистина беше майстор на спорта по лека атлетика, тичаше леко и красиво, а когато падаше, за да не помръдне повече, това се възприемаше като преструвка и мошеничество.

Гриневич погледна Анастасия с очи, пълни с отчаяние.

— Ново двайсет! И тука пак същото.

Настя не беше актриса и работата й нямаше нищо общо с театъра. Навремето бяха живели с Гена в един блок, апартаментите им бяха един срещу друг, и откак той започна работа в театъра, тя три-четири пъти в годината идваше да гледа репетициите му. Идваше с една-единствена цел: да гледа и да се учи как с помощта на най-дребни пластични и мимически нюанси се извайват най-различни образи. Гриневич нямаше нищо против тези посещения, напротив, беше много доволен, когато старата му приятелка идваше в театъра. Дребничък, леко плешив, с лице на грозен, но весел гном, Генадий открай време тайно беше влюбен в Настя Каменская и ужасно се гордееше, че до ден-днешен никой не се бе досетил за това, включително и самата Настя.

— Всичките тука са Мадони и Вандамовци — продължи раздразнено да мърмори той. — Повече обичат красавиците и спортистите в себе си, отколкото актьорската професия и театъра. Ами то се знае, толкова години упорит труд, тренировки, пот, режими, диети — ще бъде жалко, ако никой не види и не оцени това. Половин час почивка! — извика той.

Гриневич и Настя отидоха в бюфета и си взеха по чашка безвкусно, изстинало кафе.

— Как я караш, Настюша? Как сте вкъщи, в работата?

— Все същото. Мама е в Швеция, татко преподава, още не мисли за пенсиониране. Едни хора убиват други и кой знае защо, не искат да бъдат наказвани за това. Нищо ново в този живот.

Гриневич леко погали Настя по ръката.

— Уморена ли се чувстваш?

— Много — кимна тя, без да откъсва поглед от чашката си.

— Да не би да ти е писнало от работата?

— Глупости! — Настя вдигна очи и погледна с укор помощник-режисьора. — Как можа да го кажеш? Работата ми ужасно ме уморява, в нея има много мръсотия, в прекия и в преносния смисъл, но аз я обичам. Нали знаеш, Гена, бива ме за много неща, дори като преводачка бих могла да печеля много повече, да не говорим пък, ако реша да давам уроци. Но не искам да се занимавам с нищо друго, освен с моята си работа.

— Още ли не си се омъжила?

— Дежурният въпрос! — засмя се Настя. — Задаваш ми го всеки път, когато се видим.

— Ами отговорът?

— И той е дежурен. Нали ти казах: в живота ми не се случва нищо ново.

— Но си имаш някого, нали?

— Разбира се. Все същия Льоша Чистяков. И той е дежурен.

Гриневич отмести чашката си и внимателно погледна Настя.

— Слушай, не ти ли се струва, че просто ти е скучно в твоя еднообразен живот? Днес никак не ми харесваш. За пръв път те виждам такава, а пък те познавам не помня откога.

— От двайсет и четири години — подсказа му Настя. — Когато се преместихте в нашия блок, аз бях на девет, а ти — на четиринайсет. Тъкмо трябваше да те приемат в комсомола, но заради преместването беше сменил и училището и ти бяха казали, че си нов човек за тях и не могат да ти дадат препоръка за комсомола. Така че всичките ти съученици ги приеха в осми клас, а тебе — в девети. Ти тогава ужасно се тормозеше.

— Откъде знаеш? — смая се Гриневич. — Тогава не бяхме приятели, ти беше някаква буболечка за мен. Много добре си спомням, че се сприятелихме, когато родителите ни купиха еднакви кученца, от едни и същи родители. А преди това, мисля, дори не бях стъпвал у вас.

— Родителите ти обаче идваха. И все за тебе говореха. И за комсомола, и за онази десетокласничка, и за контролното по физика.

— За какво контролно? — недоумяващо попита помощник-режисьорът.

— Дето не си искал да го пишеш. Взел си горещ душ, измил си си главата и си излязъл само по пижама и бос под снега на балкона, било е през февруари. И там те пипнали родителите ти.

— И после какво е станало?

— Ами нищо. Нали си як като бик, наложило се да пишеш контролно.

— Я виж ти! — разсмя се от сърце Гриневич. — Ами че аз това изобщо не си го спомням. Да не ме лъжеш нещо?

— Няма лъжа, няма измама. Нали знаеш, че имам добра памет. А пък че ми било скучно от еднообразния живот, не си прав. На мен никога не ми е скучно. Винаги имам какво да си мисля, дори при този еднообразен живот.

— И все пак ми се виждаш кисела, Настася. Да не те е обидил някой?

— Ще ми мине. — Тя тъжно се усмихна. — Умора, магнитни бури, парад на планетите… Всичко ще ми мине.

* * *

Какво по-нелепо от отпуска през ноември? През снежните месеци човек може да кара ски, през март и април живителното слънце на Кавказките минерални бани ще влее сили в заслабналото от зимната авитаминоза тяло, да не говорим пък за отпуска от май до август, септември и октомври са най-хубавият сезон по крайбрежията на топлите южни морета, но какво да правиш през ноември? Ноември е най-безрадостният месец, когато златната прелест на есента вече е изчезнала и неотвратимостта на дългите тъмни студени дни става очевидна до болка. Ноември е най-тъжният месец, защото дъждът и калта, които през март и април са предвестници на топлината и удоволствието, в предзимния период навяват тъга и униние. Не, нито един разумен човек не би си взел отпуска през ноември.

Старшата оперативна пълномощничка от следствения отдел при Московското градско управление на МВР, майорът от милицията Анастасия Павловна Каменская, трийсет и три годишна, с образование висше юридическо, беше напълно здравомислещ човек. И въпреки това тя си взе отпуска именно през ноември.

Разбира се, тази есенна отпуска бе замислена по съвсем друг начин. Настя за пръв път през живота си отиде в санаториум, и то много скъп санаториум, с прекрасно обслужване и лечение. Но след две седмици си тръгна оттам, защото в същия санаториум стана едно убийство, заради което тя бе принудена да влезе в сложни заплетени отношения — отначало с местния следствен отдел, а после и с местната мафия. А когато убийството, на пръв поглед нищо особено, бе разкрито, то повлече подире си такава верига от чудовищни престъпления, че Настя побърза да напусне гостоприемния санаториум, без да дочака арестуването на основните действащи лица, каквито се оказаха някои нейни добри познати. И ето резултата — ноември, отпуска, развалено настроение, отвратително самочувствие, с една дума — от лошо по-лошо.

Настя излезе от театъра и бавно пое към метрото, като се опитваше, преди да се качи във вагона, да реши накъде ще пътува: към къщи или към дома на втория си баща. Успя да вземе решение, но твърде своеобразно: тръгна към работата си. Защо — и тя не знаеше.

Колкото и да е странно, началникът на Настя, Виктор Алексеевич Гордеев, се оказа на работното си място, ето защо излезе, че смахнатият й замисъл ще се осъществи. Ако Гордеев не си беше в кабинета, кой знае как щяха да се извъртят нещата. Но Виктор Алексеевич седеше зад бюрото си и съсредоточено гризеше рамката на очилата си, което беше признак за дълбок размисъл.

— Виктор Алексеевич, прекратете отпуската ми — помоли Настя Каменская, без да хаби излишни думи. Вече се бяха видели с началника след завръщането й от санаториума и той беше напълно в течение на нейната нещастна почивно-лечебна епопея. Освен това Гордеев обичаше Настя, ценеше я и я разбираше може би както никой друг.

— Защо, Стасенка, криво ли ти е нещо? — съчувствено я попита той.

Настя мълчаливо кимна.

— Добре, смятай, че от днес си на работа. Иди при Миша Доценко, вземи от него материалите относно трупа на Ерьомина. И ми напомни да драсна бележка до „Личен състав“ за отпуската ти. Ама да не забравиш, че дните ще изгорят. Знае ли се кога може да ти потрябват.

Настя взе материалите от Доценко, отиде в кабинета си и започна да ги чете. Делото е било възбудено във връзка с открит труп на млада жена. Не са били открити никакви документи или каквото и да било друго, което би позволило да се установи личността на загиналата. Смъртта е настъпила от удушаване 4–5 дена преди огледа, извършен от експерт. За установяване на личността са били проверени всички заявления за издирване на млади жени, които са напуснали дома си и поради неизвестни причини не са се прибрали. От тези заявления са били подбрани такива, в които е било посочено, че изчезналата е била брюнетка с дълга коса, на ръст 168–173 см. Заявленията, отговарящи на тези условия, са били четиринайсет на брой, заявителите са били поканени за идентифициране на трупа и деветият поред е казал, че загиналата е Виктория Ерьомина, двайсет и шест годишна, работила като секретарка във фирмата, ръководена от него. Заявлението за издирване е било подадено също от него, тъй като Вика била сирак, била отгледана в детски интернат, нямала нито съпруг, нито роднини. В този случай делото за издирване било заведено във връзка с официална молба от местоработата.

По-нататък от материалите следваше, че в понеделник, 25 октомври, Виктория Ерьомина не се е явила на работа. Това обаче не обезпокоило сериозно никого: всички знаели, че Вика обича да си пийва и често изпада в запои, след които не може да отиде на работа. Когато не отишла във фирмата и на другия ден, решили да й се обадят вкъщи — да не би да й се е случило нещо. Никой не вдигнал телефона, от което си направили извода, че тя е в продължителен запой. В сряда, 27 октомври, във фирмата се обадил любовникът на Ерьомина — Борис Карташов, за да попита къде е Вика. След като попитали по телефона всички приятелки на Вика и отишли в дома й (Карташов имал ключове от жилището й), разбрали, че работата е сериозна. Карташов веднага отишъл в милицията, но отговорът бил обичайният — че няма основания за паника и трябва да се почака още два-три дена: момичето е младо, пие, не е обременено със семейство — сигурно само ще се обади. За всеки случай предупредили Карташов, че от всяко положение няма да приемат от него заявление за издирване, трябвало да го поискат от местоработата й.

Такова заявление постъпило на 1 ноември, а след още един ден, на 3 ноември, Вика Ерьомина била намерена убита в гората, на 75 километра от Москва, по Савьоловското шосе. Ако се вярва на заключението на експерта, смъртта на Ерьомина била настъпила най-рано на 30 октомври. С други думи, докато Карташов се лутал да търси любимата си, в службата свивали рамене, а милицията гледала да се предпази от заявление за издирване, Виктория е била още жива и ако били започнали да я издирват навреме, може би са щели да успеят да я намерят, преди да бъде убита.

Настя не разполагаше с много документи; всички документи, съставени след възбуждането на делото, се намираха у следователя от градската прокуратура Константин Михайлович Олшански. При нея бяха само копията от материалите по делото за издирване, отразяващи информацията, получена от момента на приемането на заявлението за издирване до откриването на трупа. Нищожна информация, но Настя трябваше внимателно да се запознае и с тези малобройни сведения. В главата й изникваха въпрос след въпрос.

Защо една солидна фирма, която изплаща на служителите си част от трудовите възнаграждения в долари и има доста добра репутация в деловите кръгове, държи на работа недисциплинирана и склонна към запои секретарка? Не е ли възможно въпросната секретарка да е шантажирала ръководството на фирмата, като по този начин си е осигурявала лека работа и стабилни доходи във валута? И дали именно това не е станало причина за смъртта й?

Защо любовникът на загиналата се е втурнал да я търси едва на 27 октомври, в сряда, въпреки че според информацията, получена от познатите на Вика, никой не я е виждал и чувал още от събота, 23 октомври? В петък, 22 октомври, Ерьомина е била на работа, това е потвърдено от служителите на фирмата, в 17:00 работният ден официално приключил и всички се събрали в малката банкетна зала за другарско поливане на сполучлива сделка с чуждестранни партньори. След „банкета“ Вика си тръгнала за вкъщи, откарал я с колата си един от фирмаджиите. Очевидно я е закарал благополучно, защото към единайсет часа същата вечер Вика разговаряла по телефона с една своя приятелка, уговорила се с нея да се видят в неделя и не споменала за никакви планове да напуска Москва през тези дни. Дали в онзи момент е била сама в жилището си? Бизнесменът, който я закарал вкъщи, твърди, че се опитал да се самопокани за чаша кафе, но момичето казало, че е уморено и обещало да го покани на гости друг път, след което той си тръгнал, като изпратил дамата до асансьора и й целунал ръка. Дали лъже? Как да се провери?

След 23 часа в петък настъпва пълно мълчание. Виктория Ерьомина не се обажда на никого от познатите си, не се появява на места, където я познават, но и вкъщи я няма, защото не вдига телефона. А ако все пак си е била вкъщи, но не е вдигала телефона, каква е била причината? И къде е била цяла седмица, от 23 до 30 октомври? Нима е била в толкова дълбок запой, че не се е обадила на никого — нито в работата, нито на любовника си?

Когато Настя „изплува“ от размислите си и от съзерцаването на документите, беше почти осем вечерта. Обади се на Гордеев по вътрешния телефон.

— Виктор Алексеевич, кой води случая с Ерьомина?

— Ти.

Отговорът беше толкова неочакван, че Настя едва не изтърва слушалката. През всичките години, откак работеше в отдела на Гордеев, тя се бе занимавала почти изключително с аналитична работа, но пък по всички случаи, върху които бяха работили детективите на Гордеев. Те бяха, които търчаха, изтърквайки сума ти подметки и получавайки мазоли, да търсят свидетели и доказателства, те бяха, които осъществяваха сложни операции, внедряваха се в престъпни групировки, участваха в задържания на опасни престъпници. Но цялата информация, придобита при това търчане, те — като същински мравки — добросъвестно носеха в кабинета на Каменская и с морна въздишка я стоварваха върху й буквално от прага: Настася сама ще премисли кое как е, кой факт на коя лавичка трябва да се сложи и какво етикетче да му се лепне; тя сама ще прецени доколко може да се вярва на всяко късче информация, доколко тя е сигурна и достоверна, дали тази информация е необходима за някое дело, по което се работи в момента, или може да се задели като „резерв“, а пък ако е необходима, дали може да й се доверят и как могат да я проверят. Настася ще включи компютъра си, който се захранва не с електричество, а с кафе и цигари, и утре или в краен случай вдругиден ще каже какви версии могат да се изградят, кои хора трябва да бъдат разпитани, на какво друго трябва да се наблегне при този разговор и т.н. Всеки месец Настя проучваше всички дела за убийства, тежки телесни повреди и изнасилвания и съставяше за Гордеев аналитично сведение. Благодарение на тези сведения Виктор Алексеевич виждаше не само типичните грешки и недоглеждания при разкриването на тежките престъпления, но и нови и оригинални методи и похвати за събиране на улики и изобличаване на виновните, а най-вече — всичко ново в извършването на самите престъпления: организацията, начините и дори мотивите.

Анастасия Каменская вършеше пипкавата аналитична работа и когато попита началника кой се занимава с делото за убийството на Виктория Ерьомина, очакваше да чуе две-три имена на свои колеги, с които още довечера щеше да се свърже по телефона. Беше готова да чуе всичко, само не и краткото „ти“.

— Може ли да дойда при вас? — попита тя.

— Ще ти се обадя — кратко отвърна Гордеев, от което Настя разбра, че той не е сам в кабинета си.

Когато най-сетне дочака поканата и влезе в кабинета на началника, той стоеше, извърнат към прозореца, и замислено потропваше с монета по стъклото.

— Лошо, Стасенка — каза, без да се обръща. — Някой от нашите хора е нечестен. А може и да са няколко. А може и всичките. Освен тебе.

— Откъде знаете?

— Не съм чул въпроса ти.

— А и аз не съм го задавала. Исках да кажа: защо, освен мене? На какво дължа това доверие?

— Не е доверие, а изчисление. Ти нямаш възможност да бъдеш нечестна, не работиш непосредствено с хора. Може да се окажеш недобросъвестна, но това няма да спаси човека, който би ти дал подкуп. Дори ти да не се сетиш за нещо, да не забележиш нещо важно, къде е гаранцията, че оперативникът, който води случая, също няма да се сети и няма да забележи? Не, детко, ти си опасна с това, което вършиш. А бездействието ти, дори умишленото, не играе роля. Ти не си интересна за рушветчията.

— Е, благодаря ви — кисело се усмихна Настя. — Излиза, че ми вярвате по сметка, а не по любов. Добре де, така да е.

Гордеев рязко се извърна и Настя видя лицето му, изкривено от такава болка, че й стана неудобно.

— Да, вярвам ти по сметка, а не по любов — не смекчи думата той. — И докато не се справим с нещастието си, аз трябва да забравя колко сте ми свестни всичките и колко ви обичам. Мисълта, че някой от вас е лицемер, е непоносима за мен, защото всеки от вас ми е скъп и близък, защото лично аз съм назначавал всекиго на работа, обучавал съм ви, възпитавал съм ви. Всички сте мои деца. Но съм длъжен да зачеркна всичко това в душата си и да се занимавам само със сметки, та обичта и просто доброто отношение да не ми засенчат светлината и да не замъглят очите ми. Отиде ли си лошото — ще се върне обичта. Не по-рано. Сега на въпроса.

Виктор Алексеевич бавно се отдръпна от прозореца и седна зад бюрото си. Беше нисък, широкоплещест, с изпъкнало шкембенце и обла, почти съвсем плешива глава. Подчинените му нежно го наричаха Житената питка, при което този прякор здраво се бе лепнал на Гордеев още преди трийсет години и грижовно се предаваше от колегите — а после и от престъпниците — от поколение на поколение. Настя го гледаше и си мислеше, че сега гальовният прякор никак не му прилича, сега той целият е налят с болка и оловна тежест.

— Предвид това, което ти казах, не искам да възлагам делото за убийството на Ерьомина на никого, освен на теб. Затова се радвам, че прекрати отпуската си. Случаят е отвратителен, вони от цял километър. Фирма, долари, банкет, чуждестранни партньори, хубавичка секретарка, намерена удушена и със следи от изтезания, някакъв бохем любовник — всичко това не ми харесва. Докато не открия кой от нашите взема пари от престъпниците за неразкриване на убийства, с делото за Ерьомина ще се занимаваш само ти. Ако не го разкриеш, поне ще знам, че е направено всичко възможно. Утре сутринта отиваш в градската прокуратура при Олшански, преглеждаш материалите по делото и започваш.

— Виктор Алексеевич, нищо не мога да свърша сама. Вие шегувате ли се? Къде се е чуло и видяло върху убийство да работи един-единствен оперативник?

— Кой е казал, че ще бъдеш сама? Имаш криминалния отдел при Областното управление, имаш участъка по местоживеене на Ерьомина, където именно е заведено следственото дело. Имаш служителите от нашия отдел, на които могат да се възлагат задачи чрез мен, без да се разкриват картите. Мисли, действай! Пипето ти сече, а е време да събираш и опит.

* * *

Тази вечер, на 11 ноември, след като излезе от работа към десет, Настя Каменская реши да отиде да пренощува в апартамента на родителите си, който се намираше много по-близо до „Петровка“ 38 от собственото й жилище. Същевременно разчиташе на вкусна топла вечеря, защото вторият й баща, Леонид Петрович, когото Настя наричаше зад гърба му просто Льоня, за разлика от нея, беше човек работлив и въртокъщник и продължителната командировка на жена му, професор Каменская, изобщо не бе повлияла нито на чистотата и реда в апартамента, нито на ежедневното му меню, редовно изпълнено с питателни и добре сготвени ястия.

Освен вечеря, Настя преследваше още една цел. Най-сетне се бе решила да подхване един сложен и много деликатен разговор с втория си баща, когото, откак се помнеше, наричаше татко и когото искрено обичаше. Да, но да подхване разговора се оказа не по-лесно, отколкото да се реши на него по принцип. Настя отлагаше момента, бавно поглъщайки задушеното, после дълго и старателно приготвя чая, дълго и методично ми чиниите, излъсква тенджерите и тиганите. Но Леонид Петрович познаваше доведената си дъщеря достатъчно добре, за да разбере, че трябва да й се притече на помощ.

— Какво те тормози, дете? Хайде, развържи си езика.

— Татко, не ти ли си струва, че мама си има някого в Швеция? — изтърси Настя, без да поглежда втория си баща.

Леонид Петрович дълго мълча и се разхожда из стаята, после спря и я погледна спокойно.

— Струва ми се. Но освен това ми се струва, че, първо, това не трябва да те засяга, и, второ — че това изобщо не е болка за умиралка.

— Тоест?

— Ще ти обясня. Майка ти се е омъжила рано, ако си спомняш, за свой съученик. Едва е била навършила осемнайсет. Оженили са се, защото е трябвало да се родиш ти. Този брак е бил обречен от самото начало. Майка ти се е развела с баща ти още преди ти да навършиш две годинки. Двайсетгодишна студентка с малко дете на ръце! Пелени, детски болести, отличен успех в университета, аспирантура, кандидатска дисертация, собствено направление в науката, статии, конференции, командировки, докторска дисертация, монографии… Не е ли множко за една жена? От мен не можеше да очаква голяма помощ, аз работех в милицията, в следствен отдел, излизах рано, прибирах се късно, а тя трябваше да ни храни и да се грижи за нас. Дори когато ти стана достатъчно голяма, за да помагаш на майка си в домакинството, тя не те караше да пазаруваш, да белиш картофи и да чистиш с прахосмукачката, защото виждаше с какво удоволствие четеш и се занимаваш с математика и чужди езици и смяташе, че е много по-важно на едно дете да се даде възможност да тренира мозъка си, отколкото да се учи да домакинства. Замисляла ли си се някога какъв е бил животът на майка ти? Сега тя е на петдесет и една години, още е красавица, макар че един господ знае как е успяла да се запази при такъв живот. Когато й предложиха да поработи в Швеция, тя най-сетне получи възможност да поживее спокойно и ако щеш — красиво. Да, да, красиво, не се мръщи, моля ти се, в това няма нищо срамно. Знам, че ти се разстрои, когато майка ти се съгласи да продължи договора и остана в чужбина още една година. Мислиш си, че не ни обича, не тъгува за нас, и това те обижда. Настенка, детенце мое скъпо, ами че тя просто се е уморила от нас. Поомръзнали сме й. Разбира се, в по-голяма степен това се отнася за мен. Но нищо, нека си почине от нас. Заслужила си го е. И дори да има връзка — така да бъде. И това си е заслужила. Аз винаги съм й бил добър съпруг, но като любим нищо не струвах. Вече двайсет години майка ти не е видяла от мен нито цветя, нито внезапни подаръци, аз не можех да й предложа екскурзия до някое интересно място, защото свободното ни време на практика никога не съвпадаше. И ако сега там, в Швеция, тя има всичко това — аз се радвам. Тя е достойна да го има.

— И какво, изобщо ли не ревнуваш?

— А, защо, ревнувам, разбира се. Но в разумни граници. Разбираш ли, ние с майка ти сме много добри приятели. Да, в нашите отношения няма романтика, но сме живели заедно двайсет и седем години, така че, нали разбираш. Свързва ни приятелство, а на нашата възраст това е много по-важно. Ти май се страхуваш, че семейството ни ще се разпадне?

— Страхувам се.

— Е, какво да се прави. Майка ти или ще получи всичко, което толкова й е липсвало, и ще се прибере, или ще се омъжи в Швеция, след като се разведе с мен. Какво ще промени това лично за тебе? Майка ти няма да бъде в Москва? Ами нея и сега я няма и изобщо не се знае кога ще пожелае да се върне. И после, с ръка на сърцето си признай: наистина ли толкова много се нуждаеш от присъствието на майка си? Извинявай, дете, аз те познавам толкова отдавна, че имам право да кажа едно-друго. Не че толкова ти е нужно майка ти да живее в Москва, просто си засегната, задето тя е готова да живее далече от тебе. А колкото до нас с тебе, ти няма да престанеш да идваш при мен само защото вече не съм съпруг на майка ти, нали така?

— Разбира се, татенце. Ти си ми като роден баща. Много, много те обичам — тъжно каза Настя.

— И аз те обичам, дете. И недей да съдиш майка си. А и мен между другото.

— Знам — кимна Настя. — Ще ме запознаеш ли с нея?

— А трябва ли? — засмя се Леонид Петрович.

— Ами интересно ми е!

— Добре, щом ти е интересно — ще те запозная. Само ми обещай, че няма да се разстройваш.

* * *

Настя успя да заспи едва призори. Не спираше да се мъчи да осмисли онова, което бе чула от началника си Гордеев. Милиция, купена от мафията — не беше нещо ново. Но докато това се бе случвало с други, в друго подразделение, в друг град, тя го бе възприемала като факт от обективната реалност, с който човек трябва да се съобразява при анализа на информацията и вземането на решения. А когато това се случва близо до теб, в твоя отдел, с твои приятели, тогава от служебно-аналитичен проблемът става нравствено-психологически, който не може да получи еднозначно решение. Как да работиш по-нататък? Как да се държиш с колегите? Кого да подозираш? Всички ли? И онези, които не са ти симпатични, и другите, към които си истински привързана? И ако забележиш нещо подозрително в поведението на някой служител в отдела, какво да правиш? Да изтичаш при Житената питка, за да докладваш? Или да го притаиш в себе си, замижала и повтаряйки си, че нищо такова не е имало? А може би да се самоотстраниш, като си кажеш, че човек не бива да предава приятелите си дори те да не са прави и нека с тях да се разправят враговете? Тогава кой е врагът тук? Отдел „Личен състав“ ли? Или все пак онзи, който прави услуги на престъпниците в разрез с интересите на правосъдието? Господи, колко много въпроси! И нито един отговор…